Здравейте можете ли да ми помогнете да интерпретирам следния текст от Дон Кихот:

Свободата Санчо е едно от най ценните блага,с който небесата даряват хората.С нея могат да се сравнят нито съкровищата,който крие земята,нито тези които тай морето.За свободата Санчо както и за честа,може и трябва да се жертва животът.

и този

Помни Санчо-ако избереш пътя на добродетелта и се стремиш да вършиш само добродетелни неща,няма защо да завиждаш на тези чийто прадеди са били князе и сенъори защото кръвта се наследява а добродетелта се придобива и струва сама по себеси много повече от кръвта.

Благодаря ви предварително.

Дон Кихот е духовно извисена личност. За него свободата е най-важното човешко качество и ценност и е готов да защитава както своята, така и тази на другите хора. В съчинението за първата тема ще включиш и това как освобождава каторжниците, защото според него всеки човек има правото да бъде свободен и на никого не трябва да се отнема свободата. Това е най-общо казано. За другото, повярвай ми, сам ще се сетиш. Ще почнеш да разтягаш локуми и ще напишеш подобни неща и все ще изкараш 4 или 5

Здравейте можете ли да ми помогнете да интерпретирам следния текст от Дон Кихот:

За първия текст може да се каже това:

Героят зове за свобода, простота и естественост в човешките отношения. Тази фалшива условност само обременява човека. Това е и голямата демократична идея на ренесанса, който ползва античността във всичките й форми. Дон Кихот нарича ‘омразен’ век времето в което живее, защото липсва свободата. На човека се гледа не като на личност. Липсва ‘мир, приятелство, сговор’. Искрени хора няма. Всеки изпълнява своята житейска роля. Парадокс е, че рицарят Дон Кихот, изпълнявайки своята роля, призовава към освобождаване от условностите. Той, рицарят, кани своя оръженосец Санчо да седне заедно с него. Мисълта е за равнопоставеност в човешките отношения.

За втория, той е много еднозначен и просто трябва да изразиш съгласие, че синята кръв не прави човека добър, правят го делата и мислите му, така че не трябва да изпитваме завист към благородниците, защото не всеки благородник крие в себе си благородство и добродетели. А добродетелите са основното според мечтателя Дон Кихот, но ето още нещо:

Но той е направил малко по-добри всички хора,които са го познавали. В това е значимият смисъл на неговото послание. Дон Кихот е образ-символ на човешкия оптимизъм и не изтляваща вяра в човека, в неговите добродетели.

Моралните категории за Дон Кихот са ясни и прости.

Любовта към човека, към живота, към приятеля е друг аспект на ренесансовото мислене. То в много голяма степен се доближава до християнските представи за добро и любов.

Рицарят от Ла Манча не би могъл да понесе насилие и неправда в света. Затова той се бори с всички сили за изкореняването й. Идеалът си за човешка личност писателят формулира в мъдрите съвети, които Дон Кихот дава на Санчо. В тях са вместени хармонията м/у дух и тяло- типична за Ренесанса. Физическа чистота, изискан вид, природосъобразен живот са външните форми за личностна изява. Но по-важна е душата и нейната извисеност- благородството у човека.

Много хубаво сте написали но ми се струва че е много общо,особено за първата част.Все пак ви благодаря много!!!

Много хубаво сте написали но ми се струва че е много общо,особено за първата част.Все пак ви благодаря много!!!

Очаква се ние тук да ти дадем насоки или нещо готово, публикувано в нета, а не да започнем да съчиняваме подробна интерпретация! Ако някой го направи - добре дошъл, но не това е основната цел. Все пак моля!

Мисля че насоката която ми дадохте ми беше от полза,за което още веднъж благодаря.А и на мен не ми трябваше нищо дълго.

Моля ви дайте съчинение на тема "Контрасти и сходста" 10х предварително

p.s. ТРЯБВА МИ ЗА ТАЗИ ВЕЧЕР

Пак не става ясно между какво търсим контрасти и сходства, между господаря и слугата ли или...!!??

арти

еми нз явно госпожата ми е проста изобщо контрастите и сходствата в целия текст )

Редактирано 24 ноември 200619 г. от crshRR (преглед на промените)

Може ли някой да намери съчинение на тема "Смешното и сериозното в романа "Дон Кихот"

Може ли някой да намери съчинение на тема "Смешното и сериозното в романа "Дон Кихот"

Можеш да си помогнеш с някоя от следните теми, като безумието е вместо смешното, а мъдростта му е за сериозното в образа и романа. Втората тема май ще се нуждае от по-малко преработка, за да пасне.

Дон Кихот - безумец и мъдрец

През XVIв. в Испания се появява втората по разпространение в света книга след Библията - романът на Сервантес "Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча". Още с първата си част тази тровба събужда огромен интерес, който е жив и до днес.

Това, което най-често занимава изследователите на Сервантес и на неговото творчество, е образът на главния герой и най-вече разумът на неговото безумие.

Мъдрец в своите намерения, в своя идеал и в словото, с което го проповядва, и безумец в действията си и в средствата, с които си служи срещу злото, Дон Кихот тръгва по света, за да има днес човечеството един прекрасен модел за висша нравственост.

Прозрял истината на страшното време, в което живее, обикновеният, почти неизвестен на никого обеднял идалго дон Кихада (Кесада, Кехана) решава да поправи света, да върне хармонията на идеализираното минало, въплътено от него в мечтата му за Златния век. Многократно героят излага своите цели, споделя своите намерения, от които струят хуманизъм, готовност за действие и за саможертва в името на доброто и красивото. Той се стреми "да отмъщава за обиди, да премахва неправди, оправя неуредици, изкоренява злоупотреби и възстановява правата на онеправданите".

Задачите които си поставя идалгото, показват неговата способност да наблюдава, трезво да преценява действителността, да не затваря очите и сърцето си за неправдата и социалните проблеми, за страданията на хората около себе си. Състраданието към тяхната зла участ и любовта му към всички онеправдани раждат хуманистичния идеал на Дон Кихот. Като типичен човек от Ренесанса, героят мечтае за "Златния век", когато хората не са знаели злокобните думи "твое" и "мое", ползвали са се направо от даровете на природата и са вижеели в "мир, приятелство и сговор". По време на своите три похода и особено при последните два идалгото, вече "посветен" в рицарско звание, допълва представата на читателя за идеала, към който се стреми, излагайки разбианията си идеалното общество, в което няма потисници и потискани, хора с отнета свобода, престъпници, лъжци и личност без очи за красотата...

Рицарят на печалния образ изгражда този идеален свят чрез своето мъдро слово под формата на описания, разсъждения, разпалени спорове и най-вече - чрез съветите към Санчо - верния приятел и оръценосец. На базата на тези мъдри съвети и на своята здрава селска природа Санчо Панса, макар и подло измамен, изгражда прекрасен, хармоничен свят на "острова", който "управлява".

За да достигне своя идеал, идалгото е убеден, че е нужно действие. А действеността е едно от най-важните измерения на ренесансовата личност. Именно такава е личността на Сервантесовия герой. За съжаление обаче "рицарят на печалния образ" се ражда твърде късно - по времето на кризата на хуманизма, криза, която изживява и самият той. Тя се появява в резултат на сблъсъка на неговия мъдър хуманистичен идеал с грубата, жестока действителност, в която героят живее и която не успява да промени. Смъртта му - може би най-трагичният момент в романа, е закономерна, защото към нея рицарят сякаш неотклонно върви през трудните дни на своите походи. Защото не открива подходящите средства, с които да води битката срещу злото. Неговият рицарски атрибути - въоръжение, кон, оръценосец, дама на сърцето, израз на пародийното в романа, го превръщат в комичен герой. Враговете, срещу които води многократните си битки, и раните, които получава, превръщат постепенно комичното в трагично. Може би в края на своите странствания и особено след като е победен от мнимия рицар на бялата луна, Дон Кихот разбита безсмислието на своята борба. И помъдрява. Този факт тревожи читателя, обикнал "единственият странстващ рицар" и повярвал в мъдростта на неговия прекрасен идеал. Той измъчва и Санчо - "единственият странстващ оръженосец", защото селянинът не само е повярвал в мъдрите слова на Дон Кихот, не само се е докоснал до идеала на рицаря, а защото сам се е превърнал в пример за хуманизъм и вяра.

Дон Кихот умира. Не във битките си със злото и с грозното в света, а на своя беден одър в Ла Манча. Но това не означава смърт на идеала, защото със своята висока нравственост и самоотвержената си борба срещу злото Дон Кихот заживява извън Испания и XVIв., извън страниците на творбата, чийто герой е, за да се превърне в модел на поведение за всички времена.

Вечното в образа на Дон Кихот.

Романът „Дон Кихот” е създаден като пародия на рицарски роман с цел той да бъде преустроен така, че да „създава наслада и едновременно служи за поука”. Целта е блестящо изпълнена – вредното въздействие на рицарските романи е преодоляно, а рицарският идеал е преобразен и извисен, ражда се нов вид роман – реалистичния. Героите не са богати рицари, принцове и принцеси, забулени в романтиката на екзотични страни, а обеднял идалго, селяни, рядко блогородници, обитаващи намиращата се в криза Испания. По този начин приказния разказ за героични подвизи се превръща в правдиво описание на обикновеното човешко всекидневие.

Повествованието на творбата е белязано от двойственост – от една страна рицарския поглед в/у света, който има Дон Кихот и действителното състояние на нещата, описано през погледа на другите герои. Особеният начин на възприемана на действителността от главния герой се дължи на лудостта му, причинена от прекомерното четене на рицарски романи. Алонсо Кехана „загубва” разсъдъка си защото започва да вярва на прочетеното. Въображаемото се превръща в действителност и той става Дон Кихот – борец с/у неправди, който наказва злочинствата. Заедно с измененията които търпи той, се променя и заобикалящият го свят – ръждясалите и овехтели доспехи стават бойно облекло, крантата – боен кон, селянката – благородна дама на сърцето, практичният дебеланко – достоен оръженосец. Героят вижда светът такъв какъвто би искал да вижда: мелниците стават великани, ханчетата – замъци, овцете – войски. Това разминаване м/у реалния свят и въображаемата представа за него ражда комичното в романа.

Зад безумието на рицаря Сервантес скрива своите уроци за нравствено съвършенство, политическа мъдрост и честност, които би искал да предаде не само на своите съвременници, но и на бъдните поколения. В тях той влага своя богат жизнен опит и духовна култура, своята образованост, в която хармонично съчетава наследството на античността и националните испански традиции с най-добрите постижения на италианското възраждане, в което намират място, наред с „Възхвала на глупостта” на Еразъм Ротердамски, и източни, арабски и еврейски философии.

Чрез образа на ДК се разкрива ролята на идеалното в живота – образ на съвършен идеалист романтик, мечтател. Безумието на неговия героизъм е форма, чрез която могат да се проявят свободата и независимостта на героичния дух. В един свят на пошлост, ограниченост и еснафщина, ДК предпочита лудостта пред нормалното и прозаичното. Именно в тази си лудост той иска да възкреси рицарските времена, но в същото време се стреми и към създаването на една нова действителност, на един нов свят – на хармония, справедливост, любов. ДК осъзнава противоположността на своите идеали и реалната действителност, но иска да я промени съгласно своите представи, а не да се приспособи към нея. ДК иска да бъде герой, но неговото време почита не героизма а парите. Рицарската доблест е умряла, а на нейно място са дошли користта на големите и безумието на малките. Идеалите са погребани в полза на грубия интерес. По-добре от всички разумни ДК разбира колко отвратително е неговото време и „по-силно от всички разумно скърби за отминалия „златен век”(Исак Паси). ДК е анахронизъм, доведен до комизъм и неадекватността на неговото поведение се появява всеки път, когато се хване за оръжието. Обикновено резултатите от действията на ДК са противоположни на неговите намерения и следователно са печални или за него, или за околните. Но ако действията му се разглеждат не откъм техните резултати, а с оглед на мотивите им, не може да не проличи веднага тяхната чистота, безкористност, морално съвършенство. И именно от тук – от чистото намерение, което остава неосъществено, от безкористността, която носи вреда, от моралното съвършенство, потънало в безмилостната жестокост на времето, извира вечното в образа на незабравимия идалго ДК де ла Манча.

Желанието на ДК да материализира неосъществената си мечта – тази психическа метаморфоза, е най-яркото прозрение на Ренесанса. Именно в това се изразява величието и безсмъртието в образа на ДК, защото неговата лудост не е лудост а революция. И всеки, който се стреми да воюва за една ценностна с-ма, е луд единствено в очите на своите съвременници, защото те виждат само наивността и невъзможността за осъществяване на намеренията му, а бъдещите поколения биха могли да прозрат дълбочината на неговите мотиви и стремежи. Мигел де Сервантес създава ДК, за да го запази в самите нас, защото според него „Когато мечтата се материализира, когато човек има собствена мечта, той е човек.”

А самият литературен критик Исак Паси пише: „ДК дойде в света да покаже на хората, че човек може да обича, без да бъде обичан, че човек може да бъде герой, когато няма нужда от героизъм, че човек може да има чест и когато всички му се смеят.” В днешно време са малко Дон-Кихотовците, верни на своите идеали и гонещи вятърните мелници, но въпреки това ги има, защото иначе доброто у хората не би съществувало, а вярата в осъществяване на мечтите би загубила своето обоняние.

Мерси много

някой ако може да ми намери темата" съпоставка между образа на дон кихот и образа на санчо панса" също така по какво си преличат и по какво се различават" много ще съм ви благодарана ако я намерите щото ми трябва спешно за утре сутринта мерси предварително

Дон Кихот и Санчо Панса

Божена Николаева Славчева

Дон Кихот и Санчо Панса – двама верни другари, тръгнали по един и същи път, споделящи едни и същи приключения или два коренно различни персонажа, живеещи в два взаимно противопоставящи се свята. Този въпрос е толкова противоречив, колкото и главните герои в романа на Сервантес.

В началото авторът ни запознава с безрасъдния, но и мъдър в лудостта си, беден идалго – Алонсо Кехана, който от любител – читател на рицарски романи, се превръща в един истински доблестен рицар – Дон Кихот, вярващ в доброто и справедливостта. Неговият идеализъм му навлича доста проблеми, породени от изкривената му представа за действителността, но благодарение именно на тази лудост, която граничи с неимоверна наивност, нашият герой ни става симпатичен по един особено странен начин. Той вярва в убежденията и принципите си, като неотлъчно ги следва, с единствената безкористна цел да направи света по-добър и по-красив, а престъпниците и злодеите да превърне в разкайващи се чеда Божии, чрез своите нравствени поучения. Но както много хора казват – „една птичка пролет не прави”, затова, благодарение на съвета на “услужливия” ханджия, нашият рицар решава, че трябва да си намери оръженосец, който да изповядва същите възгледи като неговите и в чието лице да намери другар–изповедник, споделящ заедно с него ударите на съдбата и подкрепящ го в трудните моменти. Именно тук авторът ни представя вторият по значимост персонаж – верният оръжрносец-другар, Санчо Панса.

За разлика от господаря си, Санчо не витае в облаците и не търси въображаеми противници в лицето на вятърни мелници, като си представя, че те са великани с огромни ръце. Той е реалист – материалист, предпочитащ да се наслади стабилно на добрите кулинарни изкушения и на здравия, непробуден сън – според него две от най-ценните човешки блага. Служейки си с множество фолклорни пословици, може би, защото няма достатъчно богат речник или просто, защото не знае как да се изрази, оръженосецът очертава една доста прагматична представа за идеологията на живота си. Както на всеки един материалист, така и Санчовите мечти и желания са от чисто материално естество. Той съзнава, че е просто една прашинка в безкрая и че няма да промени света, затова неговите най-съкровени копнежи са свързани с власт и пари. Пример за това е неговото желание да стане губернатор на голям остров. Дон Кихот, обаче, не се вълнува от материалното и тленното. Стремейки се към възвишени дела, той заживява в един свой собствен свят, в който на почит са невинността и простотата на човешките чувства и ваюзаимоотношения, в свят в който всичко идва от любов и свършва заедно с нея. Негова избранница е Дулсинея дел Тобоссо, която в действителност не е някоя принцеса, а най-сръчната жена, соляща месо в цялото село. Спътник в живота е верният “вихрогон” Росинант, който е ни повече, ни по-малко от една мършава кранта, а храбрият му оръженосец, брат по съдба е селянинът-съсед.Така бедният идалго сложил “розови очила”, вярва че всичко може да се промени, стига хората да го пожелаят, а и самите те да се променят. Опитвайки се, да се оттърве от “оковите” на злото, иска да накара и другите да повярват, че могат да направят същото, а след това да заживеят живот изпълнен с мир, хармония, любов и справедливост.

Но за простичкият селянин Санчо Панса тези неща нямат особено значение и стойност. Той сам твърди, че по-добре „врабче в ръката, отколкото орел в небесата”, т.е., че е по-добре да имаш малко, но да си е твое, отколкото да гониш ненужни блянове в простора. Гледайки това отношение на оръженосеца си, към тези съвсем немаловажни проблеми, Дон Кихот подхожда с търпение и му дава съвети, които би дал на всеки свой приятел и които самият той спазва. А именно, че човек не трябва да се главозамайва и да забравя произхода и потеклото си, ако преуспее,че дори и да е от простолюдието, той трябва да държи на хигиената, външния вид и културата си, да е представителен, дори и да не е от знатен род и да запази доброто в себе си, макар и да не е мъченик или светец.

Дали от съветите на Дон Кихот или от това, че сам е усетил “невидимите” неща за неговите сетива, Санчо от една огромна противоположност, се превръща в своеобразно копие на господаря си. Когато на смъртния си одър Дон Кихот произнася своята внушителна реч, Санчо доказва, че от един силен контраст, всъщност се е превърнал в дупликат на странстващият рицар.

Ако всеки един от нас би направил различен извод от романа, то моят е, че няма значение дали ще си Санчо Панса, или ще си Дон Кихот – важното е да си добър, защото за добродетелността няма пол, възраст или националност, няма значение дали си беден или богат, дали си дебел или слаб, висок или нисък, красив или грозен, идеалист или материалист, оптимист или песимист ... Важното е да си добър, както със себе си, така и с останалите.

някои ще може ли да ми намери темата" СЪПОСТАВКА МЕЖДУ ОБРАЗА НА ДОН КИХОТ И ОБРАЗА НА САНЧО ПАНСА"? тази тема ми трябва спешно за утре сутринта ще съм много благодарна ако ми я намерите!!!

източник: http://www.optisprint.net/forum/viewtopic....5631c5f0ac42173

Неразделната двойка Дон Кихот и Санчо Панса - сравнителна характеристика.

Литературно интерпретативно съчинение

В романа на Сервантес главните герой, Дон Кихот и Санчо Панса, чрез своите противоположни образи пробуждат едновременно смях и съчувствие у читателя.

В края на романа те изграждат възхищение у читателя към техните образи.

В началото на романа Дон Кихот и Санчо Панса са две напълно противоположни личности, но в края му Санчо се доближава много до образът на своят господар.

Външността на Дон Кихот е напълно противоположна на тази на Санчо Панса.

Дон Кихот е описан като висок, слаб, жилест, а неговият оръженосец е дребен и пълен. Дон Кихот е испански благородник, начетен, образован. Той говори доста приповдигнато за разлика от Санчо който е прост селянин и езикът му е доста простоват. Дон Кихот, като един истински рицар, никога не се оплаква, а неговият спътник се оплаква при всяка несгода или болежка.

“ – Мълчи! – каза строго Дон Кихот, мъчейки се с бодростта на духа си да заглуши телесната болка, която усещаше.”

Дон Кихот и Санчо са поели по пътя на приключенията тласкани от различни подбуди. Рицарят обикаля широкият свят за да помага на хората в беда, да брани беззащитните, да бъде истински рицар. Верният му оръженосец Санчо поема към приключенията воден от съвсем други подбуди. Той се надява да забогатее и дори да стане губернатор на остров.

“...имало случай, когато такива оръженосци, участвали в приключенията на своите рицари, са ставали владетели на големи чифлици и дори на цели острови. С такива примамливи изгледи той в края на краищата така замая главата на Санчо Панса, че той реши да напусне къщата си, семейството си за да вземе участие в подвизите на рицаря. “

Дон Кихот пречупва светът през призмата на собственото си въображение. Той живее в свой измислен свят където е велик рицар. Дон Кихот преплита силното си въображение с реалността. За околните изглежда безразсъден, дори луд.

А Санчо ? Неговият здрав разум го държи на земята.

Макар и твърде различни, пътешествията, приключенията които приживявът заедно променят Санчо. Докато в началото на роман прагматично мислещият Санчо трезво различава ханчетата от замъците и козите от хората и е склонен да се подиграва жестоко на господаря си, по – късно той не веднъж заявява верността си към Дон Кихот и постепенно мисълта му се озовава в плен на трогателно човечните разсъждения на странстващият рицар. Дон Кихот до толкова успява да промени Санчо Панса, че след като съкровената мечта на неговият оръженосец се сбъдва – да стане губернатор на остров, Санчо се отказва от властта след като преценява, че не става за владетел.

“На мен повече ми прилича сърпът, отколкото губернаторският жезъл.

При това Санчо си тръгва без да заграби нищо по време на своето управление .

“Аз съм роден гол и гол ще си умра. Нищо не спечелих и нищо не загубих. Напускам губернаторството без пара без пара в джоба, а не като другите губернатори. “

В началото творбата Дон Кихот и Санчо Панса са коренно различни, но тяхното пътешествие по широкия свят ги сближава. Но в нейния края, оръженосецът заприличва на своят господар – Дон Кихот де Ла Манча.

Виж и това:

източник: http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=663

Дон Кихот и Санчо Панса – една неразделна двойка

Автор: Литеров

Един писател, колкото и да е велик, колкото и да е гениално неговото творчество, не изчерпва литературното богатство на една нация през дадена епоха, но с цялото си наследство или само с една своя творба той може да бележи най-високите върхове на литературата.

По заслуги и по достойнство Мигел де Сервантес Сааведра заема първо място в литературата на Испанския ренесанс, защото най-дълбоко и с изключителна художествена сила е отразил духа и смисъла на своето време. По гениално неповторим начин той е разкрил битката между старото и новото в своята епоха от позицията на хуманизма.

В историята на световната литература Серванетс е известен като автор на романа “Дон Кихот”.

В тази творба главният герой “рицарят на печалния образ” и неговия оръженосец Санчо Панса са неразривно свързани. В нея много ясно е разкрита съпоставката между рицаря и неговия слуга и странното влияние на Дон Кихот върху Санчо Панса. Безумния рицар умира поумнял, а неговия оръженосец става луд за подвизи и приключения.

Гравният герой – обеднелия идалго Алонсо Кихана, вследствие на денонощно четене на рицарски романи разстройва ума си и загубва представа за реалния живот. Той не е отвлечен герой, който се впуска в царството на подвизите, за да търси несъществуваща правда. Започва да живее с онова, което е прочел и да мисли, че всичко, което е написано в рицарските романи е реално. Овладян от желанието да стане рицар, Дон Кихон се впуска в царството на авантюрите. Сами по себе си подбудите са от най-благороден характер. Той иска да поправи злото, да изкорени неправдата, да преследва злосторниците и да подкрепя нещастните. Напълно се себераздава без да очаква възмездие. Това говори за благордство на духа в най-висока степен. Благородство, което извира от чистото му сърце. Той е един прекрасен хуманист.

Редом с рицаря на печалния образ върху мрачния фон на испанската действителност се очертава фигурата на верния оръженосец Санчо Панса. Той е селянин от главата до петите и този човек зарязва дом, жена, деца и тръгва след един фантазьор по пътя на приключенията. Така един до друг застават два образа едновременно противоречиви и сходни, изключващи се и допълващи се един друг. Единият е слаб, изпит, вдъхновен от идеята да възцари справедливост, да изкорени неправдата, да подкрепя нещастните и да върши легендарни подвизи, за да възвеличи името си и родната Ла Манча. Другият е нисък и пълен, човек от народа, който се ръководи от материални и реалистични подбуди. За него земните радости са по-важни от духовните.

Като тези два образа, напълно противоположни но и взаимно свързани герои, световната литература не познава – на един благоразумен и спокоен човек, който изоставя всичко, за да се бори с неправдата в живота. А другият практичен и хитър селянин с цяла върволица от грижи. Дон Кихот и Санчо Панса са една неразделна двойка, защото единият не може без другия и обратното. Ако единият от героите не съществува ,самият роман няма да има такова емоционално въздействие и художествена стойност.

Санчо Панса няма облага от приключенията с Дон Кихот, а единствено, което го ръководи е мисълта за острова, който може да управлява. Най-странното е, че след като вече не е губернатор, той е спечелен от идеите на своя рицар. Героят е видял лудостта на Дон Кихот но въпреки това го е обикнал и е повярвал в него. Така постепенно в простия и хитър селянин започва да гори лудия пламък на рицарството.

Ако не бяха тръгнали по света, рицарят щеше да остане добрия Алонсо, а Санчо щеше да си остане при своята работа, притиснат от своите грижи.

Тези обикновени хора тръгват на борба преди всичко за свобода, въпреки, че се раждат в епоха, която е създала светата инквизиция. Оръжията им са жалки, но вярата им и готовността им за саможертва са безгранични. Ето какво говори Дон Кихот на Санчо.

“Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека. ….Задължения да се отплатиш за направените ти благодеяния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен. Щастлив е този, комуто провидението е дало парче хляб, без да се чувства задължен да благодари за него на когото и да било друг освен на самото провидение.”

Така в една епоха на умряло рицарство те желаят да живеят като рицари.

Повече от четири века са изминали откакто образите на Дон Кихот и Санчо Панса са влезли в редиците на безсмъртните герои в световната литература и интересът към творението на гениалния испанец не е заглъхнал нито за момент. Ненадминат е геният на Сервантес, който противопоставя “идеалистичното начало”, олицетворено в образа на Дон Кихот с “грубия практицизъм” олицетворен в образа на Санчо Панса.Двата образа са неразделна двойка, която ще остане завинаги в световната литературна класика.

благодаря много за темите задължена съм ви многооо!!!! СУПЕР СТЕ

Теми за сравнение между Дон Кихот и Хамлет има тук, нека и бъдещи въпроси, свързани с такива сравнения бъдат отправяни там.

Може ли някой да обясни с няколко изречения каква е символиката на вятърните мелници в романа?

моля ви ако можете да ми напишете едно есе на тема "Свободата" трябва ми до утре плс ако можете ми помогнете темата е от Дон Кихот

моля ви ако можете да ми напишете едно есе на тема "Свободата" трябва ми до утре плс ако можете ми помогнете темата е от Дон Кихот

Есета, които не се облягат на Дон Кихот има в тази тема. А тук ще дам литературни есета, прочети ги и обедини така разсъжденията, че да бъде есе за свободата върху Дон Кихот. Това есе май най-много ми се доближава до темата за Свободата - Съвременните донкихотовци в джунглата на човешкото безразличие. Успех!

Есе на тема Дон Кихот

Автор: Зорница Миткова

източник: http://www.teenproblem.net/school/s/1149.html

Всеки човек живее в свят , в който сам трябва да намери своето място.Независимо от времето , в което живее (минало или настояще ) всеки определя своите приоритети , желания и мечти . Така сме устроени , че посвещаваме живота си на цели , които сами си поставяме и тези цели , както и пътя , по който вървим определят нашето лично щастие и смисал на живота ни.Не винаги това , към което се стремим е постижимо . Понякога е съпроводено със загуби и разочарования , но всъщност всичко , което преживяваме по време на това търсене ни прави по -силни , по- благородни и добри .Във всеки един от нас гори пламъчето на вечно търсещия и непримирим човешки дух , но не е по силите на всеки да превърне това пламъче в огън. Хората , който успяват да направят това - реални личности или образи от художествената литература остават ярка диря в нашето съзнание . Помагат ни да намерим отговора на ! много наши въпроси и най-важното е ,че ни показват как да останем верни на себе си независимо от трудносите. Един такъв невероятен и запомнящ се образ е Дон Кихот. Може би , съчетавайки в себе си най- благородните човешки качества - смелост , борбеност , честност и вяра в доброто у хората , по му приляга да бъде литературен герой. Но това , което преживяваме , чувствата и мислите , които ни изпълват докато заедно с него се борим срещу неправдата ни правят малко или много Дон кихотовци тук и сега. Не можем да не се възхитим на този , който тръгва по света окрилен от най - благородната идея , че няма по- голямо удоволствие на този свят , по- голяма наслада от това, да се бориш срещу злото . Да помагаш на слабите и онеправданите. Да загърбиш живота си и да го посветиш на " великите дела " , на които са способни само безумно смелите хора .А може би по -малко и от двете. Най-невероятното в образа на Дон Кихот е това , че винаги , по всяко време той търси своите приключения , и колкото по- трудни са те за него , толкова по - щастлив се чувства той . Независимо от това дали се бори с вятърни мелници - великани , дали спасява отвлечени принцеси и ли застава в разгара на измислена битка между две войски той се чувства длъжен да го стори . За него няма значение личното му поражение , ли1ните му несгоди и рани , защото вярва , че това , което прави е смисълът на неговия живот . Само така , неговите дела ще се разказват с възхищение и само така ще се чувства жив. Най- хуба! вото , което носи в себе си Дон Кихот е вярата . Вяратаму дава сили да продължава да се бори с несправедливостите , да наказва лошите , да помага на слабите . Вярата , че даже и престъпилите закона имат право на свобода и още един шанс да бъдат добри . Така или иначе тази дълбока душевност ни показва , че всъщност "истинското " е невидимо за очите , и ако човек гледа със сърцето си той ще види най-хубавия свят . Там живеят рицари и принцеси .Там има любов , заради която си заслужава да умреш . Там на почит са честта , дадената дума и свободата .Има ли дело по- благородно от това , да търсиш този свят? Какво значение има това , че никои друг освен Дон Кихот не може да го види ?! Нали той го вижда и живее в него! Каква по -голяма наслада може да има от изкачването на стръмнините , от трънливия път на рицарството за да достигне до безсмъртието .Силата на невероятния му дух и вярата в себе си и собствените му сили го правят да изглежда толкова реален , че осъзнаваме каква ! нужда имаме от него .И ако това е да си луд , би било най-добре за вс ички нас да бъдем луди като него.

Дон Кихот-това съм аз,това си ти,това сме ние.

Есе

Автор: Yes

Роден преди пет века под безсмъртното перо на Мигел де Сервантес,образът на Дон Кихот днес често поражда спорове , размисли и нови тълкувания.Дали, пренесен във времето , ние с нещо сме променили смисъла и първообраза на героя, виждайки в отделни моменти на битието си част от него в себе си или на човека до нас? Разсъжденията за непреходните общочовешки ценности и добродетели доминират в едно ново осъвременено възприемане на този образ .

Образът, гротескно обрисуван в различни рицарски подвизи, далечни по смисъл и време от нас, не може да скрие и замаскира идеята на Сервантес да опише типаж обикновено обитаващ, а именно във всекидневната реалност на съвремието. И накак простичко си спомняме , че той Дон Кихот говори и за нас: ”…Удобствата, разкошът и почивката са измислени за изнежените дворяни, а трудът, грижите и оръжието са създадени за ония, които светът нарича странствуващи рицари, и колкото недостоен , аз съм един от тях, макар и най-дребният...“Та нима нашият живот не е изпъстрен в търсене, в труд и грижи?Та нима точно сега не сме тръгнали по света да търсим своето щастие и късмет? Не сме ли се въоръжили с частица от Дон Кихотовия оптимизъм и непреклонност? Не по-малко от него ние вярваме “че съдбата винаги оставя в хорските беди вратичка отворена, през която може да се потърси утеха” …

Нашият непоправим оптимизъм за бъдещето и мярата ни за приобщаване в общество извън пределите на страната ни са вписани съвсем простичко в нравоучителните съвети на Дон Кихот към Санчо:”…Знай, Санчо,че не си нищо повече от другите хора, ако не вършиш нещо повече от тях. Всичките тия бури , през които минахме са знак, че времето ще се поправи и че ще ни тръгне добре. Защото не е възможно, злото или доброто да са дълготрайни и щом злото е траяло дълго,доброто вече е наблизо”...Това е простичката философия на надеждата и вярата в доброто, във вечния кръговрат - борба на противоположностите , в която вече няма нужда да ни убеждават!

Вярващи в божественото начало и в християнските ценности вече възприемаме, че “…всеки носи собствения си грях; има Бог на небето, който да се грижи да накаже злия и награди добрия и не е редно честни хора да стават палачи на подобните си , особено ако нямат нищо общо с тях…”.Може би в това е скрита концепцията за отмяна на смъртното наказание у нас в предишното десетилетие? Това в други държави и общности е факт с по-ранна дата ! Вярата във божието възмездие, а за невярващите в Бог- природното възмездие придобива по-зрял, хуманен характер.

Нима възприетия ден за прошка по християнски не е израз на един по-мирен и човечен свят, или на преодоляване на противоречия , обтягащи отношенията ни дори с най-близките ни? А той-Дон Кихот е и християнски мъдър в съветите си :”…Лош християнин си , Санчо, защото никога не забравяш обидите, които са ти нанесени.Трябва да знаеш прочее, че щедрите и великодушни сърца не отдават значение на подобни детинщини…”

Внимание, топлота грижи…Всеки ден някой прави нещо за нас, без да чака благодарност, признателност. Тихо, безмълвно ние приемаме това за даденост. Виждаме ли достатъчно добре, как винаги всеодаен за нас е този който ни обича? Дали успяваме да стоплим сърцето му с едно простичко “Благодаря” всеки път?Или отминаваме и…забравяме? Но, можем ли тогава да забравим как добронамерено и нравоучително Дон Кихот препоръчва:”…Благородните хора остават признателни за доброто, което им се прави и един от греховете , който най-вече оскърбяват Бога е неблагодарността…”

Понякога- на всеки от нас се е случвало да претърпи загуба, душевно корабокрушение или нещо, което е оказало неблагоприятно влияние върху емоционалното му равновесие .Тогава сякаш изгубил почва под краката си , се страхуваш да предприемеш каквото и да било, за да не сбъркаш отново…Страх от неизвестността , от бъдещето ти пречи да се справиш с елементарни проблеми. Страх ли ? Какъв страх? А, ако вече знаеш урока на Дон Кихот по безстрашие:”…Страхът,който те е налегнал ти пречи да виждаш и да чуваш правилно. Защото едно от действията на страха е да смущава чувствата и не позволява на човека да вижда нещата такива каквито са. Щом толкова се боиш дръпни се настрана…”

Ентусиасти ли сме днес тинейджърите? Може би, но толкова…толкова колкото Дон Кихот –не! Искат от нас да сме разумни. Как тогава ? Най-рядко разумът е съчетан с ентусиазъм! Ентусиазъм има в нашето въображение, в нашите фантазии, в игрите, които все още играем…Само, че Дон Кихот не е тинейджър-той е възрастен! Не, все още не съм срещал толкова ентусиазиран възрастен, така , че да проумея , до какво води това.

Безсмъртните мисли на Сервантес в изказ на свободолюбивия дух на неговия герой “…Свободата, Санчо, е един от най-скъпоценните дарове, които небето е дало на хората…”си струват да бъдат запомнени от всеки човек, защото съм убеден, че над всичко, което ни трябва , за да бъдем щастливи и пълноценни като хора стои СВОБОДАТА!

Общовалидни и до днес, пренесените през вековете човешки ценности и добродетели на героя Дон Кихот могат да бъдат откривани в обкръжението ни. Във всеки от един нас се крие един Дон Кихот, само че все още ….с неизвестни подвизи!

Дон Кихот? Дон Кихот!

(Есе)

автор: Цветелина Йонова - 2004 г.

източник: http://neg.orbitel.bg/bg/index.php?show=literatura_ci_1

Защо се е появил Дон Кихот? Жив ли е още неговият дух? Да, жив е. Появил се е, защото хората са се нуждаели от неговия идеализъм. Дон Кихот, макар и луд, има своя завършена концепция от възгледи за света. Той се бори смело срещу вятърните мелници- срещу несъвършения свят, потънал в мрака на човешкото безразличие, алчност и порочност. За Дон Кихот любовта, свободата и доброто са най- възвишени ценности.

Дон Кихот е намерил смисъла на живота си. А какъв всъщност е смисълът на живота? Това е един от въпросите с много отговори, само един от които е верен- твоят отговор. Защото, когато говорим за живота, ние всички се мислим за експерти, без нито за миг да се съмняваме в собствените си теории и без да допускаме, че може и да не сме прави. Нашата гордост ни заслепява, започваме да изневеряваме на принципите си, губим смисъла (ако изобщо някога сме го намирали) и пак се мислим за прави. А прави ли сме? Не ми се вярва.

Какво се е случило с Дон Кихот? Полудял е покрай рицарските романи- книги, в които героите са идеализирани, доброто се бори със злото и винаги го побеждава- тези истории напомнят на приказките. Приказките? Та те не са ли за децата? Не значи ли това, че Дон Кихот е като дете, щом чете книги силно наподобяващи детските приказки? Да, наистина има нещо детско в него, а именно- невинността, чистосърдечието- качества, които бързо се загубват, когато човек излезе от детството. Дон Кихот е открил реалните ценности. Той не е просто един луд, борещ се срещу въображаеми великани и чудовища. Той е идеалист, останал неразбран и недооценен от своите съвременници- материалсти, загубили смисъла на живота и вървящи по път, който не води към нищо добро- пътят на материалните облаги и телесното удоволствие. Те му се присмиват, сетивата им не могат да уловят философията на идеалиста, появил се пред тях в образа на луд „странстващ рицар”. А какво значи луд? Обратното на нормален? А какво тогава ще рече нормален? Може би ние бъркаме. Да не би „нормални” да са „лудите”, а „луди” да са „нормалните”? Не знам. Но практическият разум ме кара да приема, че нормални са хората, които правят и говорят неща, които повечето останали хора правят и говорят. А онези, другите, лудите, те не са като нас- те са отхвърлени. Какво щеше да стане, ако всички бяхме луди? Как щеше да е устроен света, същи ли щяха да са идеалите? Това само Господ може да знае, не и аз. Има някои неща, които са неразбираеми за човешкия ум. Както например божественото. Спомням си историята за един философ, който докато вървял по плажа се опитвал да схване божесвеното и изведнъж съзрял дете, което било изкопало дупка в пясъка и се опитвало да запълни тази дупка с вода от морето. Тогава философът осъзнал, че божественото е като морето- безкрайно, а човешкият разум- като дупката в пясъка. За човека то е неразбираемо- той схваща само една малка частица от него. Така че, не за всичко има научно или логическо обяснение. Човек просто трябва да вярва. Както вярва и Дон Кихот- той вярва в любовта, доброто, красотата. За него тези идеали са висши ценности, за които си струва да паднеш в битка, да изтърпиш най-ужасни мъчения. Колко хора днес вярват в тези идеали? За много от нашите съврменници любовта е само едно плътско удоволствие- няма духовна страна. Дали ние изобщо някога сме разбирали „донкихотовските” идеали? Може би той се е опитвал да ни каже нещо, което сме пропуснали и не можем да разберм поради прекалената ни „нормалност” и защото сме затънали в материалния свят, където „мишката изяжда книжката” и парите, а не любовта са ценност? Според мен един материалист трудно би разбрал Дон Кихот, докато не загърби своите ценности, тъй като те дават само мимолетна радост, последвана от чувството на празнота, а не истинско щастие, а оттам следва, че не осмислят живота, а му придават само горчивина и обричат човека на самота, мъка и страдания. Материалистът търси лесното и върви по привидно по-лекия път- на ядене, пиене, секс, наркотици... За него да правиш добро на другите, да ги обичаш, да се бориш за справедливост е почти непосилно, защото то е в ущърб на собственото му благополучие. Ние всички си мислим, че сме преодоляли това, уж вярваме в идеалистичните ценности, а всъщност най- висшата ни ценност са парите. Всеки се стреми към тях, защото вярва, че те ще му донесат щастие. Да, парите наистина са необходимост за човека- за да съществува, да се храни, но е страшно, когато те се превърнат в основен идеал. А днес е така. Какво ли щеше да стане, ако Дон Кихот се беше появил сега? Дали щеше да бъде разбран? Съмнявам се. Щеше да бъде осмян, може би никой нямаше да проумее неговите идеали, тъй като мисленето на хората почти не се е променило от 17 век до сега. Днес си имаме техниката, облечени сме по-различно, имаме по-различни закони, но отвътре сме същите. Дон Кихот щеше да влезе в същия конфликт с обществото, както и през онова време. Опозиционната двойка човек↔общество е налице. Тя сякаш е любима на много автори- и съвременни и от миналото. Тя е израз на индивидуалността на всеки човек. С нея авторът показва, че не винаги общоприетото е правилно, винаги има другомислещи. Но пък и не винаги другомислещите са прави. Човек трябва да умее да преценява нещата. В случая правото е на страната на Дон Кихот. Той се бори за справедливост и свобода-„...едно от най-ценните блага, с които небесата са дарили хората...” Какво всъщност е свободата? За човека е лесно да разбере значението й, когато е зависим. За него тя е просто обратна на робството. Но когато не сме поробени? Какво тогава е свободата? За мен да си свободен е като да си в златна клетка, чийто ключ държиш самият ти- в собствените си ръце. Личната свобода не бива да нарушава тази на другия. Човек трябва да поема отговорност за действията си. Но повечето хора пропускат тази част и разбират независимостта по друг начин. Ако попитате някого на улицата: „Какво е свободата”, най- вероятно отговорът, който ще получите, ще бъде: „Да правиш каквото си искаш”. Това обаче не е свобода- това е робство- зависимост от собствените ни желания. И не за тази „свобода” се бори Дон Кихот.

Съвременните донкихотовци в джунглата на човешкото безразличие

ЕСЕ

източник: http://gfanmusic.web.data.bg/phpbb/viewtop...e0e20bfa13dfc68

Дон Кихот – символ на лудостта, свободата, безумните мечти; смелостта да бъдеш различен. Кои са донкихотовците днес? Живи ли са в днешно време? Да!

Мисля, че във всеки един от нас живее един Дон Кихот, който ни дава крилете на свободата, за които всеки жадува.

Да бъдеш различен. Че не е ли всеки един от нас индивидуален, не е ли всеки един от нас отделна личност, притежаваща различни виждания и принципи? Да! Но това се вижда едва, след като опознаеш даден човек. Преди това всички сме еднакви. Всеки от нас е сложил една безразлична фасада около себе си, един щит, чрез който се бори да оцелее в джунглата на живота. А естествените и неподправени хора? Тях именно наричаме “ различни”, те са донкихотовците днес: те са емоционални, искрени оптимисти, които не се страхуват да изпитват чувства, за разлика от другите хора, зазидани зад четирите стени на безразличието, за разлика от хората, които смятат, че да изпитваш чувства значи да си слаб и безпомощен, защото в джунглата оцеляват само силните, а слабите умират. Но не това е начинът според мен. Чувствата дават сила, дават живот, дават смисъл и цвят на света. Единственият начин, да видим нещата истински и такива, каквито са, е да ги направим част от себе си, да ги усетиш. А истинско щастие е, когато попадне сред други неподправени хора, които нямат сто лица, които приемат и теб самият с всичките ти качества и недостатъци, с всичките ти мечти. Истината е, че тези хора не са рядкост. Такъв е всеки един от нас, само че не всеки показва себе си. Истинско изкуство е да предразположи хората да бъдат естествени, а този, който го умее е творец! Но творец може да бъде само този, който вижда нещата през собствените си очи, само този, който не се страхува да изкаже мнението и чувствата си, независимо дали са зреели продължително време в него, или са се родили моментно. Този човек ще стане съпричастен към страдащите, а няма да ги подмине безразлично, както ще направят останалите, защото той може да страда, знае какво е да страда и не се страхува да изкрещи пред всички, че страда!

Не са ли именно тези хора съвременните донкихотовци? Мисля, че да. Защото един човек, чиито живот е изпълнен с премеждия, единствено той може да мечтае. Докато един непокист, чиито живот е еднакъв и скучен, човек, който притежава всичко материално – той не може да бъде донкихотовко.

Въпреки това в днешно време истински донкихотовци, такъв, какъвто е бил героят на Сервантес се срещат само в някоя лудница. Днес донкихотовците са в по- лек вариант. Моето мнение е, че у всекиго живее един мечтател, всеки човек е прекрасен, чувствителен и истински по своему, но всеки поставя безразлична маска на лицето си, защото се страхува, че ще бъде наранен. Защото в живота има много лоши хора, които не ти мислят доброто. Въпреки това, по-добре е да бъдеш себе си, да бъдеш чувствителен и замечтан, перфекционист и оптимист: голям Човек, отколкото дребно човеченце с нищожно безразличие, защото в живота оцеляват добрите!

Ценностите на Дон Кихот са непреходни-той се бори със злото и несправедливостта по света. Духовното, а не материалното е негов идеал. Затова той трябва да бъде пример за всички хора на тази земя - пример за доблест и свобода.

Донкихотовците-тези фантасти- често реалисти на бъдещето

(Есе )

автор: Марио Радев, 10А кл.

източник: http://www2.phpbb-host.com/phpbb/viewtopic...7c05d06c38e293f

Дон Кихот не спира да възкръсва. Всеки ден. На Земята. Заради хората. В полза на добротата. Заради днешния ден, в който се нуждаем неимоверно много от донкихотовци. Заради бъдещето, което няма да може без тях.

Когато действителността се разминава с очакванията, (почти винаги) хората (повечето) изпадат в агресия(обикновено). Те изпитват вътрешна потребност да причиняват болка, наранявайки себе си и околните. Затова ни е зле, затова страдаме. Щом ежедневието се опита да ме смаже, аз преоткривам Дон Кихот- рицарят, когото смразяващата действителност, не само не успя да озлоби, но му помогна да създаде нов свят- идеалния свят, за който хората мечтаят. Дон Кихот твори мечти, за да има в какво да вярват обезнадеждените. Тези мечти не са реални, но са необходими, без тях реалността не може. Те ми помагат и на мен да си представя по-добрия свят на бъдещето.

Безсмъртният образ на Дон Кихот е вълнувал мислещите хора от различни времена и народи, та и до днес. Учени литературоведи, философи и психолози са изписали много страници, за да изяснят неговата същност. Рицарят на печалния образ външно изглежда като жалка карикатура. Това обаче е само на пръв поглед. По своята жизнена философия, нравствени възгледи и постъпки, той е надживял времето си, дори и нашето. Дон Кихот носи в сърцето си идеалите на честта, свободата, красотата, справедливостта и любовта и изглежда луд в очите на прагматичните хора. Жестоките условия на живот обаче не му позволяват да осъществи тези идеали в живота. Това го прави истински трагически герой, неразбран и обявен за ненормален. Не е ли безумие да се опълчиш сам срещу злините в живота? Може би е безразсъдство, но и днес (все още, и слава богу) има хора, които се опитват да се борят срещу неправдите, лъжата, корупцията, беззаконието и безочието на властта. Те искат да променят света, да възстановят нарушената хармония в живота, да възвърнат изгубените човешки ценности, за да може човекът да живее в хармония със себе си и с природата, уверен, със самочувствие на достоен човек, да работи спокойно за другите и за себе си, разбира се!

Дон Кихот се сродява най-силно с идеите на хуманизма чрез своето отношение към свободата. За него тя е едно от най-ценните блага за хората. С нея не могат да се сравняват всички съкровища на земята, взети заедно. За нея трябва да се жертва всичко, дори и животът. Ренесансовият рицар е свободен и се сражава, за да я покаже на хората, които предпочитат да я пренебрегват и да обвиняват за несполуките си съдбата. Всички ние желаем да бъдем духовно разкрепостен, независими, неподчинени на чужда воля и власт, искаме да имаме правото да живеем свободни, без да накърняваме достойнството и интересите на другите хора, но не всеки от нас е готов на саможертва. Искаме някак си друг да се потруди за това, а ние да получим свободата си наготово. Именно поради това оставаме зависими от чужда воля.

Още в онази далечна епоха, Дон Кихот е прозрял, и аз съм съгласен с това, че истинското благородство на човека се крие в неговите добродетели, а не в произхода му. Човек превъзхожда другите, само ако върши нещо по- съвършено от тях. Личните качества, а не неговият социален произход, трябва да определят мястото на човека в обществото, защото „кръвта се наследява, а добродетелта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта”. И днес, по върховете на властта има хора, чийто ум, интелект или квалификация не превъзхождат тези на други хора, без такива постове. Ако Дон Кихот живееше днес, той сигурно щеше да започне борба и срещу тази несправедливост. И в нея той щеше да претърпи неуспех, защото тази битка е една от най-трудните и безполезни, но си струва да се опита.

И все пак могат ли да се постигнат донкихотовските идеали за едно по-съвършено общество? Смятам, че е възможно. Идеалите на Дон Кихот са нравствен ориентир и за съвременността, и за бъдещето, затова повече хора трябва да ги възприемат. Настоящето съществува и ако нямаме желание да го променим, значи нямаме желание да действаме и се отказваме сами от отговорностите си. Оставяме да ни повлече случайността. Дон Кихот е бил сам в своята борба, и затова не е успял Когато обаче донкихотовците създадат истинско гражданско общество, тогава усилията няма да бъдат напразни. Убеден съм, че тогава, и само тогава, ще успеем да се справим с пороците на нашето общество и да заживеем като свободни хора с правото на изживеем живота си достойно и гордо.

Илюзията и човека - Дон Кихот

(есе)

източник: http://temi-literatura.hit.bg/donk.htm

Човешката личност е един микрокосмос,чиято значимост и ценност много често са поставени на изпитание от обективната реалност и затова илюзията се превръща в свещн оазис, който съхранява личността.

Светътна илюзята е необятен, както безграниична е мечтата и дава сили на човека, надхвърлящи реалните, изгражда възможността човекът да се чувства свободен, а този порив е градиво-величав и намири израз в думите на мъдреца Дон Кихот:”Свободата е най-вишето благо.”.

Човекът е сложно триединство на чувсто, мисъл и действие. В света на илюзиите той разгръща чувства и мисли, но често пъти действията му се разминават с действителността. Това е естествено, защото въображаемия свят е отражение на мечтата за хармония, която липсва в реалността, и стремежът да бъде вписана в нея, неизбежно поражда съпротива, а понякога и трагикомични резултати.

Философската максима на Дон Кихот: “Истината не е това, което е, а това, което трябва да бъде.” отразява мечтата за свят на справедливост и равноправие, на хуманност и свобода, но високите идеали и цели се разминават с действителността и това поражда драмата на героя. Дон Кихот не приема испанската действителност и не иска да я признае. Той има свое виждане и измерение за света и при сблъсъка на неговия илюзорен свят с обкръжаващта го действителност се пораждат недоразумения. Така вятърните мелници във въображението на Дон Кихот са великани, стадото овце – неприятелска армия, а бръснарският леген – шлема на Мамбрино.

Илюзията има и позитивен смисъл, защото дистанцира човека и му дава възмоност да се извиси, откъсвайки се от реалното, да добие свръхсили и вяра в себе си.

Дон Кихот става странстващ рицар, за да прослави името си като закриля слабите, изкоренява злото, възстановява правдата – пориви високоблагородните и хуманни и тогава, когато резултатите са плачевни, той не губи вяра в есбе си и илюзиите му приписват неудачите на намесата на вълшебници и магьосници. Тази вяра не може да бъде изместена дори от думите на Санчо Панса – човек, лишен от илюзи, прагматичен и земно реален.

В света на илюзиите се ражда и любовта към несъществуващата дама на сърцето – Дулсинея дел Тобосо, на която са подчинени всички подвизи на рицаря. Съкровеността на изградения от илюзията свят на любовта и красивите пориви звучи в думите на Дон Кихот: “...за мене всичко това, което говоря в тоя час, е истина, че във въображението си аз я виждам, каквато я желая, както по отношение на красотата й, така и на знатноститие й ...”.

Колкото и да е красив светът на илюзията, той неизбежно откъсва човека от живота и ражда трагикомичността. Вечната житейска дилема за това как е по-достойно да се живее – дали с мъдра лудост или с пошла трезвост има своето разрешение, съобразно с морала на всяко време, а ключ към общочовешкото и ценното е образът на безумния мъдрец Дон Кихот, чийто светъл идеал за справедливост и свобода подлежи единствено на преосмисляне.

Може ли някой да обясни с няколко изречения каква е символиката на вятърните мелници в романа?

Тези две есета ще ти помогнат, прочети ги и двете и помисли:

Борбата с вятърните мелници в ,,Дон Кихот”

източник: http://zii.i-nz.net/category/posts/

Борбата като символ на силата и всички умения, на смелостта и на това да се докажеш като ,,войн”, е нещо задължително за славния човек. Да бъдеш рицар е трудно, но и невероятно, изпълнено с премеждия в името на честта и идеалния свят.

Всеки целеустремен човек се бори в живота, за да успее. Той живее в един свой свят и за него превъзмогването на трудностите и успехите са основна цел. Всичко около нас ни оказва влияние както за да ни помогне така и за да ни попречи.

Когато съм на село извън града и наблюдавам спокойната природа, оборите с изобилие от домашни любимци, зеленината и вятърните мелници – всички те ми дават сили за да продължа напред. Хармонията, слънцето и дори самият мирис на селския живот ме карат да мечтая. В романа на Сервантес ,,Дон Кихот” главният герой също живее в един, подобен на този, свят, в който борбата за хармония и за честност съществува.

В сцената с вятърните мелници ,,странстващият рицар” чувства толкова силно необходимостта да се пребори със злото, че си ги представя като ,,грамадни великани”. Светът от реален преминава в измислен. И ,,в това време задуха ветрец”, което подтикна още повече смелият рицар на ,,печалния образ” към битка. Подобно чувство обзе и мен самата като си седях на покрива. Ласките на вятъра накараха пулса ми да затупти още по-силно.

Ето, че баба ме извика, но аз едва ли щях да и обърна внимание. Не е толкова важно това, което тя щеше да ми каже (да измия чиниите или да полея цветята). Силата, която усещам в косите си е невероятна. Чувствам се като единсвения човек, който ще спаси света от злото. Дон Кихот продължи напред ,,без да се вслушва във виковете на оръженосеца си Санчо”.

,,След това той призова от все сърце господарката си Дулсинея, помоли я да го подкрепи в изпитанието”, което му предстоеше в името на любовта към любимата инай-вече към целия свят. Аз също се чувствам като него – обичм всичко около мен имисля, че мога да понеса каквото и да е само да остана в този прекрасен свят.

Вятърът се усили, сърцето ми направо ще изцкочи. Дон Кихот се ,,прикрепи зад щита си, закрепи копието и пусна Росинант в галоп срещу първата мелница, която се изпречи пред него.” Напрежението се увеличваше… Той ,,нанесе удар в крилото и, което в този миг вятърът така шеметно завъртя, че копието се строши на парчета, а кон и конник бяха подетии изхвърлени на полето в най-жалко състояние”. Усетих болка, все едно, че бях паднала от голяма височина. Вече дъждът се стичаше по лицето ми, аи бях доста уморена. Всичко вече изглеждаше сивои мрачно. Къде беше този красив свят, който ме караше да преливам от мечти. Дон Кихот, също като мен, осъзнава истината, само че при него Санчо Панса толкова време се опитва да му покаже това, а ,,странстващия рицар” отвърна, че ,,мъдрецът Фрестон, който ограби стаята и книгите ми, е превърал тия великан и в мелници, само и само да ме лиши от възможността да се окича със славата на поедата”.

Битката със злото беше труднаи съдбовнаи цялото съществуване заеисеше от моята борба. Аз бях героиня и покровителка на доброто. Уффф… баба ме вика!!! Този път май ще слезна да видя за какво ме вика, а и да си взема суха кърпа. Но това не е краят, защото следващия път ,,неговите зли магии (на Фрестон) ще бъдат обезвредени от силата на меча ми”.

Борбата с “вятърни мелници”?

източник: www.cult.bg

Борбата с “вятърни мелници”? Каква е тази борба? Има ли смисъл? Защо се борим с “вятърните мелници”? И какви са тези вятърни мелници? Защо се залъгваме с такива противници? Много въпроси и толкова много отговори.Едва ли можем да отговорим на всички тези въпроси, които ни глождят отвътре.

Борбата с “вятърни мелници”? Защо я наричаме така? Всеки ден се сблъскваме с някакви проблеми, но съществени ли са те? Обмисляме ли ходовте си или действаме направо? В повечето случаи действаме направо, без да се замисляме защо постъпваме така и дали ситуацията е съществена. Хората, които се сръжават с “вятърни мелници” разбират тези битки като съществуваща реалност, истина. За тях вятърните мелници са истински противници. Самите те не правят разлика между реално и нереално, и защо се борят с “вятърни мелници”. Тези хора чувстват, че са непотребни и невършат нищо полезно. Затова си измислят проблеми, за да привлекат интереса на околните. Така се чувстват потребни и щастливи.

А защо се борим с вятърните мелници? Може би не само чувството ни за потребност ни накланя в тази посока. Борим се за самата идея, макар и да не е правилна. Ние отстояваме себе си, защото сме си наумили нещо. Много е трудно да се откажем от нашата идея за нещата, която сме си изградили. Това са човешките черти. Да отстояваме идеала, в който вярваме е основата на живота.

И защо се залъгваме с такива противници като вятърните мелници? Точен отговор на въпроса е даден в романа на Сервантес “Дон Кихот”. Как от обикновен идалго се пранася в приказния свят на рицарските романи, където се бори с вятърните мелници. За него те са истински великани с огромни боздугани. Дон Кихот ги възприема като противници, които ще го нападнат всеки момент. За него те са истински противници. Но защо от спокойния живот, който води като Алонсо Кехана се превъплъщава в странстващ рицар? Зашото не е имал достатъчно динамичен живот, затова на стари години търси приключения.

Има и други примери от човешкия живот. Много често казваме за някого:”Вятър го вее на вял кон!”. Това означава, че следва една нереална идея, но за него съществена. Самият вятър удохотворява непостижимото желание на човека.

Борбата с “бятърни мелници” е нещо нереално за тези, които не се борят с тях, но съвсем съществено за онези, които се “дуелират” с тях. А ако изчезне самото желание за борба, сигурно няма да се справим в живота.

"Дон Кихот - израз на ренесансовите идеали на Сервантес" = "Свободата Санчо е висше благо" Ето това може да ти помогне: Сервантес създава своя роман в разцвета на Ренесанса в Европа. И е парадоксално на пръв поглед, че романът по замисъл е трябвало да бъде развлекателно четиво. Но Ренесанса ражда велики творци, които задълбочено и с размах, с езика на изкуството, претворяват силните нови идеи- за човека и неговата значимост, хуманизма, за доброто в света и много други. Героят на Сервантес е обеднял идалго в началото на романа. Така той не би могъл да бъде въплъщение на ренесансовия идеал. Но когато решава да стане рицар- да изиграе най- истинската роля на живота си- точно тогава той намира израз на най-съкровеното в душата си. Макар и не съвсем реално, по детски наивно, Дон Кихот се превръща във въплъщение на доброто, което шества по света. Героят пътува, за да предизвиква и наказва злото, за да търси човека в неговото духовно величие. Облечен в комична форма, Дон Кихот е мъдрец по природа. Неговото безумие, отприщва великата любов, която носи в сърцето си, голямото благородство и силният дух. Въпреки думите на каноника, който хули рицарството и не вярва в неговите послания, Дон Кихот отстоява твърдо рицарските идеали. Сервантес променя ролите - един духовен човек е лишен от емоция и въображение, а следователно и от доброта. А Дон Кихот - безумен в идеята си е много по-силен и по-истински от каноника. Стандартното мислене е разрушено и представите за света и човека се сменят. Рицарят е хуманист по природа. И във всяка една случка от романа, той защитава тази своя житейска позиция. Това е мотивът, който го тласка да бъде по рицарски полезен на ближния. В думите на Дон Кихот, Сервантес влага мъдрост и ново мислене по всички културни, социални и политически въпроси на своето сложно време. В речта си пред козарите, Дон Кихот споделя с носталгия, че много по-добре би било да се живее в ‘златните’ векове, когато е липсвало ‘твое’ и ‘мое’ , т.е. класовото деление не е било познато. Героят зове за простота и естественост в човешките отношения:’1’. Тази фалшива условност само обременява човека. Това е и голямата демократична идея на ренесанса, който ползва античността във всичките й форми. Дон Кихот нарича ‘омразен’ век времето в което живее, защото липсва свободата. На човека се гледа не като на личност. Липсва ‘мир, приятелство, сговор’. Искрени хора няма. Всеки изпълнява своята житейска роля. Парадокс е, че рицарят Дон Кихот, изпълнявайки своята роля, призовава към освобождаване от условностите. Той, рицарят, кани своя оръженосец Санчо да седне заедно с него. Мисълта е за равнопоставеност в човешките отношения: ’2’. Моралните категории за Дон Кихот са ясни и прости. Любовта към човека, към живота, към приятеля е друг аспект на ренесансовото мислене. То в много голяма степен се доближава до християнските представи за добро и любов. Рицарят от Ла Манча не би могъл да понесе насилие и неправда в света. Затова той се бори с всички сили за изкореняването й. Въпреки оптимизма си, в края на романа за него е ясно,че злото в света е непобедимо. Дон Кихот в една от речите си говори за липсата на морал в управлението. За него е обидно да се съизмерва с властващите. С болка споделя, че правосъдието е опорочено с ‘милост и корист’. Той, безумецът, е прозрял дълбоката същност на управлението – с пълзене, с нагаждане, с притворство и всякакви други методи се стига до върха. И е възмутен, отвратен от това. Като контраст авторът посочва, че единствено честта и достойнството са присъщи на рицарите. Ако приемем това за метафора – то значи, че те са присъщи на благородните личности. И все пак, в романа на Сервантес основните послания са към човека и за човека- връх във вселенската хармония. Идеалът си за човешка личност писателят формулира в мъдрите съвети, които Дон Кихот дава на Санчо. В тях са вместени хармонията м/у дух и тяло- типична за Ренесанса. Физическа чистота, изискан вид, природосъобразен живот са външните форми за личностна изява. Но по-важна е душата и нейната извисеност- благородството у човека. Тази идея напомня една библейска мъдрост:’3’. Чистотата на душата, простотата в общуването. Да бъдеш горд и с достойнство, а не надут. Да живееш в хармония със себе си и с околните. Да бъдеш трудолюбив, а не мързелив. Всички тези послания са проверени от живота. Но за Сервантес те са оня копнеж на духа, който желае едно по- хармонично, по-истинско общество. Неуморният рицар след като се бори със злото достатъчно дълго, отново чрез художествения похват ‘преобразяване’, става Алонсо Кехана Добрият. И в предсмъртния си час завещава на близките си своята болка от неизтре*имото зло и моли за снизхождение към рицарските дела. Сякаш съжалява за времето, прекарано като рицар. Но той е направил малко по-добри всички хора,които са го познавали. В това е значимият смисъл на неговото послание.Дон Кихот е образ-символ на човешкия оптимизъм и не изтляваща вяра в човека, в неговите добродетели. Той остава в съзнанието на милиони хора от различни епохи с нежността и мекотата на душата си, но и с твърдата воля и копнеж за справедливост. Героят е емблема на свободния човешки дух, дух, който не знае граници.

Моля ви , трябва ми спешно до края на деня ""Безумие и мъдрост в образа на Дон Кихот"" (интерпретативно съчинение) или "Трагичното и комичното в оброзо на Дон Кихот""(интерпретативно съчинение) Първата тема я има в коментар 9!!! арти

Може ли някой да ми даде насоки в писането на есе върху Дон Кихот на следната тема - Рискът да бъдеш различен, или да постне някакви материали. Спешно ми трябва за петък!!!

Редактирано 3 януари 200719 г. от idi_kotkata (преглед на промените)

хора, моля ви се, помогнете

Здравейте!Спешно ми трябват за утре до 11-11 и 30 сутринта всички поговорки и пословици на Санчо Панса в двата тома на "Дон Кихот".Надявам се ще помогнете и ви благодаря предварително !

Литературноинтерпретативно съчинение на тема "Образът на света в романа на Сервантес" ми трябва много спешно а прерових целия нет и няма нищо... Помогнете, може пък да не съм проверил всичко... Предварително благодаря!

това е заглавието моля ви трябва ми за тази ве4ер трябва да е интерпретативно съ4инение с няколко примера от текста...плс