СРЕДНОЩЕН   ДЪЖД

 

 

Във София валя, валя, валя,

разказваше се нещо на звездите,

какво, не знам, дъждът не ми призна,

но беше дълго, хубаво и тихо.

 

Събудих се да слушам за какво

сега чрез капките ще им приказва,

но нищо не разбрах, а за добро

Луната грееше в небесна пазва,

 

напук на дъждовея, бе и тя,

слушателка на песента среднощна.

Във тайнство всичко беше във нощта,

а само аз стоях така безпомощна!

 

Незнаеща неземния език,

езикът на небето и на Бога,

в прозореца опряла своя лик,

аз друго да направя и не мога.

 

 

12 март 2024г., София

Росица КОПУКОВА