ЛИПСА НА УСМИВКА

Красиви хора бяха всички в рода и на мама, и на татко. Такава беше и една от лелите ми, за която искам да разкажа. Казваше се Вяра.

Ожениха я за едно красиво момче и то, но не, където искаше.

Където искаше, я имаха за недостатъчно богата и образована. Истина си беше. Не бяха бедни нашите, но, след като пострадаха от комунистите, голяма част от роднините на успяха да се издигнат в живота.

Та Вяра я взе един Живко, хубавец, та дрънка. По любов се взеха, ама особняк, не беше лош, но не беше и цвете за мирисане. Нито пияница, нито побойник, но особняк.

Няколко пъти бяга леля ми Вяра, идваха с молби да я върнат. Тя беше домакиня, красива и с вкус жена. Домът на Живко блестеше.

Но се набъркваше много и брат му, който не случи с жена и то с право не го искаха. Та се месеше от завист къде не му е работа.

Вяра се оплакваше на майка ми често, че не е щастлива там. Нашите ходиха да говорят, да ги помиряват. А леля често казваше:

- Като гледам хората, Наде, - на майка ми, - весели, усмихнати, на разходки и игри с децата си, а ние с Живко....

. Стига, Верче, то отстрани е така, ама не знаеш какво е у дома.

- Наде, -отвръщаше леля ми,- такива усмивки от лошо не греят, остави ти тази приказка.

С годините разбрах, че беше права леля. Разведоха се, прибра си багажа и й помогна впоследствие брат й като й продаде с голяма отстъпка етаж от къща и там заживя със сина си. Мирна се.

Живко плащаше издръжка прилежно и идваше да го види.

Като поотрасна синът им, Пепи, искаше пак да се върне, но Вяра не пожела.

На стари години си намери един приятел и двамата оцеляха доста време като близки хора, нищо, че не живееха заедно. После човекът почина.

Вяра казваше, бил внимателен. Подаръчета, продукти ще донесе да наготви, като бели хора. Разправии няма. Защо не се взеха, не знам.

Но като станах на зрели годинки , преосмислих думите на леля. Със скандали у дома и усмивки навън няма. Особено пък искрен и сърдечен смях.

Трудно ми беше малко да го схвана, защото нашите бяха прекрасно семейство и много се обичаха, имаха си доверие. И да се поскарат, лети и отминава, но си бяха стабилна работа. Леля не случи. И моята добра мама, колкото и да искаше да помогне, не успя да им запази семейството.

Едно разбрах аз, щастливи ли са на улицата, щастливи са и у дома.

1 януари 2024 година 

Росица КОПУКОВА