Сънят като автономна дейност на въображението.

Сънят често се разглежда като загадъчно явление, което поражда безброй символични и мистични тълкувания. Възможен е обаче и по-прост модел, продиктуван от това, че мозъкът е еволюирал за някаква дейност, която върши при различни обстоятелства. Казано метафорично, добрият счетоводител остава такъв и денем, и нощем. Сънят е същата дейност на мозъка, при която преработва наличните паметови и сетивни стимули, но в условия на силно ограничена информация от външния свят и отслабено съперничество от страна на системата за разумно, целенасочено и логично мислене, като продължава да оценява средата чрез процесите на въображението.

През деня възприятието непрекъснато се коригира от реалността. Огромна част от информацията достига до нас чрез зрението, а останалите сетива постоянно проверяват дали нашите представи съответстват на действителността. По време на сън този поток почти изчезва. Затворените очи, тъмнината, лишават мозъка от неговия основен канал за проверка на света, а останалите външни стимули са значително намалени. Така възприятието започва да се изгражда почти изцяло от вътрешните връзки на мозъка – от спомени, асоциации и въображение.

В този смисъл сънят прилича на творчески процес. Художникът, писателят или детето, което си измисля приказен свят, не копират непосредствено действителността, а комбинират елементи от паметта в нови форми. По същия начин и сънят създава образи, ситуации и герои, които често никога не са съществували, но са изградени от познати фрагменти. Той поражда представи, богати на асоциации, многозначни и многослойни.

Самите сънища обаче не съдържат непременно собствено тълкуване. Те представят сцени и връзки, но тяхното обяснение възниква едва след събуждането, когато рационалното мислене отново поема водеща роля. Именно тогава човек започва да търси символика, причинност и смисъл. Следователно тълкуването не е присъщо свойство на съня, а е резултат от будното осмисляне на неговата продукция.

Както въображението е различно при отделните хора, така вероятно и способността за генериране на сънища е индивидуална. Някои хора описват кратки, бедни съновидения, докато други създават сложни светове със собствени пространства, персонажи и последователни сюжети. Едни запомнят цяла верига от събития, а други само статични картини. Разликите във въображението, паметта и асоциативното мислене вероятно намират отражение и в богатството на сънищата.

Макар външната стимулация да е ограничена, сънят не е напълно откъснат от сетивата. Телесните сигнали могат да бъдат включени в неговото съдържание и да насочат развитието на сюжета. Усещането за топло или студено, миризми, глад, жажда, необходимост от тоалетна, дразнения в гениталната област, както и нарушения в дишането или сърдечния ритъм могат да се превърнат в част от сънуваната реалност. Вместо да прекъснат съня, тези сигнали често биват преработени от въображението и вплетени в неговия разказ. Именно възникналият образ е сигналът, който известява: „Данните показват, че тялото е в състояние подобно на това, когато си в ледена вода” или „преследван от черно куче”, или „в тясна дупка”, или „с ледена змия на гърди”. Тази пред- езикова сигнализация е онзи метод, разбираем за човека, а възможно и за сънуващите животни, още от най- ранните прояви на мозъчен контрол на ситуацията в нощния сън.

Така сънят може да бъде разбран като автономна творческа дейност на мозъка, при отслабен достъп до външната реалност и при намалено влияние на логичното целенасочено мислене, когато въображението свободно комбинира паметови следи и актуални телесни сигнали в образи. От тази гледна точка сънят не е непременно загадъчно послание, а естествен продукт на мозък, който продължава да работи, но при различни условия от тези на будното състояние.