Моята книга (изобщо)

19 юли 200620 г.

Вече в отделна тема! Извинете за досадата...

Изключително нежно забравям да плача преди цветята на този завой от самота и тъжно преглъщам сълзите си вътре преди пред лицето ти бавно да спра и да вдишам дъха ти от нощна тъга в разплакани рани и тихи стенания късно прераждане в сън от уморени устни и длани последен да те скрия от следите ти преследван от страха ти да изчезна непознат открито откровено неизбежно простосмъртен бях ала ще ти помогна да изкупиш нежността на желанието ми да заплача в ръцете ти преди моите да зарастнат…

Кой ще ми прости сърцето вечно уморено като в клетка или капан в средата на дъжда от слова и езически ритуали не вярвам това е съзнание празно неизлечимо грамотно и трябва да свърши и да угасне преди да почистя дъската за нови стихове и рими дали ще съм предател на везните срещу теб душата ми да лъже отривисто като залп предсмъртен спазъм неконтролируемо желание за дъх последен глътка въздух ако няма друго или по-малко самота и вечност закъснях отново да умра навреме…

Преди да се появят на вратата беше тъмно като топлина в хотелска стая за секунди да почувствам колко си истинска до мен и прозореца когато ни срещна и дойдоха трима мисълта ми дива лисица с потомство пред хайка ловци за къде бързам намесва се светлината от далеко светкавица укротено животно и ме няма и ти ако знаех как да те открия винаги не ще избегна гнева им и тези очи в кръвта ми впити като пиявици дали ще ме познаят сякаш някой е умрял и нито аз защо те няма липсвам ли ти нямам сили да извикам кой ще ми прости отново закъснях…

Трябва да изгоня това червено от себе си когато се събудя ще е късно да повярвам и ще плача и ще ме боли защото пак ще съм заразен като тези въжета които ме дърпат към него не ти вярвам знам че ме искат преди като вчера звездите открито презират срама ми от теб и луната горчи под езика защо спя тогава помислих че дъното е близо и живота бе като аквариум където съм приятно изолиран от навън и нямам нищо чуждо променлива величина е само вечността а аз съм само временно понятие не вярвам но знам че ме искат паметник на отговорност и съмнение но все пак ще намеря пътя си макар и сляп до утре после ще е късно и това червено ще изгния ако вярвам кой ще ми прости…

Отново съня как изтичам между капките дъжд в къщата на реката и нямам прозорци и бавно пресъхвам отвътре като черупка на мида в жарава защо ми разказваш тази приказка да отричам просто като теб самотата да бъда дете мога вечно другото забравих сега ще ме погледнеш изпъкнало преди да ти повярвам че си честна забрави не мога да преглътна тази нереалност като струна без звук и тоналност или ролята на принца когато боли оправданието е зависимост като морфина и въпроса за произхода на думата здравей когато няма никой и преди да дойде до вратата помисли си трябва ли да ме събудиш ако някой е умрял кой ще ми прости…

Тежат ми те не са виновни но някой трябва да плати и аз ще страдам вместо тях но друго е да имаш скалпел някак по научно болката се появява тържествено и извънредно като издигнал се във службата приятел вече бивш не съм злорадствал но е тихо зад завесата само да не закъснеят за първо действие че може да умра преди да са я вдигнали и никой няма да ме разбере а колко тъжно е самотно да умираш сякаш си загубил документа си за самоличност и нямаш истински очи да видиш колко си излишен ако никой не умре защо да ми прощават…

Мълчиш когато те попитам или казваш незнам което си е чисто отрицание на желанието ми да те обичам и съня отново колкото до него той ще разбере както винаги но няма да го има също така и аз ще търся всяка малка сламка за спасение от равнодушната ти неприсъственост но ще се уморя пак твърде бързо ти знаеш но си само наблюдател макар играта да е скучна и безсмислено хаотична като пеперуда знам че имаш изненада зад гърба си и чакаш да се уморя в очите но това е болка а тя не ще ме покори ако не е достойно самоцелна в ръцете ти да видиш колко си излишна ако аз не умра защо да ти прощавам…

Не плача! Край…

19 юли 200620 г.

Много е добро! :offtopic_s:

П.С. Някоя друга запетя няма да навреди.

27 юли 200620 г.

Автор

Увертюра

Сега, под дъжда от студени,

предателски кървави сълзи,

по клоните на дървета сломени

от зноя на зимното слънце...

Сега, под луната разкъсана,

протрита от облачни думи,

под грозната слабост на вятъра,

под снежни холери и чуми...

Сега имам всичко...

И всичко добро или лошо,

завинаги мое,

негласно простено,

пропуснато тъжно,

безпаметно скъпо

платено, пропито

и гладно, и сито,

жестоко презряно,

фалшиво пропяно,

завинаги мое...

Сега, под звездите на моето мое,

следя всеки миг, всеки ден и година

и никой не спира, незнам кой какво е,

и дори да умра си нямам причина...

27 юли 200620 г.

Много е хубаво стихотворението vboychev, силно..

28 юли 200620 г.

Автор

Увертюрата продължава някак... защото

Има секунди, в които не искам

да търся вода из пустинята,

в която заровени дълго, отдавна

изтляват сълзите ни самотни...

да гоня вятъра из горите,

в които сме дишали

дъха на сърцата си слепи...

да слушам ехото на планините,

в които сме се крили

от страха си предателски...

да прося пред вратите,

които сме затваряли,

след голата си страст невръстна...

да пускам гълъби в небето,

в което сме летели

сгушени в крилете си пречупени...

да гоня сенките студени,

с които сме покривали

съня си топъл и тъмен...

Има секунди, в които искам

да имам поне една

незабравка...

Редактирано 28 юли 200620 г. от vboychev (преглед на промените)

28 юли 200620 г.

Автор

Днес

Бавно си отиват самотните кораби - морето пустинно, безлико, без стражи пред вратите на вековното тайнство, без паметници в надгробни сонети, без хиляди малки иглички в спокойствието - сън, само малките, игриви мехурчета, стремящи се нагоре към повърхността - сълзите на рибите... потапям ръце в студеното синьо, милвам плътта му, вдишвам дъха му и то, като нежно коте, изгубило майчина топлина, се отърква в ръцете ми - тихо, наивно, приспивно... искам да имам един само спомен - без крайници, без стави, без дробове - от морски води, като непреведима молба за вечност, в душа от четирилистност, в сърце от подкова, издялани по дъното - аквариум...

28 юли 200620 г.

Автор

Поезия от дъното

1.

Стоя така отдавна, не помня откога, в ръцете ми - ръце, в краката ми - окови... или парализа. Една огромна бяла стая, стените бели и тавана, и тези грозни, огледално бели плочки по пода, и прозорци, и решетки, и леглата... в бяло. В средата - маса и столове... бели. И въздухът вони на формалин... бял, заскрежен, отбягван от закони за движение въздух... Стоя така отдавна... и дишам бавно, и умирам бавно, и бавно се успокоявам, макар че винаги съм бил спокоен - беззъбо, пилешко спокойствие, пред непремигващите ми очи... и в тях, и по назад, тръпчива болка - липса на звук и движение...

Един... ден, като много други, протрити ръкави на вонящи пижами в колички с големи колела и в дъното... аквариум, където рибите дишат солена вода...

Ако някой ме вижда, чува дъха ми... аз пак съм спокоен, поне за гласа ми ще има уши, в които да изливам разстреляното време между белите стени... седни, вземи си писалата и пиши. Аз никога не спирам да говоря, когато спя - говоря, и когато, тихо, чувам - тя - Смъртта се изнизва покрай стените, застава зад мен и диша в косите, и разкъсва гърба ми с разядени очни ябълки, понякога бързо или неизбежно, може би, остава ми само секунда... говоря, захапал уши... говоря и гъдела в гърлото ми, тръпчив като сок от дърво, трепери под езика ми и гони дума подир дума, все нагоре до белия таван, разсмива въздуха статичен и блъска прозорците като китайски гълъб... с гърди и камбани в ушите ми, прехапани, преглътнати, пресечени... без удължение на тона и ако спра ще ме захапе като прежаднял вампир, ще ме души като прокуден вълк... и колко дълъг ще е онзи първи ден на моето мълчание...

29 юли 200620 г.

Автор

2.

Говоря!.. следиш ли мисълта ми, отвори ушите си, когато смилам поредния сандвич - филия спокойствие, плънка болка и щипка неподправен страх - горчи, отзад, зад гърба ми - очи, като цеви на оръдия, изчакват устните ми да се срастнат, за да притворят очите ми... не мигвам, дори и в белотата има нещо истинско, милиони оттенъци фон и всеки отделен има отделна задача - един смело изрязва очите, друг, тихо застанал отзад като моя, ражда сенки и врати и другите труженици, инвалиди или художници на слепота - под стъпките пречупени цветове - души на първите в съня и на последните до масата, все още ги виждам, насядали по столовете - ръце в ръцете, на краката окови или парализа... или само чехли върху белите плочки на земното притегляне... и никой никого не вижда, не примигва с очи заради общото спокойствие и личната болка, всеки, взрян в сянката на другия, мечтае за любов - боли гръбнака... самотата на острова стол, голотата на гласа спасител и вкусът на камбаните...

Няма да спирам... добре ли се чува, мога да говоря по-високо, по-силно... опитвам се високо да мисля, понякога... под захапаните уши и дъха в косите ми, пускам лодки в морето и опъвам платна - това ми е представата за високо мислене, в морето, далеч от брегове, острови, земно притегляне - усамотен цвят на игрива вода отвсякъде милва съня ми, вдишвам дъха му и в краката музика и сълзи - онези малки мехурчета по повърхността на всеки метър, бълбука спирали мехурчета, малки балони консервиран въздух - сълзи... сълзите на рибите, студени... на високо долу под краката плачат рибите, не мога да ги видя, но ги чувам как стенат, затворени в огромна синя стая със сини стени и сини сенки - рибите никога не примигват... очите им винаги взряни в онова тяхно напред, което за мен е просто настрани и може би моето отзад за тях е някаква безопасна съвкупност от ляво и дясно... дали ги е страх, дали са спокойни, кой ги сънува, какво ги боли... може би въздухът, който изплакват е тяхната идея фикс - да плачат, за да дишаме ние... онези отгоре в ниското, бялото на белите стаи с ръце във ръцете и окови на краката или парализа... рибите плачат, ние живеем от страх, Господи, какъв страх... ако някога рибите спрат да тъгуват и сълзите им пресъхнат, сенките ще оживеят и въздухът ще победи страха ни за сълзите и ако спрем да плачем, сълзите ни солени ще се уморят да бъдат дишано от рибите синьо... и всички дишаме сълзи, и рибите, и ние, дори в смъртта си сме еднакви - когато рибите умрат, изплуват над синьото, а нас ни заравят под бялото... и в този край сънуваме с душите си - тъгуващи по тъгата, по плаченето и сълзите, за да дишат другите... вселенска болка, там на дъното аквариум... и рибите дишат сълзи...

4 ноември 200619 г.

Автор

Стъпи на върха до големите образи непреходна власт по стълбите тихо тръгвай нагоре кръвта капе бавно няма назад в солените тласъци молитвени спомени в горчивите празници закъсняла любов нагоре до празното там на колене сам пред чистия разум и трудната смърт влудяващи песни за прилепни облаци и късни ръце сам и бодливи очи и сушата първа ще плаче на гроба ти сам в дъха на цветята в страха на деня сам никой няма...