Приказка за любовта

Сред руини ,носещи предания,

зад зидове сподавили ридания,

едно видение омайно,бледо,

сред цветя и красота се рей безцелно,

докосват нежните ръце,

ароматни ,нежни цветове,

докоснати едва,едва,

поемат нейната топлина,

очите потъмнели от тъга,

забулени за тази красота,

докосва с нежност цветовете,

но болка стяга и сърцето.

Къде си ти любими-устните мълвят,

дали ще те докосне моя плам,

дали очите ми ще те зърнат,

дали ръцете ми ще те прегърнат.

Тъжи ,но няма никой,само цветя,

самота и тези зидове високи.

Отправя взор към небето,

слънчице ти виждаш моята тъга,

като птица искам аз да полетя,

при него ще кацна без уплаха,

в прегръдките му ще се скрия,

от очите му любов ще пия.

Лъч слъчев по лицето заигра,

усмихна се и през сълзи,

благодари на слънцето ,небето,

Уханна роза в косите си закичи,

сама бе тя ,но с надежда в сърцето,

вървеше сред тайната градина,

очите и отворени за любовта,

се радваха на тази красота.