Момчета как се тагва

А-а-а?!...А-а-а?!...Европа, ей! Няма пет-шест... Те това е номер за автомобилчето...

Така се създава радост на много хора...с правилна ориентация...Учете се!

преди 13 минути, Недко1975 написа:

Момчета как се тагва

@ARRA AGGA да ти каже, като ни остави в твои ръце.

 

От хотелска стая се чуват стонове и пъшкания, после тишина, а след малко гласове:
- Аз се казвам Иван, а ти?
- И аз!

пп: Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна

MS добавят нов клавиш на клавиатурата с който ще се стартира ИИ.

преди 11 минути, ^^^ написа:

@ARRA AGGA да ти каже, като ни остави в твои ръце.

 

От хотелска стая се чуват стонове и пъшкания, после тишина, а след малко гласове:
- Аз се казвам Иван, а ти?
- И аз!

пп: Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна

Няколко месеца следя форума без да се обаждам 

само умирахме от смях с Тиимо

Теб не съм те мяркал

Включил си се заради мен и да ми напишеш гейпропаганда - гоуем си

преди 16 минути, Недко1975 написа:

Няколко месеца следя форума без да се обаждам 

само умирахме от смях с Тиимо

Теб не съм те мяркал

Включил си се заради мен и да ми напишеш гейпропаганда - гоуем си

Опитай пак с четенето! 

Големите си заминаха

Гледам Синя кръв. После, мисля - Йелоустоун. 

 

пу че голям мечок

 

преди 6 часа, Bubbles написа:

Шоуто ще е лятото.

Привет на всички!

Миналото лято беше при франсетата тва ще бъде при швабите

преди 26 минути, petie1 написа:

Миналото лято беше при франсетата тва ще бъде при швабите

Според мен ще е в цяла Европа.

 

Osanjin теб те знам. Беше първия с който се срещнах

Ти си Фобията която няма лекуване, е имаш си фен поне един Нушко добродушко

преди 1 час, ^^^ написа:

Големите си заминаха

Най-големия си замина

опасявам се че не мога да го заменя

 

Хай! Кво си правите? Пак ли се карате?

преди 2 минути, Mediterranean написа:

Хай! Кво си правите? Пак ли се карате?

Мерят си пишките 

Моята е най-голяма.

@lebel Чете ли тези дни за неволите у Аленини Делонини? Оказва се, че да имаш голямо семейство хич не е хубаво.

преди 21 часа, andiay написа:

Послушах я...

След това се зарекох никога повече да не се водя по акъла на жена....

Ту би кънтинюд....

Летс кънтинюем...

Никогиш не се заричайте за нещо, което едва ли е по силите ви....

Но това са други истории...

Да се върна на тази ... (съжалявам, бърборко съм и често са отвличам)....

Излязохме от кръчмето... (лека, вметка - днес ви  казах, че ще бъда в района. Опитах да се ориентирам, коя от всичките съборетини, бе някогашната кръчма, за да ви покажа останките й. Но... тази, която мисля, че е, бе оплетена в храсталаци и не бе възможно да се снима. Но... тази, която снимах, показва, какво горе-долу е състоянието днес (тази обаче е най- запазената)...)

Па са отплеснах....

Та, излизаме, а на вън "тихо се сипе белия сняг на парцали", вече си е тъмница, но ние сме напълнили стомасите с кюфтаци, греяната ракия е повдигнала духа ни и с бодра крачка поемаме по пътя към началото на пътеката...

Плавно изкачване, завой след завой и така 3 км. (тогиз не знаех, но сега вече знам, че са толкова)...

Дотук никакъв проблем, освен че е тъмно като в рог (къде ти тогава челници, а кой си носи фенерче когато отива на почивна станция)....

Снега се трупа, но дотук се още е утъпкан, се пак през деня е минавал снегорин...

Когато стигнахме до багажния лифт, вече знаех, че да разчиташ на жена за ориентировъчно време е утопия...

Трябваше да стигнем до хижата за час и половина, а то дотук вече бе минал близо час...

Но... надеждата умира последна....

Добрата новина бе, че спря да вали сняг и небето почна лека-полека да се прояснява, луната се показа и се пак неква светлина имаше...

Лошата бе, че задуха и влизахме вече в гората....

А снега ставаше все по-дълбок и по-дълбок, без следи, пресен пухкав сняг, който вятъра с кеф ръсеше в лицата ни....

Тук е мястото да уточня, че гаджето ми беше любител скиор и имаше съответната екипировка, та даже я бе облякла...

А моя милост, като отявлено градско чедо, се бе "наконтил с некъв мек вълнен панталон (който със всяка крачка ставаше твърд мокър студен вълнен панталон), готино домашно изплетено поло от мохер (майка ми бе страхотна плетачка) и некво яке също от плат, но все пак дебело, шапка нямах (че ма разрошва), но... слава Богу имах на краката си офицерски кубинки (платих си ги, докат бех писар на старшината на склада кът новобранец, той прибра парите, изписа ги на някой от щаба и така аз се заимах вкъщи с офицерски кубинки, а старшината с 40 лв. и двамата бехме доволни), това са най-удобните, здрави, топли и непропускащи зимни "боти", които съм имал някога, а имах и ръкавици, ма и те вълнени, на гаджето бяха шушлекови с пръсти.....

След тез доуточнения, продължаваме напред (като би казал Кобрата)...

В началото бе широко и равно, но след грубо километър, стигнахме до въжето и тръгнахме да катерим баира спиралообразно, следвайки плътно въжето...

Обаче изведнъж, хоп и въжето свърши в снега - скъсано...

Ами сега?

Къде погледнеш около теб - дръве и пресен пухкав сняг почти до коленете, а ветеро го вдига и във въздуха...

Фенерче няма, запалката (Клипер, баси лукса - 7 лв. от стрелбището) категорично отказа да пали (явно изразявайки недоволството, че я държим на студено и мокро) и единствения източник на неква светлина (освен луната) бе един костинбродски кибрит, почти пълен....

Който е ползвал някога това чудо на човешката изобретателност, то знае, че дори и стоял на сухо, получаването на огън с него бе игра на "ези - тура", сиреч - али ша пламне, али нема да пламне...

"Турата" се падаше по-често, макар и поради различни причини - я "барута" на клечката ша са отдели, я "драскалото" ще се отлепи или надере, я просто прави едно "фъс" и толкоз....

А нашия веч бе влажен, духаше вятър, но неахме избор...

Лапвам цигара, събличам якето и го намятам на раменете си, гаджето разкопчава своето, заставаме пред едно дърво с гръб към вятъра, тя лови моето за ръкавите и ги дърпа към себе си, аз пъхам глава в тази импровизирана "палатка" и се моля поне петата клечка да запали....

И... о, чудо (Коледа е се пак), още първата запали и аз запалих цигарата, а щом имаш запалена цигара, то вече мноо по-лесно става да запалиш друга цигара или клечка кибрит....

Недостатък е, че вечно трябва да се поддържа запалена цигара...

Както и да е, че па са отплеснах...

Единия "свети" с кибритена клечка, другия рови в кръг снега да напипа другото парче от въжето, намираш го и тръгваш по него, в ква посока - един Господ знае....

И катерене, маааму и баир...

А требе и да пушиш, цигара от цигара...

А да катериш баир, газейки сняг до колене и да пушиш почти постоянно, не ви го препоръчвам...

Добре, че и двамата бехме пушачи и са редувахме - три аз, една тя...

Мое храна да немахме, вода да немахме, фенер да неахме, ма цигари имахме...

На туй са вика пушач....

Туй упражнение с въжето се повтори поне 15 пъти....

Гледам часовника (май бе Заря, с фосфоресциращ циферблат), вече минали три часа, а ний сме се нагоре и нагоре в гората, нийде се невиди пролука...

- Скъпичко, нали за час и половина щехме да сме в хижата?

- Ами то с туй въже... вятъра... снега.... не мога да се ориентирам, но секи момент требе да излезем от гората на пистата, а под нея е хижата....

След още половин час....

- Скъпичко, сигурна ли си, че знаеш къде отиваме?

- Оххх, не съм сигурна вече....

- Моля?!?!?!?

- Оффф, с тея скъсани въжета, знам ли, може да сме тръгнали по въжето към вр.Ботев....

- Моля....(туй вече с тих ужас)...

- Ми да, може тъй да е станало, но спокойно, на върха има метеоролози, ще ни подслонят (също с тих ужас)....

- А бе скъпичко, да не ти е продухал вятъра акъла през ушит? Чий ша го дирим на Ботев, а още повече ка ша стигнем дотам? В този сняг? В този студ? Без вода? Без светлина? Цигарите и те свършват, клечките и те... слипа ми дори е мокър, чишката ми е станала на ледена висулка, ръцете не сиусещам вече, носа и ушите ме е страх да докосна, че току виж се отчупили, всяка глътка въздух ми причинява болка.... как си представяш да стигнем до Ботев? (вече не тихо, не с ужас, а гръмогласно и ужасяващо ядосано)....

Последва стандартната реакция на жена, която е хваната в крачка...

Седна на снега, зарева, превила се обгръщайки коленете си и захлипа - Извинявай, извинявай, извинявай....

Когат това отмина, погледна ме и каза хлипайки...

- Нямам повече сили, нито да се върна назад, нито да продължа напред. Оставам тук, ако ще и да умра...

Нъл съм мъж, сърцето ми не издържа на тази гледка, яда ми мина и вече исках само да я успокоя...

Седнах до нея гушнах я и тихо й казах...

- Стига, успокой се, така няма да си помогнем. Спокойно, се някак ще се справим (без изобщо да мога си представя, как точно би се случило това). Нека засега продължим по въжето, за да излезем от проклетата гора и после ще решим накъде да тръгнем, Става ли?

Тя захлипа още повече, сви се в мен и започна да нарежда (пак стандартна женска реакция) - Аз съм виновна, аз съм виновна....

- Стига вече де! И двамата сме виновни, ако изобщо има виновник. (стандартна мъжка реакция)...

Целунах я по главата и й казах....

- Хайде ставай! Починахме, но така до никъде няма да я докараме, а и вече умирам от жажда.... (снега не става за утоляване на жажда, освен ако не е минал през огън)...

Подхванах я под мишниците и я изправих....

Хванахме се за ръце, аз хванах и въжето и пак тръгнахме... без цигара... поради емоциите забрайхме да припалим, а клечките вече беа кът....

В един момент, тя се спъна в нещо, залитна и едвам я удържах да не се свлече по склона...

Като се изправи, в ръката си държеше един огромен клон, по-висок от нас...

- Ще го носиш ли? - попита ме...

- Това пък за какво?

- Ако срещнем мечка....

Едвам издържах да не изригна пак....

- Няма мечки през зимата. Спят....

- Ами ако нещо я е разбудило?

Боже все едно бях с някое малко дете (макар от сегашна моя гледна точка и двамата бяхме деца, ама не чак толкова малки)....

Не издържах....

- Ако нещо я е събудило и се е разсънила, то кола ти нема ни помогне, но определено сега пречи...

След което издърпах клона от ръцете й и го запокитих по склона....

Пак започна хлипането....

Тоз път обаче бех жеУезен, а и определено ми писваше вече...

- Слушай сега, или тръгваме по въжето нагоре или стоим и се разправяме за глупости, докато замръзнем. Ако тръгнем, шанса да срещнем будна мечка е нищожен, но ако просто си стоим тук, не е нужно да срещаме мечка, тя ще ни открие на пролет. Тръгваме или стоим?

Тя заплака тихо, но ме хвана пак за ръка и потеглихме....

След 10-на минути въжето направи некъв завой, последва стръмно спускане, после пак кратко изкачване, пак завой и....

Чудо!

Вижда се небе...

Гората свърши! 

Направо пощурях от кеф, но все още не бе по-голям от онзи с кюфтаците...

Имах чувството, че се затичах, макар да не съм убеден сега, че наистина съм се затичал....

И пак.... Чудо!

Пред нас бе пистата на хижа Плевен, щом излязохме на нея и видяхме светлините долу и....

Честно ви казвам, на секундата чишката ми спря да бъде ледена висулка, а се превърна в ледена Айфелова кула, над която небето е озарено от фойерверки....

Нема такъв екстаз, хора, нема такъв ОРГАниЗЪМ, нема такъв приток на адреналин....

Целият свят се сви като фуния, на чийто край светеше Нирвана, Рая, Вселената...

Чувствах, че мога да полетя до там...

Но... все пак бех запазил достатъчно благоразумие да не се опитам да го направя....

Няма такъв наркотик, като това да разбереш, че си оцелял, след като вече си бил решил, че умираш....

Краката ни сами заприпкаха надолу, препъваш се, падаш, ставаш, затичваш се, подхлъзваш се, падаш, ставаш, затичваш се...

Но светлината е все по-близо и все по-ярка....

Сред звука на вятъра се прокрадва още един...

Гласове... пеят... смях... музика....

Стигаме до светлината...

Вече не чуваме вятъра, а само музика, песни, смях...

Стигнали сме до вратата на чайната....

Поглеждам часовника си - наближава 23 часа....

Това, което трябваше да ни отнеме час и половина, ни отне повече от пет часа...

Отворихме вратата и влязохме....

Настъпи пълна тишина...

Всички гледаха към нас, без да кажат и дума...

Нормална реакция, все едно да видиш ходещи снежни човеци...

Един едър и здрав мустакат мъж се изправи и направо викна....

- От къде ви довя вятъра, бре младежи?

Онзи адреналин горе си бе свършил работата, но изцеди всичко в мен....

Не можех да кажа и дума, стоях, оглеждах се и неистово исках да мога да кажа нещо....

С направо нечовешки усилия най-накрая едвам промълвих - Вода!

- Вода ли?- рече мустакатия - Водътъ нема помогне, момко...

Изпра ви се взе две железни канчета за чай и ги напълни от некъв чайник...

- Пийте, и ти, и момичето!

Не обичам чай, но кога нема кон и магарето е кон, течност е... при това топла...

Опитах се да обърна чашата на екс, направо ми прогори гърло, вътрешности, всичко...

Задавих се....

- Спокойно бре момче, в чайника има достатъчно!

Този път всички избухнаха в смях.....

Така за пръв път в живота си опитах грог - чай с ром...

След всичкото туй мръзнене, грога е голям кеф....

Не е по-голям от ония на пистата, но е по-голям от кюфтаците...

Три чаши една след друга, и аз, и приятелката ми....

Чувстваш как след всяка глътка, снежния човек изчезва и бива заменен от нормално човешко същество....

Мустакатия се оказа хижаря...

След като му казахме кви сме ги дробили, той ни дръпна такава лекция, че сега като пиша и направо се свивам, имах чувството, че лично ще ни убие...

Естествено, че за всичко бе прав - не бяхме казали на никой къде отиваме, той не е бил предупреден, че сме тръгнали към хижата, тръгнали сме без дори минимално оборудване, ако се бяхме изгубили, никой нямаше и да ни търси, а така облечени и без никакви запаси, без оборудване, нямало да имаме никакъв шанс дори да осъмнем, евентуално през лятото некой случайно е щял да открие останките ни, ако изобщо е останало нещо, за себе си като не мислим, да сме помислели за родителите си и т.н. и т.н.

Накрая завърши с думите - Не знам дали има Бог и дали е помогнал с нещо, но Планината е решила да ви опази. А тя рядко е така благосклонна. Не пропилявайте тази благосклонност. Даден ви е втори, може би последен шанс. Възползвайте се от него за добро.

Оказа се, че хижата е пълна. Ученици от Плевен, трениращи ски.

За наш късмет (не ми се брои кой поред на тази Коледа), шофьорът на автобуса им, заминал този ден да взима жена си и можехме да преспим в неговата стая, но и двамата на едно легло....

Не стига, че има къде да се настаним, ами и ще си бъдем само двамата....

Късметлии...

Хапнахме нещо, дори нямам спомен какво, пихме по още един грог, даже и душ после успяхме да вземем и хайде в стаята....

От грога ли, от успокоението ли, не знам, но умората изчезна, адреналина пак придойде и требеше да го изразходим....

Много по-голям кеф от кюфтаците, по-голям и от грога, но не може да се мери с онова на пистата....

Още не съм открил такова, което да може....

На сутринта се събудихме като новородени...

Пихме кафе, закусихме, разплатихме се, побъбрихме с познати, които се оказаха там...

Когато трябваше да изберем откъде да се спускаме, то и двата решихме да бъде по лятната, нищо, че по нея тогава нямаше ни въже, ни парапети (макар вече изпочупени) като сега....

За зимната, по която снощи дойдохме, дори не можех да си представя, че ще я мина пак....

Никога повече не съм минавал по нея....

Спускането по лятната, на практика бе пързаляне по снега със слалом между дърветата, без пътека...

Ориентирайки се по въжетата на товарния лифт...

Не паднахме нито веднъж....

Късметлии...

Пристигнахме благополучно долу - "две усмихнати хлапета"....

Хижаря бе уговорил с някакъв местен, който ни чакаше на товарния лифт с една Лада Нива, заведе ни до станцията, взехме си багажа, а той ни закара до Троян, за където се бе запътил....

Там изкарахме едни приятни два дни и живи, здрави се прибрахме в Плевен...

Никога не разказах на родителите си тази история....

Но... всеки път когато съм в района на Априлци, връх Ботев или х. Плевен, всичко отново изплува пред очите ми - едно цяло денонощие в рамките на секунда...

Днес чайната не съществува, х.Плевен е много по-различна от това, което бе преди...

Но... там ли съм и за мен настоящето и миналото се преплитат...

Наистина странно нещо е това времето....

Финале....

П.С. Извинявам се за това, че най-вероятно ви досадих с тази предълга история...

Нямах намерение да става толкова дълга, разказвал съм я в съкратен вариант сигурно стотици пъти, когато си разменяме планинарски истории по хижите...

Нямам на идея защо тук се получи така....

Просто снощи, тъкмо написах на @lebel , че смятам да ходя на Видимското пръскало, а товац неизбежно ме подсеща за тази история и той ме поздрави с Фиър ъф Дъ Дарк на Мейдън....

Страх от тъмнината - това накара цялата история да изплува пред очите ми....

Защото тогава наистина изпитах страх от тъмнината....

Да, и от тъмнината на нощта в буквалния смисъл, но най-вече от тъмнината, която видях в очите на приятелката ми тогава и която усетих в собствената си душа - да си готов да се предадеш и да оставиш тъмното да те погълне....

Днес пак бях в този район и странно, но този път въобще не ме напрегна...

Да, отново всичко премина пред очите ми, но не ме напрегна...

Може и да е съвпадение, а може и да не е....

Бих се радвал, ако на някой му е харесала историята, бих бил доволен, ако някой извлече полза за себе си от нея и не бих се сърдил, ако на някой му се струва глупост, нито бих се учудил, ако никой не я прочете до край....

Явно е трябвало да я напиша, а вие сте станали косвени жертви на това...

Лека...

Или добро утро...

Кат дойде....

 

 

преди 2 часа, andiay написа:

Кат дойде...

Добро утро дойде!!! 

Ко да кажа за написаното .... След редакция и оформяне = Става за разказ.  

= Можеше и да продължа, но жената започна да ревнува.  Отивам да и обърна внимание, че ако не я уважа .... хм .... знаеш какво следва ...  

Добро утро @

Абе хрумна ми една закачка ама...

Добро утро,

 

преди 8 часа, adersa написа:

Мерят си пишките 

Кой спечели ?

преди 41 минути, petie1 написа:

Добро утро @

Абе хрумна ми една закачка ама...

Каква закачка?

преди 14 часа, Hristo52 написа:

А-а-а?!...А-а-а?!...Европа, ей! Няма пет-шест... Те това е номер за автомобилчето...

Така се създава радост на много хора...с правилна ориентация...Учете се!

Аха, Европа.

Младеж.

 

 

преди 14 часа, Недко1975 написа:

Момчета как се тагва

Както се тагва и момичета?

🤔

преди 4 часа, andiay написа:

Летс кънтинюем...

Никогиш не се заричайте за нещо, което едва ли е по силите ви....

Но това са други истории...

Да се върна на тази ... (съжалявам, бърборко съм и често са отвличам)....

Излязохме от кръчмето... (лека, вметка - днес ви  казах, че ще бъда в района. Опитах да се ориентирам, коя от всичките съборетини, бе някогашната кръчма, за да ви покажа останките й. Но... тази, която мисля, че е, бе оплетена в храсталаци и не бе възможно да се снима. Но... тази, която снимах, показва, какво горе-долу е състоянието днес (тази обаче е най- запазената)...)

Па са отплеснах....

Та, излизаме, а на вън "тихо се сипе белия сняг на парцали", вече си е тъмница, но ние сме напълнили стомасите с кюфтаци, греяната ракия е повдигнала духа ни и с бодра крачка поемаме по пътя към началото на пътеката...

Плавно изкачване, завой след завой и така 3 км. (тогиз не знаех, но сега вече знам, че са толкова)...

Дотук никакъв проблем, освен че е тъмно като в рог (къде ти тогава челници, а кой си носи фенерче когато отива на почивна станция)....

Снега се трупа, но дотук се още е утъпкан, се пак през деня е минавал снегорин...

Когато стигнахме до багажния лифт, вече знаех, че да разчиташ на жена за ориентировъчно време е утопия...

Трябваше да стигнем до хижата за час и половина, а то дотук вече бе минал близо час...

Но... надеждата умира последна....

Добрата новина бе, че спря да вали сняг и небето почна лека-полека да се прояснява, луната се показа и се пак неква светлина имаше...

Лошата бе, че задуха и влизахме вече в гората....

А снега ставаше все по-дълбок и по-дълбок, без следи, пресен пухкав сняг, който вятъра с кеф ръсеше в лицата ни....

Тук е мястото да уточня, че гаджето ми беше любител скиор и имаше съответната екипировка, та даже я бе облякла...

А моя милост, като отявлено градско чедо, се бе "наконтил с некъв мек вълнен панталон (който със всяка крачка ставаше твърд мокър студен вълнен панталон), готино домашно изплетено поло от мохер (майка ми бе страхотна плетачка) и некво яке също от плат, но все пак дебело, шапка нямах (че ма разрошва), но... слава Богу имах на краката си офицерски кубинки (платих си ги, докат бех писар на старшината на склада кът новобранец, той прибра парите, изписа ги на някой от щаба и така аз се заимах вкъщи с офицерски кубинки, а старшината с 40 лв. и двамата бехме доволни), това са най-удобните, здрави, топли и непропускащи зимни "боти", които съм имал някога, а имах и ръкавици, ма и те вълнени, на гаджето бяха шушлекови с пръсти.....

След тез доуточнения, продължаваме напред (като би казал Кобрата)...

В началото бе широко и равно, но след грубо километър, стигнахме до въжето и тръгнахме да катерим баира спиралообразно, следвайки плътно въжето...

Обаче изведнъж, хоп и въжето свърши в снега - скъсано...

Ами сега?

Къде погледнеш около теб - дръве и пресен пухкав сняг почти до коленете, а ветеро го вдига и във въздуха...

Фенерче няма, запалката (Клипер, баси лукса - 7 лв. от стрелбището) категорично отказа да пали (явно изразявайки недоволството, че я държим на студено и мокро) и единствения източник на неква светлина (освен луната) бе един костинбродски кибрит, почти пълен....

Който е ползвал някога това чудо на човешката изобретателност, то знае, че дори и стоял на сухо, получаването на огън с него бе игра на "ези - тура", сиреч - али ша пламне, али нема да пламне...

"Турата" се падаше по-често, макар и поради различни причини - я "барута" на клечката ша са отдели, я "драскалото" ще се отлепи или надере, я просто прави едно "фъс" и толкоз....

А нашия веч бе влажен, духаше вятър, но неахме избор...

Лапвам цигара, събличам якето и го намятам на раменете си, гаджето разкопчава своето, заставаме пред едно дърво с гръб към вятъра, тя лови моето за ръкавите и ги дърпа към себе си, аз пъхам глава в тази импровизирана "палатка" и се моля поне петата клечка да запали....

И... о, чудо (Коледа е се пак), още първата запали и аз запалих цигарата, а щом имаш запалена цигара, то вече мноо по-лесно става да запалиш друга цигара или клечка кибрит....

Недостатък е, че вечно трябва да се поддържа запалена цигара...

Както и да е, че па са отплеснах...

Единия "свети" с кибритена клечка, другия рови в кръг снега да напипа другото парче от въжето, намираш го и тръгваш по него, в ква посока - един Господ знае....

И катерене, маааму и баир...

А требе и да пушиш, цигара от цигара...

А да катериш баир, газейки сняг до колене и да пушиш почти постоянно, не ви го препоръчвам...

Добре, че и двамата бехме пушачи и са редувахме - три аз, една тя...

Мое храна да немахме, вода да немахме, фенер да неахме, ма цигари имахме...

На туй са вика пушач....

Туй упражнение с въжето се повтори поне 15 пъти....

Гледам часовника (май бе Заря, с фосфоресциращ циферблат), вече минали три часа, а ний сме се нагоре и нагоре в гората, нийде се невиди пролука...

- Скъпичко, нали за час и половина щехме да сме в хижата?

- Ами то с туй въже... вятъра... снега.... не мога да се ориентирам, но секи момент требе да излезем от гората на пистата, а под нея е хижата....

След още половин час....

- Скъпичко, сигурна ли си, че знаеш къде отиваме?

- Оххх, не съм сигурна вече....

- Моля?!?!?!?

- Оффф, с тея скъсани въжета, знам ли, може да сме тръгнали по въжето към вр.Ботев....

- Моля....(туй вече с тих ужас)...

- Ми да, може тъй да е станало, но спокойно, на върха има метеоролози, ще ни подслонят (също с тих ужас)....

- А бе скъпичко, да не ти е продухал вятъра акъла през ушит? Чий ша го дирим на Ботев, а още повече ка ша стигнем дотам? В този сняг? В този студ? Без вода? Без светлина? Цигарите и те свършват, клечките и те... слипа ми дори е мокър, чишката ми е станала на ледена висулка, ръцете не сиусещам вече, носа и ушите ме е страх да докосна, че току виж се отчупили, всяка глътка въздух ми причинява болка.... как си представяш да стигнем до Ботев? (вече не тихо, не с ужас, а гръмогласно и ужасяващо ядосано)....

Последва стандартната реакция на жена, която е хваната в крачка...

Седна на снега, зарева, превила се обгръщайки коленете си и захлипа - Извинявай, извинявай, извинявай....

Когат това отмина, погледна ме и каза хлипайки...

- Нямам повече сили, нито да се върна назад, нито да продължа напред. Оставам тук, ако ще и да умра...

Нъл съм мъж, сърцето ми не издържа на тази гледка, яда ми мина и вече исках само да я успокоя...

Седнах до нея гушнах я и тихо й казах...

- Стига, успокой се, така няма да си помогнем. Спокойно, се някак ще се справим (без изобщо да мога си представя, как точно би се случило това). Нека засега продължим по въжето, за да излезем от проклетата гора и после ще решим накъде да тръгнем, Става ли?

Тя захлипа още повече, сви се в мен и започна да нарежда (пак стандартна женска реакция) - Аз съм виновна, аз съм виновна....

- Стига вече де! И двамата сме виновни, ако изобщо има виновник. (стандартна мъжка реакция)...

Целунах я по главата и й казах....

- Хайде ставай! Починахме, но така до никъде няма да я докараме, а и вече умирам от жажда.... (снега не става за утоляване на жажда, освен ако не е минал през огън)...

Подхванах я под мишниците и я изправих....

Хванахме се за ръце, аз хванах и въжето и пак тръгнахме... без цигара... поради емоциите забрайхме да припалим, а клечките вече беа кът....

В един момент, тя се спъна в нещо, залитна и едвам я удържах да не се свлече по склона...

Като се изправи, в ръката си държеше един огромен клон, по-висок от нас...

- Ще го носиш ли? - попита ме...

- Това пък за какво?

- Ако срещнем мечка....

Едвам издържах да не изригна пак....

- Няма мечки през зимата. Спят....

- Ами ако нещо я е разбудило?

Боже все едно бях с някое малко дете (макар от сегашна моя гледна точка и двамата бяхме деца, ама не чак толкова малки)....

Не издържах....

- Ако нещо я е събудило и се е разсънила, то кола ти нема ни помогне, но определено сега пречи...

След което издърпах клона от ръцете й и го запокитих по склона....

Пак започна хлипането....

Тоз път обаче бех жеУезен, а и определено ми писваше вече...

- Слушай сега, или тръгваме по въжето нагоре или стоим и се разправяме за глупости, докато замръзнем. Ако тръгнем, шанса да срещнем будна мечка е нищожен, но ако просто си стоим тук, не е нужно да срещаме мечка, тя ще ни открие на пролет. Тръгваме или стоим?

Тя заплака тихо, но ме хвана пак за ръка и потеглихме....

След 10-на минути въжето направи некъв завой, последва стръмно спускане, после пак кратко изкачване, пак завой и....

Чудо!

Вижда се небе...

Гората свърши! 

Направо пощурях от кеф, но все още не бе по-голям от онзи с кюфтаците...

Имах чувството, че се затичах, макар да не съм убеден сега, че наистина съм се затичал....

И пак.... Чудо!

Пред нас бе пистата на хижа Плевен, щом излязохме на нея и видяхме светлините долу и....

Честно ви казвам, на секундата чишката ми спря да бъде ледена висулка, а се превърна в ледена Айфелова кула, над която небето е озарено от фойерверки....

Нема такъв екстаз, хора, нема такъв ОРГАниЗЪМ, нема такъв приток на адреналин....

Целият свят се сви като фуния, на чийто край светеше Нирвана, Рая, Вселената...

Чувствах, че мога да полетя до там...

Но... все пак бех запазил достатъчно благоразумие да не се опитам да го направя....

Няма такъв наркотик, като това да разбереш, че си оцелял, след като вече си бил решил, че умираш....

Краката ни сами заприпкаха надолу, препъваш се, падаш, ставаш, затичваш се, подхлъзваш се, падаш, ставаш, затичваш се...

Но светлината е все по-близо и все по-ярка....

Сред звука на вятъра се прокрадва още един...

Гласове... пеят... смях... музика....

Стигаме до светлината...

Вече не чуваме вятъра, а само музика, песни, смях...

Стигнали сме до вратата на чайната....

Поглеждам часовника си - наближава 23 часа....

Това, което трябваше да ни отнеме час и половина, ни отне повече от пет часа...

Отворихме вратата и влязохме....

Настъпи пълна тишина...

Всички гледаха към нас, без да кажат и дума...

Нормална реакция, все едно да видиш ходещи снежни човеци...

Един едър и здрав мустакат мъж се изправи и направо викна....

- От къде ви довя вятъра, бре младежи?

Онзи адреналин горе си бе свършил работата, но изцеди всичко в мен....

Не можех да кажа и дума, стоях, оглеждах се и неистово исках да мога да кажа нещо....

С направо нечовешки усилия най-накрая едвам промълвих - Вода!

- Вода ли?- рече мустакатия - Водътъ нема помогне, момко...

Изпра ви се взе две железни канчета за чай и ги напълни от некъв чайник...

- Пийте, и ти, и момичето!

Не обичам чай, но кога нема кон и магарето е кон, течност е... при това топла...

Опитах се да обърна чашата на екс, направо ми прогори гърло, вътрешности, всичко...

Задавих се....

- Спокойно бре момче, в чайника има достатъчно!

Този път всички избухнаха в смях.....

Така за пръв път в живота си опитах грог - чай с ром...

След всичкото туй мръзнене, грога е голям кеф....

Не е по-голям от ония на пистата, но е по-голям от кюфтаците...

Три чаши една след друга, и аз, и приятелката ми....

Чувстваш как след всяка глътка, снежния човек изчезва и бива заменен от нормално човешко същество....

Мустакатия се оказа хижаря...

След като му казахме кви сме ги дробили, той ни дръпна такава лекция, че сега като пиша и направо се свивам, имах чувството, че лично ще ни убие...

Естествено, че за всичко бе прав - не бяхме казали на никой къде отиваме, той не е бил предупреден, че сме тръгнали към хижата, тръгнали сме без дори минимално оборудване, ако се бяхме изгубили, никой нямаше и да ни търси, а така облечени и без никакви запаси, без оборудване, нямало да имаме никакъв шанс дори да осъмнем, евентуално през лятото некой случайно е щял да открие останките ни, ако изобщо е останало нещо, за себе си като не мислим, да сме помислели за родителите си и т.н. и т.н.

Накрая завърши с думите - Не знам дали има Бог и дали е помогнал с нещо, но Планината е решила да ви опази. А тя рядко е така благосклонна. Не пропилявайте тази благосклонност. Даден ви е втори, може би последен шанс. Възползвайте се от него за добро.

Оказа се, че хижата е пълна. Ученици от Плевен, трениращи ски.

За наш късмет (не ми се брои кой поред на тази Коледа), шофьорът на автобуса им, заминал този ден да взима жена си и можехме да преспим в неговата стая, но и двамата на едно легло....

Не стига, че има къде да се настаним, ами и ще си бъдем само двамата....

Късметлии...

Хапнахме нещо, дори нямам спомен какво, пихме по още един грог, даже и душ после успяхме да вземем и хайде в стаята....

От грога ли, от успокоението ли, не знам, но умората изчезна, адреналина пак придойде и требеше да го изразходим....

Много по-голям кеф от кюфтаците, по-голям и от грога, но не може да се мери с онова на пистата....

Още не съм открил такова, което да може....

На сутринта се събудихме като новородени...

Пихме кафе, закусихме, разплатихме се, побъбрихме с познати, които се оказаха там...

Когато трябваше да изберем откъде да се спускаме, то и двата решихме да бъде по лятната, нищо, че по нея тогава нямаше ни въже, ни парапети (макар вече изпочупени) като сега....

За зимната, по която снощи дойдохме, дори не можех да си представя, че ще я мина пак....

Никога повече не съм минавал по нея....

Спускането по лятната, на практика бе пързаляне по снега със слалом между дърветата, без пътека...

Ориентирайки се по въжетата на товарния лифт...

Не паднахме нито веднъж....

Късметлии...

Пристигнахме благополучно долу - "две усмихнати хлапета"....

Хижаря бе уговорил с някакъв местен, който ни чакаше на товарния лифт с една Лада Нива, заведе ни до станцията, взехме си багажа, а той ни закара до Троян, за където се бе запътил....

Там изкарахме едни приятни два дни и живи, здрави се прибрахме в Плевен...

Никога не разказах на родителите си тази история....

Но... всеки път когато съм в района на Априлци, връх Ботев или х. Плевен, всичко отново изплува пред очите ми - едно цяло денонощие в рамките на секунда...

Днес чайната не съществува, х.Плевен е много по-различна от това, което бе преди...

Но... там ли съм и за мен настоящето и миналото се преплитат...

Наистина странно нещо е това времето....

Финале....

П.С. Извинявам се за това, че най-вероятно ви досадих с тази предълга история...

Нямах намерение да става толкова дълга, разказвал съм я в съкратен вариант сигурно стотици пъти, когато си разменяме планинарски истории по хижите...

Нямам на идея защо тук се получи така....

Просто снощи, тъкмо написах на @lebel , че смятам да ходя на Видимското пръскало, а товац неизбежно ме подсеща за тази история и той ме поздрави с Фиър ъф Дъ Дарк на Мейдън....

Страх от тъмнината - това накара цялата история да изплува пред очите ми....

Защото тогава наистина изпитах страх от тъмнината....

Да, и от тъмнината на нощта в буквалния смисъл, но най-вече от тъмнината, която видях в очите на приятелката ми тогава и която усетих в собствената си душа - да си готов да се предадеш и да оставиш тъмното да те погълне....

Днес пак бях в този район и странно, но този път въобще не ме напрегна...

Да, отново всичко премина пред очите ми, но не ме напрегна...

Може и да е съвпадение, а може и да не е....

Бих се радвал, ако на някой му е харесала историята, бих бил доволен, ако някой извлече полза за себе си от нея и не бих се сърдил, ако на някой му се струва глупост, нито бих се учудил, ако никой не я прочете до край....

Явно е трябвало да я напиша, а вие сте станали косвени жертви на това...

Лека...

Или добро утро...

Кат дойде....

 

 

Алеко Константинов е жив.

преди 13 часа, ^^^ написа:

@ARRA AGGA да ти каже, като ни остави в твои ръце.

 

От хотелска стая се чуват стонове и пъшкания, после тишина, а след малко гласове:
- Аз се казвам Иван, а ти?
- И аз!

пп: Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна

Иванееее!

Иванееее!

 

 

 

– Васко какво учиш, бабе?
– Агрономство, бабо!
– Браво, ще пръскаш на баба лозето!
– Митко, ти какво учиш, бабе?
– Архитектура, бабо!
– Браво, ще построиш кочина за прасето!
– А, Иване ти, бабе?
– IT специалист съм вече, бабо…
– Иване ,Иване, на теб въобще не ти дреме за баба ти, чедо! 

преди 2 часа, petie1 написа:

Абе хрумна ми една закачка ама...

Нямаш ли си дистанционно с което да си играеш???  

Принципно към моя ТВ съм свързал това: 

 = Универсално дистанционно е!!!  

Единствено не съм го научил да пиши на кирилица ... НО, това е щото ме мързи!!!  И нямам умения на шаман ...  

преди 6 часа, andiay написа:

Бих се радвал, ако на някой му е харесала историята

.... Ту кон ту ю специълну .... два мои разказа!!! НО, не дири мое изживяване!!! => Аз не съм Алеко ...  

Spoiler

Брътвежи /махмурлук/

 

Сутранта се събудах вкочанясъл.

- Мамка му! Къде съм? Какво съм правил? Какво трябва да правя? Ох... и този врат как ме стяга! - Будилнак някакъв ме стресна.

- А... в къщи съм! Ох... повече няма да се напивам! Мда... трябва да вървя на работа!

- Мамка му! Къде са ми дрехате? Защо съм гол? Защо треперя? - Капка някаква ме стресна.

- А... в коша за пране са! Тръгнал бях... да се къпя! Мда... трябва да се махна от тая ледена вода във ваната.

- Мамка му! Краката не ме слушат! - изтърсах се на пода. - Ох... как боли.

Едвам, едвам се облякох и праведох във функция за работоспособност.

- Мамка му! Закъснявам за работа! Ох... и този врат как ме стяга! - втурнах се към входната врата.

Часът бе дванадесет без петнадесет, когато със страхотна скорост нахълтах в офиса.

- Добро утро - изстрелях към секретарката, която ме загледа особено.

- Господи какво ти се е случало, изглеждаш ужасно - попита загрижено тя.

Без да а отговоря се понесох към кухнята. Трябваше ми глътка вода.

- Мда... мразя ракията, ама какво да правя след като не можах да я вкарам в леглото таза Теодора - гълтайки жадно си мислих и плачех аз.

Мина известно време. Секретарката искаше да излезе в обедна почивка и ме помоли да я замествам, а толкова моя работа ме очакваше.

- Мамка му! - а как да и откажа, след като от нея зависеше шефа да не разбере за закъсняването.

Половин час чаках някой да звънне подтискайки желанието да изпуша една цигара.

Най-накрая не издържах и се изстрелях на балкона. Извадих цигара и с треперещи ръце я тикнах в устата. Запалих я и смукнах със страхотно нетърпение. Тъкмо щях да се изкефя и хоп... телефона звънна.

- Мамка му! - Хукнах към него.

Проведох разговора (с жена ли беше или с мъж - не обърнах внимание) и се върнах на терасата. Смукнах втора път от цигарата и хоп... пак телефона.

- Мамка му! - Какво да правя, пак отидох и го вдигнах, а след като го затворих... о НЕ, телефона пак звънна. И така още пет шест пътя.

Секретарката се върна, благодари ми и зае своето място. Отвори вестника и се зачети в него.

- Хуу... най-накрая да со доизпуша на спокойствие цигарата! - простенах.

Изтърчах на терасата, но уви цигарата беше догоряла сама. Извадих нова. Запалих и вдъхнах със наслада.

- Ела да ми отвориш склада! - разнесе се зад гърба ми гласът на главният инжeнер. Звучеше сякаш бяха насъскали ротвайлер към негър.

- Мамка му! Аз не съм негър! Не може ли да изпуша една цигара като бял човек на спокойствие? - простенах мисловно аз.

Загасих токущо запалената цигара и се понесох през вратата и дворното пространство към склада с него.

Свършахме с работата там. Уведомих главният инженер, че излизам в почивка и хукнах мъм парка. Преди да попадна в него обаче се отбих и си купих цигари. Бях ги забравил на терасата, а не ми се връща се. Купих си и 2 бири и докато ги плащах вече бях

обърнал едната, а докато ми връщаха рестото и другата, така че си поръчах още четири за парка.

- Мамка му! - парите бяха свършили. Налагаше се да си вземe само две.

Докато стигна до пейката в парка вече бях ги изпил, така че седнах и с блаженство запалих цигара. Дръпнах два три пъти и тъкмо да започна да се отпускам и почивам мобилният ми телефон звънна.

- Какво има - запитах аз. Беше от офиса.

- Шефа те издирва под дърво и камък. Идвай веднага! - издекламира секретарката.

- Мам... - изпуснах се аз - добре идвам! - и се помъкнах към офиса.

Така и не усетих, кога бе станало шест часа следобед. От обект на обект, от магазин на магазин и хоп... то станало време за тръгване. Чувствах се като изцедена пачавра. Паркирах със сетни сили скапаниЯТ камион и без малко да заспя, т.е. тъкмо задремвах

и се унасях, когато ме сряза стомаха.

- Мамка му! - бях адски гладен. От вчера сутринта или обед (не помнех вече) не бях слагал нещо в устата.

Слезнах от камиона и се отправих към спирката на автобуса. Сега ми предстоеше един час път до вкъщи.

Домъкнах се в къщи, вече беше станало осем без десет. Влезнах и се отправих към хладилника.

- Мамка му! - той бе празен. Намерих някакъв полумухлясъл хляб и на пресекулки го поглъщах. Малко лепнеше, но бе храна. Телефона звънна.

- Да моля! - произнесох аз все още дъвчейки и преглъщайки.

- Джони, айде идвай, аз съм на зеленото! - беше Иван.

- Добре! След десет минути идвам - облизах си пръстате, щипнах десет кинта от вазата и тръшнах входната врата след себе си.

- Мамка му! - до края на месеца оставаха десет дни, а във вазата бяха останали само двадесет лева.

- Е ще се наложи да включим икономичен режим. Цигари и кафе - лев а двадесет, и една бира вечер - лев и седемдесет и остават тридесет стотинки за половин хляб.

- Ай бе къде се губишш... и найздаве - Иван бе вече горе на черешата И заваляше вече.

- Ай наздраве - и се чукнахме с чашите. И така още колко пъта (до забрава) ай наздраве докато и аз вече завалях.

Сутринта се събудих вкочанясъл.

- Мамка му! Къде съм? Какво съм правил? Какво трябва да правя? Ох... и този врат как ме стяга! - Будилник някакъв ме стресна.

Spoiler

Морска болест /да бъдеш жена/

 

Ирена бе 18 годишна, току що бе завършила училище и и предстоеше да навлезе в истинският живот.

Стройна, метър и седемдесет и пет /идеални мерки като за манекен/. Гарваново черна коса, безкрайно светлосини очи и безупречни гърди и не само това. Владееше два чужди езика /немски и английски/ и беше не само на ти с компютрите, но бе малка богиня,

особено в ИНТЕРНЕТ. С една дума жена и половина да радва мъжките очи и сърца. Мечтата и бе да стане манекенка и да обикаля светът, но мама и татко и заповядаха да учи право и това си е. Без право на избор!

- Като завършиш, ще разбереш защо - все натъртваше баща и.

- Чедо, абе завърши и сполучи в тоя живот - пригласяше майка и.

Бе родена в малък град в провинцията. Баща и и майка и бяха заделяли от залъка си само и само да съберат пари за следването и. Бяха се съсухрели от това недояждане, но единствената им цел бе благото на дъщеря им.

Ирена замина за София. Малко се цупеше, но бе възпитана да носи отговорности. Много добре знаеше какво са жертвали баща и и майка и, затова се захвана с учението и завърши с отличие, но без пукната пара, защото парите стигнаха само за учението.

Родителите и се бяха пенсионирали по време на следването. Сега едвам изнемогваха със пенсиите си.

- А сега на къде? - се запита тя

През изминалите години беше се откъснала от родният град. Не и се връщаше там, пък и там нямаше и какво да се работи.

По обява във вестника започна да търси работа по специалността, но удряше на камък, защото се изискваше стаж пет години и какво ли не. А и заплащането беше минимално. Е тук там и предлагаха изгодни условия, само дето трябваше да легне с някой. Тя

отхвърляше тази възможност, защото познаваше много случаи на такъв вид преференции, които изчезваха веднага след като си го направила с човека.

- Майната им на мъжете! На тях им е лесно! - псуваше наум тя, а после се мръщеше на думите си. Бе започнала да псува по време на учението и, макар и да не искаше да псува.

Но това бе голата истина, бе безкрайно красива и достатъчно умна и достатъчно бедна.

Понеже все пак се налагаше да работи, пък и баща и и майка и се нуждаеха от пари, защото парите от пенсиите им не стигаха да покрият тока и водата, камо ли лекарствата /за кръвно налягане на баща и и за нерви на майка и/, започна като секретарка в една

фирма. Заплащането не бе добро, но поне шефа и беше човечен и искаше от нея само това за което бе сключила договор с нея, т.е. да бъде секретарка, а не секлецарка.

Бе на двадесет и три и се беше разхубавила още повече. Не използваше грим, не че не искаше, но просто не можеше да си го позволи. Благодарение на това може би кожата и очите и оставаха все така прелестни.

Нямаше приятел, защото всички мъже искаха да им принадлежи, а не да я разберат и помогнат. Бе още девствена. Това я смущаваше малко, но понеже бе възпитана на морал който регламентираше секс след брака не обръщаше много внимание на този факт.

Един ден във фирмата влезе някакъв човек. Бе замръзнал пред разкрилата се пред него прелест на Ирена. Не беше от стеснителните, но направо не знаеше какво да каже.

- Да, добър ден! Какво ще обичате? - лъчезарно се обърна Ирена към него с рядко срещана искрена усмивка.

- Търся господин Масларов - изкашля се той и излезе от унеса  - Казвам се Багрянов имам уговорена среща с него - усмихна и се и той.

- Да! Заповядай те моля! - Ирена бе станала и показваше на госта къде да седни - Сега ще му предам! - вдигна слушалката и се свърза с шефа.

Докато разговаряше със шефа си тя започна да разглежда влезлия без естествено да набляга на подробности те. Метър и осемдесет, строен с безупречен външен вид и осанка на човек който може всичко. Хареса ла го бе, но какво от това?! Стана и малко мрачно.

Той е заможен, зает и едва ли нещо друго би се получило между тях освен да му стане любовница. Едва ли заради нея би се развел и се оженил за нея. Тихичко душата и простена в нея, сякаш е ранена газела.

- "Боже господи какви глупости започвам да си мисля! А къде отиде морала ми за секса след брак и къде отидоха възгледите ми за любовта?!" - започна да се вайка тя - "Нещо ми става, ама какво НЕ ЗНАМ?!"

На излизане от срещата с Масларов Валентин инстинктивно бръкна в джоба на сакото си, извади една визитна картичка и я подаде на прелестното създание под формата на секретарка.

- Аз съм в модния бизнес. Вие определено имате данни за манекенка или за фотомодел. Не искам да Ви обещавам нищо, но ако размислите обадете ми се. - издекламира професионално изкривените си думи - Но.... моля простете ми! - беше се усетил, че подхожда

по дълбоко залегналия си шаблон на професионален моден агент - Усмихна се той, подхвана дясната и ръката, вдигна я и нежно я целуна.

При допира на неговите устни, сърцето на Ирена ускори своя ритъм.

- "Боже господи! Как само пленява ... тази ... негова ... нежност ... и тази ... негова целувка! И няма халка!!" - трепетно мислеше тя. Беше се влюбила. Как стана така и не разбра.

Бе минал само ден от първата им среща, а на Ирена и се струваше цяла вечност. Стоеше в офиса и през три минути поглеждаше часовника. Чакаше с нетърпение да стане 17:30. Вечерта след като ТОЙ я целуна по ръката, тя едва успя да заспи. Първо се въртеше в

леглото, а после към 2:00 бе влязла в чата и бе гледала тъпо монитора. Нейни приятелки я засипваха с въпроси, а тя само окъслично отговаряше. Мисълта и бе насочена към визитната картичка която въртеше между масата и подпирайки я в другия ъгъл с

показалеца си. Тъй както много пушачи въртяха кутиите си за цигари, когато не знаеха какво да правят. Най-накрая не бе издържала и бе хванала телефона. Мислеше, че ще чуе гласът на операторката: "Телефона на абоната не е включен" и се изненада, че чу

свободен сигнал. Инстинктивно понечи да затвори телефонната вилката, но я изпревариха с "Да моля". Всичко останало бе като сън. Само помнеше, че днес има среща с него.

- Как е настроението? - широко се усмихна Валентин при появата на Ирена на уговореното място и час.

Държеше ръцете си отзад. Бе спортно облечен, но стилно и толкова елегантно, че на Ирена и стана неудобно от нейното макар и спретнато, но вехто костюмче. Тя без да иска сведи поглед и започна да го предърпва тук там, сякаш с това би го направила

по-ново.Валентин хвана нейния поглед и действия, усмихна се още по-широко и извади ръцете си отзад. Държеше една червена роза в тях.

- Заповядай! Това е за теб! - подаде розата на Ирена. - И преди да седнем и да си поговорим, ела да те извадя от неудобството, че си несравнима с мен. - той леко я прехвана под лакътя и я поведе по "Витошка".

И пак като сън се завъртя времето за Ирена. Главата и бе празна, всичко около нея се завърташе толкова бързо, че бе пред изпадане в шоково състояние, само дето от това състояние и бе приятно. Първо отидоха в някакъв магазин за бельо. После в някакъв

Бутик и още някъде и накрая във фризьорският салон на "ВИСАЖ". След процедурите Ирина се бе превърна в истинска богиня. И преди мъжете се обръщаха след нея, но след като я излъскаха и шлифоваха нейната обвивка, тя се бе превърна в истински диамант на

женската красота.

- Боже господи! Дева Мария! - дори Валентин не се сдържа при нейният вид когато излезе от фризьорският салон - Сега пък аз трябва да се извадя от неудобството, че съм несравним с теб. - Засмя се той на глас.

- Ами нека да поработим върху теб! - Без да иска подхвърли с лъчезарна усмивка Ирина, а след това и двамата избухнаха в неудържим смях.

Времето летеше. През първата седмица, те се смееха и забавляваха. След втората той и предложи работа като фотомодел. След третата бе хит на страниците на всички вестници и списания. Ирена бе на седмото небе, защото мечтите и от детството постепенно

започваха да се сбъдват. Дори и не забеляза как се отчужди от своите родители, не че не им пращаше достатъчно пари, но рядко се чуваше с тях.

- Да моля! - бе звъннал мобилният и телефон и понеже не и изписваше кой я търси тя зачака отсрещния глас.

Това се случи пет месеца след като бе модел номер едно на България и няколко дена преди рожденият и ден.

- Ало, търся Ирина - беше комшията на родителите и.

- Здравей чичо Славчо! Казвай с какво мога да ти помогна? - приветливо и с дълбока доброта заговори Ирина. Беше го познала. Добър приятел на семейството и.

- Ало, удобно ли е да разговаряме в момента? Не шофираш нали? - попита я той

- Давай чичо Славчо! Спокойно, в офиса съм. - отговори му тя.

- Добре, но първо седни някъде - отвърна той.

- Какво се е случило? - нещо в нея се преобърна.

Баща и бе получил масиран инсулт. Всеки момент го чакали да умре. Все още бил в съзнание, но не бил активен, т.е. не можел да контактува, целият бил парализиран.

И пак като сън времето полетя в и покрай нея. Беше се качила на колата си. Беше шофирала над двеста километра в проливен дъжд. На два пъти без малко да катастрофира заради несъобразена скорост, даже единият път изжули колата си в една мантинела.

И въпреки това не можа да го свари жив. Беше починал десет минути преди да влезе в родният си град. Бе напълно съсипана и обезсърчена. Седна на нещо и заплака. Осъзна ла бе, че е платила с твърде висока цена своята мечта.

Три месеца след това майка и също умря без да я види преди това. Както си седяла и редила пасианси. Докторите ме можеха да разберат причината. Говориха нещо за изравняване границите на кръвното и, но така и не бяха сигурни в епикризата. Ирена пак бе

далеч и пак по телефона и съобщиха. Бе захвърлила телефона си така, че той се разпадна не само на основните си части, но и те се бяха раздробили до неузнаваемост.

Ирена седеше сама на ръба на една скала надвесена над морето. С изпразнен поглед гледаше в безкрайността на хоризонта, там където небето и водата се сливаха в едно. Не мислеше за нищо но, подсъзнанието работеше. То нареждаше: И какво от това, че мечтата

ти се сбъдна? И какво от това, че си заплатила тази цена за постигането и, защото си могла да си го позволиш? И благодарение на кой си имала възможност да пробиеш без да се е налагало да лягаш с някой. И какво от това, че си умна, красива и преуспяла. И

какво от това, след като няма на кого да завещаеш това което имаш? Изобщо какво имаш ти? Една девствена душа, която ще отиде в рая? И защо все отклоняваше сексуалните желания на Валентин? За кого я пазиш тази своя девственост? И за какво ти е тя толкова

нужна? Нямаха край тирадите на подсъзнанието.

Вече 2 години, от както майка и почина, то бе зачовъркало толкова на дълбоко нейното съзнание, че вече не бе останало нищо от съзнателният и живот.

Но най-много я съсипа, когато след като за пореден път отклони сексуалните набези на Валенти за пореден път, той си беше намерил друга. Не в никакъв случай не я пренебрегваше, само дето вече не беседваха по цели нощи, защото Валентин се оттегляше с

интимната си приятелка за през нощта. Денем работеха рамо до рамо и бизнесът им процъфтяваше. Понеже бе завършила право, то тя постепенно се отдръпна от работата като фотомодел и се бе започнала да се занимава с авторските права и изобщо с правните въпроси

на фирмата. Благодарение на нейните способности фирмата набираше скорост и се превръщаше не само във водеща фирма в България, но и бе излязла на международният пазар.

Синхрона между Ирина и Валентин се бе запазил, но вече нямаше пламъка в очите му когато я гледаше, а само някаква дълбока тъга. Именно тази тъга в очите му я досъсипа нея: НЕЙНО ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВО ПРЕУСПЯЛАТА ЖЕНА.

Макар и на 25, макар и девствена тя се чувстваше на 78 и като, че ли преди десет минути са я изнасилили десетина катила не подбиращи младо и старо в своите сексуални изяви.

Изправи се и погледна в дълбините зад ръба на скалата. Зави и се свят, но стисна зъби. Преодоля повдигането на стомашната течност към устата и. Разпери ръце и скочи. Падайки започна да вика като обезумяла, сякаш светът можеше да и се претича и да я спаси

от този ужас, който бе в нея.

- Ха Ха Ха Ха Ха - неистово се кикотеше и пляскаше с ръце на всички страни сякаш не бе виждала морска вода - Ха Ха Ха Направих го! Улф.... - стенеше тя от задоволство и продължаваше да пръска с вода на всички страни.

При удара във водата за миг Ирена бе изпаднала във вторична паника, защото тялото и беше се понесло към дъното и дори го бе докоснала, а тя не бе успяла да си вземе достатъчно въздух, за да може да изплува обратно към повърхността. Но когато със сетни

сили и пред границата на удавянето тя изскочи над нея, тя разбра какво е да си жив. Бе преживяла ужаса не на едната си смърт, а и на втора след нея непосредствено.

- Да вече знам какво искам! - вече по-спокойно и плавно тя се понеси към брега.

 

p.s. Това е една приказка без край. Не е лесен живота на една жена, но тя си го прави такъв.

 

To be continue...

 

Да отваряме ли дискусия кой от новите кой стар е, или те самите ще си признаят?

По-вероятно е, да не си признаят доброволно, но така или иначе ще си покажат рогцата за няколко дена...