Сянката на Сърцето

observer

1039 прегледа

Сянката на сърцето

Преди 2 години, 6 месеца, 14 дни , 4 часа, 28 минути се разделих с двамата най-скъпи за мен хора – най-добрият ми приятел и жена ми. И сега ми е кисело на душата, а от двуцевката на лицето ми текат сополи като от крайморско свлачище. За пред околните се държа като мъж, но остана ли сам, усещам че нещо натежава на душата ми и изпъва душевните ми слипове – както казват хората – напълвам гащите.

Мъжете в нашия род са мухльовци. И аз не правя изключение. Винаги сме разчитали на жените около нас, които (благодаря на съдбата) са оправни, борбени и проклети. Както казваше баба ми – за такива редки ла**а като нас, си трябва здрава лопата, и пак не се задържаме на нея. В детските ми години аз бях надеждата на рода, да прекъсна това мъжко слабоволие и слабоумие. Майка ми ме е раждала цяла нощ, толкоз проклет съм бил. Поне така мислели. В действителност със сигурност съм си стоял в майчината утроба не от проклетия, а от мързел, който се отрази пагубно на живота ми. Още няколко години обаче умело съм заблуждавал матриархата вкъщи. Като съм бил на 3-4 годинки съм набил едно по-голямо съседско момиче, което се опитвало да ми задигне играчките. Баба ми, едра, здрава (и много красива) жена, стояла отстрани и с гордост гледала как проявявам мъжките си инстинкти, и се намесила едва когато момичето започнало да крещи като заклано, докато съм я влачил из прахта за косата. Този ден баба ми ме гледаше с онзи неин странен блестящ поглед, така, както и дядо не е гледала, докато е била още невинна мома. Това го разбрах години по-късно. Този паметен ден, който се води за връх в моя живот, аз направих всичко, което искаше баба от мен, както всеки друг ден. Корава жена беше тя и не позволи умилението и надеждата да я размекнат и да ми пусне аванта от домакинските задължения.

Амазонското тяло вкъщи разбра, че ще съм същия хвалипръцко, както поколенията мъже преди мен, в деня в който заведох да им представя голямата любов на живота си – моята бъдеща (тогава) и бивша(вече) жена. Само един поглед им трябва на проклетите жени за да се разберат една друга. Баба и майка просто погледнаха момата пред тях и отсъдиха – замесена от същото тесто, от което са замесени и те. Което автоматично означаваше, че съм като прародителите си от мъжки пол т.е. мекотело, което е на дъното на еволюционната супа, недостойно да се нарече мъж.

Всъщност проклятието на мъжете от моя род не е само в характера, а и във външността. Пусто му и недно тесто, от което сме замесени – гъста, мека и чуплива коса; лъскава и черна като пера на гарван. Очи синьо-зелени или сивозелени, ясен и искрящ поглед. Едри, здрави и бели зъби, покрити от устни, които жените наричат “меки, сладки и чувствени”. Здрави ръце и мускулесто тяло. Баба казваше, че ние сме като захарен памук – изглеждаме добре и вкусни, ама всъщност сме въздух под налягане. Заради тая си външност, никога не съм имал проблем с жените. Всичко ставаше прекалено лесно, за да има какъвто и да е възпитателен ефект.

С бъдещата ми жена се запознахме твърде любопитно. Понеже бях леке от високо качество, надарено с много сила и малко мозък, аз често влизах в пререкания, стигащи до бой. Сигурно съм чул от майка ми милион пъти следната реплика: “Здрав съм те родила в мъки, а ти ще се осакатиш и пак мъка ще ми донесеш! Пройдоха с пройдоха!” Да си призная, в по-късни времена, рядко оставах да чуя края на тая паметна реплика – завъртах се на пета и дим да ме няма.

Та и този път се бях забъркал в поредното сбиване. Двама кретени, на единия вече му бях хвърлил око, се правеха на мъже и се дърпаха с две кифли. Аз тъкмо си търсих повод да се заям с тях, когато повода ме удари сам по главата – разгорещен от хормоните си, единия проскубан петел изтървал шапката си и тя ме фрасна по лицето. Направо побеснях, и докато те се опомнят, вече бях прегазил единия и се насочвах към другия. В суматохата той се препънал и бутнал едната девойка, тя само изпищя, обърна се и… ме цапардоса по лицето. И така аз стоях пред това прекрасно цвете, потен, миришещ на ярост, с разбит нос и риза цялата в кръв. Дето се вика успя да ми вземе уважението… А после - то си е ясно.

С най-добрия ми приятел се запознахме в училище. И двамата бяхме вече изключвани и премествани заради лошото си поведение. Но не и заради лоши оценки. Макар и щури като луди магарета, и двамата имахме много добри оценки – на мен ми се отдаваше с лекота ученето, а той имаше феноменална памет.

Междучасието чистех черната дъска, когато нещо ме шляпна през лицето – мръсния парцал с който чистихме дъската. Исках да хвана виновника и да му навра главата в кофата с мръсна вода, където перяхме парцала. Не се наложи дълго да търся виновника(което е много необичайно, защото всички знаеха моя нрав в подобни ситуации). Срещу мен стоеше една ухилена до ушите физиономия. Така и не разбрах защо не се сбихме тоя ден. ‘Така ни било писано’ – щеше да каже баба. Може и така да е. Нещо в откритата усмивка и честното лице ме спря, може би. Той си беше такъв – открит човек, който можеше и старшината в казармата да разтопи; верен до смърт приятел, на който можех да разчитам повече, отколкото на себе си. Веднъж дядо, като ни видя двамцата, каза с неговия спокоен и равномерен глас – “Две крастави магарета и през девет села се намират”. И беше прав. Двамата се лепнахме като дупе и гащи – винаги заедно, винаги неразделни. Ако единия беше с разбита уста, другия беше със счупен нос, докато се е опитвал да защити приятеля си. Всичко правихме заедно – от белите, та до гоненето на момите. А като му дойде времето той ми стана кум.

И ето ме – девет години по-късно, стоя в дъжда, мокър до кости, а отвътре горя. Ревността ме изгаря, тежи ми в гърдите болката от лъжата и унижението, че всички около мен знаят и ми се смеят зад гърба. Вярно е, че нещата не вървяха напоследък между мен и жена ми. Бяхме се отдалечили един от друг, тя беше станала някак по студена и безразлична, а на мен сякаш ми беше все едно – равнодушие. После заподозрях нещо, загнезди се в сърцето ми семето на съмнението и започна да расте. Несигурността и ревността ме подлудяваха, но нямах силата да поставя въпроса ребром. Исках доказателства. И стоях в дъжда, за да видя това, което вече знаех, но не исках да си призная. Дъждът валеше на едри и силни капки, но аз нищо не усещах. Единственото което ме интересуваше, беше осветения вход на административната сграда, който щеше да ми даде всички отговори. Ето я и нея – перфектна както винаги. Заради такава жена всеки мъж е готов да скочи в ада. Но не и аз. Вече не… Изведнъж от водната завеса на нощта се показват фарове на скъп черен джип. Не мога да видя добре! Заради страха да не бъда разкрит, аз съм се дръпнал на отсрещния тротоар, където хиляди пъти съм я чакал. В ясно време бих видял всичко добре, но сега? Не бях преценил обстоятелствата. Изпълнен съм с разочарование, че ще пропусна да ги видя двамата заедно. Бързам към колата си. Не зная какво да правя. Машинално тръгвам след тях. Вадя телефона си и звъня на моя приятел. Включва се гласова поща – на командировка в чужбина е. Бях забравил. Ще трябва сам да решавам какво да правя. Ще ги последвам пък после каквото сабя покаже…

Те спряха пред малък и скъп хотел извън града. Аз съм на разстояние и виждам как слизат от колата. Виждам само силуети през чистачките и водата която се излива от небето. Те няма да ме очакват – аз също казах, че отивам в командировка. Стоя няколко минути и мисля, кой може да е тайнствения мъж. Осъзнавам, че през тия години, така и не се сближих с познатите и колегите на жена ми. Докато премислям и се колебая дали да си тръгна или ако остана какво да правя, виждам стая, която светва. Това са те. На втория етаж са и ако искам, мога да се кача и да ги видя. Безумна идея! Отварям жабката и вадя машинално един ловен нож, който винаги държа там. В стомаха ми пърхат прозрачните пеперуди на страха. Гневът обаче е по-силен.

Не си спомням как изминах пътя от колата до хотела, как съм се покатерил по терасите. Спомням си отворената леко врата и завесата, която се подаваше през нея. Времето беше спряло и всичко беше толкова тривиално, толкова обикновено. Невярна съпруга и мъж рогоносец, хотелска стая и острие, което усещах болезнено да тежи в джоба ми. От дете обичам ножовете и зная, че няма убийство с една прободна рана. Ножът е оръжие на яростта. Усещам вятъра и се чувствам смъртно спокоен. Кръвта ми вече не е огън, а студен метал. Прекрачих прага…

Като малък много обичах една книга с африкански приказки. Най-любима ми беше приказка, в която се разказва за едно момче, чиято майка е болна. Лекарството, което може да я спаси, се намира в един град, където слънцето никога не залязва. В този град хората нямат сенки. И всеки чужденец много лесно може да се позна по неговата сянка. Всеки дръзнал да влезна в града на вечното слънце, без позволението на неговите жители, бива убиван. Момчето намерило мъдрец, който единствен знаел как може да се влезне в този град и да се излезе жив и с лекарството в ръце. За да няма сянка, човек трябва да се откаже от сянката на сърцето си – ярост и гняв, завист и страст. Тогава той щял да загуби и сянката на тялото си, защото щял да бъде с чисто сърце. С чисто сърце. С чисто сърце…

Стоях тихо в стаята и гледах двамата как се любят. Усещах стоманата в ръката си, смелостта в сърцето си, усещах и волята в корема си. Пристъпих крачка напред и още една. Те ме усетиха и спряха да се движат. Дали човек усеща Смъртта си? Исках да видя лицата им, исках да разбера кой е той, исках да зная защо. Последното нямаше да го разбера със сигурност. Дали това беше нещото, което искаха жените в семейството ми? Да бъда истински мъж, който се грижи за жена си, който предпазва семейството? Вече беше късно за това. Можех само да се опитам да спася остатъците от достойнството си.

Двамата се отделиха внимателно един от друг. Той се обърна и застанахме лице в лице. Никога в живота си не съм бил свидетел на такава тишина. И на такова напрежение. Кокалчетата на пръстите ми бяха побелели, мускулите ми бяха обтегнати в очакване на съзнанието да им подаде команда за действие – Убивай! Режи! Мушкай! Убивай!

Всичко свърши за един миг. Как ли съм изглеждал? Какво ли са прочели в очите ми? Аз обаче разбрах какво е било изражението на лицето ми, преди години, когато оня мръсен парцал ме перна през лицето. Сега той беше пернал най-добрия ми приятел. Сринах се. Всичко в мен си замина за тоя един миг. Не можех да убия тоя човек. Не можех да спася честолюбието си и да възвърна самоуважението си. Аз бях онова мекотело, за което цял живот ме смятаха.

Просто се обърнах и си тръгнах.

***

Пролет е. Стоя на слънце и гледам живота около мен. Всичко вече отмина. Не съм ги чувал, нито съм ги виждал от 2 години, 6 месеца, 14 дни , 4 часа, 28 минути. А нямам и намерение. Аз бях в самия ад. След онази вечер. Понякога животът може да бъде безпричинно гаден.

Сега обаче в сърцето ми няма сянка, чисто е. Примижам на слънцето и извръщам глава за да видя сянката си…Срещу мен стои едно усмихнато и ведро лице, а към мен се протягат две нежни ръце – приятелката ми. Понякога животът може да бъде и безпричинно хубав. Кой може да каже? А може би за всичко си има причина? Може би човек трябва да загуби себе си, за да намери себе си?




4 Коментара



Силен си.Силен е духа, родил тези редове.

Аз не бих могла да изоставя сянката...ще изгоря без нея.

Сподели този коментар


Линк към коментара
Може би човек трябва да загуби себе си, за да намери себе си?

Силата е нещо, което се проявява в най-лошите ни моменти. Тя не се изразява само в порчене и мускули...Понякога силата е това, което ни кара да приемем слабостите си, да загубим прекрасния си образ на несломими хора и да загубим сенките си. Това обаче не е еднократно! Това е борба всеки един миг - борба между чудото да си човек и ужасът да си човек.

Случката е измислена, както и героите в нея. Част от нещата съм взел от моя жизнен опит, част от опита на хора покрай мен, а част са просто измислица. Имам идея да напиша една кратка история за чувствителен и раним човек. Или поне за човек, който се възприема така от околните. иска ми се да изследвам дали в душата на такива хора има сила. Дали силата им не е като игла в памук - чака просто някой да ги стисне болезнено силно, за да се прояви. Дано ми остане време за да реализирам идеята...

Далеч не смятам, че съм силен човек...

Сподели този коментар


Линк към коментара

Винаги ме е впечатлявал начина ти на изразяване. Възхитена съм от начина, по който описваш живота. Символите са потресаващи и все пак...

Защо най-нежните сърца се крият в така наречените зли, студени и жестоки хора? Защо ранимостта на душата строи стена от жестокост и амбиция, с тиха, клокочеща злоба и гняв?

Ако отговориш на това, мисля, че би се получил добър сюжет за нашата действителност. ;)

Успех!

Сподели този коментар


Линк към коментара

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход