/ разказ по действителен случай /

 

Така, както си шетам, ценя и хваля талантливи поети, попаднах на един даровит поет - пенсионер от Северна България. Похвалих го, поразписахме се взаимно за поезията, за живелици - преживелици и той ми каза, че издавал поредната си книга. Как, с какви средства, след като имал жена на легло и деца надалече, не питам.

Помоли ме да ми прати файл и да му напиша кратко мнение за стиховете. Не е за първи път подобна молба, приех.

Хареса той написаното, помоли за още. По- дълго да е.

Написах.

Издаде човекът книгата. Помоли за представяне. Приех с удоволствие, защото наистина пишеше хубаво.

Дотук диалогът вървеше нормално, но работата закучи, когато той се запазари за повече от едно представяне и да я купя, че не му стигали парите.

- Как не Ви стигат? Вие издавате редовно.

Ами на, не му стигали.

Любезно отказах, започнах вече да усещам неспирния напор от желания и обидата ми взе връх. Не се чувствах длъжна на никого, но все патя от толерантността си. Обичам хората с мяра, а те не са преобладаващата част в публичното пространство.

Не стига това, ами зачестиха писанията по чат, не мога да отдъхна от него.

- Нали имате съпруга на легло, няма ли тя нужда от нещо?

- Аа-а-а-а, ще я видя, ако писне ...

Значи тя е като един неподвижен предмет, досадил, но ще се обади при нужда.

И пак чати.

Разбра накрая, че отказвам да купя книгата и реши да я прати даром. Иска адреса, а аз му давам офис на ЕКОНТ. Но телефон не му давам, защото усещам опасността на навлека.

И не се лъжа.

Праща той книгата, но оттам момчето, без много зор, му дава мобилния ми и той започва да звъни. Ама звъни, ви казвам.

Няма жена, няма ангажименти, звъни, та звъни.

Дали напираше да пристигне и в София, това не разбрах напълно, защото и много време не включвах джи-ес-ема.

А да го гледаш, едни любовни стихове пише за дома и семейството, чак да му се омае човек.

Чашата ми преля, срязах го с остра словесност по мобилния и после го блокирах.

Книгата дойде. Моят анализ беше там, на първо място.

Той направил втори профил да разбере дали е дошла.

Благодарих, че е дошла стихосбирката и отново блокирах.

И мирнах. Поосъзна се.

Белким си гледа жената, творбата и децата, ако идват да го посещават.

След това го представих на спокойствие, защото стиховете, за разлика от автора, имаха повече стойност и бяха талантливо написани.

Да е първият, ама не е първият.

Хората, които нямат мяра и не осъзнават нахалството си, изкарват тебе виновен.

Така се научих да гоня. Животът ми поднесе вариантите.

След други житейски наблюдения се научих да пиша истините, пък на когото му харесат. Но това не ми пречи да ценя талантливото, особено пък, когато авторът не ме задължава с нищо, а просто блести.

 

15 ноември 2021г., София

Росица КОПУКОВА