Ницше е един от авторите, които подкопават фундамента на западната метафизика, като десубстанциализира субекта.

В смисъл? За подобно нещо, според моите критерии, може да се говори чак при Сартр примерно. Но по интересно е другото, което казваш - че фундамента на западната метафизика е субстанциализирането на субекта. Имаш предвид трансценденталната аперцепция ли?

Т преди да стане фен на SS.

 

Допуснал е грешка, но чак пък фен на SS не е бил, както знаеш.

Имаш предвид трансценденталната аперцепция ли?

 

Имам предвид субекта като трансцендентна същност/субстанция. А всъщност субектът е епифеномен на някаква друга структура, която е изоморфна спрямо него. При Ницше това е властта. Съжденията на даден субект представляват "засичане" на определени властови отношения, казано на по-съвременен език. Метафизиците му викат "вола за власт", за да завоалират смисъла на казаното от Ницше.

 

Та един вид Ницше демистифицира властовите отношения, които метафизиката мистифицира - та няма как метафизиците, пардон - философите, да не изсипят някоя филипика, я че бил идиот, я че не разбирал философията. 

Допуснал е грешка, но чак пък фен на SS не е бил, както знаеш.

 

Казват, че се бил заблудил, но ме съмнява да е така - все пак дори хардсциентиската теория му признава, че е бил голям ум, та някак не се връзва тази работа със заблудата.

Имам предвид субекта като трансцендентна същност/субстанция. А всъщност субектът е епифеномен на някаква друга структура, която е изоморфна спрямо него.

Да не си станал фен на Д. Хофстатър?

Да не си станал фен на Д. Хофстатър?

 

Е па аз отдавна съм фен на този лагер!

Е па аз отдавна съм фен на този лагер!

И аз отчасти.

 

Та един вид Ницше демистифицира властовите отношения, които метафизиката мистифицира - та няма как метафизиците, пардон - философите, да не изсипят някоя филипика, я че бил идиот, я че не разбирал философията. 

 

 

Въпреки че у Ницше има наистина блестящи моменти, няма как да не му се признаят и стотиците глупости, които бълва в произведенията си. Ще мине време ... ще премине манията по Ницше, модата, и тогава хората ще го оценят наистина. У Ницше има интересни идеи, добри идеи, но чак ВЕЛИКИ и ГЕНИАЛНИ каквито днес ги изкарват, няма. Това мен ме дразни. Просто начинът му на писане, скритият гняв към света във всичките му слова, това сега е модерно и това сега се величае. Ще мине тази мода и името Ницше ще се споменава както днес се споменава това на Ясперс или на Попър ...

 

 

П.С. Все още нямам време да дочета "Ницше" на Мартин Хайдегер. Стигнал съм до средата на том 1...

Редактирано 5 май 201313 г. от sisone22 (преглед на промените)

Въпреки че у Ницше има наистина блестящи моменти, няма как да не му се признаят и стотиците глупости, които бълва в произведенията си.

Да и аз мисля така. Но предпочитам Шопенхауер. Знам, че не си му фен, щото критикува Хегел, но мен пък точно това ми харесва. Не знам защо толкова цениш Хегел - за мен той попада в категорията на "мракобесниците".

^{Скепс, чета си аз спокойно в обедната почивка на Рихард Давид Прехт. Кой съм аз, колко сме. изд. Хермес. 2012 г. и си помислих, че може да си писал. Точно четях за Ницше едни неща. Както и да е. Малко се отклоняваме от темата за Ницше, но ще се постарая да се впиша, да не излизам от общия контур.}

^Хегел:

^{1. Колкото и да е мразен и недолюбван, у Хегел има нещо много ценно. Той синтезира всичките предходни опити на Декарт, Бъркли, Кант и др. видни момчета. Четейки Хегел, просто успяваш да си съставиш СКЕЛЕ за развитието на философията.}

^{2. Именно този начин на мислене, да мислиш в перспективата на миналото, е един от модерните начини на мислене, който започва да се развива по време на Просвещението. Наистина природата си няма крайна цел на еволюцията именно в и чрез човека, но ...}

^{3. Хегел дава много в множество насоки. Той самият колко глупости е написал от днешна гледна точка, но ... след прочита на "Феноменология на духа" човек просто намира сам себе си, позиционира се. Аз се преродих след четене на Хегел. Не съм чел "Феноменология"-та от няколко месеца, но тази книга е наглед проста, но поуките от нея са много.}

 

^{Не на последно място обичам да казвам, че за да има какво да разграждаш (което също не е никак лека задача), трябва едни умни момчета преди теб да са съградили. Задача, която НЕ бива да подценяваме, Скепс.}

 

^{1. Колкото и да е мразен и недолюбван, у Хегел има нещо много ценно. Той синтезира всичките предходни опити на Декарт, Бъркли, Кант и др. видни момчета. Четейки Хегел, просто успяваш да си съставиш СКЕЛЕ за развитието на философията.}

 

Вярно е. В този аспект Хегел е много полезен и ценен.

^{Не на последно място обичам да казвам, че за да има какво да разграждаш (което също не е никак лека задача), трябва едни умни момчета преди теб да са съградили. Задача, която НЕ бива да подценяваме, Скепс.}

Само че става така, че деконструкцията се превръща в нова концептуална парадигма, която е също толкова относителна, колкото разградената.

^{. и си помислих, че може да си писал. Точно четях за Ницше едни неща. Както и да е.} 

Това всъщност е най-важното в поста ти. Юнг ги е забелязал тия работи, знаеш. Но не и Хусерл, доколкото го познавам (а аз не го познавам добре). Жалко, защото тогава би написал много по-интересни неща, макар че и така си е ценен.

Редактирано 5 май 201313 г. от scepsis (преглед на промените)

Координация в политическото пространство на гражданското общество

 

I. Предисловие. Надслoвът на учебника на Patrick Hurley "A Concise Introduction to Logic", англ.: "It is wrong always, everywhere, and for anyone, to believe anything upon insufficient evidence." (W. K. Clifford.) Позитивисткото становище, че "би било сбъркано, ако без доказателства се вярва" (чийто произход, извън Велико-схизматичния повод, е от смисъла на внушената от бащата на латинската патристика Тертулиан доктрина filioque, "и от Сина", т. е. че не може да се съотнасяш, без преди това да си артикулирал, назовал, познал, ословесил и... ценностно съ-вестил се, и същностно социализирал се). И незабавно обръщам внимание, че в информационната логика на глобализма Тертулиан (къде знайно, къде незнайно) бива схванат в епистемологична едностранчивост. И ето че питам: кoe в смисъла на този надслов e sufficient evidence, щото нещо е реално; и че в т. ч. и че тази или онази практика е реалност? Та belief е преди всичко to believe реалност. Ала как може реално да се вярва без догма, сиреч во истине да се вярва? Начините са противоположно два: или в конвенция (досто-верност), или в пред-разсъдък (у-вереност). Но тук във фундаментална важност изстъпва въпросът за ценността: кое въобще при човека е несъмнено ценно за живота (сиреч извън картезианското съмнение) - кое, конвенционалното или пред-разсъдъчното (доколкото ценността едновременно стои вътре и извън човека)? Отговор от същия този Тертулиан: "Crucifixus est Dei Filius, non pudet, quia pudendum est (естетика - б. м.); et mortuus est Dei Filius, prorsus credibile est, quia ineptum est (етика - б. м.); et sepultus resurrexit, certum est, quia impossibile (верска логика - б. м.)." (Tertullian, "De Carne Christi", V, 4, лат.) Наложилата се чрез Тома от Аквино крилата фраза "вярвам, защото е абсурдно, ала ако беше достоверно, то щях да зная". (Срв. и с киркегорианските стадии.) Светското звучене на този отговор гласи: "... aut frugi hominem esse oportere... aut Caesarem." (Suetonius, "Vitae Caesarum", "Caius Caligula", 37, лат.) Стилизираното "aut Caesar, aut nihil", приписваният на Чезаре Борджия девиз "всичко или нищо". Самото (пре-) артикулиране като перспективистки повик на велемощно съотнасяне.

 

II. Уточнение: под "гражданско общество" разбирам стеклата се историографски и разпространила се географски една глобалистична еманация на античната атинска демокрация (по нихилистичната - и повече или по-малко артикулирана - идея "социум").

 

III. Елементи: държава, труд, капитал.

1. Крайно леви (т. нар. комунистически) партии. Партиите на (идеята за) трудовия капитал - ултрасоциалистическа политика: за срастване на държавата с труда, при апроприиран капитал.

2. Леви партии. Партиите на наемния труд, по отношение на корпоративния капитал - социалистическа политика.

3. Центристки партии. Партиите на предприемаческия бизнес - либерална политика: за срастване на труда и капитала.

4. Десни партии. Партиите на корпоративния капитал, по отношение на наeмния труд - консервативна политика.

5. Крайно десни (т. нар. фашистки) партии. Партиите на (идеята за) капиталния труд - ултраконсервативна политика: за срастване на държавата с капитала, при апроприиран труд.

 

IV. Битова сегрегация на оргиастичното: очертаната по-горе координация е на икономическо основание, по принципа на протестантската етика.

 

V. Естетическото като настройка за фикционна надстройка: че гражданският идеал по същество се оказва визията по съвпадане държава-труд-капитал.

 

VI. Естетически оправдаем живот (естетическото като реактивна база): та политическата естетика (по името на оргиастичното) е философската конформистка реакция срещу гражданското общество (и неговите прогресистки възгледи) и гражданския идеал; аз съм политестет.

 

VII. Алтернативата: естетическото като начин на живот (бохемата).

 

VIII. Висшата гражданска демагогия: комунистическата идеология кокетничи собственически с гражданския идеал: доколкото ултрасоциалистическото минава за par excellence социално.

 

IX. Послеслов. Дейвид Хюм, бидейки завършен скептик, разобличава онтичния топос на познанието до тресавище, чиято твърд има хипотетичен, относителен и дори вероятностен и подвеждащ, сиреч привиден характер; и ето как се дискредитира абсолютът до демонстративно за ума доказателство, т. нар. (вече в смисъла на Шопенхауер, през Кант, от догматичната традиция) достатъчно основание за истина. Но (заедно с Ницше) питам: кое при това положение може да се нарича реалност, сиреч що за реалност, що за битие е несигурната, но на-същна и първична реалност на beliefs, доколкото въобще последните (т. е. именно beliefs) все-таки се съотнасят и предпоставят възможността за (инструментално постижима) истина (конструиране сал посред блато)? Позитивизмът ето кое подценява: че въдворената отсам разградената догматика логичност се превръща в инструмент за полза - но полза на какво? Ами не би могло в последна сметка да е на друго, освен на пара-логична (т. е. Божия) или под-логична (т. е. природна) воля. Т. нар. философски прагматизъм профанизира ирационалния волунтаризъм. Ала пък плиткоумници от рода на Ръсел се упокояват с мантрата "добруване на човечеството". Без да съзнават, че най-жалката картинка в собствено философски план е тъкмо контрастът между находчива, гъвкава и безупречна логичност от една страна и наивна етика от друга. Та нима у Киркегор отсъства Ръселовото майсторство на парадокса! И нима умът на Ръсел е оросен дори с капка от Киркегоровата глъб! Пълнокръвните философи няма как да не бъдат велики естети. Обратното обаче не е валидно: най-светлият пример е Кант.

 

Бел. cccxxvi от моя очерк "Бележки под линия: Ницше отвътре (очерк на безпринципността)".

 

jmethodius.blogspot.com

Редактирано 18 май 201313 г. от J. J. Methodius (преглед на промените)