Трета нощ как свиря на цафара в сянката на сънните липи. Гася люта болка – рана стара със в душа напиращи сълзи. Някога във тази пустош глуха сред глогинки, бурени – трева нейн дух зазидан беше тука във зида на бялата чешма. Трите нощи моята цафара в горест плака с мене до зори, дълго моли се, напразно чака лъчезарна да се появи. Тази нощ със менци на чешмата ще ли тя да дойде за вода, призори огряна от луната да умие белите нога? Аз ще се опивам от далече на невижданата красота. С радост, че дочакал съм най – сетне дамата на своята душа. Третите петли са вече пели – не ще дойде – няма за кога. Хей го Слънчо стяга златни впряги да пробужда сънната земя. Може би сред райските градини тя забравила е веч за мен. Обич, радости са сякаш били сал миражи и несбъднат блен. На поляната русалки мили се задяват – вземат ме във плен. Вий сестрици палави - игриви й носете поздрави от мен. Нека знае, че я аз обичам и, че няма да й изменя и до гроб сега се аз обричам все да свиря в тази пущина... 12. 03.2012 г.

много тъжно