Във форума "Дневникът на един начинаещ метъл" започна един спор за миналото, грешките и мъдростта. Смятате ли, че човек трябва да се срамува от миналото си, ако тогава е допускал грешки, и дали от тези грешки човек може да стане по-мъдър?

Който забравя миналото си, ще го преживее отново...

Според мен човек прави грешки най-вече, за да стане мъдър и да се поучи от тях. Не мисля, че има някакъв смисъл човек да се наказва постоянно за миналите си грешки - не може да промени факта, че са се случили и трябва да продължи напред, но с ясното съзнание, че не трябва да ги повтаря!

Според мен човек прави грешки най-вече, за да стане мъдър и да се поучи от тях. Не мисля, че има някакъв смисъл човек да се наказва постоянно за миналите си грешки - не може да промени факта, че са се случили и трябва да продължи напред, но с ясното съзнание, че не трябва да ги повтаря!

Подкрепям те! Именно затова мисля, че човек, правил грешки, не трябва да се страмува от миналото си, от него можем само да се поучим.

Научете се че раздел Всичко останало не е боклучарник,в заглавието има правописна грешка също.Местя я в Празни приказки.

Времето е вътрешно възприеманият от човешкото съзнание образ на промяната: на възникването, ставането, протичането, преминаването в света, делящо се на минало, настояще и бъдеще. С напредването на възрастта човек все повече се замисля за тези понятия и в кое точно живее, дали в бъдещето, преследвайки и постигайки мечтите и целите си, дали в настоящето, което трябва да гради и в което се бори за да продължи към неясното бъдеще, превръщайки всяка изминала секунда в частица от преследващото ни миналото. Все повече хора са обзети от бремето на отминалите събития ("човек влачи след себе си своето минало") и така дори бъдещето все повече се изпълва с миналото, ето защо и живот, чието бъдеще се състои единствено от миналото, наричат живот без бъдеще, което означава, че съществуването е смачкано от бремето на миналото и е станало безмислено.

Точно идеята че не можем да променяме миналото си отговаря на въпроса ти - всичко което е там вече е станало и макар да знаем, че дадено събитие се намира в тази изминала част от живота ни и за повечето ни грешки знаем не само ние, трябва да се научим да гледаме напред. Човек се ражда, живее и умира, но за всичкото това време той се учи и става по-мъдър, научава се да не повтаря грешките, които е направил в миналото. Ние живеем за да се учим! Не трябва да се срамуваме, защото винаги ще имаме достатъчно време да поправим всичко, стига само да го поискаме - няма невъзможни неща, има само недостатъчно желани.

Ние сами изграждаме тези три компонента на времето, създавайки своята собствена история. Не трябва да позволяваме да загубим един от тях за сметка на друг (бъдещето за миналото), защото тогава животът ни ще премине и ще приключи без да сме успели да оставим следа и по този начин да не бъдем забравени. Но каква ще бъде тази диря зависи само и единствено от самите нас.

Както е казал канасюбиги Омуртаг - "Човек и добре да живее умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомни за този, който го е направил". Нека спомена който оставим в миналото на тези след нас, бъде хубав, за да не се налага и те да се питат дали трябва да се срамуват заради нас!

Във форума "Дневникът на един начинаещ метъл" започна един спор за миналото, грешките и мъдростта. Смятате ли, че човек трябва да се срамува от миналото си, ако тогава е допускал грешки, и дали от тези грешки човек може да стане по-мъдър?

И да се срамуваме и да не се срамуваме миналото си е наше. Не можем да го променим. Трябва да извлечем поука от него и да не повтаряме грешките, които сме правили

Цената на мъдростта

Каква е цената на мъдростта ? Кой е мъдрецът ? Кои са белезите по които тя се познава ? Цената на мъдростта винаги е висока, но никога не е тежка и непоносима. Знанието е теория, суха и скучна, неизпитана. Познанието е опит, познанието е преживяване, не просто теория а самата практика, самото явление разгледано отвътре, преживяно. Мъдростта е познание, мъдростта е опит, мъдростта е Битие, мъдростта е Живот. Мъдър е този, който е живял дълго, мъдър е този който е живял истински, мъдър е този, който е преживял много. Мъдрецът не е старец, мъдрецът никога не е старец. Да външно той може да изглежда възрастен, може да има бели коси и сбръчкано лице, но вгледайте се в очите му. Те никога не са стари, потъмнели или мътни. Очите на мъдреца са живи, блестящи и ярки като очите на дете, защото мъдрецът притежава очите на дете. Той гледа света чрез очите на дете, очите са огледало на душата. А душата на мъдреца е млада и жива, жизнена, блестяща, лека и ефирна. Цената на мъдростта се измерва с белезите и раните нанесени от живота. Но как тогава един мъдрец е толкова лек и жив след като е преживял толкова много? Как така той е толкова чист, весел и радостен след като е преживял толкова много несгоди ? Как така походката му е лека и грациозна, когато краката му са извървели толкова много път целите в мазоли и тръни? Мъдрецът е преживял наистина много, много хубави мигове, но още повече несгоди и трудности. Защо не са го сломили ? Защо въпреки бурите и препятствията той все още върви непоклатим напред с бодра крачка? Да той е преживял много несгоди, преживял е много трудности, но именно ПРЕЖИВЯЛ ги е. Те са в миналото му, те са го довели до мъдростта, те са му разкрили уроците на живота и той ги е разбрал. От всяка една трудност той е извлякъл нужната поука, от всяко едно събитие нужния урок, така преживените премеждия не му тежат. Защо ли? Защото именно заради тях той постигнал мъдрост, тази мъдрост им придава смисъл, тази мъдрост ги прави необходими. Мъдрецът знае това, той се радва като дете на всяка нова капка мъдрост, която се влее в него, затова се радва и на трудностите, които му я носят. Той разбира смисъла им, знае че просто така трябва да бъде. Той се смее с цяло гърло щом научи някой от уроците на живота, без значение колко усилия са му били нужни за да го усвои, защото знае, че тези усилия са били необходими, защото именно те са му донесли плодовете на мъдростта. Когато човек не разбере смисъла на изпитанието, на което е подложен то се стоварва на гърба му, то му тежи, то го затрупва. Той го влачи със себе си като окови, той влачи миналото си. Носи го на гърба си защото не го е разбрал, защото не е научил това заради, което е живял през отминалите дни. И те си вървят с него и чакат да бъдат преосмислени, чакат да бъдат разбрани. Миналите години тежат на гърба на обикновения човек, те са бреме за него и той ги влачи като окови. А те се трупат и стават все повече и все по-тежки. Накрая човекът просто не може да се движи повече заради тежестта им, не може да живее повече, защото животът е движение. Той грохва и пада на земята, зарязва целия си товар, който го обременява и убива, умира. Смъртта е временно прекъсване на движението, смъртта е смъкване на стария товар, за да може да се възстанови движението-животът на ново, на чисто. Мъдрецът не умира, мъдрецът не грохва, мъдрецът никога не е уморен. Защо ли ? Защото той няма товар който да влачи, той няма окови, не е ограничен, не е обременен. Той изживява дните си и те тежат на мястото си, а не на гърба му. Той учи уроците си навреме и няма нужда те да му се повтарят непрекъснато. Той прилага усвоената от премеждията мъдрост в живота си, превръща я в Битие, в Живот. Така премеждията му не са били напразни, а необходими. Той знае това, разбрал е целта им и те си тежат на мястото, там където са били необходими. Те са в миналото, а мъдреца е мъдър затова, защото не влачи миналото на гърба си. Той е лек и ефирен, винаги жизнен и бодър, никога не е уморен, никога не е стар, защото старостта е умора, умора от живота. Мъдрецът никога не умира, защото животът е движение, а той винаги се движи, никога не спира. Няма какво да му тежи, няма товар под който да грохне, няма товар който да го уморява, да го убива, товар, от който да има нужда да се освободи. Мъдрецът живее ден за ден, миг за миг. Щом се появи премеждие или трудност в живота му то той търси смисъла й, търси мъдростта, която тя е дошла да му поднесе. Приема я, усвоява я, прилага я в живота си, превръща я в Битие, в Живот. И продължава, премеждието е зад гърба му и там ще си остане, то никога няма да тежи върху гърба му. Мъдрецът е изцяло в настоящето, неговото минало е в миналото-отминало и той не мисли за него. Неговото бъдеще още не е дошло и той не се тревожи за него. Мъдрецът е изцяло в настоящето той е тук и сега, за да усвои мъдростта, която му поднася настоящия миг. Така той остава винаги млад и жизнен, като дете. Децата също са волни и свободни, живи, не обременени. Но те ще пораснат, рано или късно ще се превърнат в зрели хора, ще се обременят от грижи и проблеми, ще носят премеждията и миналото на гърба си. Ще започнат да трупат своя товар, но в един момент може да си спомнят детските години, да си спомнят урока на детството, а той е само един и всички деца го усвояват прекрасно. Затова детството никога не тежи на възрастните хора, зрелите хора винаги си спомнят с усмивка за него, на тях им тежи само зрелият живот не детството. А какъв е урока на детството ли ? Вие го знаете, това е безгрижността. Децата са безгрижни, живеят ден за ден, миг за миг, не трупат товар не се товарят с недоизживяни моменти и недоразбрани уроци. Когато зрелият човек си спомни този урок, той го осмисля в дълбочината и пълнотата на зрелостта, която като дете не е притежавал, тогава миналото се свлича от гърба му, товарът пада, той е свободен, той е прероден. Зрелият човек е мъртъв, на негово място се е родил един мъдрец, зрелият човек се е превърнал в мъдрец. Той е отново млад жизнен, весел и бодър, като дете, но осъзнава и преживява миговете на живота в пълнотата и дълбочината на зрелостта. Цената на мъдростта е цената на усвоените уроци на живота, цената на мъдростта е цената на детството и зрелостта. Мъдростта си е просто мъдрост, познание, Битие, Живот тя е безценна и безплатна, тя е навсякъде! Спомнете си урока на детството, спомнете си Безгрижността ! Осмислете я, осмислете я в дълбочината и пълнотата не зрелостта. Освободете се от товара на миналото, оставете го да падне от плещите ви! Бъдете весели! Бъдете жизнени! Бъдете бодри! Бъдете живи! Бъдете като децата ! Бъдете мъдреци!

Аз се сещам за една грешка от която се срамувам и определено се радвам, че я помня. Тя е като дамга, която е белязала съзнанието ми... за по-добро. Взела съм си поука и от няколкото "обици" които нося на ухото си Казано кратко и ясно:

Който забравя миналото си, ще го преживее отново...

vboychev, за жалост е неизбежно да изпиташ част от тези грешки отново. Както казва баща ми:

Най-много ме боли когато виждам детето си да допуска моите грешки.

Човек се учи от грешките си .Никога не съм се срамувала да си призная че греша .

Човек не трябва да забравя миналото си, но това не значи, че трябва да се срамува от него. Важно е какъв си сега, а не какъв си бил преди. Помни грешките си, но не живей в собственото си минало.

Да се живее в миналото е глупаво, важно е настоящето и бъдещето, но не трябва да се забравя миналото, човек се учи от грешките си, те го правят по-мъдър. Но миналото има значение за това кой си сега.

Във форума "Дневникът на един начинаещ метъл" започна един спор за миналото, грешките и мъдростта. Смятате ли, че човек трябва да се срамува от миналото си, ако тогава е допускал грешки, и дали от тези грешки човек може да стане по-мъдър?

Отговорът се намира в самия ти въпрос мило дете

Редактирано 14 август 200619 г. от leonardo (преглед на промените)

Само този,който е грешал, може да има истинска представа за живота, защото по този начин той трупа опит. Другото е един стерилен,безинтересен живот, да бъдеш "доброто момче" , да се държиш така,както очакват от теб и да се нагласяш според стереотипите.

Грешките са за това - за да се учим от тях. Ако не бъркахме, как щяхме да разберем кое е правилно - от най-дребното до най-значителното в живота. Всеки трябва да приеме грешките си, да ги признава пред самия себе си, и пред другите ако трябва, но да продължи напред въпреки тях.

В живота си човек прави непрекъснато грешки...то без тях просто не може,защото никой не е съвършен... Сега,доколко човек се учи от грешките си,това при всеки си е различно-има хора "кон с капаци",дето си повтарят едни и същи гафове и хич не се и стремят да се поправят...Други умеят да преценяват допуснатите грешки така,че поне да се стараят да не ги допускат вече....Лошо е не правенето на грешки,а тяхното подминаване като незабележими...

Миналото...То не трябва да се "преживява" или да се помни...то ти е част от живота и така или иначе е там...човек се сеща за миналото си,когато прави дадена асоциация-гадна или приятна...

Трупането на житейски опит не винаги е гаранция за предпазване от грешки,за съжаление...

Ама обикновено се получава "Парен каша духа",тъй че не трябва да се страхуваме от грешките и миналото,защото те са част от нас,а трябва да продължим напред и да поемем отговорността за себе си...

Аз съм правила много грешки в миналото,но не се срамувам от тях,нито от себе си,защото е човешко да се греши,а и благодарение на грешките си съм научила много и съм станала по-силна.Нали по-голямата част от житейския опит се придобива благодарение на личните преживявания,а не на получените наготово съвети?!