тъжна приказка
От emmi
· 1157 прегледа
В такива дни си напомням какво имам. Броя богатствата си - от усмивки, добри думи, приятели и слънчеви лъчи. Напомням си да съм благодарна - за това което имам. И си спомням за цената, която съм платила.
Живота е гадно нещо с предизвестен край. Лъжиците с катрана, цопнати в личната ни каца с мед, от ден на ден се увеличават. Странното е, че повечето от тях си ги изсипваме сами.
Осми март за мен от много време не е празник. Това е деня, в който разбрах какво е да си истински сам. С ужаса си и с волята си да се бориш до последно. Тежък урок. На този ден споменавам майка си и говоря за самотата.
Осми март. Вали. Седя в автобуса от София за Русе. Нося само досието на майка от онкодиспансера със схемата за химиотерапия, която ми направиха. Професорката не ми спести нищо - аз така исках. За да знам какво да спестя на майка. Не знаех, че ме очакват три години през които ще съм благодарна за всеки изминал ден и ще моля за следващия. Опитвам се да разсъждавам и да планирам нещата през пелената от ужас, която ме обгръща. Сама. И гледам през прозореца. Как вали. Малко преди да тръгнем шофьора подари на всяка жена в автобуса по едно цвете. За празника. Изкуствена розичка. Жълта, на дълга дръжка и с две капки прозрачна пластмаса вместо капчици роса. Заприличаха ми на сълзи. Сълзи, които не пролях.
Бях заета да се боря. Сама.
Сега мога да плача.
-
1
Препоръчани коментари