Природата мълчи, не казва нищо
И шушнат само пъстрите листа,
А ми е мъчно, чи ги газя ничком
И те не ме препъват над пръстта.
Разплакан кестен от човешки стъпки
Умира бавно в мекия килим,
А мене просто ме побиват тръпки:
И ние през живота тъй вървим.
Не мога да докосна синевата,
Но пак погалвам някое дърво,
Защото то държи ни на земята
И сякаш е човешко същество.
17 октомври 2023г., София
Росица Копукова
Препоръчани коментари