Във София валя, валя, валя,
разказваше се нещо на звездите,
какво, не знам, дъждът не ми призна,
но беше дълго, хубаво и тихо.
Събудих се да слушам за какво
сега чрез капките ще им приказва,
но нищо не разбрах, а за добро
Луната грееше в небесна пазва,
напук на дъждовея, бе и тя,
слушателка на песента среднощна.
Във тайнство всичко беше във нощта,
а само аз стоях така безпомощна!
Незнаеща неземния език,
езикът на небето и на Бога,
в прозореца опряла своя лик,
аз друго да направя и не мога.
12 март 2024г., София
Росица КОПУКОВА
Препоръчани коментари