Тъй...Да започнем с..това:

Без заглавие /и без смисъл/

Усмихвах се,а после плаках.

Чаках,ала не дочаках.

Нямам,а някога имах.

Давах,но не взимах.

Разбирах,но останах неразбрана.

Болеше ме,а нямах рана.

Обичах,ала бях мразена.

Пазих,но не бях опазена.

Мъчих се,а нямаше защо.

Мечтаех...за добро или зло.

Намерих теб,но аз се изгубих.

Не получих нищо,а се трудих.

Исках да бъда,ала не бях.

Исках да мога,но не успях.

Гледах,а нищо не виждах.

Разбивах,смачквах и завиждах.

Слушах,а нищо не чувах.

Исках да остана,но се сбогувах.

Падах,но не ставах.

Борих се и се предавах.

Върях напред,сега вървя назад.

Живях във рая,сега живея в ад.

Разочаровах и бях разочарована.

Изтрих,а не запазих спомена.

Нямах,а каквото имах раздавах.

Убивах,потъпквах и унижавах.

Крадях,а после цената си плащах.

Гоних,а нищо не хващах.

Лъгах,защото истината боли.

А после съжалявах,за най-малкото дори.

Мечтаех за една неосъществима мечта.

Борех се в една изгубена борба.

Преглъщах,ала се задавих.

Прощавах,но не забравих.

Тръгвах и после се спирах.

Търсих,ала не намирах.

Бягах бързо,но се спънах.

Уж бях непоклатима,а се огънах.

Обвинявана бях и обвинявах.

Натъжаваха ме,и аз натъжавах.

Събирах парченцата,а после пак чупих.

Грешах,но греховете си изкупих.

Живях,умрях и отново се родих.

Разкъсвах,погубвах и всичко руших.

Отидох някъде и повече не се върнах.

Втренчих се в нищото и нищо не зърнах.

Сънувах,ала кошмари само.

Сълзи ронех,но не на твоето рамо.

Очите си отворих и не харесах това,което видях.

Затова ги затворих и прогледнах със сърцето,не с тях.

Ослепях и повярвах на красиви лъжи.

Вярвах ти,защото горчивата истина ти ми спести.

Проклинах,но проклятието застигаше мен.

Целувах не теб,а камък студен.

Пиех не шампанско,а сълзи.

Вгледах се в две лъжливи очи.

Празнувах това,за което другите плачат.

Радвах се,но не на изгрева,а на здрача.

Рисувах цял живот една картина.

Щом я скъсах и живота си замина.

Бях виновна,ала отричах.

Сега лазя,а преди тичах.

Купувах,а после продавах.

Връщах се и пак заминавах.

Простено ми бе,а аз не прощавах.

Съдена бях,но пак продължавах.

Страхувах се,а плашех същевременно.

Плаках и се смеех едновременно.

Имах живот,който сама изградих.

А след това и сама го разбих.

Едва ли някой ще го прочете,ама въпреки тва...То смисъл има,ама само аз си го разбирам.За другите са просто някви тъпи и абсолютно несвързващи се нанизани без никва подредба изречения...

...

Всяка една строфа има смисъл.Когато човек твори, той не мисли, а пренася на белия лист моментно настроение, болка, радост, частичка от себе си.И читателя, сигурна съм, се докосва до тях.

Не е от значение дали за някого е велика творба или е глупост, дали има подредба или не.Полета е важен, танца.А ти го споделяш с нас, което не е лесно...и е прекрасно.

Браво.

Иначе имаме тема за авторски стихове, и ги пишем в нея...

Редактирано 25 април 200719 г. от infinity1305 (преглед на промените)

Браво и от мен, красиво е и звучи като изживяно от теб, а и от много други

Много добро. Често го чета, но чак сега те поздравявам за него! Браво!

Аз го прочетох! Много е добро и прилича на изповед... не се подмазвам, но наистина засяга различни аспекти от живота и същевременно върви като единна мисъл и не се усеща как се преминава от едното към другото БРАВО! Явно имаш талант, развивай го.

Редактирано 7 октомври 200718 г. от N{}N1 (преглед на промените)

След тази тежка равносметка, кажи ми , мила, жива ли е змията ?

Остана ли във нея сила, глава да вдигне от земята ?!

Често във живота си рушим, това което с обич сме градили

Но в безмълвен ужас пак стоим до развалините си, без капка сили!

И все повтаряме без глас, заглъхнал и сподавен във гърдите,

че е настъпил онзи тежък час, че са затръшнати след нас вратите!

И сълзи няма вече във очите, пресъхнали от страх и срам,

и не мечтаем вече за звездите, а само за изгубеното ТАМ...

След тази тежка равносметка, кажи ми , мила, жива ли е змията ?

Остана ли във нея сила, глава да вдигне от земята ?!

Често във живота си рушим, това което с обич сме градили

Но в безмълвен ужас пак стоим до развалините си, без капка сили!

И все повтаряме без глас, заглъхнал и сподавен във гърдите,

че е настъпил онзи тежък час, че са затръшнати след нас вратите!

И сълзи няма вече във очите, пресъхнали от страх и срам,

и не мечтаем вече за звездите, а само за изгубеното ТАМ...

Аууу и това е много добро! Какви поети си имаме тук самооо!