Майка Гавриила (1897-1992)

Майка Гавриила e родена в Константинопол, завършва медицина в Англия. Проповядвала е Православието в много страни, но любимата й остава Индия, в която е живяла пет години преди да стане монахиня и след това. Работила е там в лагерите за прокажени.

Из книгата “Аскеза на любовта”

Този, който не желае да вижда никого, не е човек.

Никъде не сме “за винаги”.

За всичко, което ни се случва сме виновни само ние.

Всяка сутрин, когато се отваря новата и празна страница на деня, да се подписваме под нея. И каквото иска Господ, нека пише.

Обичам някого от цялата си душа, означава моля се за него. Който притежава този опит, се намира в рая.

Ако не загубиш надежда, не виждаш светлина.

Животът е вълна. Или ще станем като апостол Петър и ще ходим по водата, или ще потънем като пророк Йон.

Господ не иска позьорството. Господ говореше за смирение. А смирение означава да си едно с другия. Да си едно с него и като него – и с търсача на щастие, и с проститутката, и с учения, и със светеца.

Харизмите, които ни е дал Господ, разцъфтяват само тогава, когато ги поливаме с водата на Любовта.

Единствената истинска радост е в Безгрижието.

Колкото по-присърце вземаме проблемите и нещата, толкова по-ясно показваме, че сме горди и ни липсва Вяра.

Самият Бог Отец ни повежда за ръка и ни води към изкушението. За наше очистване и усъвършенстване. Затова Бог Син ни учи да се молим: И не веди нас в изкушение.

Когато обичаш Господа, имаш търпение за святата Му Воля. Ако имаш обаче само търпение без любов, тогава си като един войник на Хитлер и нищо повече.

В Евангелието няма да срещнеш думата “задължение”.

Това, което светът счита за съвпадение, аз наричам среща.

Писмо за страха

“Не се грижете за нищо.”

“Начало на премъдростта е страхът Божи”

“Не бой се малко стадо” (Лука, 18-32)

“Съвършената любов прогонва страха” (1 Йоан, 4, 18)

“Бог е любов” (1 Йоан, 4, 16)

У човека има различни видове страх:

“Ще направя нещо, което другият не иска и той ще ме накаже, ще ми навреди..” (например ученикът в училище)

“Тъй като много обичам този човек, не искам да го наскърбя”. (това е страхът на детето за неговата майка)

“Ако направя това, ще загубя авторитета си, изгодите, които мога да имам от еди-кой си.”

Затова страхът е основа на много беди в характера ни. Прави те притворен, лъжец, двуличен. Често пъти от този низък страх изневеряваме напълно на характера си с това непрестанно “какво ще кажат хората” и така предаваме Любовта на Бога, за да се харесаме на човеците.

Но кои са тези хора, кой е този свят? Това ли са вашите съмишленици? Искате да бъдете като тях ли? Ако честно запитаме себе си, отговорът ще бъде НЕ. Тогава защо предавате Божията Любов и Божията Истина заради света?

Бог казва: Познайте истината и тя ще ви освободи (Йоан 9, 32)

Първата страст е страхът…

Но достатъчно говорихме за земния страх, заради който сме така неуверени. И при все това вярваме, че ще влезем в таксито и шофьорът няма внезапно да се побърка и да ни блъсне в някое дърво, че няма да получи удар и да загинем всички. Познавам един епископ, който по време на тежка катастрофа в пустинята, когато очите му се напълнили със стъкла, не се уплашил, но се помолил да бъде волята Божия за него… И лекарите бяха изумени от чудното му според тях възстановяване… Или пък виждате, как след самолетна катастрофа ще има 50 мъртви и само едно момиче ще се измъкне живо от развалините!

В този живот, в който само нашите тварни органи ни осведомяват за всичко, ако не приложим това, което казва Христос: Искайте и ще ви се даде, чукайте ще ви бъде отворено… (Мат. 7,7), няма да може да изкореним здраво вкоренения в нас страх. Страх от какво? От неизвестното, от невидимото, от това какво ни чака след смъртта. Защото човек от малък има чувството, че е паднал Ангел…

Бях на около 4 години, когато един ден попитах най-благочестивата си сестра, която винаги ми говореше за Бога:

Вярно ли, че Той е навсякъде?

Навсякъде е.

Как така навсякъде? Ако вляза в една мъничка, мъничка стая и там ли ще бъде?

Да.

Ами ако като в приказките успея да стана толкова малка, че да се побирам в кибритена кутийка, Той и там ли ще бъде?

И там.

Тогава се хвърлих в скута й и се разплаках:

Е, тогава…не мога да избягам!!!

Това е вкорененият страх на падналия човек. И идва Изкупителят, Който ти казва: “Не се страхувай, само ВЯРВАЙ” (Марк.5:36)

Затова ви казвам, че са ни нужни три неща. Първо Вяра, второ – Вяра, и трето - Вяра. Да ни удостои Господ никога да не кажем: Вярвам Господи, помогни на моето неверие… (Марк. 9:24)

Какво ни каза? “Жено, голяма е вярата ти! Да ти бъде както желаеш” (Мат. 15:28)

Вярваш ли, че ще станеш добре? Вярвам… И се излекува в същия час. Вярваш ли, че ще прогледнеш? Вярвам… И се отвориха очите на слепия…

Когато поех към непознати страни, без да познавам никого и без никакви средства, кой ми даде сигурността, че няма да ме изгонят и няма да има къде да отида, че няма да се разболея, че няма да се наложи да прося?

Не. Християнинът никога не става просяк! Защото Бог не го оставя! Дава му насъщния чрез работата му, чред усилията му или по какъвто и да е друг начин… И за петте години, които живях при всички климати на Индия – от минус 10 до плюс 40 градуса, нито веднъж не изкашлях, нито една дизентерия не изкарах от храната, която ядях…

Как може човек да не повярва, когато види всички тези чудеса? Но и как да ги види, ако първо не повярва?

Когато се молим и казваме: Да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята, ако наистина вярваме, че ще стане, то ще стане. Не само за нас самите, но и за другите. Това да бъде молитвата ни. Не каквото аз искам за другия, защото мисля, че то е правилното… Само Бог знае кое е нужно на човека. Затова да казваме “Да бъде волята Ти за този или онзи”. Това да е молитвата ни.

Какво друго да кажем? Когато спазваме заповедите на Бога, Евангелието, което трябва да четем всеки ден, тогава ще открием Божията мъдрост направо в сърцата си. Не чрез философии, разсъждения и логика. И тогава ще сме толкова спокойни… Няма да имаме нужда от никаква друга книга или поучение, което носи отпечатъка на пишещия или говорещия. Господ дава различно вдъхновение на всеки, според това какво може да приеме и каква е целта на Бога за живота му.

Друг страх е страхът от смъртта.

“Ах, ще се разболея и къде ще отида… в коя болница … и какво ли ме чака там, могат да направят грешка … и ще ми искат пари, пари, пари… и когато те свършат, къде ще ида? Как да отида в чужбина, кадето единствено лекуват хората?”..

Нещастни хора! Не знаят ли, че Ръката на Бога води ръката на Лекаря? И че което трябва да преживеят, ще го преживеят! Най-големите успехи през живота си съм видяла при един незаслужаващ никакво доверие лекар! И когато попитах своя Ангел-пазител, защо става това и как Бог допуска при него всички тези неща, отговорът бе: “Бог помага на болния, който трябва да се излекува, а оставя ученият да даде отговор за постъпките си някой друг ден.”

Трупаме, трупаме, трупаме в банката… и започват страховете! Качва се доларът, пада франка! Ако ги загубим, какво ще правим? Ами ако стане война, къде ще отидем, какво ще правим? Само тялото ни да не пострада! Ах, да не го измъчим…

Дарувай ни християнски край на живота ни, безболезнен и мирен… Молим за това от страх. И от Кого искаме това? От Този, Чийто край бе в страдания и болки… Господ да ни прости!

Затова алфата и омегата, началото и краят е: Вярвам Господи. Обичам Те и ден и нощ се опитвам да спазвам Твоята първа Заповед. Всичко останало принадлежи Нему. Не на мене. Нито кога, нито къде, нито как.

Това казвах на моя Обичен и Той ми прати Своя пратеник да бъде до мен, така че чрез живота, който живея, да продължа своето не-грижене в Нозете на Христа, ден и нощ. Амин.

За промяната на другия

В. Сестро, когато забелязваме нещо изкривено у другия, как може да го накараме да се промени?

м. Г. Голяма заблуда е да мислиш, че можеш с усилията си да промениш един човек. Никога. С живота си – можеш. Но с усилия, говорене, противопоставяне и всички подобни, никога или поне много рядко. Промяната ще настъпи, когато дойде Божият Час. Ако ти промениш себе си и станеш жив пример за този, който искаш да промениш, негов идеал, и той те вижда щастлива, тогава ще се промени. Да се молиш за някой човек е добре. Но да се опитваш да го промениш – не. Това е само в ръцете на Бога. Господ има Своя План за живота на всеки от нас. За всички. Ние сме свободни. Не знаем обаче, че Той знае какво ще правим. Той знае всичко. Знае нашия път до последния миг от живота ни. Ние не го знаем. И ако обична моя М., се опитаме да се съединим повече с Бога, тогава няма да има нужда да правим нищо. Тъй като автоматично ще се превръшаме в жив пример за онези, които искаме да видим вървящи по Неговия Път. Но е естествено при твоята младост и при любовта, която Бог е вложил в сърцето ти, да не можеш поне в началото да разбереш това и да се разочароваш, казвайки си: “Но какво е това? Толкова усилия, а той е все същият”. Знаеш ли какво обаче? Същото казва и Господ за нас: “Толкова пъти ти простих. Толкова пъти проявявах търпение, а ти си все същият”. И тогава продължението е в молитвата. Както и началото е в молитвата. Без да осъждаме другия. Един път, когато вече бях разбрала какво е молитвата, видях на пътя две деца да се бият. Не отидох да ги разтърва, както бих направила по-рано, но веднага приложих това, в което вярвах. Обърнах глава настрани и се помолих: “Господи, вложи Своя мир между тях”. И докато се обърна да видя, те вече играеха усмихнати. Беше отговор на Бога. Да помниш това, обична ми М. Мирът и тишината в нас, и това как живеем, показват колко Вярваме. Затова може някой да ни казва най-хубавите поучения. Но като го видим смутен, неспокоен, не можем да повярваме на това, което ни казва.

Тоест, ако искаме да помогнем на другите, цел на живота ни трябва да бъде да се приближим колкото може повече до Първообраза, т.е. до Господа.

За Църквата

В. Преди няколко дена Ви казах: “Много бих желала, но не се осмелих… Знам колко сте уморена, колко хора приемате в килията си… Исках да се престраша да ви помоля да дойдете в нашия храм, някоя вечер, но не се реших”…

М. Г. Не! Трябваше да се решиш. Трябваше да ми го кажете! И аз щях да дойда!За мен това е най-голямата радост. Защото знаете ли колко се радвам, когато има толкова хора, които обичат Бога със същата сила като мен! Тогава се случва нещо страшно! Съединяват се енергиите на светците, и на ангелите, и на хората. Това е чудо! Тази Среща е сред най-големите събития. Тя е Църквата! Това е Църквата! Каква Любов!

За умората

Питат ме дали не се уморявам като срещам толкова много хора всеки ден… Ще ви кажа защо не се уморявам. Защото това е най-голямото богатство в живота ми. В един ден да ставам 12 човека! Идва някой, аз изчезвам, станах него. Колко е хубаво. Слушам, слушам, слушам. Тръгва, идва друг. Повтаря се същото. Знаете ли колко голямо нещо е това? Да съм 12 души? Голямо чудо! Как да го обясня, не знам. Но е така. Говорим за Бога. Изморяваш се? Никога не можеш да се измориш!

Какви трябва да бъдат днес манастирите?

Трябва да се отворят. Да отворят вратите си за Гостоприемството, за да чуват проблемите на хората и техните страдания. Това е голямата помощ, която може да окаже един Християнин. Спомням си, когато бях в новия град Йерусалим, един ден там се качи група хора, които викаха, дърпаха се един друг, смееха се високо и бяха неприлично облечени. Видях ги от прозореца. Почукаха на манастирската врата. Аз не слязох да ги видя. Доста време след това ги видях да излизат. Поведението им сега бе абсолютно различно. Мълчаливи, всеки по пътя си, те слизаха по пътеката… Излизам и питам игуменката: “Какви бяха тези, които дойдоха?” “Дойдоха едни хора, чедо, кой разгърден, кой без риза, кой по шорти… Влязоха вътре, викайки, и единият от тях ми казва: Майко, ще ни приемете ли както сме?.. Не е мой манастирът. На Богородица е, им отговорих аз... И те влязоха”..

И продължи: “И влязаха вътре и лека-полека започнаха да се покланят на иконите, да палят свещи. Казват ми: Много е хубав манастирът ви, майко! А като си тръгваха, им викам: По живо, по здраво, чеда мои. Благословението на обителта да е винаги с вас. И си отидоха”.. Знаете ли каква злина можеше да им причини игуменията, ако като ги беше видяла да нахлуват така, им бе казала: “Вън!” Защото, когато си тръгваха, аз виждах разликата…

За внезапното прозрение

В. Има моменти, когато на човек му се струва, че е разбрал някои важни неща, и в следващата минута забравя всичко, което мисли, че е разбрал…

М. Г. Нарочно става така. Защото не трябва да разбираме повече от нужното. Бог допуска това, за да бъдем през цялото време в очакване и в послушание пред Него.

За личната връзка

Мисля, че тъй като човек не може да се раздели на много парчета, добрата работа е възможна само лице в лице. Двама човека. Защото тогава човекът, вторият, е напълно свободен. Отразява себе си в този, който го слуша и отваря сърцето си. И тогава слушащият престава да е този, който е. Мога да ви кажа, че с Божията помощ всеки ден аз мога да ставам и пет, и десет души, колкото дойдат да ми говорят. Съвършено различни хора. Напълно различни. Дотам, че понякога седя и си мисля: Нима е възможно Любовта – защото само любов мога да им дам, нищо друго – да преобразява човека в някой друг?… И това да се повтаря с всеки нов човек?

В. Може ли да ми го обясните това. Когато казвате, че “ставате другия човек”, какво имате предвид?

М. Г. Да кажем, че идва някой и ми казва проблема си. Че това и това се случва в моя дом. Това и това се случва с майка ми. Тя не проявява никакво разбиране. Аз съм страшно нещастно дете. От момента, в който се връщам от училище, до следващата сутрин, когато пак отивам, тя има само една грижа: “Да бъдеш пръв в класа. Да не оставяш другите да ти вземат първенството. Да гледаш ти да си отгоре. Гледай да станеш силен човек. Гледай това, гледай другото…” Тази майка никога не казва: “Гледай да обикнеш съученика си. Гледай да не се държиш лошо с него. Помни, че всички деца имат родители, които ги обичат. Трябва да се обичате помежду си като да сте в едно семейство.”… Никога не казва подобни неща! Детето е обезнадеждено. Идва при мен и ми казва: “Не издържам повече. Не издържам, защото аз искам да се държа различно, а майка ми иска от мен друго. Какво ще стане с мен?”… В този момент, сестри, ви уверявам, че преставам да бъда себе си. Ставам веднага този ученик. Търпя с него това мъчение, заемам неговото място и казвам: “Какво ще стане?” и “Как ще стане?” Когато се случи това, и само тогава, мога да почувствам, че Бог ме просветява, и мога да му кажа какво поведение да има. И ако младежът намери подходящото поведение, той идва отново и пак разговаряме, и отново идва, и пак разговаряме. И след пет - шест месеца настъпва такава хармония, която никога не би могла да се случи, ако бях себе си – която бях гледано дете, която се родих, израснах и живях сред любов, без трудности – защото иначе нямаше да мога да се доближа до това дете, нямаше да мога да направя абсолютно нищо, ако не се бях преобразила в неговата личност. Разбирате ли сега? Не може да му кажеш: “Ще правиш това и това. Не може да правиш онова, защото не е правилно, и други подобни.” Не може да направиш нищо, ако не излезеш от себе си. Ще се чувстваш едно с него. Ще страдаш с него… Докато те просвети Бог как да излезете от този проблем, как да излезете от този път…

Превод - Златина КАРАВЪЛЧЕВА

Реч при получаването на Нобеловата награда за мир (откъси)

[10.12.1979 Осло, Норвегия]

Майка Тереза

Нека всички заедно да благодарим на Бога, за прекрасната възможност, заедно да изразим радостта, че разпространяваме мир, радостта, че обичаме заедно и че Го обичаме, че най-бедните сред бедните са наши братя и сестри.

Събрали сме се тук, за да благодарим на Бога за този подарък. На всички вас аз дадох молитвата за мир, с която преди много години се молеше Franz von Assisi, и си мисля, дали той не е чувствал същата необходимост да се моли за мира, такава, каквато я чувстваме днес.

И така, молете се с мен:

"Направи ни достойни, Господи, да служим на всички ближни по света, които живеят в бедност и глад. Дай им чрез нашите ръце техния днешен хляб, чрез нашата пълна с разбиране любов мир и радост. Господи, направи ме слуга на Твоето Царство, за да мога да дам любов там, където има омраза; където цари несправедливост, да дам духа на прошката; където има неединство, да настъпи единство; където има съмнение - надежда; където има сенки - светлина; където има тъга - радост. Господи, направи така, че да търся, да утешавам, вместо да бъда утешавана; да разбирам, вместо да бъда разбирана; да обичам, вместо да бъда обичана; сащото чрез самозабравата човек ще намери; чрз прошката ще постигнем опрощение; чрез стремежа ще се събудим за вечния живот. Амин."

Бог така е обичал света, че му е подарил сина си; дал му е девица, светата Дева Мария, и тя тръгва - в момента, в който в нея се ражда живот - да го носи на другите. И какво прави тя там? Тя служи. Тя разпространява радостта, да обичаш другите. И Исус Христос те обича, и мен обича, и той даде живота си за нас. И сякаш това не беше достатъчно за него, той продължаваше да казва: "Обичайте, така, както ви обичах, както ви обичам." И как трябва да обичаме? Да обичаме, като даваме, защото той ни даде сина си. Той даде живота си за нас, и той продължава да дава; той дава тук, навсякъде, в нашия собствен живот и в живота на другите.

За него не беше достатъчно, да умре за нас, той искаше, ние да се обичаме взаимно, да го виждаме в другите.

И за да е сигурен, че го разбираме, от какво имаме нужда, той казваше, че в часа на смъртта ще бъдем питани за това, какво сме били за бедните, гладните, голите, бездомните, гладните не само за хляб, а за любов, голите не само заради парчето дреха по телата, а защото нямат дом, а голи заради това, че са без човешко достойнство; бездомни не само, защото нямат дом, а защото са забравени от всички, необичани, неценени от никого. И той каза: "И най-малкото, което сте направили за моите братя, сте го направили за мен."

Така прекрасно е за нас, да усещаме святостта чрез тази любов. Святостта не е лукс за малцина, а е обикновено задължение за всеки от нас. И чрез тази любов, чрез тази любов един към друг, ние ще я постигнем.

Днес, когато получавам тази голяма награда - аз лично съм съвсем недостойна - съм щастлива заради нашите бедни, щастлива, защото мога да разбера бедните, по-точно казано бедността сред хората. Благодарна съм и много щастлива, да я получа от името на гладните, бездомните, слепите, болните от проказа. От името на всички тези, които се чувстват нежелани, необичани, ощетени, които са изключени от обществото ни. Приемам тази награда от тяхно име и съм сигурна, че тази награда ще донесе една нова, пълна с разбиране любов между богати и бедни. Тук виждаме Христос, затова той дойде на земята, за да донесе това послание на бедните.

Преди няколко седмици бедни се бяха събрали заедно. Искахме да оповестим на бедните радостното послание: "Бог ни обича, ние Го обичаме, всички сме създадени от неговата обичаща ръка, за да обичаме и за да бъдем обичани."

Нашите бедни са невероятни хора, те са ценни хора. Те не се нуждаят от нашето съчувствие и нашата симпатия, не се нуждаят от нашата разбираща любов. Те се нуждаят от нашето уважение, те искат, да се отнасяме към тях с любов и зачитане. И аз чувствам, че най-голямата бедност се състои в това, че едва сега се учим да разбираме, каква е смъртта на нашите братя.

Никога няма да забравя, как намерих един мъж на улицата. Той беше покрит с червеи. Лицето му беше единственото място, което беше останало чисто. Заведох мъжа в дома за умиращи и той каза само едно изречение: "Живеех като животно на улицата, а сега ще умра като ангел, обичан и обграден от грижи." И той умря прекрасно. Той отиде в Божия дом. Смъртта не е нищо друго, освен пътят към Божия дом. Усещам, че той се радваше на тази любов, че беше щастлив, че означава нещо за някого.

Живея с едно убеждение, което искам да споделя пред вас: Най-големият разрушител на мира днес е писъка на невинното, нероденото дете. Когато една майка може да убие собственото си дете, какво по-страшно престъпление има от това, да се убиваме? Дори в Светото Писание е казано: "Дори, когато майката е забравила детето си, аз няма да го забравя." Но днес милиони неродени деца биват убивани, и ние не казваме нищо. Във вестниците четем това и онова, но никой не говори за милионите малки, които са посрещнати със същата любов, както Вие и аз, с Божия живот. И ние не казваме нищо, неми сме.

За мен нациите, които са легализирали абортите, са най-бедните страни. Те се страхуват от малките, те се страхуват от неродените деца. И детето трябва да умре, защото те не го искат - не искат нито едно дете повече - и детето трябва да умре.

И аз Ви моля от името на малките: спасете нероденото дете, разпознайте Христос в него!

Когато Мария посещава Елизабета, детето подскача от радост в скута й, когато Мария влиза в къщата. Нероденото носи радост. Затова обещаваме, да спасим всяко неродено дете. Дайте на всяко дете възможността, да обича и да бъде обичано. Ние ще победим абортите. С Божията помощ ще успеем. Боже, благослови работата ни. Спасили сме хиляди деца, те намериха дом, в който да бъдат обичани, където да бъдат желани, където донесоха радост.

Затова Ви призовавам, Ваши Височества, Дами и Господа, всички Вие, които сте дошли от много страни по света: Молете се, да имаме смелост, да защитим неродения живот. Тук, в Норвегия имаме възможността, да се застъпим за това.

Господ Ви благослови, но в много семейства тук може би има някой, който не е гладен за парче хляб, който се чувства забравен или необичан, който се нуждае от любов. Любовтта започва в къщи, първо там.

Никога няма да забравя едно малко дете на четири години. Някак то беше чуло: "Майка Тереза няма захар за своите деца." Когато се прибрало при родителите си в къщи, то казало: "Три дни няма да ям захар, ще я подаря на Майка Тереза." След три дни родителите му го доведоха при мен, и то ми подари малко бурканче със захар. Как обичаше това малко дете! Обичаше така, че болеше. Не забравяйте, че на земята има много деца, много майки, много мъже, които нямат това, което имате Вие, и мислете за това, че те обичат така, че боли.

Преди известно време срещнах дете на улицата, в чието лице можех да видя, че беше гладно. Не знам, в продължение на колко дни не беше яло. Дадох му парче хляб и детето яде троха по троха. Казах на детето: "изяш хляба!" Детето ме погледна с големите си очи и каза: "Страхувам се да изям хляба, защото ще свърши, а когато свърши, отново ще бъда гладен!"

Големината на бедните е реалност. Един ден мъж дойде при мен и ми каза: "Там живее едно индуистко семейство с осем деца, които отдавна гладуват." Взех ориз и той ме заведе при тях. Очите им светеха от глад. Докато бях там, майката раздели ориза на две и излезна с едната половина. Когато тя се върна, я попитах, какво е направила. Тя отговори: "Те също са гладни." Тя знаеше, че нейните съседи, мюсулманско семейство, също са гладни. Това, което най-много ме удиви, не беше факта, че тя дава нещо на съседите си, а това, че в страданието си, в глада си тя знаеше, че още някой е гладен. Тя имаше смелостта да сподели това, което има, да сподели любов.

Това искам от Вас: Обичайте бедните, не им обръщайте гръб, защото ако обърнете гръб на бедните, Вие се отвръщате от Христос. Той превърна себе си също в гладуващ, в гол, бездомен, така, че да имаме възможността, да Го обичаме. Къде е Бог? Как можем да Го обичаме? Не е достатъчно да кажем: "Боже Господи, обичам те!" Ние обичаме Бога в този свят, когато даваме нещо от себе си. Естествено аз мога сама да изям захарта, но аз мога и да я споделя с другите. Мога да я дам на възрастни, мога да я дам на деца. Когато даваме през целия ден, през целия живот, някой хубав ден ще бъдем изненадани, когато хората споделят с нас и се радват на това.

Така аз се моля за Вас, да отнесете молитвата при своите семейства. Плодовете на молитвата ще бъдат вярата, че го правим за Христос. Когато наистина вярваме, ще започнем да обичаме, и тогава ще се обичаме взаимно, първо в нашия собствен дом, после сред нашите съседи, тогава хората от цялата страна, в която живеем. Нека всички да отправим молитвата: "Господи, дай ни смелост, да пазим всяко неродено дете." Защото детето е най-големият дар на Бога за семейството, за народа и за света.

Бог да Ви благослови!

Въпреки това

Майка Тереза

23 декември 2004

Понякога хората са неразумни,

Нелогични и егоцентрични -

Въпреки това им прощавай!

Ако си добър, хората могат

Да те обвинят в егоизъм и скрити помисли -

Въпреки това, бъди добър!

Ако успяваш в живота, ще сполучиш

И лъжливи приятели, и истински врагове -

Въпреки това, успявай!

Ако си честен и открит,

Ще бъдеш лъган от другите -

Въпреки това, бъди честен!

Това, което си градил с години,

Може да рухне за една нощ -

Въпреки това, гради!

Ако намериш покой и щастие,

Ще се страхуваш да не ги загубиш -

Въпреки това, бъди щастлив!

Доброто, което правиш днес,

Ще бъде забравено утре -

Въпреки това, прави добро!

Ако дадеш на света най-доброто, което имаш,

никога няма да е достатъчно -

Въпреки това, давай най-доброто от себе си!

И сам ще видиш,

Че в крайна сметка

Всичко е между теб и Господ Исус

И никога не е било между теб и хората.

Преди време пишех статия за Парис Хилтън щяла да играе филм за майка Тереза та ми даде редактора да напиша там една дописка и тогава попаднах на тези думи. Копирах си ги и си ги разпечатах сега стоят на стената срещу мен точно зад компютъра ми честичко си ги поглеждам. Харесва ми чистата вяра в доброто, което лъха от тях...един ден когато имам собствен дом и там ще си ги окача...

Калкута - град на бедността и радостта

Майка Тереза помага на най-бедните сред бедните. Такива е имало и има в Калкута достатъчно. Този същевременно впечатляващ и ужасяваш град образува фона, предпоставките за делото на Майка Тереза и нейната любов към ближния. Следните два текста предоставят едно впечатление от Калкута:

Калкута - една метрополия в криза

"Защо да не напишем едно стихотворение за боклук, който Господ изхвърлил и нарекъл Калкута. Как гъмжи, вони и живее, и става все повече." Гюнтер Грас, на когото принадлежат тези думи, не е единственият, който описва едновремешната британско-индийска столица с нейните естетични, морални и психически граници. Още първият генерал-гувернатор на Калкута, Робърт Клив, вижда в града най-разпадащото се място в целия свят. Махатма Ганди го описва като умиращ град, за индийско-карибския писател Найпаул Калкута също е град без бъдеще, когато той пише: "Всички негови страдания са страдания на смъртта. Всъщност не познавам друг град, който да е така безнадежден."

Почти всяко описание на големия милионен град на така наречения Трети свят би могло да носи подзаглавието "Метрополия в криза". Но с нито един друг град представата за бедност, болест, мизерия и смърт, не е така тясно свързана, както с Калкута, столицата на индийската съюзна държава Западна Бенгалия. Културният шок, който изживява западният посетител, е смазващ - в пълния смисъл на думата, защото бедността и хаосът обземат всички сетива. Това може би е допринесло за това, телевизии, писатели или журналисти да са информирали повече за Калкута, отколкото за други градове - за ужас на индийците, които се оплакват от това, че на Запад се представят само негативните страни на тяхната страна. Така те гледат и на присъждането на Нобеловата награда за мир на Майка Тереза, която дотогава е непозната в Индия, която насочва световното внимание върху сенчестите страни на Калкута, както и филма на френски бестселър, който описва живота в предградията на Калкута, първоначално е забранен от правителството, защото е пълен с много промени, и от първоначалната книга не е останало почти нищо.

Още по-чувствително реагират самите граждани на Калкута - има се предвид бенгалската средна класа и интелектуалците. Когато Раджив Ганди нарича Калкута "умиращ град" и влияе по този начин върху мнението на много индийци, той предизвиква вълнения и дълги дебати в парламента на Западна Бенгалия. Гражданите на Калкута действително обичат своя град и приемат с примирение рушащите се жилища, потискащата теснота, недостатъчното водоснабдяване, мръсотията, ежедневната липса на ток, препълнените от десетилетия автобуси на градския транспорт. За тях Калкута е най-индийският от всички градове в Индия.

Тази Калкута, която днес ни демонстрира проблемите на градското развитие в Третия свят, е вторият по големина град на британската световна империя до независимостта и разделянето на Индия от Лондон, най-големияти най-богат град на Индия, нейното най-важно пристанище и най-важният индустриален център. Бил е колониален град par excellence, мостът на британците в Индия, от който се е експлоатирало във вътрешността на страната, същевременно и предимство за индийския елит в Калкута.

Обедняването на районите във вътрешността и увеличаването на населението привличат в града обедняло население от вътрешността. Напливът на нови заселници се подсилва още повече след разделянето на Индия с бежанци от източна Бенгалия. Но стопанството в града е в стагнация и не предлага повече нови работни места, така или иначе крехкото равновесие между брой на население и жизнени възможности в града е нарушено съвсем. Плануван някога от британците град с максимален брой на населението от 1 милион, днес се е превърнал в кошмар и се пука по шевовете. В продължение на 30 години броят на населението нараства от 4,4 милиона през 1961 на над 12 милиона души днес. Както при езеро, което не може да приеме прекалено много чужди вещества, се стига до катастрофата на Калкута.

Драматичните последсвия на тази британска смесица от прекалено голям растеж на населението и икономически проблеми днес са видни на всяка крачка. Заедно с Делхи Калкута спада към седемте градове в света с най-замърсен въздух. Убийственият, задушаващо горещ климат, заедно с наситения с газове въздух са причина за това, почти половината от населението да страда от бронхит, възпаления на дробовете, туберкулоза и други заболявания на дихателните пътища. Както във въздуха, така и във водата се съдържа олово, защото тръбите от градската водна мрежа са още от предишния век. Така или иначе, само половината от жителите са включени в тази мрежа. Канализация има само в центъра на града, всяка година улиците се наводняват с мръсна вода. Рушащата се електрическа мрежа на този фон вече не вълнува никого.

Най-впечатляващи са последиците от безнадеждното нарастване на населението. На един квадратен километър живеят повече от 30.000 души. Две трети от населението на Калкута живеят в официални, признати от правителството райони, така наречените Bustees. За приблизително 3 Евро на месец те обитават примитивни колиби от глина, ламарина и стари дървени дъски. Тесните социални връзки и малкото санитарни съоръжения определят жителите в тези Slums като привилигировани. След тях идват т.нар. Squatters, които живеят при ужасно примитивни жизнени условия в направении от плат и пластмаса навеси, които прикрепят към стените на къщите през ноща. В най-отвратително положение са около един милион души, които притежават освен желязна купа, изцапан от мръсотия дюшек. На входове, стълбища, до купища с боклуци или отворени канали, между плъхове и болни кучета те едва свързват двата края на своето съществуване.

Шум, воня, масова бедност и познатият избухлив темперамент на Бенгалия превърнаха Калкута в място на "вещици". Никъде другаде както тук агресивното настроение не е така силно изпълващо въздуха. И в същото време! Калкута, този кошмарен град, сякаш кипи от живот. Оптимизъм, виталност, хумор, творчество характеризират жизнената философия на бенгалците, с това се има предвид желанието за живот, което се усеща на фона на катастрофата. Тук, както никъде другаде в Индия, се празнува така открито, дебатира се интензивно и полемично. Това, което днес мисли Бенгалия, утре прави цяла Индия, това гласи една индийска поговорка. Родината на първият индийски носител на Нобеловата награда, Rabindranath Tagore, градът на философите Ramakrishna, Vivekananda, и Sri Aurobindo, крепостта на индийските интелектуалци и революционери е метрополията на културата и изкуството на целия субконтинет. Никъде другаде не се прожектират повече филми, четат се стотици литературни списания, има стотици театри, голяма част от тях с актьори-аматьори, всяка година се състои изложение на книгата с над два милиона посетители, повечето от Калкута и много други, които въобще не могат да си позволят книга. На кратко: духовен живот както никъде другаде в Индия. Независимо колко често Калкута през последните десетилетия е била пред пълна разруха и провал, бенгалците са горди със своята столица.

Град на бедността и радостта

На малките печки на въглища жените готвят ориз в консервени кутии, деца се боричкат сред купища хранителни отпадъци, кучета и големи черни птици чакат да остане нещо и за тях. На улиците през гъстия въздух път си провират стари коли, дрънчащи автобуси и раздрънкани рикши.

Калкута, столицата на индийската провинция Западна Бенгалия, е море на бедността. И потокът, който представляват идващите от околностите бедни, не стихва. Никой не знае с точност, колко милиона души наброява най-голямата и най-млада метрополия на Индия. Най-малко това са 11 милиона, ежедневно към тях идват и около 2000 души, които си търсят местенце сред препълнените тротоари.

Сред тази бедност Майка Тереза открива своя орден на "Мисионерите на любовта към ближния". Монахинята дава на гладните топла храна, на умиращите - легло, и най-важното, тя им дава съчувствие и се превръща в част от тяхната съдба.

Домът на ордена се намира в сива каменна постройка непосредствено до храма на Богинята Кали. В миналото хората са й принасяли жертви; днес индуистите изгарят своите мъртъвци пред храма на брега на Hugli, ръкав от свещената река Ганг.

Някогашното рибарско селище е получило името си от името на богинята Кали, това е споменато за първи път от бенгалски поет през 1495. От селото се ражда пристанищният град Калкута, основан през 1690 от англичани като център на Източно-Индийска търговска компания. От 1773 до 1912 Калкута е столица на Британска Индия. През колониалното време започва стопанското израстване на града. Възникват английски постройки с индийдски елементи, като Victoria Memorial. Повечето тогавашни вили днес не са запазени. С надеждата, да намерят работа, през1 914 все повече хора от околностите и вътрешността се преместват в големия град. Голяма вълна от бежанци нахлува в Калкута, когато мюсулмански Пакистан (Източен Пакистан днес е Бангладеш) се разделя от Индия след тежки борби.

Калкута не е само "умиращ град", както някога я нарича Раджив Ганди, последният премиер-министър на династията KNehru-Gandhi. Калкута е и център на индийските интелектуалци и творческия авангард. В града "на радостта" живее и френският писател Dominique Lapierre, който пише в своя бестселър, че в потъналите в бедност квартали той е намерил толкова много любов, съчувствие и щастие, както никъде другаде по света.

Източник: dadalos-iizdvv.org

Да избереш милосърдието: онази добра част

Бони Д. Паркин

Общ президент на Обществото за взаимопомощ

Приканвам ви не само повече да се обичате една друга, но да се обичате една друга по-добре.

Бони Д. ПаркинЧудесно е да сме заедно като сестри от Обществото за взаимопомощ, жени в завета на възстановеното Господно Евангелие. Всяка от вас — без значение на възраст, етап от живота или положение — е нужна, ценна и обичана в Обществото за взаимопомощ. Благодаря за това, което сте; благодаря за всичко, което вършите.

В кабинета ми виси една прекрасна картина, изобразяваща Исус с Мария и Марта1. Всеки ден, когато тази творба ме приветства, размишлявам над предизвикателствата ни на жени. Сестри Хюз, Пингрий и аз се почувствахме вдъхновени да използваме този разказ за Мария и Марта като тема за това събрание. Господ учи, че е нужно едно нещо: да избираме онази добра част2. Именно за това ще говорим тази вечер, за избора на онази добра част.

Марта живяла в малко село във Витлеем, където „прие (Исус) у дома си. Тя имаше сестра на име Мария, която също седна при нозете на Господа и слушаше словото Му”3. И двете жени обичали Господ. И „Исус обичаше Марта, и (Мария)”4. Всъщност, тяхната връзка нарушавала обичая, защото по онова време обикновено жените не могли да обсъждат Евангелието с мъже.

При един случай Марта готвела вечерята и според Писанието „се залисваше с много шетане”5. С други думи, тя била стресирана!

Мария, от друга страна, „седна при нозете на Господа и слушаше словото Му”6, докато Марта все повече се разстройвала, понеже никой не й помагал. Звучи ли ви познато? Считате ли, че тя си е мислела, „Защо Мария си седи там, докато аз се потя над тази печка?” Тъй че Марта се обърнала към Исус и рекла, „Господи, не те ли е грижа, че сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи й, прочее, да ми помогне”7.

Внимателната покана на Господ може да я е изненадала. „Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща; Но едно нещо е потребно: и Мария избра добрата част, която не ще се отнеме от нея”8.

Отговорът на Спасителя поразително пояснява какво е най-важно. В онази вечер в дома на Марта добрата част не била в кухнята, тя била в нозете на Господ. Вечерята можела да почака.

Подобно на Мария аз желая да съм в нозете на Спасителя, докато подобно на Марта трябва някак да отида до пералнята, да изпратя пощата си и да поднеса на съпруга си нещо друго освен студена пица. Имам 15 внуци, чиито любящи малки духове и всекидневни предизвикателства искам да разбирам по-добре, но имам и отговорно призование от Църквата! Нямам много време. Като много от вас трябва да избирам. Всички ние се опитваме да изберем добрата част, която не може да ни се отнеме, да балансираме духовното и светското в живота ни. По-лек ли би бил изборът между обучение при посещение или обир на банка? Напротив, нашият избор често е по-сложен. Трябва да избираме между много достойни възможности.

Мария и Марта сме вие и аз, те са всяка сестра от Обществото за взаимопомощ. Те двете обичали Господ и желаели да покажат тази любов. В този момент ми се струва, че Мария изразила любовта си, слушайки словото Му, докато Марта я показала, като Му прислужвала.

Марта мислела, че постъпва правилно и че сестра й трябвало да й помага.

Не вярвам Господ да е казвал, че има Марти и има Марии. Исус не разпръснал безпокойството на Марта, но вместо това променил гледната точка й, като казал „избери онази добра част”. И коя е тя? Пророкът Лехий учи, че ние трябва „да погледнем към Великия Ходатай, и да се вслушаме във великите Му заповеди, и да бъдем верни на словото Му, и да изберем вечния живот според волята на Светия Му Дух”9.

Единственото нещо, което е нужно да изберем, е вечният живот. Ние избираме всеки ден. Докато търсим, слушаме и следваме Господ, сме обвити от ръцете на любовта Му — любов, която е чиста.

Мормон учи, че „милосърдието е чистата любов на Христа и устоява навеки”10. Чистата любов на Христа. Нека се вгледаме в това. Какво означава тази фраза? Част от отговора намираме в Исус Навиев: „Но внимавайте добре... да любите Господа вашия Бог... и да Му слугувате с цялото си сърце и с цялата си душа”11. Милосърдието е нашата любов към Господ, показана чрез нашите действия на служба, търпение, състрадание и разбиране един към друг.

Допълнително прозрение върху чистата любов на Христа намираме в Етер: „(Исус) възлюбил света тъй, че да отдаде живота (Си) за света, за да може да го вземе отново и да приготви място за чедата човешки. И сега аз знам, че тази любов, която (Той е) имал към чедата човешки, е милосърдието”12. Милосърдието e също любовта на Господ към нас, проявена в деянията Му на служба, търпение, състрадание и разбиране.

„Чистата любов на Христа”13 се отнася не само за нашата любов към Спасителя, но и за Неговата любов към всеки от нас.

Историята на Мария и Марта илюстрира също как дарът на милосърдието може да бъде омаловажен. В молбата на Марта за помощ имало неизказано, но ясно отсъждане: „Аз съм права; тя греши”.

Съдим ли се ние един другиго? Критикуваме ли се един друг за личния си избор, мислейки че знаем нещата по-добре, докато всъщност рядко разбираме уникалните условия на другия или личното вдъхновение? Казвали ли сме някога „Тя работи извън къщи”. Или „Синът й не е служил на мисия”. Или „Твърде стара е за призование”. Или, „Тя не може — тя е неомъжена”. Подобни преценки и подобните на тях ни отнемат добрата част, тази чиста любов Христова.

Губим също от погледа си тази добра част, когато се сравняваме с другите. Косата й е по-хубава, краката ми са по-дебели, нейните деца са по-надарени, нейната градина е по-плодородна — сестри, знаете упражнението. Просто не можем да правим това. Сестри, не можем да си позволим да се чувстваме неудовлетворени, като се съсредоточаваме над това, което не сме, вместо над това, което сме! Ние всички сме сестри в Обществото за взаимопомощ. Просто не можем да критикуваме, сплетничим или съдим и да запазим чистата любов на Христа. Нима не чувате деликатния укор на Господ: „Марто, Марто...”?

Старейшина Марвин Дж. Аштън прекрасно е отбелязал: „Вероятно най-голямото милосърдие се проявява, когато сме добри един към друг, когато не съдим или квалифицираме някой друг, когато просто даваме един другиму привилегията на съмнението или оставаме мълчаливи. Милосърдие е да приемаме чуждите различия, слабости и недостатъци; да сме търпеливи с онзи, който ни е разочаровал; или да да се противопоставим на порива да се обидим на онзи, който не е свършил нещо по начина, който сме очаквали. Милосърдие е да откажем да се възползваме от слабостта на другия и да сме готови да простим на онзи, който ни е наранил. Милосърдието очаква най-доброто от всеки един от нас”14.

Когато проявяваме милосърдие, ние опознаваме сърцето на дадена сестра. Когато опознаем сърцето на дадена сестра, ние ставаме различни. Няма да я осъждаме. Просто ще я обичаме. Приканвам ви не само повече да се обичате една друга, но да се обичате една друга по-добре. Като вършим това, ние научаваме със сигурност, че „милосърдието никога не свършва”15.

Както показва случаят с Марта, едно от първите неща, които си отиват, когато съм затруднена и притеснена, е милосърдното ми отношение. Дали това е вярно за вас?

Научих, че най-добрият начин отново да възвърна милосърдието е да се освободя от бремето и просто да обичам и служа на Господ. Как можем да правим това? Започваме всеки ден, коленичили в молитва към нашия Отец в Небесата, чуваме словата Му чрез всекидневното изучаване на Писанията и следваме напътствията, които получаваме. Поставяме Христос на първо място, като възстановяваме кръговрата на любовта на милосърдието. „Ние любим Него, защото първо Той възлюби нас”16. Това е взаимен цикъл на милосърдие. Сестри, „милосърдието никога не свършва”.

Когато получих това призование, исках с цялото си сърце да имам достатъчно милосърдие искрено да обичам всяка една сестра в Църквата. Исках увеличената ми любов да може да ви помогне да усетите любовта на Господ в живота си. Молех се на моя Небесен Отец „с цялото си сърце, за да може сърцето (ми) да (бъде) изпълнено с тази любов, с която Той надари всички, които са истински последователи на Неговия Син Исус Христос”17.

Миналия декември в Неделното училище учителката ни предложи при рекапитулацията на десятъка да дадем на Господ личен отчет за своето изучаване и прилагане на даден евангелски принцип. Имах непреодолимото усещане, че моето изучаване трябва да се съсредоточи върху милосърдието. Това нашепване бе потвърдено на събрание за причастието и аз знаех, че съм получила напътствие от Господ.

Общувайки с много от вас, изпитах поразителна любов към вас и добротата ви. Бях смирена от вашата подкрепа. Желанията ми да ви служа се задълбочиха. Това са чувствата на милосърдието; това са отговорите на молитвите ми; това са някои от най-сладките мигове на моето призование. Трябва да съм постигнала някакъв напредък, защото някои от децата ми ме питат защо съм толкова мила напоследък. Този декември ще мога да дам на своя Отец в Небесата отчет за усилията си да разбера и упражнявам милосърдие.

Господ ще ни покаже, точно както е направил с Мария и Марта, онази добра част, която няма да бъде взета от нас. Той ще ни дари милосърдие, онази чиста любов на Христа, защото „милосърдието никога не угасва”.

Скъпи сестри, едно нещо е нужно, да Го следваме всеки ден. Изберете, прочее, Христос Господ. Изберете да пирувате с Неговото слово. Изберете да уповавате в Него над всичко. Изберете да очаквате любовта Му. Изберете да Му дадете цялото си сърце. Изберете онази добра част.

За това се моля, в името на Исус Христос, амин.

БЕЛЕЖКИ

1. Мария чу словата Му, от Уолтър Рейн, любезно предоставена от Музея за история и изкуство на Църквата.

2. Вж. Лука 10:42.

3. Лука 10:38-39; курсив добавен.

4. Иоана 11:5.

5. Лука 10:40.z

6. Лука 10:39.

7. Лука 10:40.

8. Лука 10:41-42.

9. 2 Нефи 2:28.

10. Мороний 7:47.

11. Исус Навиев 22:5; курсив добавен.

12. Етер 12: 33-34, курсив добавен.

13. Мороний 7:47.

14. „The Tongue Can Be a Sharp Sword,” Ensign, май 1992 г., стр. 19.

15. Мороний 7:46.

16. 1 Иоаново 4:19.

17. Moроний 7:48, курсив добавен.

Откъс от книгата Mother Gavrilia: the Ascetic of Love, by Nun Gavrilia

Майка Гаврила (Аврилия Папаяни) израства в гръцкия квартал Фенер, в семейството на преуспяващ търговец. Получава най-доброто за времето си образование, като от малка владее френски и английски и като ученичка обича да чете старогръцките автори в оригинал. След завършване на основното си образование, следва ботаника в Швейцария, после философия в Солун. Работи като сестра в психиатрична клиника, преподава и частни уроци. След установяването на режима на Метаксас в Гърция през 1937, заминава за Англия, където работи като домашна помощничка, едновременно учи и медицина. По време на бомбадировките на Лондон през Втората световна война помага на ранените в болници и лазарети. През цялото време, докато е в Западна Европа, поддържа връзки с гръцкото духовенство и руските интелектуалци-емигранти.

След края на войната се връща в опустошената Гърция, за да помага за възстановяването й. Работи в различни социални заведения; едновременно започва и частна практика в Атина като физиотерапевт. Още по това време мисионерското й служение сред най-бедните и онеправданите й спечелват известност и почитатели далеч извън границите на Гърция. Оттогава датира личното й приятелство с фигури като Роуз Кенеди (майката на американския президент) и Мартин Лутер Кинг.

Около 1954 г., когато умира майка й, Гаврила започва да осъзнава монашеското си призвание, макар че мисли за него още от дете. Тя решава да посвети живота си на служение на хората, водена от образа на майчината любов. Както казва тя самата тогава: “От деня, в който съм се родила, тази, която вдъхновено ме е водила; силата, която ме е формирала, беше майка ми – създание с безмерна любов. Богатството и дълбочината на тази любов и непрестанното влияние на нейния искрящ пример ме направиха да обичам, още и още – Бог и всичко около себе си”.

Смъртта на майка й събужда у Гаврила желание за отречение от всичко, което я обвързва с места, хора и материални неща. “Внезапно умрях, пише тя. Бях мъртва за света. Единственият път, който се откриваше пред мен, ме потикваше да направя решителна стъпка:“Иди, продай всичко, що имаш, и раздай на сиромаси”, а после: “дойди и върви след Мене” .

Божият Промисъл отвежда Гаврила в Израел (там работи известно време в кибуц), Палестина, Ливан, Ирак, Пакистан, и накрая – в Индия. В Делхи започва работа в болница за прокажени. Това е началото на дългогодишно мълчаливо служение – без да проповядва Православието, тя, според думите на ония, които са я познавали тогава, катехизирала околните само със сърцето си, без думи, чрез неповторимия пример на живота си. Всички – индийци и западни мисионери – оставали поразени от аскетичния характер, смирението и дълбоката духовност на Православието, отпечатани върху тази крехка жена. Тя самата силно се молела за среща между Индия и Православието. В продължение на пет години работи в различни болници и центрове за прокажени из цяла Индия.

През 1959 г. е приета за послушница в гръцкия манастир във Витания, Палестина, където по-късно приема пострижение. След няколкогодишен престой в манастира е изпратена от Вселенския патриарх Атинагорас като мисионер в Западна Европа. Свидетелството й е невероятно успешно и тя е канена да говори за Православието и православното монашество пред големи аудитории във Франция, Швейцария, Дания, Швеция, Германия, Австрия, Америка. Среща се с най-изтъкнатите политически и културни фигури на своето време – Бърнард Шоу, Майка Тереза и много други.

По благословение от духовния си отец и изповедник, монахът Амфилохиос (Макрис), през 1963 г. Гаврила отново заминава за Индия, където започва православна мисия, и остава там до 1966 г. Следва мисия в Кения (до 1969 г.).

През 1970 г. се установява в Атина, където около нея се формира широк кръг от търсещи млади хора. Всички я наричат “Герондиса (Старица) Гаврила” и получават от нея духовни наставления. Участници в тези срещи, които са записвали наставленията на старицата, по-късно ги издават и така нейните съвети стават достояние на широка православна аудитория по цял свят. Аудиокасетите със записите на нейните беседи също се тиражират след смъртта й през 1992 г.

За разпнатата любов

Кръстът е символ на саможертва заради другите. Така е. И все пак, този, който обича и отдава себе си, за да служи на другите, не чувства това като жертва. Когато любовта бива отдавана, тя не се отдава от човека. Тя е Божията любов, която протича през сърцето на даващия. Той не чувства това като жертва, защото не знае, че това е така. Той я чувства като естествено състояние – без тази любов да променя неговия собствен живот или здравословно състояние. Напротив, той е в състояние на постоянна радост, защото е едновременно и отдава, и получава Божествена любов и сила. Христос ни показва това, чрез живота Си, учението Си, разпятието и Възкресението Си. Ето защо истинската любов е винаги кръстна, а в същото време се радва в светлината на Възкресението.

[И тази любов] винаги остава на кръста. А човек не може да стои на кръста без любов. Защото любовта носи в себе си семето на жертвата. Не можем да обичаме, докато не сме готови да даваме. Не е ли така? И когато жертвата стигне докрай, тя се превръща в Кръст. Понякога човекът, на когото отдавате любовта си не я цени – и тогава оставате сами с Бога. И все пак, Бог знае Своите Си и винаги ще намери начин да ви ги прати. В мига, в който се докоснете до начина на живот, който Той иска да следвате, незабавно ще започнат да ви посещават Неговите хора. Какво да ви кажа, това винаги ме е удивлявало! Едно време ми се налагаше да избирам приятелите си… Чудех се: дали този човек ще се впише в начина ми на живот, дали ще го интересуват нещата, които интересуват мен… И така нататък. Днес нямам нужда от подобни мисли. Знам, че всеки, който идва да ми каже “Добро утро” е изпратен от Бога – като един въплътен ангел. Бог избира кого да ни изпрати.

За страха от смъртта

Въпрос: Кажете ни, майко, страхувате ли се от смъртта?

М. Г.: Точно от това не се страхувам, ни най-малко.

Въпрос: А очаквате ли смъртта си?

М. Г.: Всяка година, до празника Възнесение – защото много обичам, когато опелото включва и пасхалния химн Христос воскресе. Струва ми се, че когато времето ми дойде, ще бъде нещо много просто, защото смъртта не съществува. Ще бъде като да отвориш една врата и да отвориш друга. Спомням си една прекрасна картина с две градини с рози, разделени със стена. Едно клонче от храст от едната страна се беше промушило през отвор на стената и от другата страна беше цъфнал прекрасен розов цвят. Така е и с живота ни. Напускаме този свят и отиваме да цъфтим в Другия.

За благодатта и любовта

Благодатта Божия често се отегля от нас, поради делата ни и начина ни на живот. Тя може понякога да се върне, след много усилия, чрез молитва, послушание (към волята Божия) и смирение. И все пак, ключът към всичко това е степента на нашата любов. Веднъж попитах ангелите: Къде иска Бог да бъда? Какво иска Той да направя? Категоричният отговор беше: Където и да отидеш, каквото и да правиш, както и да живееш, дали помагаш на другите или не, не е от първостепенно значение. Само едно е важно: количеството и качеството на любовта, която отдаваш на всички – на всички, без изключение.

Въпрос: Какво имате предвид под «количество и качество»?

М. Г.: Качеството определя от това да даваш любов без да очакваш нищо в замяна. А за количеството – любовта трябва да бъде безкрайна, стигаща до лична саможертва. Защото любов без жертва не е по Бога. Но каква жертва? Онази, която не усещаме като жертва! Именно тази, а не онази пресметливата, която казва: жертвах това и това, и ето какво получавам! Това е фарисейство!

Въпрос: Сред нас има социални работници и ние често използваме груповата динамика, когато искаме да помогнем на някой да разбере себе си. Смятаме, че идеалният брой за групата е дванадесет души. Дали това не е била причината Самият Христос да започне с дванадесет апостола?

М. Г.: Не забравайте, че Той никога не е казвал на Дванадесетте, когато са били заедно, нещата, които е казвал на онези, които е отделял от групата, докато е вървял с тях – на Яков, Петър, Иоан… Важните откровения Той прави пред тях лично. И все пак, учението Му е било за всички, за цялата «група». Аз смятам, че човек не може да се развие пълноценно в група. Защото групата никога не е еднородна. Групата може да споделя някакъв идеал. Нека предположим, че идеалната цел на някоя група е да събере всички просяци от улицата и да ги настани в малки домове с общи кухни. Нека предположим, че аз се противопоставя на това и кажа: оставете тези хора да просят, да купуват храната, която искат и да се радват на семействата си, като вас; не ги затваряйте като затворници, само защото са бедни. Ето ви проблема: ако някой външен човек посети групата, той ще реши, че всички в нея споделят винаги едно мнение. Той не би направил никаква разлика между тях. Имах веднъж подобен опит. Бях в една страна, по покана на група хора. Имаше един лектор, който си каза словото безлично, без никакво споменаване на идеали, без да спомене Бога… Накрая, един Божи човек дойде при мен и каза: какво правиш ти тук? Не виждаш ли, че този човек е също като Антихриста? Аз му отговорих: виждам. И точно затова съм тук. Какво правиш именно, попита той. Точно това, отговорих, чакам някой да изрази несъгласие, както ти направи, да дойде и да ме пита какво става тук, а пък аз да мога да отговоря: напълно си прав, приятелю! Тези неща не са нито за мен, нито за теб.

Въпрос: Веднъж споменахте, доста рязко, че ръководителят на всяка група е в много трудно положение, защото не може да се раздели на части, за да стане като многото отделни индивиди, които съставляват групата под негово ръководство…

М. Г.: Именно по тази причина – че човек не може да се раздели на части – аз вярвам, че добрата работа се върши от двама души, лице в лице. По този начин единият свободно се изразява, вижда своя собствен образ в другия, който го слуша, и отваря сърцето си. Така слушащият престава да бъде себе си. Мога да ви кажа, че с Божията помощ в един-единствен ден мога да стана петима или десетима различни хора – толкова, колкото биха дошли при мен за разговор. Дори понякога си мисля: възможно ли е любовта да преобрази човека в някой друг? И може ли това да става с всеки нов човек, който срещаме? Да, това е възможно. Защото, в края на краищата това, което им давам, е само любов, нищо друго…

Уверявам ви, сестро, че в този момент аз преставам да съществувам по начина, по който вие ме познавате. Аз ставам този човек. Страдам с него, поставям се на негово място и казвам: Какво трябва да се направи? Как да се направи? Едва и само тогава чувствам Божието водителство и мога да дам съвет за това какво отношение той трябва да има пред лицето на проблема си… Когато младежът започне да постъпва според това отношение, той се връща и отново говорим. И така нататък. След пет или шест месеца настъпва състояние на разбиране – нещо, което би било невъзможно, ако съм мислела за проблема от собствените си позиции. Защото аз съм отгледана като «глезено» дете – в смисъл, родена съм и съм израснала в атмосфера на любов, без особени трудности. Така че, как бих могла изобщо да подходя към този младеж? Как бих могла да направя нещо, ако не бях изцяло преобразена в този човек? Разбирате ли? Не можете просто да му кажете: прави това, не прави онова, защото е неправилно… и така нататък. Не можете нищо да направите, ако спрете да бъдете той самия. Трябва да чувствате с него, да страдате с него, докато Бог ви открие как двамата да се справите с проблема, как да излезете от трудната ситуация.

Въпрос: В някакъв смисъл, вие просто влизате в кожата му…

М. Г.: Абсолютно! Живея проблема му. За щастие, това продължава само докато сме заедно. Тръгне ли си, прекарвам известно време сама с ангелите, представям този човек в нозете на Христа в молитва и случаят приключва… След известно време идва друг човек, после друг… Отново, всеки път ставам този човек. Понякога това продължава с дни…

Въпрос: Как се възстановявате?

М. Г.: Горко ми, ако не мога да се възстановя. Това е възможно, защото нямам никакви спомени за ежедневните неща, никакви спомени… Как да го опиша? Опитът ми от общуването с хората ме научи на това постепенно. Имах някаква особена детска памет и се чудех какво чудесно нещо е това…

Въпрос: Имахте тази памет само докато бяхте дете?

М. Г.: Не. За мен това започна, когато Бог ме отведе в Англия през 1938, само с една лира в джоба, и досега никога не ме е оставяло.

Въпрос: Тоест, оставяте всичко в Божиите ръце. Запазвате ли нещо за себе си?

М. Г. Нищо, абсолютно нищо. Аз не съществувам. Не знаех това… Просто слушаш… после затваряш «вратата на малката си стая» и нищо не съществува вече. Оставаш сама в нозете на Христа.

Въпрос: Как постигнахте това?

М. Г. Не съм. То е нещо като дар от Бога… Така го разбирам. Знаете ли защо? Защото никога не разсъждавам за проблемите, дори за своите собствени. Когато човекът, дошъл при мене, си тръгне, нямам нито една мисъл. Радвам се на някое цвете; гледам небето, нещо такова. И отново: Бог и аз на земята… Разбирате ли? Когато Бог ни е сътворил, Той е казал: «Възлюби Господа Бога твоего с цялото си сърце и с цялата си душа и с целия си ум» (тоест, с цялата сила на съществото си) «и ближния като себе си». Когато при мен дойде ближния, аз ставам негова ближна, после си говорим и казвам на моя Господ: Ето, сега той си тръгва щастлив, и аз съм щастлива… Каквото е трябвало да свърша, съм свършила. Не губя времето си да мисля отново и отново и да си казвам: Ах, горкото момче, кой знае през какво минава сега, как го тормози майка му, и т.н. Никога не си представям такива неща.

Въпрос: Когато той дойде пак при вас, да кажем, след шест месеца, какво правите? Откъде започвате откъдето сте стигнали миналия път, или от самото начало?

М. Г.: Оттам, откъдето ще започне той – нищо повече. Живея този конкретен момент. Защото вярвам, че миналото не съществува и е много глупаво да мислиш за бъдещето, нали не знаем какво ще се случи… Съществува единствено вечното Божие Присъствие. В тези моменти на единение с другия живеем това Присъствие. За мен, в този момент, на земята не съществува нищо друго освен Бог и вие. Съгласни ли сте? (смее се). Тези, които ме познават, понякога ми казват на шега: В мига, в който си тръгнем, ще забравиш всичко за нас! Ето, и с вас ще се разделим, аз ще си отида у дома и ще се срещна с някой друг… И същото ще се случва отново и отново: Този човек и аз в цялата земя – единствени

Превод от английски: Пламен Сивов

Майка Тереза към Шри Чинмой

“Така се радвам на всички добри дела, които правите за световния мир и за хората в толкова много страни. Продължим да работим заедно и да споделяме всичко за славата на Бог и за доброто на човека.”

1 октомври 1994 г.

Среща в Дома на мисионерите на милосърдието

към църквата Сан Грегорио в Рим

“Всичко, което Вие правите, е за Бог. Това е прекрасно! Благодаря на Бог! Бог прави всичко за двама ни. Молете се за мен.”

17 октомври 1995 г.

Телефонен разговор

“Нека продължим да вършим заедно Божието Дело. Колко прекрасни са всички Ваши дела за световния мир и за цялото човечество!”

13 април 1996 г.

Телефонен разговор

“Отново прочетох Вашата книга за мен, страница по страница. Тя ми достави голяма радост.”

“Трябва да се молите за мен всеки ден. Трябва да се молите и за моите хора – бедните и умиращите. Вие трябва да се молите за тях.”

“Чуйте ме! Аз искам да открия Дом на мисионерите на милосърдието в Китай. Искам Вие да дойдете с мен.”

27 юни 1997 г.

Разговор

Майка Тереза телефонира на Шри Чинмой сутринта преди заминаването си от Бронкс, Ню Йорк за Калкута

“Благодаря Ви за всичко, което представлявате за Бог, за прекрасната работа, която сте извършили за славата на Бог и за доброто на душите. Вие присъствате в молитвата ми и аз разчитам на Вашата постоянна подкрепа чрез Вашите молитви и саможертва, и че можем да изпълняваме с огромна любов Божието дело за Неговата още по-голяма слава.”

27 юни 1997 г.

Писмо от Майка Тереза, написано в Бронкс, Ню Йорк в деня на нейното отпътуване за Калкута. Тя се среща с Шри чинмой в нейната Мисия на милосърдието в Бронкс за четвърти път на 3 юни и за пети, последен път на 17 юни.

“Всичко, което правите за света, е в прослава на Бог и за доброто на хората! Молете се за мен, както аз се моля за Вас и за всички Ваши многобройни начинания за световния мир. Делото на Вашата любов и делото на Вашата молитва е Божие дело.”

27 август 1997 г.

Последен телефонен разговор между Майка Тереза и Шри Чинмой в деня на техния общ рожден ден.

Най-хубавият ден

Най-хубавият ден - днешния.

Най-голямата спънка - страхът.

Най-лесното нещо - да се заблудиш.

Най-голямата грешка - да паднеш духом.

Коренът на всички злини - егоизмът.

Най-хубавото развлечение - работата.

Най-лошото поражение - отчаянието.

Най-добрите учители – децата.

Най-голямото щастие – да си полезен на другите.

Най-неприятния недостатък – лошото настроение.

Най-красивия подарък – прошката.

Най-добрата защита – усмивката.

Най-доброто лекарство – оптимизма.

Най-мощната сила на света – вярата.

Най-стимулиращия дар – надеждата.

Единствената реалност – любовта.

Майка Тереза

Благодаря Ви за тези чудесни примери за вяра, любов, толерантност!!!

Тези подвизи на светите майки за пореден път доказват, че си струва човек да върви по тесния, трънлив път на истината! Това е прекрасно вдъхновение за мен, а вярвам, и за мнозина други...

Светa Мария Египетска

(† 522)

Чества се на 1 април

и в Петата неделя на Великия пост

Житие на преподобната наша майка Мария Египетска

"Царева тайна да пазиш е добро, а Божиите дела да разгласяш е похвално" (Тов. 12:7). Така казал архангел Рафаил на Товит при чудното му изцеряване от слепотата.

Наистина страшно и пагубно е да не опазиш тайната на царя; но да премълчиш преславните Божии дела - това е голяма загуба за душата. И аз - казва свети Софроний, който е записал житието на преподобната Мария Египетска, - като си спомням за нещастието, заплашващо слугата, закопал в земята дадения му от Бога талант, боя се да укрия в мълчание Божествените дела и не мога да не разкажа светата повест, достигнала до мен. И да не си помисли някой - продължава свети Софроний, - че съм се осмелил да пиша неистини, ако у него се породи съмнение в това чудно събитие: за светостта не подобава да се лъже. Ако пък се намерят и такива хора, които като прочетат написаното, поразени от дивното събитие, не му повярват, то нека Господ бъде милостив към тях, защото те, съдейки по немощта на човешката природа, смятат, че са невъзможни чудесните дела, които се извършват със светите хора.

Но трябва вече да започнем разказа за славното събитие, станало по наше време.

В един от Палестинските манастири живеел старец, украсен с благочестив живот и реч разумна, от ранна възраст утвърден в монашеския подвиг. Името на стареца било Зосима. Той бил преминал всички степени на постническия подвиг и спазвал всички правила, предадени от най-великите монаси. И като извършвал всичко това, той никога не преставал да се поучава с Божественото слово: и на лягане, и на ставане от сън, и вкусвайки храна (ако може да се нарече храна малкото, което хапвал), той постоянно и неспирно пеел божествени песнопения и търсел поука в божествените книги. Бил доведен в манастира още като младенец и доблестно се подвизавал в постничество до 53-ата си година. Но тогава започнала да го смущава мисълта, че е достигнал пълно съвършенство и вече няма нужда от никакви наставления. "Надали - мислел си той - има на земята монах, който би могъл да ме поучи и да ми покаже пример за постничество, който аз да не съм преминал. Дали ще се намери сред пустинята човек, който да ме превъзхожда?"

Когато старецът размишлявал така, му се явил Ангел и казал:

- Зосима! Ти усърдно се подвизава според човешките си сили и доблестно премина постническия подвиг. Но никой от човеците не може да рече за себе си, че е постигнал съвършенството. Има подвизи, неизвестни за тебе, и много по-трудни от тези, които ти си извършил. За да разбереш колко много други пътища водят към спасението, напусни своята страна, както най-великият от патриарсите, Авраам, и иди в манастира край река Йордан.

Като се подчинил на това напътствие, Зосима излязъл от манастира, в който се подвизавал от детската си възраст, отправил се към река Йордан и пристигнал в манастира, накъдето Божият глас го насочил.

Тук той видял старци, просияли с добри дела и благочестие, които с пламенно сърце служели на Господа с непрестанно пеене, всенощна молитва и постоянен труд. Главна и постоянна тяхна храна било словото Божие, а тялото те хранели с хляб и вода, доколкото позволявала на всеки един любовта му към Бога.

Зосима бутнал с ръка манастирската порта и се натъкнал на монаха вратар; разказал му за себе си и монахът известил игумена, а той наредил да повикат пристигналия старец при него. Зосима се представил, като направил обичайния монашески поклон с молитва.

- Откъде си, брате - запитал го игуменът, - и защо си дошъл при нас, бедните старци?

Зосима отвърнал:

- Откъде идвам, няма нужда да говорим, а съм дошъл, отче, да търся душевна полза за себе си, тъй като чух за вас много чудни и похвални неща, чрез които душата може да достигне до Бога.

- Братко - отвърнал на това игуменът, - единствено Бог може да изцели душевните ни немощи. Нека Той насочи и теб, и нас по Своите пътища, за полза на душите; а човек човека не може да поправи, ако всеки сам не вниква постоянно в себе си, и непрестанно, с Божията помощ, не извършва подвизи. Но след като Христовата любов те е подбудила да посетиш нас, нищите старци, остани, щом за това си дошъл. Добрият пастир, Който даде душата Си за нашето спасение, да прати върху всички ни благодатта на Светия Дух.

След тези думи Зосима се поклонил на игумена и като изпросил от него молитви и благословение, останал в манастира. Тук той видял старци, просияли с добри дела и благочестие, които с пламенно сърце служели на Господа с непрестанно пеене, всенощна молитва и постоянен труд. На устата им винаги имало псалми, празна дума от тях не можело да чуеш, те нищичко не знаели за придобиването на временни блага и за житейскте грижи. Имали един непрестанен стремеж - да умъртвяват плътта си. Главна и постоянна тяхна храна било словото Божие, а тялото те хранели с хляб и вода, доколкото позволявала на всеки един любовта му към Бога. Гледайки това, Зосима се поучавал и се подготвял за предстоящия си подвиг.

Доста време изминало, дошли и дните на Светия Велик пост. Вратите на този манастир били постоянно заключени; отваряли ги само ако някой трябвало да излезе по манастирски дела. Местността била пустинна и тук миряни не само че не идвали, но дори не знаели за съществуването на тази обител. Манастирът имал и един обичай, заради който именно Бог довел Зосима тук.

В първата неделя от Великия пост на Литургията всички се причастявали с Пречистите Тяло и Кръв Господни и вкусвали по мъничко постна храна; после се събирали в църквата и след усърдна, коленопреклонна молитва, старците един друг се прощавали. Всеки изпросвал с поклон от игумена благословение за подвига на предстоящото му пътешествие.

След това отваряли манастирските порти и пеейки псалома: "Господ е моя светлина и мое спасение; от кого ще се боя? Господ е крепост на моя живот, от кого ще се плаша?" (Пс. 26:1), монасите излизали в пустинята и прекосявали река Иордан. В манастира оставали само един-двама старци, не за охрана на имуществото - там нямало какво да се открадне, - но за да не остава църквата без богослужение. Всеки взимал със себе си малко храна, колкото можел и искал, според телесните си потребности: един - малко хляб, друг - смокини, някой - фурми или намокрена във вода пшеница. Някои нищо не взимали освен своето тяло и рубището отгоре му, а когато гладът ги принудел, хранели се с тревите, растящи из пустинята.

Преминавайки Иордан, всички се пръсвали надалеч в различни посоки и никой не знаел как пости другият и как се подвизава. Ако някой видел, че насреща му идва монах, свървал в друга посока и продължавал да живее в самота и постоянна молитва, като по някое време вкусвал съвсем малко храна.

Тъй монасите прекарвали целия Велик пост и се връщали в манастира за неделята преди Възкресение Христово, когато Църквата с разлистени клонки тържествено чества празника Вайя. И никой от братята не питал другите кой как е прекарал времето в пустинята и с какво се е занимавал; съвестта била единственият свидетел на всеки от тях. Такъв бил уставът на манастира край река Йордан.

Зосима, според този обичай, също преминал река Иордан, като взел поради телесната си немощ мъничко храна и дрехата, която носел постоянно. Скитайки се из пустинята, извършвал своя молитвен подвиг и доколкото можел, се въздържал от храна. Спял малко, там, където го застигнела нощта, заспивал за-кратко, седнал на земята, а рано сутрин се събуждал и продължавал подвига си. Все повече и повече му се искало да навлезе във вътрешността на пустинята и там да намери някой подвижник, който би могъл да го поучи.

Веднъж, след двадесетдневен път, като се поспрял, обърнат на изток, започнал да пее шести час с обичайните молитви. По време на подвига си той на всеки час спирал да върви и се молел. Не щеш ли, изведнъж видял от дясната си страна като че сянка от човешко тяло. Изплашен, мислейки, че това е бесовско привидение, започнал да се кръсти. Когато преминал страхът му и завършил молитвата си, той се обърнал на юг и видял обгорял до черно от слънцето гол човек, с бели като къделя коси, които стигали до шията му. Зосима затичал в тази посока с голяма радост: през последните дни той не бил виждал не само човек, но и животно. Когато онзи отдалече видял, че Зосима се приближава към него, побързал да побегне към вътрешността на пустинята. Но Зосима, сякаш забравил старостта си и умората от пътя, се спуснал да догони беглеца.

Междувременно стигнали до една падина, която била като русло на пресъхнала река. Беглецът се устремил в обратна посока, а Зосима, изтощен и без сили да тича повече, усилил молбите си и спрял. Тогава онзи, който бягал, най-сетне също спрял и казал така:

- Авва Зосима! Прости ми, заради Бога, че не мога да застана пред теб! Аз съм жена, и както виждаш, съм гола и нищо не прикрива голотата ми. Но ако ти искаш да предадеш на мене, грешната, своите молитви и благословение, хвърли ми някоя от дрехите си, за да се покрия, и тогава ще се обърна към тебе за молитва.

Страх и ужас обзели Зосима, когато чул името си от устата на тази, която никога не го е виждала, и нищо не е чувала за него. "Ако не беше прозорлива - помислил си, - тя не би ме назовала по име."

Бързо изпълнил желанието й, свалил от себе си вехтата съдрана дреха и обърнат гърбом й я хвърлил. Като взела дрехата, тя се препасала и колкото било възможно, прикрила голотата си. След туй се обърнала към Зосима със следните думи:

- Защо, авва Зосима, ти пожела да видиш мен, грешната жена? Искаш да чуеш нещо и да се поучиш от мене, затова ли не се полени да изминеш трудния път?

Но Зосима се бил хвърлил на земята, просейки благословение от нея. Тя също паднала на земята и тъй двамата лежали, просейки един от друг благословение; една дума само се чувала: "Благослови!" След доста време жената казала на стареца:

- Авва Зосима, ти трябва да благословиш и да се помолиш, защото си облечен в иерейски сан и от много години предстоиш в светия олтар и извършваш Божествените Тайнства.

Тези думи хвърлили стареца в още по-голям страх. Облян в сълзи, задъхан от вълнение, той казал:

- Духоносяща майко! Ти си се доближила до Бога, умъртвявайки телесната немощ. Божият дар е проявен у теб повече, отколкото у другите: ти никога не си ме виждала, а ме нарече по име и знаеш, че имам сан на свещеник. По-добре ти ме благослови, за Бога, и ми предай светата си молитва!

Трогната от настойчивостта на стареца, тя го благословила с тези думи:

- Благословен Бог, Който иска да се спасят човешките души!

Зосима отвърнал "Амин!" и двамата станали от земята. Тогава тя запитала:

- Човече Божий, защо поиска да посетиш мен, оголената, лишената от всякакви добродетели? Благодатта на Светия Дух те е довела, та да извършиш в свое време нужното за мене в земния живот. Кажи ми, отче, как живеят християните, царят и светите църкви?

- По твоите свети молитви - отвърнал Зосима - Бог е дарувал траен мир на Църквата. Но отстъпи пред молбата на недостойния старец и се помоли на Господа за целия свят и за мен, грешния, та скитането ми из пустинята да не остане безплодно.

- По-скоро на теб, авва Зосима - казала тя, - подобава да се молиш за мен и за всички, защото имаш свещенически сан, и за това си призван. Но поради дълга на послушанието аз ще изпълня твоята воля. С тези думи тя се обърнала на изток; като възвела нагоре очи и вдигнала ръце, започнала да се моли, но така тихо, че Зосима не чувал и не разбирал думите на молитвата й. Трепетен, стоял свел глава мълчаливо. "Нека Бог ми е свидетел - разказвал сетне той, - че след някое време, като повдигнах очи, видях я издигната на лакът от земята; тя стоеше във въздуха и се молеше." Зосима се разтреперал от страх, хвърлил се със сълзи на земята и само мълвял: "Господи, помилуй!"

Но сега пък го смутила мисълта, дали това не е дух и дали не е привидение, което се преструва, че се моли на Бога. Но светицата, като повдигнала стареца от земята, рекла:

- Защо, Зосима, те смущават мисли за привидения, защо си мислиш, че аз съм дух, който се преструва, че се моли? Умолявам те, блажени отче, бъди уверен, че аз съм жена грешница, очистена само от светото кръщение; не, аз не съм дух, а земя, прах и пепел - плът, а не дух.

При тези думи тя осенила със знака на кръста челото, очите, устата, гърдите си и продължила:

- Да ни избави Бог от лукавия и от мрежите му, защото голяма борба е повел срещу ни.

Чувайки тези думи, старецът паднал в нозете й и през сълзи възкликнал:

- В Името на нашия Господ Иисус Христос, истинския Бог, Роден от Дева, заради Когото ти, голата, си умъртвила свойта плът, заклевам те, нищо не скривай от мене, разкажи ми всичко за твоя живот и аз ще прославя Божието величие. Вярвам в моя Бог, заради Когото и ти живееш, че се отправих в тази пустиня именно за да прослави Бог твоите дела: ние не можем да се противопоставим на Божиите пътища. Ако Богу не беше угодно твоите подвизи да станат известни, Той не би те открил и на мене, а мен не би подкрепил за такъв далечен път през пустинята.

Дълго я убеждавал Зосима с много още други думи, а тя рекла:

- Прости ми, свети отче, срамувам се да ти разкажа своя позорен живот. Но след като видя голото ми тяло, ще разголя пред теб и душата си, и ти ще видиш колко срам и позор има в нея. Ще се разкрия, както каза ти, без да се хваля: с какво ли да се похваля аз, която бях избран съсъд* на дявола! Но ако започна да ти разправям своя живот, ти ще избягаш от мен като от змия; слухът ти няма да издържи повестта на моето разпътство. Обаче аз ще ти разкажа, без да скривам нищо. Само те моля, като узнаеш живота ми, не забравяй да се молиш за мене, та да получа милост в съдния ден.

* Съсъд, мн. съсъди, (два) съсъда - Съд за течности.

Старецът с неудържими сълзи я молел да му разкаже своя живот и тя започнала да разказва така:

- Аз, свети отче, съм родена в Египет. Бях на 12 години и родителите ми бяха още живи, когато отхвърлих тяхната любов и се отправих към Александрия. Как погубих девическата си чистота и започнах неудържимо, ненаситно да се предавам на любодеяние, за това без срам не мога и да си помисля, камо ли да го опиша подробно. Ще ти разкажа само накратко, за да разбереш за моята неудържима похот. Седемнадесет години, и повече дори, аз вършех блудство с всеки срещнат и не заради подаръци или пари, а защото си бях наумила, че даром повече ще идват при мене, за да удовлетворяват моята похот. Не мисли, че бях богата и затова не взимах - не, аз живеех в нищета, често гладна предях вълна, но непрестанно бях обхваната от желанието все повече и повече да потъвам в тинята на блудството: за мен животът се състоеше в това.

Веднъж, по време на жътва видях, че много мъже - и египтяни, и либийци - отиват към морето. Попитах първия срещнат: "Къде отиват тези хора?" - Той ми отвърна, че отиват в Иерусалим за предстоящия не след дълго празник Въздвижение на Светия и Животворящ Кръст Господен. На моя въпрос, дали ще ме вземат със себе си, той каза, че ако имам пари и храна, никой няма да ме спре. Аз рекох: "Не, братко, нямам нито пари, нито храна, но все пак ще тръгна в някой кораб с тях, а те ще ме прехранят - ще им плащам със своето тяло." Аз затова исках да тръгна на път - прости ми, отче мой, - защото около мен щеше да има много хора, готови за похот... Казвах ти, отче Зосима, да не ме принуждаваш да ти разказвам за моя позор. Бог е свидетел, страхувам се, понеже осквернявам с думите си въздуха.

Оросявайки земята със сълзи, Зосима възкликнал:

- Говори, майко моя, говори! Продължавай своята толкова поучителна за мене повест!

- Онзи юноша - продължила тя, - като чу моите безсрамни думи, се засмя и отмина. А пък аз захвърлих хурката, която държах в ръце, и забързах към морето. Като огледах пътешествениците, забелязах на брега десетина човека; те бяха млади и ми се сториха подходящи за моите желания. Другите вече се бяха качили на кораба. Безсрамно, по навик, се приближих към младежите и казах: "Вземете ме със себе си, може да ви потрябвам!" При тези думи, виждайки безсрамието ми, те се засмяха, взеха ме със себе си на кораба и отплувахме. Как да ти разкажа, човече Божий, какво стана сетне? Кой слух, кой език може да понесе разказа за позорните дела, които извърших на кораба по време на пътуването? Аз ги увличах в грях дори против волята им и няма срамни дела, на които да не ги научих. Повярвай, отче, ужасявам се как можа морето да понесе този разврат, как не се разтвори, та да ме погълне жива в ада, след като съблазних толкова много души! Но мисля, че Бог очакваше моето покаяние, понеже Той не иска смъртта на грешника, а дълготърпеливо очаква обръщането му.

Така пристигнах в Иерусалим и през всички дни до празника постъпвах както преди, даже и по-зле. Не се задоволявах с юношите, които бяха с мен на кораба, но подтиквах към блуд и местните жители, и странниците.

Най-сетне дойде и празникът Въздвижение на Светия Кръст, а аз, както и преди, тръгнах на лов за младежи. Като видях, че рано сутринта всички един след друг бързат към църквата, отправих се натам, влязох с другите в притвора и когато настъпи часът на светото Въздвижение на Честния Кръст Господен, понечих, заедно с народа, да проникна и аз в църквата. Колкото и да се опитвах да се вмъкна, народът ме отстраняваше. Накрая, с много труд и аз, окаяната, се приближих до църковните двери. Всички безпрепятствено влизаха вътре, а мен Божествената сила не ме допускаше. Отново се опитах да вляза, но отново бях отстранена - останах сама в притвора. Като си мислех, че това е поради моята женска слабост, аз се смесих с друга тълпа, но старанията ми оставаха напразни. Грешните ми нозе се докосваха до прага - църквата приемаше всички, единствено мене, окаяната, не ме допускаше.

Поставена сякаш нарочно, като многобройна стража войници, незнайната сила ме задържаше и ето че аз отново се оказвах в притвора. Тъй напрягах усилия три, четири пъти, но без успех. От изнемога повече не можех да се смесвам с тълпата влизащи, цялото тяло ме болеше от блъскане и мачкане. Отчаяна, посрамена, аз се отдръпнах и застанах в ъгъла на притвора. Когато се опомних, помислих си: каква ли е причината, която не ми позволява да видя Животворящото Дърво на Господния Кръст? Светлината на спасителния разум, Божията истина, която просвещава душевния взор, докосна сърцето ми и аз съзрях, че мерзостта на моите дела не ми позволява да вляза в църквата. Тогава заплаках горко, ридаейки се биех в гърдите и въздишах от дън душа.

Така стоях в притвора и плачех. Като повдигнах очи, видях горе на стената иконата на Пресвета Богородица и като обърнах към нея телесните и душевните си очи, възкликнах:

- О, Владичице Дево, Която си родила Бога в плът! Знам, дълбоко съзнавам, че не е чест и похвала за теб туй, че аз, нечистата и скверната, се взирам в лика ти, Приснодево, чиста телом и по душа. Справедливо е твоята девствена чистота да се гнуси и да ме ненавижда мене, блудницата. Но чувала съм, че Роденият от тебе Бог затова и се е въплътил, да призове към покаяние грешниците. Ела при мене, изоставената от всички, и помогни ми! Повели да се отвори и за мене входът на църквата, дай ми да зърна Светото Дърво, на което с плът е бил разпънат Роденият от тебе, пролял Светата Своя Кръв, за да избави грешните и мене. Повели, Владичице, и за мен, недостойната, да се отворят дверите на църквата, та да се поклоня на Божествения Кръст! Бъди ми вярна поръчителка пред твоя Син, та да не осквернявам повече своето тяло с мръсно блудство, но като зърна Кръстното Дърво, да се отрека от света и съблазните му и да отида там, където ти ме поведеш, застъпнице за моето спасение.

Тъй казах. Поободрена от вярата и убедена в милосърдието на света Богородица, аз, сякаш подтикната от някого, станах от мястото, където се молех, и се смесих с тълпата, която влизаше в църквата. Сега вече не ме блъскаха и никой не ми попречи да се доближа до църковните двери. Страх и ужас ме обзе, цялата треперех. Като достигнах дверите, преди затворени за мене, без труд влязох вътре, в светата църква, и се удостоих да видя Животворящото Дърво, проумях Божиите тайни и разбрах, че Бог не отхвърля каещите се. Припаднах на земята, поклоних се на Светия Кръст и с трепет го целунах.

След това излязох и пак отидох при иконата на моята Застъпница - Света Богородица; като преклоних колене пред нейния свят лик, така се помолих:

- О, Вечноблажена Дево, Владичице Богородице! Ти не се погнуси от молитвата ми и прояви към мен голямото си човеколюбие. Аз видях Господнята слава, аз, блудницата, недостойна да я зърна! Слава на Бога, Който заради теб приема покаянието на грешните! Това е всичко, което аз, грешницата, мога да си помисля и да изкажа с думи. Сега, Владичице, е вече време да изпълня обещаното, когато те призовавах за поръчителка. Напътствай ме според твоята воля и научи ме как да довърша спасението си по пътя на покаянието.

Тогава чух, като че отдалече, глас:

- Ако преминеш през река Иордан, ще намериш за себе си пълно успокоение.

Изслушах тези думи с вярата, че са казани за мен, и през сълзи възкликнах към иконата на Света Богородица:

- Владичице, Владичице Богородице, не ме изоставяй!

Така излязох от църковния притвор и тръгнах бързо напред. По пътя някой ми даде три монети с думите:

- Вземи, майко.

Аз приех монетите, купих с тях три хляба и попитах продавача къде е пътят към река Иордан. Като разбрах коя врата води в тази посока, тръгнах забързана, проливайки сълзи. Тъй прекарах целия ден в път, питайки тези, които срещах, и в третия час на деня, в който се удостоих да зърна Светия Кръст Христов, вече по залез слънце, стигнах до църквата на свети Иоан Предтеча край река Иордан. Помолих се там, после слязох до реката и умих лицето и ръцете си във водите на тази свята река. Върнах се в църквата и се причастих с Пречистите и Животворящи Христови Тайни. След това изядох половината от единия хляб, пийнах вода от Иордан и заспах на земята. Рано сутринта, като намерих малка лодчица, аз се прехвърлих на другия бряг и отново се обърнах към своята ръководителка Богородица с молитва да ме насочи накъдето й бъде угодно на нея.

Тъй се установих в пустинята, където до ден днешен се скитам, очаквайки Бог да ми даде спасение от душевните и телесните страдания.

Зосима попитал:

- А колко години, майко, изминаха, откакто ти се засели в тази пустиня?

- Мисля - отвърнала тя, - че изминаха 47 години, откакто напуснах Светия град.

- А с какво - запитал Зосима, - с какво се хранеше?

- Като преминах Иордан - казала светицата, - имах два хляба и половина; те изсъхнаха, станаха като каменни и няколко години вкусвах по малко от тях.

- Как можа да преживееш благополучно толкова време, без да те смути никаква съблазън?

- Страхувам се да отговоря на въпроса ти, отче Зосима. Ако започна да си припомням бедите, претърпени от помислите, които ме измъчваха, боя се да не би отново да ме овладеят.

- Не пропускай нищо от твоя разказ - казал Зосима, - затова и те питам, за да разбера всички подробности от живота ти.

Тогава тя казала:

- Повярвай ми, отче Зосима, 17 години преживях сред тази пустиня в борба със своите безумни страсти, като с диви зверове. Когато се наканех да хапна нещо, сещах се за месата и виното, които ядях в Египет; искаше ми се да пийна от любимото си вино. В света много вино пиех, а тук нямаше и вода; изнемогвах от жажда и страшно се измъчвах. Понякога у мен се появяваше желание да пея блудните песни, с които бях свикнала, и това много ме смущаваше. Тогава започвах да проливам сълзи, биех се в гърдите и си припомнях обещанията, които бях дала, когато тръгнах към пустинята. Заставах мислено пред иконата на своята поръчителка, Пресвета Богородица, и с плач я умолявах да прогони от мен мислите, които смущаваха душата ми. Дълго плачех така и силно се биех в гърдите, докато накрая една чудна светлина ме обливаше и аз се успокоявах от вълнението. Как да ти призная, отче, за блудните желания, които ме обземаха? Прости ми, отче. Огънят на страстта пламваше в мен и ме изгаряше, подтиквайки ме към похот. Когато ме налиташе тази съблазън, аз се хвърлях на земята, обляна в сълзи, като си представях, че пред мен стои самата моя Застъпница, осъжда престъплението ми и ме заплашва с тежки мъки. Дни и нощи не ставах от земята, докато не ме озареше онази светлина, за да прогони мислите, които ме смущаваха. Тогава въздигах очи към своята поръчителка, като горещо я молех да ми помогне в моето страдание сред пустинята, и наистина получавах помощ и ръководство в покаянието. Така прекарах 17 години в постоянни мъки. А оттогава и досега Света Богородица във всичко ми помага и ме ръководи.

Зосима попитал:

- Нима нямаше нужда от храна и от дрехи?

Светицата отвърнала:

- Като свършиха хлябовете, 17 години се хранех с растения; дрехите, които бяха на мен, когато преминах река Йордан, изтляха от старост и аз много пострадах, изнемогвайки лете от жега, зиме от студ. Много пъти падах без дъх на земята и дълго лежах така, измъчвана от безброй телесни и душевни несгоди. Но оттогава до ден-днешен Божията сила във всичко е преобразила моята грешна душа и смиреното ми тяло, та аз само си припомням предишните лишения, като намирам за себе си неизчерпаема храна в надеждата за спасение: храня се и се завивам с всесилното Божие слово, защото "не само с хляб ще живее човек"! А като нямат дрехи, в скалите ще се скрият, свалилите от себе си покривалата на греха.

Като чул, че светицата споменава думи на Свещеното Писание - от Моисей, пророците и Псалтира, Зосима я попитал дали е изучавала псалмите и другите книги.

- Не си мисли - отвърнала му тя с усмивка, - че след като преминах река Иордан, съм виждала някой друг човек, освен тебе: даже звяр не се е мяркал, нито някое животно. И никога не съм се учила на книга, и никога, от ничии уста не съм чувала да се четат псалми, но "словото Божие е живо и действено" (Евр. 4:12) и учи на разум човеците. Заклевам те във Въплътеното Божие Слово: моли се за мене, блудницата.

Така казала тя. Старецът се хвърлил в краката й със сълзи и възкликнал:

- Благословен Бог, Който върши безброй велики и страшни, дивни и славни дела! Благословен Бог, Който ми показа как награждава Той онези, които Му се боят! Наистина Ти, Господи, не изоставяш устремените към Тебе!

Светицата не допуснала старецът да й се поклони, а казала:

- Заклевам те, отче свети, в Иисус Христос, Бога, нашия Спасител, на никого не разказвай това, което чу от мене, докато Бог не ме вземе от земята. А сега - иди си с миром. След една година отново ще ме видиш, ако Божията благодат ни съхрани. Но направи, за Бога, това, за което ще те помоля: през поста догодина не преминавай през Иордан, както вие правите обикновено в манастира.

Почудил се Зосима, че тя споменава манастирския устав и нищичко не успял да промълви, освен:

- Слава на Бога, Който награждава любещите Го!

- Та ти, свети отче - продължила тя, - остани си в манастира, както аз ти казвам, защото дори и да поискаш, няма да можеш да излезеш. А на Свети Велики Четвъртък, в деня на Тайната Христова Вечеря, вземи в свят, подобаващ за това съсъд, Животворящите Тяло и Кръв и ела край селището на брега на Иордан и там ме почакай, за да се причастя с Животворящите Дарове. Защото, откакто преди да премина Иордан се причастих в църквата на свети Иоан Предтеча, до ден-днешен не съм вкусвала Светите Дарове и сега от все сърце жадувам. Ти не забравяй моята молба, но непременно донеси Животворящите Божествени Тайни в същия оня час, когато Господ е направил учениците Си причастници на Своята Божествена Вечеря. А на авва Иоан, игумена на манастира, където ти живееш, кажи: "Огледай себе си и братята, много неща трябва да поправите." - Но не му го казвай сега, а когато Бог те научи.

След тези думи тя отново изпросила молитвите на стареца и се отдалечила навътре в пустинята. Зосима, като се поклонил до земята и целунал за слава Божия мястото, където били стъпките й, тръгнал обратно, хвалейки и благославяйки Христа, нашия Бог. Прекосил пустинята и достигнал манастира в деня, когато там обикновено се завръщали братята. За онова, което бил видял, си замълчал, понеже не смеел да разказва, но в душата си молел Бога да му даде отново случай да зърне скъпото лице на подвижницата. С болка гледал как дълго се точи годината и му се искало времето да премине като един ден.

Когато дошла първата неделя на Великия пост, всички братя според обичая на манастирския устав, след като се помолили, с пеене излезли в пустинята. Само Зосима, тежко болен, бил принуден да остане в обителта. Тогава си спомнил той думите на преподобната: "Дори и да поискаш, ще ти бъде невъзможно да излезеш." Зосима скоро се поправил от болестта и останал в манастира.

А когато братята се върнали и наближил денят на Тайната Вечеря, старецът направил всичко така, както му било поръчано: поставил в малка чаша Пречистите Тяло и Кръв на Христа, нашия Бог, и след това, като взел в кошничка няколко сушени смокини и фурми и малко накисната във вода пшеница, късно вечерта излязъл от обителта и седнал на брега на Иордан, очаквайки да дойде преподобната. Светицата дълго не идвала, но Зосима не свеждал очи и неуморно се взирал към пустинята, очаквайки да види онова, което тъй силно желаел. "Може би съм недостоен - мислел си старецът - да дойде тя при мен, или пък вече е идвала, и като не ме е намерила, се е върнала обратно." От тези мисли той се просълзил, въздъхнал и като вдигнал очи към небето, започнал да се моли:

- Не ме лишавай, Владико, да зърна отново лицето, което ме удостои да видя! Нека да не си тръгна оттука посрамен, под бремето на греховете, които ме изобличават.

Подир това пък друга мисъл го смутила: "Тя дори и да стигне до Иордан, няма лодка, как ще премине, за да дойде при мен, недостойния? Уви, аз, грешният, с право съм лишен от щастието да я видя!"

Така си мислел старецът, а преподобната вече приближавала реката. Като я видял, Зосима с радост станал и благодарил на Бога. Все още го измъчвала мисълта, че тя не ще може да премине през река Иордан, когато видял как светицата, озарена от светлината на луната, прекръстила реката, стъпила от брега във водата и тръгнала по нея като по твърда земя. Виждайки това, удивеният Зосима понечил да й се поклони, но светицата, която още вървяла по водата, му забранила, като възкликнала:

- Какво правиш! Та ти си свещеник и носиш Божествените Тайни!

Старецът я послушал, а преподобната излязла на брега и го помолила за благословение. Обхванат от ужас, поради чудото, което видял, той възкликнал:

- Наистина изпълнява Бог обещанието Си, че Нему ще се уподобят очистилите себе си според своите сили! Слава на Тебе, Христе Боже Наш, Който ми показа чрез Своята рабиня колко далеч съм аз от съвършенството!

След това светицата помолила да прочетат Символа на вярата и Господнята молитва. След молитвата се причастила с Пречистите и Животворящи Христови Тайни и по монашеския обичай целунала стареца, след което въздъхнала и произнесла със сълзи:

- Сега отпускаш Твоята рабиня, Владико, според думата Си, с миром, защото видяха очите ми Твоето спасение.

Обръщайки се към Зосима, светицата рекла:

- Умолявам те, отче, не отказвай да изпълниш още едно мое желание: сега си оиди в манастира, а другата година ела при онзи същия поток, където преди беседва с мен. Ела, заради Бога, и отново ще ме видиш. Тъй иска Бог.

- Ако би било възможно - отвърнал старецът, - аз бих се радвал винаги да следвам подир тебе и да гледам твоето светло лице. Но моля те, изпълни и моето, на стареца, желание: вкуси малко от храната, която съм ти донесъл. И той показал какво носи в кошничката. Светицата докоснала с крайчетата на пръстите си пшеницата, взела три зърна и като ги поднесла към устата си, рекла:

- Това е достатъчно: благодатта на духовната храна, която пази душата неосквернена, ще ме насити. Отново те моля, отче свети, моли се за мене на Господа, като споменаваш моето нещастие.

Старецът й се поклонил до земята и изпросил нейните молитви за църквата, за царете и за него самия. След това се простил с нея, ридаейки, защото не смеел повече да я задържа. Дори и да искал, нямал сили да я спре. Светицата отново осенила със знака на Кръста Иордан и както преди преминала като по сухо през реката. А старецът се завърнал в обителта, изпълнен с радост и страх; упреквал се само, че не е узнал името на преподобната, но се надявал на другата година да го разбере.

Още една година изминала. Зосима отново тръгнал през пустинята, изпълнявайки манастирския обичай, и се насочил забързан към мястото на чудесното видение. Той прекосил цялата пустиня, разпознал по някои признаци търсеното място, и започнал внимателно да се оглежда на всички страни, като опитен ловец, който търси богат улов. Но като не виждал никой да се приближава към него, облян в сълзи, вдигнал очи към небето и започнал да се моли:

- Господи, покажи ми Твоето съкровище, което си скрил в пустинята, покажи ми светата праведница, този ангел в плът, с когото целият свят не е достоен да се сравни!

Докато изрече тази молитва, старецът стигнал мястото на потока и съзрял на източния бряг преподобната - тя лежала мъртва. Ръцете й били скръстени както подобава, лицето й - обърнато към изгряващото слънце. Той дотичал до нея, и като паднал при нозете й, благоговейно ги целунал и оросил със сълзи. Зосима дълго плакал, а после, след като прочел установените за погребение псалми и молитви, се замислил дали може да погребе тялото на преподобната, дали на нея това ще й бъде угодно. Тогава видял до главата на блажената следния надпис, нарисуван на земята:

"Погреби, авва Зосима, тялото на смирената Мария на това място, отдай праха на прахта. Моли Бога за мен, представилата се през месец фармутий по египетски, а по римски април, в първия ден, в нощта на спасителните Страсти Христови, след причастяването с Божествените Тайни".

Като прочел надписа, старецът най-напред си помислил кой ли е могъл да го изрисува: светицата - както самата тя му била казала - не умеела да пише. Зарадван, че е узнал името на преподобната, той разбрал, че след като я причастил на брега на Иордан, тя за един час е достигнала до мястото на своята кончина, до което той достигал с мъка за двадесетина дни път, и веднага е предала душата си на Бога.

- Сега - рекъл си Зосима - ще трябва да изпълня заповедта на светицата, но как ли аз, горкият, ще изкопая яма, без никакво оръдие в ръцете си?

Видял захвърлено в пустинята парче дърво, взел го и започнал да копае. Сухата земя не се поддавала на усилията на стареца, той се обливал в пот, но не можел нищо да направи.

Изведнъж, като повдигнал очи, съзрял огромен лъв, който стоял до тялото на преподобната и ближел краката й. Старецът се ужасил при вида на звяра, като си спомнил и думите на светицата, че никога не е виждала зверове. Той се прекръстил, за да се увери, че силата на починалата светица ще го запази. Лъвът започнал тихо да се приближава към стареца и нежно, като че с любов, го гледал. Тогава Зосима рекъл на звяра:

- Великата подвижница ми е заповядала да погреба тялото й, но аз съм стар и не мога да изкопая гроба. Нямам и с какво да копая, а обителта е далече, не мога лесно да донеса нещо оттам. Изкопай с ноктите си гроба, а аз ще погреба тялото на преподобната.

Лъвът сякаш разбрал думите му и с предните си лапи изкопал яма, достатъчна за погребение. Старецът отново облял със сълзи нозете на преподобната, просейки нейните молитви за целия свят, и покрил тялото й с пръст. Светицата била почти гола - старата, изпокъсана одежда, която Зосима й хвърлил при първата им среща, едва прикривала тялото й... След това и двамата се отдалечили: лъвът, кротък като агне - навътре в пустинята, а Зосима - към своята обител, благославяйки и прославяйки Христа, нашия Бог.

Като се върнал в манастира, без да скрива нищо от онова, което видял и чул, разказал на всички монаси за преподобната Мария. Всички се удивили от Божието величие и решили със страх, вяра и любов да почитат паметта на преподобната и да празнуват деня на нейното преставяне.

Игуменът Иоан, както казала на авва Зосима преподобната Мария, намерил някои неизправности в манастира и с Божията помощ ги отстранил. А свети Зосима след дълъг, почти стогодишен живот, завършил своето земно съществуване и преминал във вечния живот, при Бога. Неговия разказ за преподобната Мария монасите от този манастир предавали устно един на друг, за общо поучение, но са записали подвизите на светицата.

"А пък аз - допълва свети Софроний, - като чух разказа, записах го. Не зная, може би и някой друг, по-добре осведомен, вече да е записал житието на преподобната, но аз, доколкото можах, записах всичко, излагайки самата истина. Бог, Който върши дивни чудеса и щедро обдарява онези, които се обръщат към Него с вяра, да награди всички, които потърсят за себе си поука в тази повест - и тези, които я слушат, и тези, които четат, и проявилите усърдие да я препишат - и да им даде участта на блажената Мария заедно с всички, които някога са Му угодили с благочестивите си мисли и трудове."

Да въздадем и ние слава Богу, на Вечния Цар, а Той да ни даде Своята милост в Деня на съда, заради Иисуса Христа, нашият Господ, Комуто подобава слава, чест и поклонение, с Отца и Пресветия и Животворящ Дух, сега и винаги и през всички времена.

Амин.

Какво е блудството?

Св. Мария Египетска била жителка на Александрия, известна с порочния си живот. Един ден пожелала и тя да отиде и да се поклони на Животворящия Кръст Господен в Йерусалим. Въпреки своята греховност, въпреки, че животът й нямал, нищо общо с онази Божествена чистота и любов, на която искала да се поклони, тя дръзко пристъпила към вратите на храма заедно с другите поклонници, но някаква невидима сила не й позволявала да прекрачи прага. Това я стреснало и тя осъзнала нищетата на блудния си живот.

Блудството не е само в плътския грях, в оскверняването на собственото тяло, създадено да бъде храм на Светия Дух, но и личността на другия. Блудството е заблуда. Отдалечаване от дома на Отца ни, отклоняване от високото назначение, определено за човека от Твореца. Блудството е разпиляване на любовта, неспособност да обичаш един Бог и един човек с цялата си душа, сърце, ум и тяло - с цялото си същество.

Блудството в широкия му смисъл, който се разкрива в Свещеното Писание, е отдалечаване от Бога, идолопоклонническа привързаност към видимото, осезаемото. Блудството е вместо да отдадеш сърцето си на единственото достойно за любов – Бога и божественото начало в човека, да разпиляваш любовта си във всички посоки, към идолите на своите желания, пориви, прищевки, увлечения. Блудството е да разпиляваш дадените ти от Бога дни и сили в суетни занимания и грижи.

Ние всички сме заразени от тази страст. Сърцето ни не е единно – то е разкъсвано от противоречиви чувства и желания; умът ни не е съсредоточен – в него се борят различни идеи, тревоги и грижи, а волята ни е неустойчива, колеблива.

Животът ни е безпътен като живота на Александрийската блудница. Както нея понякога искаме да се поклоним на Живия Бог, да се докоснем до животворното Му присъствие, но някаква невидима сила все ни пречи да го направим. Искаме да се помолим, а не можем, искаме да обичаме, а не можем, искаме да съсредоточим мислите си върху едното потребно, а те се разбягват, искаме да започнем нов живот, но не ни достига воля.

За жалост тази отдалеченост от Бога не ни стряска. Не и така, както е ужасила св. Мария Египетска и я е накарала да преобрази живота си, да прекара дните си в покаяние.

Житието на св. Мария Египетска ни учи и на това, че Бог не отхвърля каещия се, колкото и грешен да е, колкото и безпътен да е животът му; показва ни, че човекът има силите да се изкачи от дълбините на греха до висотата на покаянието и светостта. Светата Четиридесетница е най-благоприятното време за покаяние, затова и Църквата премъдро ни припомня за великата Божия угодница св. Мария Египетска, освен в деня на нейната блажена кончина - 1 април, и в петата Неделя на Великия пост.

www.pravoslavieto.com

Богородица

"Достойно е, наистина, да те облажаваме, Богородице,

винаги блажена и пренепорочна и Майка на нашия Бог.

По-чтима от херувимите и несравнено по-славна от серафимите,

нетленно родила Бог Слово,

същинска Богородица, те величаем"

Богородица (на латински: Virgo Maria, Deipara, гръцки: Μαρία, Θεοτόκος, Θεομήτωρ, иврит: מירים, арабски: مريم) според християнската традиция се нарича Мария, майката на Иисус Христос и съпруга на дърводелеца Йосиф. Известна е с различни прозвища като Дева Мария, Светата Майка, Мадона и други. Тя е най-почитаната светица в православието и католицизма. Една от трите съвършени жени в исляма

Библейски разказ

"Благовещение", картина на Ел ГрекоНовият завет не казва нищо за детството на Богородица. Според евангелската хронология, тя за първи път е спомената във връзка с т. нар. непорочно зачатие. Евангелист Матей пише: "след сгодяване на майка Му Мария за Йосифа, преди още да се бяха събрали, оказа се, че тя е непразна от Духа Светаго" (Мат. 1:18). Самото непорочно зачатие е описано от Евангелист Лука (т. нар. "Благовещение") - на Мария се явява архангел Гавраил, който ѝ съобщава, че тя е избрана от Бога чрез нея да се роди Неговият Син (Лук. 1:26-38). Според новозаветния разказ, дърводелецът Йосиф е искал да напусне бъдещата си съпруга, но получил откровение свише и останал с нея, без да я "познае". По-нататък Богородица се споменава във връзка със събитията около Рождество Христово (Мат. 2 гл., Лук. 2 гл.), бягството в Египет и завръщането оттам (Мат. 2 гл.). При последващите събития, Богородица се споменава мимоходом, но в евангелията се съдържат данни, че тя, поне частично, е съпътствала Христос по време на неговата дейност, например при Сватбата в Кана Галилейска (Йоан:2-1:11). Богородица се появява отново в края на евангелския разказ, по време на разпъването на Иисус (Йоан 19:25).

Църковно предание

Средновековна миниатюра на житието на БогородицаВъпреки оскъдицата или липсата на факти в Новия завет, преданието на християнската Църква съдържа и редица други биографични данни за Богородица, някои от тях са приети за неоспоримо достоверни.

За детството на Мария преданието гласи, че тя е дъщеря на двама благочестиви юдеи, Йоаким и Анна, потомци на цар Давид. Те дълго време били бездетни, накрая Бог чул молитвите им и ги надарил с дъщеря. Според тогавашната практика Йоаким и Анна дали обет да посветят детето си на Господ, и когато тя навършила три години те я отвели в Йерусалимския храм, за да я посветят на Бога. Тя останала да живее при храма, където била обучавана и възпитавана до навършване на пълнолетие.

След кръстната смърт на Христос и Неговото Възкресение, тя остава в Йерусалим, като за нея се грижи любимият ученик на Иисус св. Йоан Богослов. Този разказ е в унисон с библейския, според който на кръста Спасителят му поверява майка си (Йоан 18:27).

Богородица умира на преклонна възраст с лека смърт - т. нар. успение, с което Бог дарява най-верните си слуги. Легендата гласи, че по време на успението, край смъртния одър на Богородица са присъствали всички останали живи апостоли, като единствено апостол Тома закъснял с 3 дни. Когато той поискал да се преклони пред тялото ѝ се установило, че в пещерата, където Богородица е погребана, е останала само погребалната ѝ плащаница.

Къщата на Богородица в ЕфесСпоред православната традиция Богородица е починала и погребана в Ерусалим, а според католическата - в Ефес (днес в Турция).

Всички предания в различните си варианти са изпълнени с различни подробности. Много от тях не са безспорни от гледна точка на Църквата, но така или иначе намират отражение в последвалите христологични спорове, в иконографията и химнографията, в местния фолклор на всички християнски народи.

Неканоничните евангелия (например т. нар. "протоевангелие" на Иаков) от своя страна също дават свои версии относно живота на Богородица.

Несторианство

Разпятие ХристовоНесторианският възглед за Богородица произлиза от учението на това течение относно богочовечеството на Иисус Христос. Така според възгледите на Несторий и неговите привърженици, Мария не е "богородица", а "човекородица", тъй като е родила само човешката природа на Спасителя. Несторианството е отхвърлено и анатемосано на Третия вселенски събор в Ефес (431).

Третият Вселевски събор решава спора дали Дева Мария трябва да се нарича Богородица, или не. Богословският смисъл на прозвището "Богородица" бил да се подчертае, че Иисус, Синът на Мария, бил изцяло Бог, както и изцяло Човек; и тези две природи на Иисус (божествената и човешката) били съединени в едно конкретно лице на Св. Троица, а именно Бог Слово. Противното мнение застъпва Несторий, по онова време Константинополски патриарх, който твърдял, че Дева Мария трябва да се нарича "Христородица", тоест "Майка на Христос". По този начин той искал да ограничи ролята и́ до майка само на човешката природа на Христос, а не на неговата божествена природа.

Съборът осъжда това мнение като ерес, защото по този начин Иисус се разделял на две лица — едно, което било дете на Мария, и второ с божествена природа, което не било нейно дете. Решава се, че макар и Христос да има две природи — божествена и човешка, — те били завинаги съединени в едно Лице. Мария, като майка на Божия Син, може да бъде наречена майка на Бога. Накрая Несторий също се съгласява с употребата на името "Богородица", отдавайки разногласията на влагането на различно съдържание в думите.

...

Православна гледна точка

Православното християнство почита Богородица като най-големия светец, като първия по значение след Бога. Нейният образ е широко застъпен в православната иконография, химнография и литургика. На нея са посветени някои от най-големите църковни празници. Молитвите, отправени към Богородица имат особено значение, тъй като тя е най-близо до Бога и съответно е най-решаващият ходатай за молещия пред Него. Независимо от това от православна гледна точка, Мария е човек като всички останали и всичките ѝ заслуги се изразяват в нейната непорочност и святост. Към подобен на източното православие възглед се придържат и останалите раннохристиянски църкви, които не са влези в уния с Рим - например Арменската и Коптската.

Богородица в католицизма

Възнасяне на Богородица от ТицианКато цяло католическото виждане до втората половина на 19 век не се отличава от православното. През 1870 година обаче Първият ватикански събор (20-ти вселенски според католическото изчисление) провъзгласява догмата за непорочното зачатие на Богородица, т.е. тя, както и Христос, също е зачената непорочно. Оттам нататък следват и тезите за "Възнесението" на Богородица (сюжет, който е застъпен в православната иконография доста преди въпросния събор). През 1964 г. папа Павел VI провъзгласява Богородица за "майка на Църквата". Това става един от поводите за отделянето от Католическата църква на т. нар. "старокатолици", а Православната църква обвинява Рим, че "обожествява" Богородица. Ватиканът възразява, че това не е "обожествяване", а просто подчертаване на особени достойнства. На междуконфесионално ниво дискусиите по този въпрос продължават (в рамките на добрия тон), но до днес нито една от страните не е склонна да отстъпи от позициите си.

Мария в протестанството

Според протестантските конфесии, които в огромната си част отричат отдаването на религиозна почит към светци и самото понятие святост, Мария е благочестива жена, майка на Иисус, но на практика обикновен човек. Без да отричат заслугите ѝ, протестантските общности нямат по-особено отношение към нея. Някои от тях упрекват Католицизма и Православието в идолопоклонство заради култа към Богородица.

Днешните дискусии между различните християнски изповедания се водят на богословско ниво и обикновено не са пречка за нормалното общуване между християните, изповядващи различни религиозни възгледи.

Скептично гледище

Фреска с чернокожа Богородица от катедралата на град Аксум, Етиопия

По-късна фреска от същата църква в Аксум, в която вече Богородица под византийско влияние е бялаКритики към християнското разбиране за Богородица са изказвани още в най-дълбока древност, както от страна на юдаизма, така и от страна на езичеството, основно в частта за непорочното зачатие. Критиците на ранното християнство обаче не се съмняват в историчността на Мария. Едва с разцвета на материализма през 18 - 19 век и особено с разрастването популярността на атеизма възникват съмнения и в историчността на Богородица, чиято личност е тълкувана като развитие на мита и култа към древни митологични божества като Изида и Ищар.

Други

Извън строго християнските дебати относно Богородица, с нея се занимават и редица системи, стоящи в една или друга степен извън християнството.

Гностицизъм

Поради различията в различните гностически школи е трудно да се даде точно определение за техния възглед по отношение на историческата Мария, в чието реално съществуване те не се съмняват. При различните гностически течения разбирането варира от обожествяване на Богородица до принизяването ѝ като обикновен инструмент в Божиите ръце.

Софиология

През втората половина на 19 век и първата на 20 век руската религиозна мисъл преживява разцвет, по време на който различни философи и богослови (В. Соловьов, Н. Бердяев, П. Флоренски, С. Булгаков) извеждат тезата за Света София - Премъдрост. Някои последователи на тези и други мислители обаче отъждествяват Богородица с Божията премъдрост и по този начин, макар и философската идея да е възникнала в рамките на православието, се доближават до схващане, близко до това на Римокатолическата църква.

Ислям

Мария е на особена почит в исляма, една от съвършените жени, наред с Ева и Фатима. Коранът я оценява като "най-великата" от всички жени, по-късната ислямска теология е описана като свързващо звено между Бога и човечеството (5:116 и сл.; сура 19). Въпреки това, в исляма тя не е обект на по-специална религиозна почит.

изворче

"Радвай се, всенепорочна палато на Царя на всички! Радвай се, вместилище на Бог-Слово, на Когото, заедно с Отца и Светия Дух, и на Тебе ­ Дъщеря на Отца, Майка на Сина, Невеста на Светия Дух ­ ние смъртните възнасяме слава и чест, во веки! Амин.

Интересно е и че на изток я познават и почитат като бодхисатва /а някъде и като богиня/, проявление на Състраданието и Милосърдието, под името Куан Ин, но за това - може би някой др път

П.С.

Много благодаря за тази тема...

Редактирано 15 февруари 200818 г. от Shinefrend (преглед на промените)