За този блог

Публикации в този блог

observer

Орисия

Орисия

Утрото беше тежко. Събудих се и едвам отворих едно око – другото беше залепнало и гурелясало. Имах убийствен вкус в устата си, все едно Дебелия ми беше срал там, а той яде ла**а още преди да ги сложи в устата си. Имах смътен спомен от края на купона. Тревата беше хубава, но явно прекалих с алкохола. Усещах някакво блаженство до момента, в който не реших да се размърдам. Имах чувството, че месата ми ще паднат от костите. Реших да се завъртя и усетих една ръка, която ме затискаше. Пак ли? Когато се напия и не знам какво правя. Събуждал съм се до всякакви жени. Явно ужасът от изненадата сутрин е от малкото неща, които ме карат да се чувствам жив.

Обърнах се и видях до мен симпатично лице. Отдъхнах си. Последния път се събудих до две жени – едната дебела и хъркаща, а другата смугла, приличаща на ходещ скелет. Все едно се събудих в анимационен филм. Общото между тях беше, че бяха отчайващо грозни. В сравнение с тях, момата до мен беше направо красива. Явно започвам да придобивам вкус. Момичето беше отвито и голо. Завих я. Имаше приятно, сочно тяло. Аз обаче бях свършен и тази гледка не ме впечатли.

- Как е любимия ми анимационен герой? – Дебелия отвори вратата с трясък.

- Дебел, изчезвай! – гласът ми беше стържещ като вокала на „Sorrow” – все едно бях пил киселина за разпяване. Опитах се да си прочистя гърлото, но без всякаква надежда.

- Хич не ми пука, кой ще ме чука; хич не ми пука, кой ще ме чука.... – Дебелия беше в настроение. Но аз не бях. Той се въртеше и танцуваше като дрогиран пингвин.

– Браво бе майсторче! Опука момата! Чак съседите чуха, че я боли, защото е девствена...

Мазна усмивчица се появи на лицето му.

Аз изтрезнях. Тъкмо бях помислил, че помъдрявам, а то...

От цялата тая дандания, ЖЕНАТА до мен се размърда и аз изтръпнах. Не сега! Само не сега! Не мога да водя от ония разговори. Не ИСКАМ!!!

Скочих рязко и затърсих дрехите си. Тъкмо бях започнал да обувам дънките си подскачайки и залитайки, когато се сетих, че Дебелия е още в стаята.

- Добре ЛЮБОВНИКО, излизам преди да си ме превърнал с поглед в куц сперматозоид... – явно реши, че е казал нещо смешно и целия се разтресе. -Ще те чакам долу с момчетата.

Излезе и трясна вратата, за да изтръпна още веднъж. „Мазен гъз” помислих си аз.

Трябваше да намеря фланелата си. Боже, колко разхвърлена беше стаята. Почти колкото моята. Видях единия ръкав подаващ се от леглото. Беше почти под момичето. Мамка му! Защо трябва да е лесно, като може да е ГАДНО! Дано да не беше затисната. Надежда всяка тука оставете – беше затисната. Мина ми през акъла, да си тръгна така и долу да си намеря нещо за обличане. Прекалено страхливо! Реших да си взема блузата и да си тръгна с гордо вдигната глава. Дръпнах одеялото за да видя колко от злополучната ми дреха е затисната и...КРЪВ. Бях пропуснал между ушите си дебелашките напъни за хумор на мазния гъз, но... Явно е бил прав. Мамка му! Как можах?!!!

- Ти ли си? Изглеждаш доста странно сутрин!

Нежния женски глас се заби в корема ми. Направо живота ми мина като на лента. Исках земята да се отвори и да ме погълне. И всички останали клишета да ми се случат.

От колко ли време беше будна и ме гледаше как се опитвам да се измъкна най-жалко?

@@@

Стоим с Дебелия и Къдравия в градинката и пием бира от кутийка.

- Дебел, ако ми направиш орална любов ще ти купя „Задно Чудо” от оня мензис Азис. – Къдравия се опитва да поддържа разговора.

- Що не вземеш да ме цунеш по мазния гъз, бе анимичен пинчер? – Дебелия не остава длъжник.

Докато момчета си приказват, кой какво би направил на родните на другия, аз мълча. Предъвквам всичко. Започвам със обичайните клетви, че няма да пия повече, че няма да правя повече така...и се спирам. Няма полза. Мъча се да си спомня нещо от снощния купон, но пред погледа ми препускат само бели петна.

- Глей я тая мазна мърша как се е замислила. Ало, Огюст Роден, стига мисли бе, че ще се вкамениш и ще станеш на фъшкия. – Дебелия ме тупва по гърба силно, така че главата ми ще падне. Обикновено му забивам един в рамото, но сега не реагирам. Трудно излизам от блатото на мислите си.

- Я, нашия лебед (така ме дразни дебелия, защото ‘лебед’ е обратното на ‘дебел’) е Флюбен! Не се измъчвай братчето ми. Ко толкова? Свършил си мръсната работа...дори девойката може да ти е благодарна. Не си го слагай това на байпаса.... Ей, къдрав пудел, я отиди да вземеш по още една бира, че е твой ред. Какво, не искаш ли? Я кръгом и да видя как ти бият мършавите пети в сладкото дупе...

Дебелия и Къдравия продължават да се дръгнат и да спорят кой да иде за бира.

Аз гледам оранжевото слънце и въздишам...

@@@

Университета е пълен с хора. Аз стоя в края на двора и чакам Дебелия, който е отишъл до канцеларията да си вземе студентската книжка. Къдравия е в страни от мен и зарибява някакво гадже. Бива го в това.

- Знаеш ли, че миналата година бях в отбора за световното по Counter Strike? – чувам го да пита девойката. Няма да му уври къдравата кифарица на това диване. Усмихвам се докато го слушам как говори всякакви тъпотии на девойката. Той си има теория – жената не гледа, тя СЛУША. Не е важно какво казваш, а как го казваш. И има успех. Винаги се урежда с ново гадже и все готини и тъпи като изстинало шкембе. Малко хора знаят, че е един от най-умните програмисти. Господ давал, давал...та място за мозък не останало. Така му вика Дебелия – „На теб Господ ти е сложил само калкулатор в главата, ама от старите – „ЕЛКА”, и понеже останало малко място за мозък, дал ти е мозъка на плъх травестит”. „А на теб ти е дал дебело черво на стар слон от цирка, който има перманентен запек!” – не му остава длъжен Къдравия.

Дебелия излиза от сградата на университета и още преди да е изминал и половината разстояние до нас, крещи с цяло гърло:

- КУРВИ!

Сякаш не го виждаме. Как може да го пропусне човек него? Всички се обръщат да видят кой е тоя простак, а той грее все едно ще му връчват нобелова награда за мир. Отдавна не се впечатлявам на неговите изблици.

- Дебел, стига си крещял! Всички знаят вече колко си ПРОСТ! - извиква се Къдравия. – Не се напъвай, че доктора каза, да си пазиш хемороидите!

Дебелия се засилва и се опитва да ритне Къдравия:

- Програмист тъп, цъвката ти ще пръсна, като ти завра целия хардуер отзад.

- За проблемите отзад, имам ръждояд...

Каква идилия.

В тоя момент вдигам очи и Я виждам. Ченето ми пада... Нямат ли край мойте мъки и наказание? ТЯ идва към нас....

@@@

Седим в кафенето и аз мълча. Тя говори все едно сме стари приятели, все едно нищо не е станало между нас. Слага нежно ръка върху моята, а аз не смея да я погледна. Обръщам глава настрани и виждам как Дебелия е залепил кифоча си на стъклото и се е размазал като свинска глава, докато прави разни физиономии. А една крачка зад него Къдрави се прави, че уж го чука и го шляпа по големия диференциал.

Успявам само да се хвана за главата. Чувам как тя се смее. Изненадам съм. Ставам и я хващам за ръка, за да я отведа далеч от тия професионални кретени. Най-после си се чувствам ‘АЗ’.

@@@

Целувам я и ръката ми се спуска по нейната дясна гърда. През дрехите не мога да усетя кой знае какво. Обаче устните й са меки, а дъхът й разпалва огън в мен. Стоим в сянката на входа и нямам сили да се отделя от нея.

Най-после се решавам да си тръгна, а тя ме хваща за ръка. Виждам очите й как светят като на котка в тъмното. Зная, че ще се кача горе с нея и ще се любим страстно. Тя ми призна, че ме е харесала доста преди купона на който преспах с нея. Избрала ме е. Почувствах се кофти в началото, само за момент. После обаче реших, че жена, която действа така целеустремено и вдъхва на такъв пройдоха като мен непознат стремеж да се държа възпитано, значи няма цена. Аз съм влюбен!

Понякога не трябва да търсим и да преследваме нещата от живота. Те сами идват към нас.

observer

Любов

Любов

Следобед:

- Мислиш ли, че правилно съм постъпил?

Павел беше седнал на циментовата ограда и клатеше нервно крака.

- Мисля, че си пълен идиот! Защо си отстъпил и си оставил онова лайно да я спечели без борба? Ти....хрхрхрхрх.....

Мартин крачеше ядосан наоколо и ръкомахаше, обхванат от безсилието, че не може да направи нищо за това, приятелят му да не се държи като абсолютен загубеняк.

- Не мога да си представя, че си толкова слабохарактерен!

Павел мълчеше и стоеше с наведена глава. Изведнъж скочи рязко и без да погледне приятелят си, започна да се отдалечава с бързи крачки.

- Точно така! Бягай и от мен. Не можеш да избягаш от целия свят...овчедушен...

Павел не дочака Мартин да довърши и шумът от неговия бяг заглуши това, което не искаше да чуе.

Бяга докато го заболя корема отляво и докато въздухът му не започна да излиза рязко и болезнено от дробовете. Превит на две, хванал коленете си и хриптейки, той видя как влагата от очите му започна да мокри земята под него. Първата любов боли, особено когато си на 16 и не знаеш какво да правиш.

***

Предният ден:

- Ти ме харесваш нали? - Мариела гледаше навелия глава Павел.

Павел мълчеше. Нямаше сили да я погледне. Тя усещаше неговата слабост и се забавляваше.

- Кажи ми де! Харесваш ли ме?

Павел се обърна и тръгна в другата посока. Това вбеси Мариела.

- Ти си загубеняк! Лузър! Педал!... – мразеше когато не й обръщаха внимание, защото беше свикнала всички около нея да се съобразяват с мнението й, а мъжете да я заглеждат, с оня похотлив поглед...

***

Следобеда на следващия ден:

По времето, когато двамата приятели се скараха, Мариела се разхождаше с един едър и тъповат младеж, с прякора Исата. Мариела беше най-хубавото момиче в класа на Павел. Висока и стройна, тя ловеше око и караше съучениците, приятелите на баща й, а и всички останали мъже, които я видеха, да им текат лигите по нея.

Исата беше 2 години по-голям от нея, самовлюбен и жесток.

- Знаеш ли, че един съученик ме сваля? Направо не мога да се отърва от него...

- Кой е тоя червей? Само ми го покажи и ще му размажа мутрата! – кокалчетата на ръцете му бяха побелели. Обичаше да тормози по-малките и да ги бие.

***

Така и стана – Мариела показа Павел на Исата и той го преби... Така започна лятото.

***

Павел работеше на един строеж близо до тях си. Работниците го смятаха за откачалка, но той си вършеше работата усърдно, а и беше кротък и търпеше мълчаливо подхвърлянията на колегите си. Затова техническия на обекта го държеше, а и винаги можеше да разчита на него. Понеже момчето му беше симпатично, повери го на най-добрия си майстор - бай Генчо.

По лицето на Павел още стояха следите от побоя, който му нанесе Исата. Той не се опита да прикрие следите, каза, че не е видял кой го е пребил и се затвори още повече в себе си. Почна да страни от единствения си близък приятел – Мартин. Само факта, че Мартин замина за селото си за лятото, спаси останките от тяхното приятелство. И понеже нямаше какво да прави, Павел се хвана да работи като общак на строеж.

Бай Генчо наблюдаваше момчето и изпитваше симпатия и състрадание към него. Още от малък работеше, сам се беше борил с живота и живота го беше научил на състрадание. Като гледаше момчето нещо в него се прекършваше и го натъжаваше. Но при всичките си опити да се сближи с момчето, то така и не откликна.

Един ден, един от работниците падна от втория етаж и си счупи крака и китката. Най-близо до него се оказа Павел, който стоя с мъжа докато дойде линейката. Не изглеждаше въобще изплашен от злополуката, а някак по-замислен от обикновено. Вечерта бай Генчо го повика. Искаше да го пита дали се е уплашил и да му благодари от името на работника.

-Има ли семейство Мехмед?

Бай Генчо стоеше изненадан, канейки се да каже предварително намислената реплика.

-Има. Има жена и две деца...

И той му разказа за семейството на Мехмед. През цялото време Павел слушаше без да продума нито дума. Щом свърши, бай Генчо погледна Павел и зачака какво ще направи момчето. Павел само стоеше и нищо не правеше.

- Я ела да изпуша една цигара. Ти пушиш ли?

Слязоха долу и бай Генчо запали един фас.

-Знаеш ли, едно време исках да стана боксьор. Баща ми беше против и ми каза, че ако разбере, че съм се бил, ще ме изгони от къщи. Аз разбира се бях твърдоглаво пичлеме и почнах да ходя на бокс. Бях набит и силен и ми се отдаваше. Бързо станах достатъчно добър за да ме пуснат да се бия. Направих 5 срещи без загуба. И се възгордях. На 6-тата среща попаднах на един опитен боксьор и той ми счупи носа. Трябваше да се откажа от срещата. И загубих. Когато се прибрах, баща ми ме наби, както бях със счупен нос, въпреки, че бях дангалак и почти с глава по-висок от него вече. След като му мина яда, той ме извика и ми каза нещо, което цял живот ще помня. Искам да го кажа и на теб сега. Още ми е пред очите, как седна, извади един тютюн, поигра си с цигарата и докато я палеше заговори:

„Цял живот се боря с живота, за да осигуря достоен живот на теб и на майка ти. Живота е достатъчно тежък. Ти вече си мъж и от сега нататък ще трябва сам да вземаш всяко едно решение и да се бориш сам. Ако решиш, можеш да продължиш с бокса. Искам обаче преди това да ти кажа нещо. Знаеш ли защо те е бил другия пехливанин?” Той ме изгледа, а аз макар да имах какво да кажа, само стоях и го гледах.

„Кажи де, защо те е победил?”, подкани ме той. Аз казах, че съм паднал, защото не съм бил достатъчно добър, достатъчно бърз.

„Не! Той те е бил не защото е бил по-силен от теб или по-бърз, а защото не си бил достатъчно уверен в себе си. Нямал си хъс да победиш. И той те е бил.”

„Мъжът не е на върхът на юмруците, а тук!” - бай Генчо докосна гърдите на Павел. Павел наведе глава и погледна мястото, където старият майстор го беше пробол с пръст.

- Още горят гърдите ми, момче! От пръста, който ми показа къде живее един мъж. Ти имаш сърце, обаче те е страх да го използваш, мамка му. „Бий се или се откажи!” – това ми каза баща ми. Живота ми не винаги е бил такъв. Имах семейство, което Господ ми отне, но аз продължих да се боря. А ти защо си се отказал?

****

Вторият учебен ден:

Исата и още един тъпунгер бяха заобиколили Павел. Щом си намериш жертва не я оставяш, а я унижаваш докато й отнемеш и последната капка достойнство. Юмрука на Исата се стовари в корема на Павел и го остави без дъх на земята, с отворена оста, мъчещ се да поеме поне глътка въздух.

- Ти си една мазна лига! – Исата гледаше как Павел се изправя и чакаше пак да го удари. Павел се извъртя и замахна. Изненада Исата и другия побойник. Удари силно Исата в лицето. И замахваше още веднъж, когато мазника зад него го събори с тяло. Щяха да го пребият много жестоко, ако не се беше намесил учителя по физическо. Павел беше успял да разбие устата на Исата. Докато се мъчиха да го изправят на крака, и докато от него течеше слюнка, сополи и кръв и въпреки болката, Павел се усмихна.

***

Две седмици по късно:

Мехмед и още двама бивши колеги на Павел причакаха в тъмното Исата и му избиха от главата всякакви идеи да тормози по-малките от него.

Павел се възстанови и постепенно възроди дружбата си с Мартин. Двамата усещаха, че има нещо ново, което само могат да усетят, но не могат да кажат на глас.

Смелостта не е липса на страх, а наличие на любов. Любов към живота. Любов!

observer

Сянката на сърцето

Преди 2 години, 6 месеца, 14 дни , 4 часа, 28 минути се разделих с двамата най-скъпи за мен хора – най-добрият ми приятел и жена ми. И сега ми е кисело на душата, а от двуцевката на лицето ми текат сополи като от крайморско свлачище. За пред околните се държа като мъж, но остана ли сам, усещам че нещо натежава на душата ми и изпъва душевните ми слипове – както казват хората – напълвам гащите.

Мъжете в нашия род са мухльовци. И аз не правя изключение. Винаги сме разчитали на жените около нас, които (благодаря на съдбата) са оправни, борбени и проклети. Както казваше баба ми – за такива редки ла**а като нас, си трябва здрава лопата, и пак не се задържаме на нея. В детските ми години аз бях надеждата на рода, да прекъсна това мъжко слабоволие и слабоумие. Майка ми ме е раждала цяла нощ, толкоз проклет съм бил. Поне така мислели. В действителност със сигурност съм си стоял в майчината утроба не от проклетия, а от мързел, който се отрази пагубно на живота ми. Още няколко години обаче умело съм заблуждавал матриархата вкъщи. Като съм бил на 3-4 годинки съм набил едно по-голямо съседско момиче, което се опитвало да ми задигне играчките. Баба ми, едра, здрава (и много красива) жена, стояла отстрани и с гордост гледала как проявявам мъжките си инстинкти, и се намесила едва когато момичето започнало да крещи като заклано, докато съм я влачил из прахта за косата. Този ден баба ми ме гледаше с онзи неин странен блестящ поглед, така, както и дядо не е гледала, докато е била още невинна мома. Това го разбрах години по-късно. Този паметен ден, който се води за връх в моя живот, аз направих всичко, което искаше баба от мен, както всеки друг ден. Корава жена беше тя и не позволи умилението и надеждата да я размекнат и да ми пусне аванта от домакинските задължения.

Амазонското тяло вкъщи разбра, че ще съм същия хвалипръцко, както поколенията мъже преди мен, в деня в който заведох да им представя голямата любов на живота си – моята бъдеща (тогава) и бивша(вече) жена. Само един поглед им трябва на проклетите жени за да се разберат една друга. Баба и майка просто погледнаха момата пред тях и отсъдиха – замесена от същото тесто, от което са замесени и те. Което автоматично означаваше, че съм като прародителите си от мъжки пол т.е. мекотело, което е на дъното на еволюционната супа, недостойно да се нарече мъж.

Всъщност проклятието на мъжете от моя род не е само в характера, а и във външността. Пусто му и недно тесто, от което сме замесени – гъста, мека и чуплива коса; лъскава и черна като пера на гарван. Очи синьо-зелени или сивозелени, ясен и искрящ поглед. Едри, здрави и бели зъби, покрити от устни, които жените наричат “меки, сладки и чувствени”. Здрави ръце и мускулесто тяло. Баба казваше, че ние сме като захарен памук – изглеждаме добре и вкусни, ама всъщност сме въздух под налягане. Заради тая си външност, никога не съм имал проблем с жените. Всичко ставаше прекалено лесно, за да има какъвто и да е възпитателен ефект.

С бъдещата ми жена се запознахме твърде любопитно. Понеже бях леке от високо качество, надарено с много сила и малко мозък, аз често влизах в пререкания, стигащи до бой. Сигурно съм чул от майка ми милион пъти следната реплика: “Здрав съм те родила в мъки, а ти ще се осакатиш и пак мъка ще ми донесеш! Пройдоха с пройдоха!” Да си призная, в по-късни времена, рядко оставах да чуя края на тая паметна реплика – завъртах се на пета и дим да ме няма.

Та и този път се бях забъркал в поредното сбиване. Двама кретени, на единия вече му бях хвърлил око, се правеха на мъже и се дърпаха с две кифли. Аз тъкмо си търсих повод да се заям с тях, когато повода ме удари сам по главата – разгорещен от хормоните си, единия проскубан петел изтървал шапката си и тя ме фрасна по лицето. Направо побеснях, и докато те се опомнят, вече бях прегазил единия и се насочвах към другия. В суматохата той се препънал и бутнал едната девойка, тя само изпищя, обърна се и… ме цапардоса по лицето. И така аз стоях пред това прекрасно цвете, потен, миришещ на ярост, с разбит нос и риза цялата в кръв. Дето се вика успя да ми вземе уважението… А после - то си е ясно.

С най-добрия ми приятел се запознахме в училище. И двамата бяхме вече изключвани и премествани заради лошото си поведение. Но не и заради лоши оценки. Макар и щури като луди магарета, и двамата имахме много добри оценки – на мен ми се отдаваше с лекота ученето, а той имаше феноменална памет.

Междучасието чистех черната дъска, когато нещо ме шляпна през лицето – мръсния парцал с който чистихме дъската. Исках да хвана виновника и да му навра главата в кофата с мръсна вода, където перяхме парцала. Не се наложи дълго да търся виновника(което е много необичайно, защото всички знаеха моя нрав в подобни ситуации). Срещу мен стоеше една ухилена до ушите физиономия. Така и не разбрах защо не се сбихме тоя ден. ‘Така ни било писано’ – щеше да каже баба. Може и така да е. Нещо в откритата усмивка и честното лице ме спря, може би. Той си беше такъв – открит човек, който можеше и старшината в казармата да разтопи; верен до смърт приятел, на който можех да разчитам повече, отколкото на себе си. Веднъж дядо, като ни видя двамцата, каза с неговия спокоен и равномерен глас – “Две крастави магарета и през девет села се намират”. И беше прав. Двамата се лепнахме като дупе и гащи – винаги заедно, винаги неразделни. Ако единия беше с разбита уста, другия беше със счупен нос, докато се е опитвал да защити приятеля си. Всичко правихме заедно – от белите, та до гоненето на момите. А като му дойде времето той ми стана кум.

И ето ме – девет години по-късно, стоя в дъжда, мокър до кости, а отвътре горя. Ревността ме изгаря, тежи ми в гърдите болката от лъжата и унижението, че всички около мен знаят и ми се смеят зад гърба. Вярно е, че нещата не вървяха напоследък между мен и жена ми. Бяхме се отдалечили един от друг, тя беше станала някак по студена и безразлична, а на мен сякаш ми беше все едно – равнодушие. После заподозрях нещо, загнезди се в сърцето ми семето на съмнението и започна да расте. Несигурността и ревността ме подлудяваха, но нямах силата да поставя въпроса ребром. Исках доказателства. И стоях в дъжда, за да видя това, което вече знаех, но не исках да си призная. Дъждът валеше на едри и силни капки, но аз нищо не усещах. Единственото което ме интересуваше, беше осветения вход на административната сграда, който щеше да ми даде всички отговори. Ето я и нея – перфектна както винаги. Заради такава жена всеки мъж е готов да скочи в ада. Но не и аз. Вече не… Изведнъж от водната завеса на нощта се показват фарове на скъп черен джип. Не мога да видя добре! Заради страха да не бъда разкрит, аз съм се дръпнал на отсрещния тротоар, където хиляди пъти съм я чакал. В ясно време бих видял всичко добре, но сега? Не бях преценил обстоятелствата. Изпълнен съм с разочарование, че ще пропусна да ги видя двамата заедно. Бързам към колата си. Не зная какво да правя. Машинално тръгвам след тях. Вадя телефона си и звъня на моя приятел. Включва се гласова поща – на командировка в чужбина е. Бях забравил. Ще трябва сам да решавам какво да правя. Ще ги последвам пък после каквото сабя покаже…

Те спряха пред малък и скъп хотел извън града. Аз съм на разстояние и виждам как слизат от колата. Виждам само силуети през чистачките и водата която се излива от небето. Те няма да ме очакват – аз също казах, че отивам в командировка. Стоя няколко минути и мисля, кой може да е тайнствения мъж. Осъзнавам, че през тия години, така и не се сближих с познатите и колегите на жена ми. Докато премислям и се колебая дали да си тръгна или ако остана какво да правя, виждам стая, която светва. Това са те. На втория етаж са и ако искам, мога да се кача и да ги видя. Безумна идея! Отварям жабката и вадя машинално един ловен нож, който винаги държа там. В стомаха ми пърхат прозрачните пеперуди на страха. Гневът обаче е по-силен.

Не си спомням как изминах пътя от колата до хотела, как съм се покатерил по терасите. Спомням си отворената леко врата и завесата, която се подаваше през нея. Времето беше спряло и всичко беше толкова тривиално, толкова обикновено. Невярна съпруга и мъж рогоносец, хотелска стая и острие, което усещах болезнено да тежи в джоба ми. От дете обичам ножовете и зная, че няма убийство с една прободна рана. Ножът е оръжие на яростта. Усещам вятъра и се чувствам смъртно спокоен. Кръвта ми вече не е огън, а студен метал. Прекрачих прага…

Като малък много обичах една книга с африкански приказки. Най-любима ми беше приказка, в която се разказва за едно момче, чиято майка е болна. Лекарството, което може да я спаси, се намира в един град, където слънцето никога не залязва. В този град хората нямат сенки. И всеки чужденец много лесно може да се позна по неговата сянка. Всеки дръзнал да влезна в града на вечното слънце, без позволението на неговите жители, бива убиван. Момчето намерило мъдрец, който единствен знаел как може да се влезне в този град и да се излезе жив и с лекарството в ръце. За да няма сянка, човек трябва да се откаже от сянката на сърцето си – ярост и гняв, завист и страст. Тогава той щял да загуби и сянката на тялото си, защото щял да бъде с чисто сърце. С чисто сърце. С чисто сърце…

Стоях тихо в стаята и гледах двамата как се любят. Усещах стоманата в ръката си, смелостта в сърцето си, усещах и волята в корема си. Пристъпих крачка напред и още една. Те ме усетиха и спряха да се движат. Дали човек усеща Смъртта си? Исках да видя лицата им, исках да разбера кой е той, исках да зная защо. Последното нямаше да го разбера със сигурност. Дали това беше нещото, което искаха жените в семейството ми? Да бъда истински мъж, който се грижи за жена си, който предпазва семейството? Вече беше късно за това. Можех само да се опитам да спася остатъците от достойнството си.

Двамата се отделиха внимателно един от друг. Той се обърна и застанахме лице в лице. Никога в живота си не съм бил свидетел на такава тишина. И на такова напрежение. Кокалчетата на пръстите ми бяха побелели, мускулите ми бяха обтегнати в очакване на съзнанието да им подаде команда за действие – Убивай! Режи! Мушкай! Убивай!

Всичко свърши за един миг. Как ли съм изглеждал? Какво ли са прочели в очите ми? Аз обаче разбрах какво е било изражението на лицето ми, преди години, когато оня мръсен парцал ме перна през лицето. Сега той беше пернал най-добрия ми приятел. Сринах се. Всичко в мен си замина за тоя един миг. Не можех да убия тоя човек. Не можех да спася честолюбието си и да възвърна самоуважението си. Аз бях онова мекотело, за което цял живот ме смятаха.

Просто се обърнах и си тръгнах.

***

Пролет е. Стоя на слънце и гледам живота около мен. Всичко вече отмина. Не съм ги чувал, нито съм ги виждал от 2 години, 6 месеца, 14 дни , 4 часа, 28 минути. А нямам и намерение. Аз бях в самия ад. След онази вечер. Понякога животът може да бъде безпричинно гаден.

Сега обаче в сърцето ми няма сянка, чисто е. Примижам на слънцето и извръщам глава за да видя сянката си…Срещу мен стои едно усмихнато и ведро лице, а към мен се протягат две нежни ръце – приятелката ми. Понякога животът може да бъде и безпричинно хубав. Кой може да каже? А може би за всичко си има причина? Може би човек трябва да загуби себе си, за да намери себе си?