Кончета

Мисля за всичко, което ме заобикаля. Също както всеки от нас. Можем да се изправим срещу всяко предизвикателство, освен срещу природата ни. Поне докато не я променим. Когато застанем срещу извечното, нещо се променя за всички около нас, за добро или лошо и вече не сме същите - вече нищо не е същото.

Дванш, беше млад жребец. Рижав и не особено красив. Нямаше лебедовата шия на породистите коне. Нямаше осанката на расовите жребци, нямаше и красотата на едноцветната им окраска. Беше с червен косъм и бели "ботушки" на предните крака. Това, което притежаваше, беше непокорен нрав. Нямаше букаи, които да го държат спънат за повече от десет минути. Нямаше въже, което да ограничава свободата му и да не бъде прегризано веднага. Нямаше работник от стопанството, който не се беше опитал да го превърне в ездитен или стопански кон. Нищо чудно, това е съдбата на всички жребци, които не са за разплод. Бяха опитали с чувал (слага се на главата за да покрие очите). Да го залисат с моркови. Да го уморят от препускане в разорана нива и всякакви други "хитрини". Резултатът беше един и същ... Дванш тичаше на свобода из полето, душеше кобилите и единствените които можехме да го доближим безнаказано, бяхме ние децата. Дванш ни вярваше. Поне малко... Позволяваше да го тупаме по хълбоците и да късаме косми от опашката му за въдиците си.

Особена симпатия Дванш изпитваше към Роза - обикновена впрегатна кобилка. Винаги се намираше в близост до нея. Нито един жребец не можеше да се доближи до корала и. Дванш я защитаваше с решителността на млад матадор, пред лицето на по-силните и решителни съперници. Размахваше копита, показваше си зъбите, пръскаше слюнка и миризма на мъжкар навсякъде. Роза сякаш нямаше нищо напротив. Търсеше компанията му и не веднъж прескачаше прътите на корала. Душеше го и го хапеше, търкаше главата си по хълбоците му и пак го хапеше. Когато пораснах, разбрах че това са били нежни ласки. Със същите нежности и отвръщаше и Дванш. За никого не бе тайна, те се обичаха така както се обичат хората.

Един ден, не знам на кой му хрумна, да свърже двете тела с връзка от тънки върви - връзка по-яка от челик. Просто едно от безбройните деца се приближи до двете кончета и преметна през вратовете им въженце свързано от връзките на обувките ни, с примки в двата края. Клупове, които накараха двамата да се движат като едно тяло. Никой не вярваше! Дивият Дванш, безропотно следваше неугледната Роза. Не че не можеше да разкъса изгнилите върви - той просто я следваше. По-покорен и от сянка, сякаш не беше той. Полека започна да дава да го впрягат, но само ако Роза е до него. Да го яздят, но само ако Роза е до него. Да го товарят, но само ако Роза е до него. Така беше докато не се появи едно малко, шарено жребче. Безгрижно и палаво, като малчуган. Крам беше плода на любовта между двама им - тяхното малко дете. Дванш започна да работи без присъствието на Роза, която се грижеше за малкият им немирник. Той плащаше дан за свободата на сина си. Също като при хората...

През пролетта из цялото поле расте жилава, зелена трева, която цъфти, когато стане висока около човешки бой. Когато дойде лятото, нейното тяло е вече мъртво, а семената и готови да се пръснат. В средата на лятото, Дванш дърпаше каруцата с вода за хората в стопанството. Аз притърчах към каруцата, за да предупредя коневода, че конете са неспокойни. Но, вятърът бе донесъл новината преди мен, бе я понесъл на крилете на лудостта си. Тази лудост се наричаше пожар. Пожарът вървеше без път и придърпваше всичко с хищните си ръце в своята лакома уста. Вървеше и издишаше дим. Този дим накара Дванш да полудее. Той някак си знаеше, че корала на Роза е на пътя на стихията. Дигна предните си крака, изви гръбнака си и каруцата полетяла към близкото дърво, стана на парчета. Коневодът като по чудо успя да скочи навреме, но вече свободният Дванш препускаше срещу туй, що ужасява всяко животно - летеше към огъня. Стигна до корала, вдигна копита и почна да руши преградата. Изцвили яростно и когато падна и последният прът, пътят към спасението на хергелето беше отворен. Отново показа зъби, изцвили пронизително и потегли в посока полето. Хергелето го последва, лавина от конски гриви и барабани от неподковани копита... Аз и коневодът стояхме уплашени на пътя на конете. Младеж и дете, обречени на прилив от конски копита. Ням ужас беше сковал мускулите ни, можехме единствено да следим с поглед приближаващия се табун. Дванш изцвили, но ние не помръдвахме от мястото, откъдето щеше да премине лавината.

Конете са сравнително скорошен спътник на човека в живота му, но не може да се намери по-предано и благородно животно от тези, които му служат по една или друга причина. Конят никога няма да ритне човек без причина. Няма да прегази паднал човек. Даже пословичните рицарски коне с копита, зъби и тяло пазели ездачите си по време на битка. Коне спасявали господарите си от удавяне или сигурна смърт. Дори загивали заедно с тях, водени от обичта към тези, с които споделяли тялото и силите си. Същото направи и Дванш. Той изтича до нас и застана напряко на идващото хергеле. Не е трудно да сетиш какво стана с него. При всичката си паника и див бяг, конете се спираха в тялото му, опитваха се да го прескочат или да го заобиколят. Блъскаха го, а той стоеше като закотвен - както вълнолом спира приливната вълна, така и Дванш стоеше и ни пазеше от единородните си.

Табуна си замина. Ние бяхме покрити с пепел и пушек, но бяхме цели. Пожарът глътна и последният корал и умря там. Заедно с него умря и Дванш. Той беше умрял в името на това, което най-много обичаше - любимата си и децата. Обикновено, като умрат конете им одират кожата, а от костите и копитата им правят лепило. Дванш го погребаха цял - прав, така като бе стоял пред нас.

Крам не разбра за раздялата, беше още малко конче, но когато порасна, всички видяха в него следата оставена от бащиният му характер. Отново той властваше над табуна, и любимата стоеше винаги до него. Не се нуждаеха дори и от глупавите върви. Те просто бяха едно...

Тук историята свършва. Доблест, сила и любов. Нищо особено, случка като много други. Но, този случай се е запечатал в като филмова лента в съзнанието ми. Всеки път когато някой се опитва да премаже непорочно създание, Дванш се явява в очите ми и ме кара да се изправям като стена. Дава ми сили да стоя срещу вълните на ежедневието. Кара ме да мисля, за това колко ценеше свободата си. Как прие смъртта в името на любовта. Сега мисля за Дванш като за човек. Духът му поне бе човешки. За това и до днес в ушите ми звучат конски копита зовящи ме към свободата, в гърдите ми живеят коне и ми даряват своята доблест, а в жилите ми препуска същият този табун и пълни мислите ми със сила. Кончета. Всеки ден мисля за тях. През тялото ми препускат кончета и пълнят мислите ми с прах и свобода.

Кончета...

Ноември 2006