Дидка, мисля че ти казах, но трябва пак: Много си добра. Пиши. Ние ще четем.

По-често да поглеждай към забавната и смешна част на живота, ако искаш

Кога спря да ме обичаш?

Не ме е срам, че ожулени са моите колена и лазя... аз бях там и дълго време с теб се борих. Не ме е срам земята да попива кръвта на издраните ми длани...не ме е срам ...да кървиш човешко е.

Ако мога бих спряла да дишам, бих спряла топлината на слънцето, бих се прилепила до пръстта и бих направила най – страшното – бих заплакала. Едва ли ще родят плодове мокрите капки, едва ли ще ме отведат при теб, но аз имам много да връщам. И явно дойде мигът на разплата, на мое място преди много време беше ти и аз ти повярвах. Вярата, тя ме погуби, че вярвах сега съжалявам, че си позволих да те обичам, аз съм виновна. Сега застанала на колене, аз още имам гордост не ме е срам, че кръвта ми попива в земята. И лазя...дълго мога да пълзя така без да се погубя, аз вярвам още в любовта крепи ме тя, за да не потъна. Не си мисли, че те мразя, няма сила в мене за омраза, не си мисли, че те искам – не бих се върнала при теб отново. И точно в това е въпросът нали - да стоиш в нечия сянка и да не можеш да видиш слънцето, да ти е студено, да не можеш да докоснеш силуета, който те пази. Вместо да се слееш с него да се приковаваш към тъмнината...И днес изчезнала, отдавна забравена в тази сянка искам да попитам: “ Ти кога спря да ме обичаш?” Кога започна да ме лъжеш и късчета от мен започна да откъсваш ? Кога от любов превърнах се в отрова? А ти упорито в мене се взираш и казваш, че бъркам силно ме стискаш до болка... и казваш: “грешиш”. Не! Толкова е лесно да седиш на старата обич, толкова лесно се крепиш на старата вяра, толкова лесно...отдавна са зараснали твоите рани. Ти просто се страхуваш да признаеш, че онова чувство го няма, че искаш и мен да ме няма...Не пълзя само аз, но и моята обич загледани сме двете с нея в нищото...Да, това беше моята награда тя върви в комплект с плесенясала любов, забравена нежност и едно красиво обвито в паяжина минало. Всъщност ние с теб живеем от много отдавна разделени, какво от това че спим заедно в общата спалня. Дори и постелята всичко усеща, за това е винаги ужасно студена. Понякога нощем се заслушвам в твоите въздишки, и се питам защо нищо в мене не трепва. Понякога сутрин докосвам с устни твоите устни ...и разбирам, че мен отдавна ме няма. С теб съм, не защото други не ме желаят, и не защото обичам да лазя...с теб съм напук на всичко разумно и логично...и искам да заплача...кога спря да ме обичаш? Кога превърна обичта си в лъжа и заживя с нея...и с мен. Нея я прие безропотно и някак си доволно, а мен насила сякаш преди не ми се молеше да те прегърна сега всичко в теб крещи, че искаш си тръгна.

Не е за нас това раздяла отдавна сме приключили с нея просто искам да ти кажа: “Съжалявам, съжалявам ,че те обичах”. С пълна сила мога да го изкрещя: “Съжалявам, че когато ти пълзеше, аз подадох ти ръка и те вдигнах на крака”.

Не бих съжалявал, че обичам или че съм обичал.

Не бих съжалявал, че съм подал ръка на някого.

Не съжалявам за нищо.

Не бих съжалявал, че обичам или че съм обичал.

Не бих съжалявал, че съм подал ръка на някого.

Не съжалявам за нищо.

Е,радвай се че не ти се е случвало...Защото съжалението принципно е едно от най - безсмислените чувства.

Гост

Ти стоиш пред моята врата и чакаш, бравата да натисна и да ти отворя. Поне почукай, може и да те поканя. Може и да влезеш, въпреки отдавна никого да не е влизал. Прости ми, че е празно, и няма като гостенин с какво да те почерпя- при мен прахта е само в излишък. Но ти почукай...ще те поканя макар, забравила отдавна как се кани. Ще те приютя на отровната ми гръд, в моята прегръдка ще те вградя и ще забравя, че всичко около нас потънало е в прах и пустота. Не ме кори, не съм най – добрата домакиня, но и последните остатъци от забравената си вечеря ще ти дам. Не ме кори аз нямам нищо, за това пък от себе си късчета раздавам. Днес си ти- опрял главата си на студеното ми рамо, а утре ще е някой друг готов да вземе поредното парче изсъхнала любов. Недей! Недей, да рисуваш дъги по моите стаи, те и така за мен са прекрасни. Недей, да прошепваш, че искаш, че можеш, че вярваш с мен да останеш. Че желаеш да бъдеш част от онова парцалива, разхвърляно нещо, което аз наричам живот. Че предпочиташ да спреш тук да останеш и да забравиш, че на вън всеки ден пуква зората. Недей, едва ли ще можеш да уловиш в шепи бурята и да я превърнеш в бриз, който нежно да те гали. Постой убий от времето ми още малко, а после си иди, върви при друга някоя на гости. При нея ще е топло, слънчево, красиво- тя ще те обича, ще те посреща без да те изпраща. А аз? Ако останеш при мен всеки ден бих те прогонвала, всеки ден бих те убивала, бих те разкъсвала, бих те прегръщала силно, бих вярвала...ех бих, вярвала, че няма да имаш други пътеки. Ако останеш с нокти бих те раздирала, на здрави възли връзвала, с камшици удряла в живота си вграждала. И бих ти се дала не за секунда, минута или час, не, дори за година или две, бих ти се дала за вечност, а може би дори за всички вечности- за тази на земята и тази отвъд нея и отвъд отвъдната- все там до теб бих стояла. Бих стояла и бих те чакала – винаги, бих стоя зад теб, и когато те блъснат – бих паднала, за да останеш прав. Бих стояла и пред теб, за да поема вместо тебе синините, и сама бих ги лекувала, и сама бих поемала още все нови и нови. И еееееех как бих те обичала.., без думи, без усмивки, без игри- бих те обичала с болка. С онази болка, която пари, която изгаря, която топи ледовете.... С онази болка, която е наказание, а после награда. Със същата болка, която кара да виждам света в очите ти и да знам, че искам, че мога, че трябва все още да дишам, и да живея.

И може би, само може би – бих избърсала прахта от моята сянка, бих забравила пустота. И може би, бих ти позволила да нарисуваш дъгата в дома ми. Бих ти притоплила вкусна вечеря и бих яла до теб, до твоето рамо усмихваийки се бих отпивала от сладостта на пълната чаша и може би – бих била щастлива.

Стоиш пред тъмната ми къща, студения ми дом много пъти си го посещавал. Сега стоиш и знаеш вътре, че те чакам. Стоиш и не помръдваш, а аз се чудя да отворя ли за пореден път вратата, да те поканя ли на гости? Сега сме само двамата- и една врата. Ти отвън, а аз отвътре- странно устните ти раздвижват се и тихичко прошепват „Сбогом”. На другата пътека очаква те жена красива е...в очите и няма помен за тъга, целува те и те отнася, а аз оставам... стискаийки ключа.

Ти стоиш пред моята врата и чакаш, бравата да натисна и да ти отворя. Поне почукай, може и да те поканя. Може и да влезеш, въпреки отдавна никого да не е влизал. Прекалено много пътници посрещах и изпращах. Прекалено много дадох и нищичко не взех – отдавна нищичко си нямам. Прости ми, за ръждясалите панти, прости ми, за изгубения ключ, прости ми аз обичах сега в дома ми има само студ. Не желая вече никого да каня, не желая измислени дъги, веднъж живях сега самичка си умирам, прости ми – аз нямам сили вече никого да каня. Остана ми само една скъпа приятелка една госпожица скръб, с която делим всяка сутрин една студена горчилка, която някои други наричат – кафе.

Редактирано 23 май 200719 г. от dindi (преглед на промените)

Минаха 4-5 г. откакто казах две думи по - скоро ги изкрещях на майка си...Тя сигурно ми е простила знам ли? Не говорим за това...Имам щастието да имам една наистана прекрасна майка...не ги е заслужила, но аз не мога да върна времето назад нали? Има една приказка, че времето лекува...Аз съм на мнение, че то ти дава въздух , пространство и моментна забрава. Но има неща, които дори и след милион години могат да те накарат при спомена за тях да се почувстваш по същия начин, както е било в първия миг. Така, че не ми слагай рамка на думите...Рамките са за хора без въображение!

П.П А, лиготииииите са за хора, които имат непрестанна нужда да им се гали егото, които рядко правят разлика между същественото и несъщественото...Така, че ако ще се "лигавиш" в темата ми по - добре не пиши...

Казват - "Времето лекува"

Време мина, ала болката расте...

Не е вярно че любовта в гроб умира,

ти си мъртъв, ала споменът не!

Така е с времето и болката. Повярвайте...

Някой чука на вратата

Тяло до тяло едно в друго вплетени. Ръка във ръка в прегръдка замръзнали. Мъж и жена един в друг вградени, а между тях любовта като неспокойна скитница броди.

Ти отмяташ немирният кичур паднал над очите ми и с дъх ме погалваш и преди да се родят, пресуваш сълзите ми. Така стоиш от скритите духове пазиш ме и от съмнението с ревност ме криеш. Прегръщаш ме в най – топлата прегръдка, увиваш ме в най – прекрасното одеяло и докато заспивам пазиш ме от сенките в дома ни. Така си лягаме, така заспиваме в един неспиран сияен кръговрат и не каним никого в дома ни, прекалено празен е за други, но съвършенно пълен е за нас . Често палиме свещи, които бързо гасим не са ни нужни те, за да ни бъде светло. И крием се от всеки, света навън е враг, достатъчно ни е да бъдам просто заедно.

Но някой чука на вратата. Да стана ли? Дали да му отворя? Надигам се, а твоите ръце ме дърпат и падам дръпната от безмилостен воал. Усещам дъха ти как пари до моите устни, недей ме лишава от своята сладост – целуни ме, не ме карай да чакам. Твоята тежест- гали и смазва моето тяло и напомня, че вече сме цяло. Цяло, в което я няма свободната воля, където няма въпроси. Цяло, в което нашата любов съзижда закони. И все пак искам да стана.., първо ще вкуся твоята целувка, а после ще отворя вратата. Не ме слушаш! Държиш ме! Пусни ме, искам да стана!!! Тази борба е толкова жалка, да превръщаш любовта в болка и да обичаш и двете. А когато някой леко само надникне в дома ти да разбереш, че не можеш станеш. Че си вързан с жестоки воали. Светът ти изграден е от цветни пейзажи – беззвучни и мъртви, без смях. Ти и той, без никой друг. Свят с рисувано небе и слънце, рисуван с красота, с изрисувана любов, приличащ на щедьовър, а от вътре кух.

Пусни ме искам за мъничко да стана, позволи ми за малко от света ни да изляза. Да ида навън, да ми стане студено, да имаш по – късно поне една причина да ме топлиш. Да изляза искам и да се ожуля, да се ударя и да прокървя, за да имаш рани, които да лекуваш. Да изляза.., без теб, за да ми липсваш.

Позволи ми за малко да бъдна свободна и аз ще се върна. Ще се върна щастлива - ще бъда спокойна. Аз знам, че навън е ужасно и мрачно, но тук е толкова светло - искам да видята цената. Да знам, колко безценно е нашето съвършенно кътче.

Вземи ножица и воалите срежи. Обичам те, но своя избор искам да направя. Не знам, кой е прав и кой греши, но сега желая вратата да отворя. Пусни ме, два са начината от тебе да си тръгна...пусни ме, някой чука на вратата...пусни ме, аз чукам, за да видя ти дали ще ми отвориш...

Редактирано 27 юли 200719 г. от dindi (преглед на промените)

Метафори

Затвор. А в затвора аз и ти – замлъкнали.Понякога ти ме поглеждаш с надежда и очакваш нещо да кажа и аз започвам да говоря. Говоря предимно за времето. Как обичам топлото време, как харесвам огнените пожари на слънцето да галят моята кожа. И докато говоря и аз гледам с надежда, че ще разбераш моята тъжна метафора. Но ти просто слушаш и кимаш. Толкова е трудно да гледам как все се съгласяваш с мен, как понякога стискаш ръката ми за утеха в точния момент, на правилното място, търсеийки желания ефект.

А преди все спорехме, намирахме конфликт в дребното и раждахме смях от него. И тогава се ядосвахме аз забивах нокти в твойта кожа, впивах зъби в плътта ти, а ти ме отмяташе като парцалено кукла. После аз отдолу, ти отгоре...и спирахме времето, спирахме спора и се наслаждавахме на топлината на телата си.

Днес казах ли ти колко ми липсва топлото време. Понякога толкова остро усещам неговото отсъствие или по – скоро липсата му на присъствие. Сега ми е студено, а ти нежелаеш да ме топлиш. Или по – скоро искаш, но не можеш. Допираш тялото си до моето, а аз усещам как се впиват в плътта ми студените решетки на затвора. Ти отгоре, аз отдолу, а помежду ни...студ.

Казвала ли съм ти колко обичам студеното време? Когато е студено животът ми прилича на зимна приказка, в която всичко е толкова бяло, невинно и чисто. Напомня ми на мен преди да се запознаем. На онова далечното „преди”, което бе толкова отдавна.

Ти кимаш, пак си съгласен. А казвала ли съм ти колко обичам топлото време? Онова, което предизвиква потта да се стича по гърба ти, и да гъделичка нежно кожата ти. Което те кара да търсиш прохлада и потъваийки в нея да се чувстваш блажен.

И пак те питам: казвала ли съм ти колко обичам студеното време? То същото, което те подтиква да търсиш топли обятия, да потъваш в нежни прегръдки и да се чувстваш обичан.Да, то е като нежно проклятие, което кара животът да изглежда завършен. Нима е случайност, че през горещите нощи има най – много звезди красящи небето? Нима е случайност, че през топлите дни има най – много щурци, които пеят своите любовни песни в полето? Нима е толкова странно, че в топлото време има толкова много любов?

Аз си говоря, ти слушаш, а пред очите ми минава нашето минало пълно с толкова много лято и нашето бъдеще, което ще бъде сковано от зима.

Нима не разбираш горчивата истина в тази жестока метафора?

Ще ми липсваш, ще ми липсва затвора, ще ми липсва топлото и студеното време. Но най – много ще ми липсват миговете, в които диво се боричакхме и аз крадях плътта ти.За съжаление дори твойта кожа под ноктите ми няма как да ме накара да те почувствам по – близо до себе си.

Това е една метафора, която ти не разбра. Не разбра, че забиваийки пръсти аз исках просто обич, не разбра, че не е важно времето, а прегръдките, в които му се наслаждаваш.

Ти кимаш...

Динди, наистина пишеш много добре и много неща, които всички сме изпитвали някога в живпта си. Продължавай

Гняв

Гневът й я задушаваше. Чувстваше се като озверяло животно, което жадува за кръв – по възможност – нейната и неговата. Но нямаше как, нямаше избор, трябваше да излее яда си преди да сложи изкуствената си маска и да ги посрещне с усмивка. Мразеше да се усмихва насила, почти толко колкото фактът, че можеше да счупи всичко, но и нещото, което най- много желае. А й се искаше, искаше да бъде честна със себе си и с другите, а истина беше, че я ненавиждаше, толкова я мразеше, че злобата в нея преливаше – от време на време сърцето й така бързо се разтуптяваше, дишането й се смразяваше, а единствената мисъл, която й се въртеше в главата бе как да обвие ръце около тънкото й пилешко, вратле и да я стиска, стиска, докато види болката, молбата, съжаление... След това да я удря, удря в стената, докато се почувства празна. Като товар, който толкова дълго време си носил, че вече те боли от тежестта му. Може би, тогава ще се почувства пречистена, далеч от лъжата и премълчаването. Вече не издържаше гневът, който я караше да изпитва болка, поглъщаше я и я пускаше и после отново като игра на котка и мишка. В съзнанието й изплуваха хиляди доводи, доводи, който бяха почти разумни и щяха да я дарят със свобода. Но страхът, страхът винаги е по-голям от гнева. Страхът, че ще го загуби. Имаше моменти, когато яростта й беше толкова силна, че й беше безразлично – пращаше ги и двамата на майната си, а после се свиваше в някой ъгъл обляна в сълзи изпаднала в дълбоко самосъжаление. Понякога се връщаше той, понякога тя, но и двамата знаеха, че в един момент ще спрат да го правят. Отлагаха момента като осъдени на смърт, които всеки ден подкупват палача си с жълти стотинки и не мислят за утрешния ден. В такива дни тя подкупи не даваше, търпението й към нея и към него бяха свършили, балансът, който бяха сътворили беше всъщност хаос, който всеки ден бълваше нещастие, което се стоварваше върху нея. Дали и той се чувстваше така? Не, по скоро той е щастлив стоейки между едната и другата, имащ и двете в живота си. А тя в момента беснееше, беше забравила всичко пелената от гняв беше се спуснала над разума и нищо нямаше значение. Съзнанието й вече рисуваше картини на раздяла, след раздялата – живот, по хубав, по-различен и без гняв. Но преди това да се случи преди да му отдаде, тя ще влезне в Ада и ще му кажа – най-сетне истината очи в очи, а после ще махна за сбогом и ще остави товара до неговата врата. Дали той ще го вземе, ще го носи ли всеки ден, всеки, час , всяка минута, така както го мъкнеше тя, или просто вечер преди да влезе в дома си ще го поглежда и после отминава, като нещо забравено, от времето овехтяло и ненужно?