негова...

(0 мнения)

Навън валеше проливен, противен, студен дъждец. Водата се събираше в кални локвички между паветата и сиви бяха лицата на минувачите. Намръщените им физиономии под чадърите издаваха раздразнението и досата от изтичащия ден.

Само това виждах през замъгления прозорец, по чиято повърхност можех да напиша мислите си с пръсти.

Босите ми стъпала изстиваха, отдавайки топлината си на ледения под. Носът ми, залепен на стъклото в очакване, като на малко дете, с всеки дъх изпускаше клъбца пара. Имах отново място да пиша откъси, части от мисли.

Видях го. Крачеше през ледената киша с походка, плавна и енергична, като на дебнеща котка. Не виждах лицето му-тя го издаде.

Спря за момент замислено пред входа. Погледна нагоре, към прозореца. Очите му отразиха последната светлинка на умиращия ден, докато сумрака поглъщаше улицата. Тези очи, които от първия път ме сразиха и покориха, зелени и искрящи. Понякога заплашващи, понякога обещаващи, друг път уморени и стенещи. За мен винаги са били неповторимо чаровни. С такъв блясък горяха очите му... неповторим и омайващ.

Искам го. От първия миг когато погледнах в очите му, го искам.

Чу се шума на входната врата, след който тишината стана по-оглушителна.

Все едно след цяла вечност се чу и тихото почукване по вратата.

Разумът ми, натежал от мисли, едва овладя тялото и то бавно се затътри по посока на шума. Отново бе изкачил стълбите с тишината на катка. Никой не знаеше, че Той е тук, никой нямаше и да разбере, само аз...

Отворих. Прекрачи безмълвно прага и с гръб към вратата бавно я затвори.

Погледът му се впи в мен, не можех да се отъсна и да помръдна.

Само след секунди, като че във вихрен танц се озовахме в средата на стаята. Безсрамно голи и несмутими. Устните му обхождаха кожата ми, зъбите му оставяха болезнени опечатъци, а езикът пораждаше горещи вълни някъде дълбоко в мен, които заплашваха да ме удавят. Ръцете му ме бяха впринчили в желязна, задушаваща прегръдка.

Тялото му, горещо като последните лъчи на августовското слънце, ме пареше с всяко докосване.

Изтръпвах, но не от силната му прегръдка, а към заобикалящоя ни свят.

Сърцето ми биеше в гърдите като на подплашена кошута... и знаех, знаех, че съм негова. Знаех, че вече нищо няма значение. Знаех го още тогава, знам го и сега, защото той ме покори и винаги ще съм негова...

2 Коментара