Обърнала ли се е Ева към Адам с думите "ела тук", под райската ябълка?

Когато разсъждаваме върху езика, понякога несъзнателно възприемаме една прикрита метафизика: че думите са извечни имена на нещата, че за всяко нещо съществува ошлифовано от времето име и че то е било дадено някога, от някого, веднъж и завинаги. Този възглед, наследен от платоническата традиция и подсилен от библейския разказ за Адам, който дал имена на животните, предполага езика като речник от сътворението- стабилен, авторитетен и божествен по произход. Ако този модел е коректен, би следвало да очакваме, че най-основните човешки функции- като зова, призива, подканата- ще бъдат изразявани чрез най-древните и най-трайните думи, предавани непроменени през поколенията. Наблюдението върху тази функция обаче разкрива съвсем различна картина.

Зовът представлява подходящ тестов случай, тъй като е универсален, древен и структурно прост. Всички познати езици разполагат със средства за неговото изразяване. Той предхожда думите още във филогенетичен план- птиците, бозайниците, имат крясък с който привикват на изобилна храна или за помощ своите. В онтогенетичен план- бебето вика, майката откликва. Не се изисква сложна граматика, а само междуметие. Използва се ежедневно и в разнообразни среди. Ако някъде би могло да се открие трайно, наследено от дълбока древност наименование, то би било именно тук. Историческият материал от българския език обаче показва обратното. В праславянския е засвидетелствано показателно междуметие- „се” (ето)- служещо за привличане на внимание. В старобългарския подканата се изразява чрез форми като „грѧди”- основа за познатото „грядуще” като идващо и „приди”, „дойди”, наследени от славянския глагол за идване, или  „семо” (насам). През Средновековието в езика навлиза гръцкото „ела”, което постепенно измества местните форми. През османския период се появява „хайде”, заемка от турския „haydi”, която днес е най-разпознаваемото междуметие за подкана. През двадесети век разговорната реч възприема „давай”, както и туристическото „ехо!”, прието и в дигиталната комуникация, изразяваща „тук съм, има ме, ако има и друг, да се обади“. Наблюдава се почти пълна смяна на лексикалния инвентар за една и съща функция в рамките на около хилядолетие. Нито една от тези лексеми не може да бъде определена като първоначална. Всяка е заемка или иновация.

Ако креационисткият модел беше валиден, подобна картина би била аномалия. Ако еволюционният модел е валиден, тя е именно това, което би следвало да се очаква. Еволюционният модел постулира, че езикът възниква постепенно, чрез вариация и селекция, без централен творец; че думите не са отпечатани етикети на нещата, а инструменти за взаимодействие в конкретна среда, както и че е трайна функцията, а не формата. Лексемите се изменят не защото ситуацията, която ги е създала се изменя, а защото езиковата среда и прочее фактори се изменят. Повикът за събиране на хората остава, но бива изразяван от другите хора по друг начин.

Същата динамика се наблюдава и в онтогенетичното развитие. Бебето плаче и това е рефлекс за него, но е знак за майката, в който разпознава в плача глад, болка, страх или самота. По-късно, плачът се превръща в преднамерен вик, в комуникация, предизвикваща целенасочено същата реакция. Още по-късно се появява конвенционалната дума- „ела, елате“,  която замества онзи комплекс. Функцията е постоянна, формата се изменя.

От изложеното следват няколко извода.

Първо, не съществува изначално наименуване. Идеята, че Адам е дал имената, е мит, а не исторически факт. Всички думи са заемки или наследени; никоя не е оригинална.

Второ, не съществуват вечни имена. Името не е свойство на нещото, а е средство за назоваването му от общността, която го използва. Щом общността се промени, се променя и името.

Трето, езикът е процес, а не субстанция. Той не е списък, който се съхранява и предава идентичен на себе си, а е дейност, която се извършва. Думата живее, докато е свързана с употреба, а щом някой от субектите на употребата се измени, изменя се и думата.

Четвърто, промяната не е нито прогрес, нито деградация. Тя е просто адаптация- нормална и необходима.

В заключение, чрез примера със зова доказах, че езикът не е божествен речник, а еволюционна система, в която трайна е функцията, а се променя формата. Съществува непрекъснат процес на вариации, селекция и замяна- същият процес, който движи живота.
Открих за себе си, че няма изначални, вечни думи, въпреки необходимостта от означаване на вечни ситуации и потребности. Езикът се мени, всеки ден, във всеки разговор, във всяко „идвайте”, „хайде“, „елате“, „ехо“.