Премини към съдържанието
_ramus_

Статия за грамотни и образовани: "За разликите между философстването и науката..."

Препоръчан отговор


Целта на този текст е насочваща и пояснителна. Все пак любимия спорт на множеството е имитацията на размишления, които всъщност създават удобен ментален контекст в който лична-груповите им системи от вярвания да се представят като истинни. Нужната лична полза е от психичен характер, но явлението е толкова разпространено, че е социално значимо в исторически и културен план, по целия глобал, вече хилядолетия.

В статията се посочват някои съществени разлики между традиционния каноничен мироглед, с рационалното отношение. Това е разлика, която по същество е израз на вечната битка между изменчивостта и консерватизма. Защото рационалният подход към живота, човека и вселената , се появява в своята масова значимост едва от няколко столетия, на фона на хилядолетия психично и ментално развитие. Илюзията - че хората познават добре рационалния мироглед, е просто вярване, защото всъщност продължава явлението при което твърде малко хора да го поставят като свой водещ аспект. Отгоре на всичко - рационалния подход е плод на сложни натрупвания на дадености, на психични и характерови особености... На дълго и продължително обучение и усвояване на огромен информационен материал... и на възможност за критичен рационален синтез. На приучване за работа с условности и относителности, вероятности и възможности. И всичко това - в опит да се заобиколи езстественият заварен стремеж на всеки човек да е "прав" и с него да има всеки миг силен натиск отвътре, който се нарича популярно като "пристрастие"... 

Но ученето и образоваността не са достатъчни за да създадат еднозначно РАЦИОНАЛЕН ИНДИВИД. Основното което рационалния подход не дава на личността, е че я лишава от възможността тя да вярва. А вярването е сложен защитен психичен механизъм, с генетична и видова природна обусловеност... И е нещо "записано" като сбор от алгоритми за "запазване на психичния баланс" (психостаза). Всички се раждаме с готов набор от защитни програми, както и една от тях е и вярването - проява на вграденият сред всеки човек, религиозен аспект. Вярването като процес, и обобщителното понятие ВЯРА са психични комплексни механизми и те се изучават и опознават като адекватни на "психичните дялове на познанието". Това, разбира се не е за вярващи хора, защото не е възможно нито една вярваща личност да изучи и вникне границите , които си поставя с вярването си, само и само да въдвори ред, да си намери смисъл на съществуването и да намали естествения натиск на страха в себе си.

В този смисъл - всеки човек всъщност задължително се ражда с доминация на религиозния си аспект в психичния си свят. И това за повечето хора ги определя за цял живот като си остава основен и водещ. Но за малцина от хората, възникването на рационалният мироглед, в по-късна възраст, намира начин да се появи, разшири и развие до степен, до която постепенно да измести вродените видови програми и да поеме доминацията, като определи по този начин и самата личност. Разбира се - всичкото това описание е чисто условно и твърде опростено. И е за хора, които поне в дадени мигове могат да си позволят да изведат в себе си своя рационален поглед, мироглед... които вече са го създали, възпитали, отгледали и той да стигне до достатъчна степен на зрелост, за да се стигне д на свой ред а поеме  "щафетата" от природата... 

И така:

----------------------------------

nauka.bg

Огненият лазерен меч на Нютон

Елена Страхилова

Превод: Боян Василев, сп. Българска наука, бр. 86, 2016 г.

Майк Алдър обяснява защо математиците и учените не обичат философията, но въпреки това философстват.

В качеството ми на математик се старая да не ме хващат, че философствам. Когато купувам копие от списание PhilosophyNow, моля пощальонът да ми го опакова в кафява хартия, защото предпочитам хората да си мислят, че чета дамско списание.

Не само аз съм такъв. Повечето учени и математици считат философията за нещо средно между социология и литературна критика, а мнението за последните две не е положително. Защо е така? Защото не сме достатъчно умни, за да я разберем, или сме достатъчно големи дървеняци, за да не я намираме провокативна? Или сме твърде повърхностни, за да схванем фундаментални проблеми? Или просто вече сме ги схванали и сме продължили напред? Ще се опитам да обясня защо учените и математиците са склонни да презират философстването. И също така, защо всъщност продължаваме да го правим под друго име – несъмнено с цел да предпазим непокварените.

Когато бях малък, на девет или десет, един садистичен учител ни зададе въпроса: „Какво ще стане, ако непреодолима сила се приложи върху непреместваем[1] обект?“ Първият ми отговор беше, че ако силата е непреодолима, то тогава обектът трябва да се премести. „Аха“, каза учителят, явно не за пръв път, „но обектът е непреместваем.“

Мислех за това в продължение на три дена с кратки почивки за сън. Накрая заключих, че нашият език е по-голям от вселената, че е възможно да се говори за неща в едно и също изречение, които неща обаче няма как да бъдат намерени в реалността. Мислимо е, че в реалността може да има обект, който никога досега не е бил преместван, както и да има сила, на която никога не е било устоявано, но отговорът на въпроса дали обектът е наистина непреместваем би могъл да бъде узнат, само ако всички възможни сили са били упражнени върху него и не са успели да го поместят. Така въпросът може да бъде решен като се провери дали досега непреодолимата сила се приложи към досега неподвижния обект и се види какво ще стане. Или обектът ще се премести, или няма да се премести, което ще означава само това, че досега непреместваемият обект е вече преместваем или това, че досега непреодолимата сила е вече преодолима.

Което ще рече, че още от малък е било ясно, че ще се занимавам с наука, а не с философия.

Възприятието на един учен за философията е, че прекалено голяма част от последната е подобна на по-горния пример, т.е. че философският анализ е безплодна игра на думи, в която е налице един мисловен бъркоч. Когато попитате един учен дали имаме свободна воля или дали само си мислим, че имаме, той ще отговори: „Какви измервания или наблюдения, според вас, биха решили проблема?“ Ако отговорът ви е: „Да направим дълбоко размишление“, той ще ви се усмихне със съжаление и ще си тръгне. Той ще откаже да се присъедини в играенето на тази, според него, по-скоро глуповата игра.

Много години след първото си спречкване с философията работех в стаичката си в Западноавстралийския университет, пишейки компютърни програми. Плахо почукване на вратата прекъсна работата ми, отворих я и видях един дребен човечец да седи стеснително. Поканих го да влезе и го попитах с какво мога да му бъда полезен. Беше, сякаш на челото му бе изписано, от катедрата по философия. Попита ме дали е вярно това, което са му казали – че работя по изкуствен интелект, а аз му отвърнах, че всъщност работя върху изкуствени невронни мрежи, за които се претендира, че симулират мозъчни функции, а по-конкретно – че могат да бъдат научени да разпознават схеми. Занимавам се с тях, за да научим нещо повече за това как се учат мозъците.

— Е, дойдох, за да Ви кажа, че губите времето си, – любезно ми отвърна той.

Попитах го защо и той даде следното обяснение:

— Има фундаментална разлика между човешките същества и машините, разлика от такъв вид, че е непреодолима. Хората правят грешки, а машините – не.

Каза това и сякаш очакваше овации.

— Моите програми правят грешки, – казах му търпеливо. – Тренирах невронна мрежа да може да различава цифрата три, изписана в масив. Често ми казва, че петиците са тройки. Ако коригирам отговорите й достатъчно често, започва да ми казва, че тройките са петици. Ако я тренирам периодично на тройки и петици, тогава ги уцелва, но пък започва да мисли, че всички цифри са или тройки, или петици. Не съм имал търпението да проверя дали разпознава всяка цифра правилно, но предвид времето и евентуалното уголемяване на мрежата, уверен съм, че ще схване правилно всички цифри. До тогава, ще прави грешки.

— Ах, – възкликна той с увереността на човек със сигурно знание. – Но това не са истински грешки. Всъщност тя прави това, което Вие сте програмирал да прави.

По причини, известни на всички учени, но не и на всички философи, търпението ми вече започваше да се изчерпва.

— Вижте, първо, имаме всички основания да смятаме, че човешкият мозък е машина, а неговите „грешки“ са от същия вид, от който са и грешките на изкуствената ми невронна мрежа. Наричаме ги грешки, защото машината не работи по начина, по който би трябвало да работи. Но мозъкът следва програма, придобита по генетичен път и чрез учене по същия причинно-следствен начин, по който се държи и моята изкуствена невронна мрежа. И второ, вие правите това, което още Бъртрънд Ръсел е описал като „аргументиране за свойства в света по силата на езика, с който тези свойства се описват“. Това е ненадежден начин да се научи как работи каквото и да е на този свят. И точно затова имаме на разположение естествените науки.

Продължихме да разменяме аргументи няколко часа, но по едно време вече не издържах.

— Вижте, струва ми се, че си измисляте и налагате собствени езикови правила. Искате от мен да наричам грешките, които аз правя, „истински грешки“, а грешките на програмата ми – „симулирани грешки“, и аргументът Ви за това е, че Вие имате чувството, че аз насилвам езика. Само че хората употребяват езика метафорично къде ли не. Все едно да възразите на някого задето е нарекъл крака на масата „крак“, защото не е предмет от същия вид като моя крак. И сякаш съществува сериозна опасност от това, че никой не смее да почеше крака на масата, за да не би случайно да се разхвърчат трици. Фактите са такива, че философите нямат работа в тази област: без да ги интересува колко против е някой велик философ, хората ще продължават да се изразяват по този начин – че масите имат крака. Същото се отнася и за грешките.

Тогава той възрази, че не си измислял и не налагал собствени правила за езиковите употреби и че просто се опитвал чрез философски методи да достигне до истината. Отвърнах следното:

— Само че философските методи, които използвате, са отживелица поне от три века насам. Техният провал за достигане до някакви истини е бил демонстриран нееднократно. Сега, ако обичате, чупката, защото имам сериозна работа за вършене, а тази дискусия не може да е продуктивна с нищо, освен с приноса й за увеличаване на кръвното ми налягане.

Признавам, това не беше възпитано, но пък и безотговорното пропиляване на времето ми поради нечие лекомислие също не беше кой знае колко възпитано. Разбира се че той беше невъзпитан поради това, че е неосведомен или просто глупав, а не от злонамереност, само дето вселената се отнася доста грубо спрямо неосведомените и глупавите, та кой съм аз, че да бъда по-мил от вселената?

Забележете, че аргументът от грешки на моя дребен философ не беше негово оригинално творение: може да се намери на страница 77 от „Бележници“ на Самюъл Бътлър[2], автора на „Ериуон“[3].

Моят дребен посетител не беше единственият платонист, който се пали излишно пред хора, които се опитват да пишат интелигентни програми. Философът Джон Сърл също е изписал аргументи (за китайски стаи) със същия резултат и е бил третиран с почти същото неуважение от математици, учени и самопровъзгласилите се за изкуствени интелектуалци[4]. За тях начинът да се открие дали е възможно да се напишат интелигентни програми, е да се пробва и да се види какво ще стане. А по въпроса дали такава програма би могла „наистина“ да бъде интелигентна или мислеща, или просто способна да симулира тези способности, ученият пита: „Какви процедури бихте приложили, за да различите двата случая?“ И пак, отговорът „Да помислим задълбочено!“ ще заслужи една усмивка с отегчение и пръждосване.

Дотук представих общоприетата позиция на учените: с чисто размишление никакви истини за това как работи вселената не могат да бъдат постигнати. Единственото, за което може да послужи размишлението, е да ни позволи да дедуцираме някаква истина от други истини. И, тъй като в началото нямаме кой знае колко истини на разположение, а само условни хипотези и неизбежно крайно множество от наблюдения, ние не можем да достигнем до някакви сигурни убеждения само чрез разсъждения. Повечето учени са по същество попъриански позитивисти – приемат възгледа, че професионалният им живот е съставен от крайни наблюдения, общовалидни хипотези, от които има определени следствия, и че е съществено важно тези определени следствия да бъдат проверявани с допълнителни наблюдения, защото въпреки че тези следствия са достигнати чрез следване на стриктни логически правила (е, по-скоро правилата на математиката), няма гаранция за тяхната правота. Идеята, че може да се достигне до надеждни истини чрез чисто размишление, е просто отживелица. Платон е бил убеден в истинността й, но е сгрешил. Това е общоприета мъдрост от учените и не би било коректно от моя страна да се опитвам да крия това, че аз също я споделям.

Как се стигнало до там, че изобщо някой да си представи, че по силата на чистото мислене, по думите на Кант, непременно ще се стигне до някаква истина за света? Отговорът се крие в непреодолимото влияние на гръцката математика върху гръцките философи, а още по-конкретно – върху Платон. В един от Платоновите диалози[5] Сократ кара един роб да докаже, че ако вземеш един квадрат, вземеш диагонала на този квадрат и от него направиш страна на втори квадрат, тогава лицето на втория квадрат е два пъти по-голямо от лицето на първия квадрат.

[1]В оригинала: „immovable”.

[2]Английски писател (1832-1902).

[3]Роман от 1872 г., сатиризиращ тогавашното общество. Оригиналното му заглавие „Erewhon“ е каламбур от думата „nowhere“, означаваща на английски „никъде“.

[4]Игра на думи с изразите “artificial intelligence” и “artificial intelligentsia”.

[5]Става дума за диалога „Менон“ (84d-86c) в Платон, „Диалози“, том 2, София, изд. „Наука и изкуство“, 1982 г.

kvadrat.png

Всъщност Сократ не дава доказателство. Вместо това той изтръгва такова от роба, задавайки му въпроси (ако искате да проверите дали имате математически способности колкото за един древногръцки роб, тогава може да прегледате диаграмата и да пробвате сами да дадете доказателство). Когато робът победоносно достига до доказателството, Сократ му казва, че (робът) трябва да го е знаел през цялото време, защото Сократ само е задавал въпроси. Знанието за тази истина вече било в главата на роба, но трябвало да се изкара наяве. Актът на отговаряне на Сократовите въпроси кара знанието да изплува от дълбините на повърхността, процедура близка до това, което правят определени психоаналитици. Схващането, че истини могат да бъдат достигнати само по пътя на мисленето, е основна платонистка предпоставка. „Истината“ за относителните лица на двата квадрата е просто поредният пример. Така спокойно може да решим, че следвайки тази процедура, можем да даваме верни отговори на етически дилеми, инженерни проблеми и естетически съждения. Платон дори писмено е нахокал Архимед да не се занимава с истински лостове и въжета, а да прави това, което правят джентълмените – да си гледат занаята или, в случая на Архимед, банята. Архимед обаче, истински математик и около двадесет пъти по-умен от Платон, вероятно е бил твърде зает, за да отговаря на такава глупост.

Ако прочетете Евклидовите „Елементи“ (достъпни в интернет на английски на: http://aleph0.clarku.edu/~djoyce/java/elements/elements.html) и следвате безмилостната дедукция на математически пропозиции от смешно малък брой аксиоми, то няма начин да не се впечатлите от това какво може да се направи с постоянно и внимателно мислене. Във времето, когато тези резултати са били относително свежи, възприемчиви глави лесно биха допуснали, че тези методи могат винаги да дават резултати.

Евклид започва да дефинира, малко нескопосано, точки и линии. Важно е да се отбележи, че както предполага думата „геометрия“, това са абстракции от египетските практики да се забиват пръчки в плитчините на спокойната река Нил и между тях да се опъват и връзват въженца. Това е било необходимо, понеже Нил често измивала предишните маркери за това къде са полетата на хората и така не се налагало всяка година да се маркират наново. Клечките и въженцата не са кой знае колко сложни неща в този контекст, имат само няколко значими свойства и тези свойства спокойно могат да бъдат абстрахирани като точки и линии в една равнина. И когато тези абстракции бъдат записани с изречения, тогава се превръщат в аксиомите на геометрията на равнините. Със сигурност връзката със света е налице, но са взети предвид само няколко релевантни свойства.

За много от гърците връзката със света била твърде неуловима, за да се занимават с нея. Започнали да наричат аксиомите „самоочевидни истини“, изкопани с чиста мисъл от реалността, а на философите не им се вярвало, че тези аксиоми биха могли да бъдат различни. Убеждението, че са абстракции от истински предмети като пръчки и въженца, било твърде земно и обикновено. Затова Платон решил, че всички важни истини за света могат или вече да бъдат налице в душата, или да бъдат дедуцирани от вече наличните по пътя на чистото размишление. Един по-консервативен човек би заключил, че съществуват както математически истини, които могат да бъдат получени от всяко множество правила, така и истини на наблюдението на реалността, но тези два вида истини не са съвсем същите. Но, опиянен от „гръцката магия“, както са наричали математиката, Платон стигнал до крайност.

Без съмнение повечето хора се съгласили, че това може и да е вярно, но ако искаме да знаем кой кон е по-бърз от друг, то много по-евтино, по-бързо и по-малко интелектуално изморително е да пуснем конете да се надбягват, вместо да седнем и усилено да размишляваме над това. Хората, които изгубвали всичките си пари от конни залози и били по-склонни към размишление, чувствали, че е по-добре подобни проблеми да се решават с чисто мислене, и гледали отвисоко на собствениците на коне и на тези, които продължили да залагат. Тази практика продължава и до днес.

Има две основни причини за това математиците и учените да отхвърлят платонистките методи. Едната е от Евклидовата геометрия. Евклидовата аксиома за паралелите е твърдението, че през една точка, която не лежи на една права, може да се прокара една единствена права, която да не пресече първата права[1]. Голям брой хора са били разочаровани от тази аксиома. Не им се струвала същинска аксиома, понеже не я намирали за самоочевидна. Затова се опитвали да я дедуцират от другите аксиоми. Огромно количество работни часове, както от мъже, така и от жени, са били изразходвани в опитите тя да се дедуцира, както от вече съществуващите, така и от новодобавени самоочевидни аксиоми. Всички тези хора се провалили, но един италиански математик[2] решил, че се справил чрез допускането му за неистинността на тази аксиома и опитите му да дедуцира някакво противоречие. Не стигнал до противоречия, но извлякъл доста резултати, за които имал чувството, че са достатъчно шантави, за да задържат хората при продължителното им убеждение в истинността на проблемната аксиома.

Всичко това става преди да се появят математиците Бояй[3], Лобачевски[4] и Риман[5]. Бояй пробвал да дедуцира противоречие, допускайки, че през точката, която не лежи на една права, могат да се прокарат множество паралелни прави на първата права. Работел като луд, но не успял да стигне до противоречие, докато по едно време не разбрал, че е изобретил нова геометрия, различна от тази на Евклид, но също толкова достойна за уважение. Риман тръгнал по друг път. Той допуснал, че нито една паралелна права не може да се прокара през точката, вън от първата права. И той разбрал, че е изобретил нова геометрия, геометрията на големите окръжности върху сфера.

Що се отнася до математиката, виждаме какво става с платонизма. Аксиомите вече не са самоочевидни истини, веднага щом сме попрочели и поразбрали. Вместо това, те са просто постулати и могат да бъдат интерпретирани като истинни твърдения за света поне по няколко различни начина. Или въобще не подлежат на интерпретация. За математиците платонизмът е мъртъв отпреди няколко века и просто изглежда като глупост. Математиката не дава истини, а следствия. Споменатата аксиома е просто предположението, че пространството, в което работим, е плоско. Това не ни казва нищо за това дали пространството, в което живеем, е наистина плоско – може да е, а може и да не е. Последното трябва да установим посредством наблюдения и Гаус схващал това съвсем ясно, защото предложил да се сложат три телескопа на три различни планински върха и да се измери сумата на ъглите на формиралия се триъгълник. Ако сумата е 180 градуса, тогава пространството е плоско, поне по силата на ограничеността в точността на това измерване. Ако е по-голяма от 180 градуса, тогава живеем в Риманово пространство, а ако е по-малка – в лобачевскианско пространство. Няма как да знаем само по силата на размишлението.

Казах, че има две причини за отхвърляне на платонистките методи от математиците и учените. Втората е философската революция на сър Исак Нютон. Ще забележите високия му принос след като прочетете „За природата на нещата“ от Лукреций Кар, един джентълмен, който написал огромна поема за науката (така, както той я схващал), в която се обсъжда, освен останалите неща, въпросът дали виждаме неща поради това, че нещо бива излъчено от обектите и достига очите ни, или дали очите ни всъщност не се протягат до и не се вкопчват в самите обекти. Сравнете го с „Оптика“ на Нютон и ще забележите някои значими разлики. Лукреций е философ от старата школа. Нютон без съмнение е философ, но с различни не-платонистки методи. Той написал „Hypothesesnonfingo“, което се превежда буквално като „не изработвам хипотези“, което той, разбира се, прави. Латинската дума „fingo” е сродна на „фикция“ (fingo, fingere, fictum) и може би е по-добре да преведем израза като „не се наемам да правя непроверими спекулации“.

Нютон съвсем ясно излага своя философски метод. Ако Нютон твърди нещо, то винаги ще да е проверимо, било то директно или чрез проверка на логическите следствия от него. Ако няма начин да се провери истинността на едно твърдение, освен даването на безкрайни аргументи от защитниците на това твърдение, които да се самоуспокояват, то Нютон не би посветил времето си на него. За да се извлекат логически следствия, които да могат да бъдат проверени, необходимо е било да представи твърденията си с много висока степен на яснота, за предпочитане на езика на алгебрата, за сметка на латинския. Днес напълно изпускаме частта с латинския.

Избирайки да изключи всички твърдения, за които може да се спори, но чиято истинност не би могла да бъде проверена чрез логика и наблюдение, Нютон съвсем преднамерено сменил правилата на играта. Например, в спор за това дали котките и камъните имат права, подобно на хората, изобщо няма да се навлезе преди да се сдобием с някои изяснения. Първият въпрос, който задава един нютониански философ, е този: „Какви точно наблюдения смяташ, че са необходими, за да се установи истинността на твърдението ти?“ Ако в отговора се съдържат конкретен брой наблюдения и ако тези наблюдения са вече направени и доставят нужните резултати, тогава следва да се изискат логическите връзки между наблюденията и твърдението. В случая със спора за правата на котките и камъните никой няма да се тормози да изисква някакви емпирични свидетелства, които да потвърдят каквото и да е твърдение, поради съвсем приемливите основания, че аргументите в полза на такова твърдение биха били недостатъчни за даване на окончателен отговор, защото ние все още не сме дефинирали с достатъчна прецизност думата „право“. Каня всеки, който смята, че знае какво точно е „право“, да го дефинира алгебрично. Докато някой не направи последното, нютонианските философи ще обявят въпроса като недостоен за сериозна дискусия.

Всички хубави принципи би трябвало да имат готини имена, затова ще нарека този „лазерния меч на Нютон“, предвид това, че е много по-остър и по-опасен от бръснача на Окам[6]. В най-слабата му форма принципът гласи: да не обсъждаме твърдения дотогава, докато с помощта на издържана логика и/или математика не се покажат техни наблюдаеми следствия. В най-силната му форма той ще изисква един списък от наблюдаеми следствия и формална демонстрация в полза на това, че те действително са следствия от направеното твърдение. Философите, следващи Нютон, станали по-известни като „учени“, а по-късно се появил и Карл Попър, който систематично изложил тази ерес чрез неговия фалшификационистки критерий за демаркация.

Разбира се, наоколо все още има много пред-Нютонови философи. Хора като Сърл и моят малък посетител със сигурност обвиняват нас, нютонианците, за това, че пренебрегваме изследването на жизненоважни неща като например етиката и природата на съзнанието. Нютонианците отговарят просто, че по такива теми може да се говорят твърде малко конструктивни неща, защото не ги разбираме, и точно затова е по-добре да си траем. Но пък работим върху двете. Към етиката може да се подходи чрез еволюционистки изследвания и теория на игрите. Някои от нас се опитват да пишат компютърни програми, които да демонстрират някакви форми на прости познавателни способности. Тези, които искат грандиозни всеобхватни обяснения, не са доволни от този подход, но именно този подход е допринесъл за плодовитостта на физиката и химията, въпреки че прилагането му е бавно, техническо и изискващо някаква математическа компетентност. (Не правя реклама на математиката, просто това е положението.)

Това е възгледът на мнозинството практикуващи учени. Предполагам, бихте могли да кажете, че сме издигнали философията до нови висини, обединявайки математика и мислене до такива нива, за каквито Платон не е и сънувал, и все пак най-много бихме казали, че признаваме Платон за нелош за времето му, но това време отдавна е отминало. Няма спор, че все още се опитваме да схванем вселената, и че инвестираме много мислене в тази дейност, и следователно правим (естествена) философия. Но в днешно време не наричаме тази дейност така от страх, че може да ни сбъркат за онези философи, които са готови да разрешават трудни проблеми[7] за съзнанията, мозъците и компютърните програми[8], но които разполагат със съвсем оскъдни знания за това как всъщност работят компютрите или мозъците.

Вероятно е да сте уловили известна интелектуална снобарщина в този възглед за философията. По времето на Платон се е очаквало един образован джентълмен да може поне да проследи математическа аргументация, която е била на предела на тогавашните изследователски постижения. Днес никой не може да бъде запознат с всички актуални изследователски постижения, понеже последните са непосилно много на брой. Затова е възможно някои от считаните за нютониански философи да не са никакви философи, а просто техници, които са вещи в решаването на конкретни задачки. Такова допускане е подкрепено от много свидетелства. Голяма част от преподаването по математика и естествени науки, както и голяма част от текстовете, са известни с тоталната си отскубнатост от по-големи проблеми.

Трябва също да се каже, че въпреки възхищението, което един същински нютониански философ би могъл да предизвиква у другите, все пак никак не би било мъдро да го каним на вечерно парти. Човек, който държи да обсъжда само това, което схваща, при положение, че доста хора не са кой знае колко схватливи, би бил осезаемо неприятен събеседник. Спокойно можем да кажем, че той не би имал мнение по религиозни или политически въпроси, а сексуалните му възгледи биха били от крайно теоретични до крайно емпирични и на практика вероятността да бъде въвлечен в дискусия на по-обща тема е почти елиминирана. Дори Нютон не е напълно нютонианец, а и може да се поспори дали животът ни предлага лукса да нямаме мнение относно нещо, което да не се свежда до предикатна логика в комбинация с твърдения от наблюдения. Нютонианското изискване за осигуряване на проверимостта на всяко твърдение (или проверимите логически следствия от твърдението) без съмнение възпират щуротиите, но също така изглежда, че възпира почти всичко останало. Точно затова трябва да сме нащрек, когато ползваме лазерния меч на Нютон. От друга страна, ако го употребяваме уместно, философията би се трансформирала в нещо, в което решенията на проблемите са възможни, и в което могат да се правят окончателни и често изненадващи заключения.

Струва ми се съвсем справедливо да употребявам огнения меч срещу философ, който се бърка в наука, която не разбира. Ако задава въпроси и е готов да се учи, тогава нямаме повод за кавги. Ако обаче просто ви подмамва в една езикова игра, спрямо която няма изгледи да доведе до нещо продуктивно, тогава трябва да вземете сериозното решение дали тази игра ви устройва. Математиците и учените чувстват, че са намерили по-трудна, но пък много по-задоволяваща игра. Огненият лазерен меч на Нютон е само едно от правилата на тази игра.

Майк Алдър е математик в Западноавстралийския университет. Има публикации по философия на науката, а в момента се занимава с разпознаване на схеми. Завършил е физика, чиста математика и инженерна наука.

[1]Преформулировка на известния пети постулат: „И ако права, която пада върху две прави, образува вътрешниъгли, които лежат от едната й страна и са по-малко от два прави, тези прави, продължени неограничено, да се срещнат от онази страна, в която са ъглите, по-малко от два прави“ (цит. по „Елементи в три тома“ на Евклид, том 1, София, изд. „Наука и изкуство“,1972 г., стр. 13).

[2]Става дума за Джовани Джироламо Сакери (1667-1733).

[3]ЯнушБояй (1802-1860), унгарски математик.

[4]НиколайИванович Лобачевски (1792-1856), руски математик.

[5]ГеоргФридрихБернхардРиман (1826-1866), немски математик, докторант на Йохан Карл Фридрих Гаус.

[6]Принцип на пестеливостта, гласящ да не се увеличават обяснителните същности без необходимост.

[7]„Трудният проблем за съзнанието“ – известен израз, популяризиран от австралийския философ Дейвид Чалмърс през 1995 г.

[8]Препраткакъм заглавието настатиятанаДжонСърлот 1980-та година „Minds, Brains and Programs“, публикувана в Behavioral and Brain Sciences 3 (3), pp. 417-57.

  • Харесва ми 1
  • Ха-ха 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

×
×
  • Добави ново...