Бременна
От dindi
· 848 прегледа
Еееее и аз да сколосам за поредната доза мрънкане. Разбира се, това го правя много по-добре наживо и до толкова съм го усъвършенствала, че имам чувството, че мъжът ми вече с удоволствие се отървава от мен.
Много добре си ми каза Еми, че бременеенето през лятото е истински Ад, не е Ад, няма такава дума, която да опише кошмара, който преживявам. Разбира се, нещата можеха да минат по-леко, можеше да не правим правим ремонт докато съм в 7 месец, можеше да не ходя на изпити и паралелно с това на лекции, заради недомислици в програмата на СУ (днес междудругото е последния), можеше...много неща, можеше...
Да, ама не, аз както вече съм разказвала, съм свикнала, да ми е гадно, да е гърч. А как изглеждам? Всички се радват на хипопотамската ми физика. Странно е че всъщност коремчето ми е малко, за това пък от всичко останало имам в излишък. Вече нямам глезени, а едни прави тулупи, краката ми са толкова надебеляли, че вътрешните им меки части се трият при ходене и съответно разраняват. В главата приличам на любеница и без това кръглата ми физиономия е станала още по-кръгла. Пръстчетата ми приличат на едни малки сладки кебапченца. Ако беше само това да го преживееш, ееееееее приличаш на ходеща солница, кво от туй!? Проблемите идват от болките ми, значи сега да не пропусна кво ме боли:
-боли ме кръстта, имам чувството, че е тополка, която трудно удържа товара, който й се налага да носи.
-боли ме корема, не е от вчера или днес, ще го преживеем.Просто като ме заболи гледам да се ориентирам бързо към кревата.
-болят ме колената, предполагам, че причината отново се крие в огромното количество килограми.
-болят ме глезените. Тъй като се опитвам всеки ден да изминавам по някое прилично разстояние, горките ми глезенчата съвсем сдават багажа.
-болят ме петите. Нацепени от тежестта ми, приличат на шкурки отдолу.
Общо взето всяка крачка без преувеличение е болка.
-болят ме зъбите. Вече счупих един, хич и няма да се мъча да ходя на зъболекар (моят и без това е отпускар), надявам се още месец да издържа.
- най, най, абсурдното е че ме болят ушите 
казвам го абсолютно сериозно.
Ако бяха само болежките всичко щеше да е добре, човек свиква дет се вика, ама в тези проклети жеги не мога да дишам. Въздух не мога да си поема. Излизам навън и веднага започвам да се олюлявам, а имам лекции, трябва да стоя на онези дървени ръбести ученически столчета, които майката ми разкатават.
Казвала ли съм ви, че живея на 6-тия етаж в стара кооперация в столицата. Еееееее в тези кооперации няма асансьор, всеки божи ден качвам ли, качвам...(като дойде детето и количката дори не ми се мисли).
Човек би си казал, че по-лошо няма къде, но всъщност има-ИМА.
Освен, че навън е жега, качвам шест етажа, влизам в прахолясал апартамен смърдящ на латекс, боя и други подобни гадости. Започвам да се давя моменталически. На всичкото отгоре топло, задушно...ужас...За няколко дни отидох в планината да дишам, не за друго. Ама пусти лекции , пусти изпити, мъжо го ползвам за такси, поне там проблеми нямам.
Няма как да не се спра и на "добрината" на хората в градския транспорт.
Разбира се, да кажа, че някои хора не са били изключително мили към мен, означава да излъжа, засъжаление обаче темерутщината преобладава.
Но да разкажа аз...
Качвам се аз в трамвая, отивам на преглед. Дупча билетче. Свободни места за сядане -няма. Заставам права, не съм била никога нахална в подобни отношения. Хората ме виждат и започват да се оглеждат. Хайдеееееееее, на кой ли ще му стане най-неудобно...Един човек решава да се жертва, слиза си просто на следващата спирка и решава, че няма много да се прецака. Освобождава мястото, почуква ме по ръката с едно :Заповядайте, седнете.
Аз се усмихвам благодаря (помните там горе моите болежки нали?) и в следващия момент една бабка изтласква човека и се настанява на свободното място
Следва сконфузна ситуация , в крайна сметка стана.
Общо взето практиката в ГТ е подобна, кача ли се всички извъртат глави, докато не се намери някой "будала" да ми стане. Разбира се, може да ми се падне място до някой, който е решил да си похапне вкусни печени фъстъци или пък някакъв друг вид храна, от която или започват да ми текат лигите, или да ми се повдига.
Ееее, не мога да се оплача винаги сядам, освен вчера Качването в превозните средства е още по-забавно, обикновено те помитат разни хора, бързащи да захванат свободните места и по пътя ти си просто едно дебело клатещо се препятствие, което те трябва да преодолеят, къде ръгайки те, къде бутайки те...
В магазините ситуацията не е по-различна. За 8 месеца бременност, никой никога не ми направи място. Само веднъж пред една закусвалня продавачката ми се накара, че не съм застанала отпред. Оттам натам вися си пред бутерките, сладоледа, царевицата, хранителните магазини като пич на опашките без на никого да му пука, че ме боли(стоенето права и неподвижна е най-гадно). Когато и ми се яде много, става още по-зле...Ама както се казва никой не ми е длъжен, нали така?
И така поредната история...
Преди 2 седмици, измолвам мъжът ми да ме качи на Железница, да подишам. Той ме закарва и се връща в София. Пропускам два дни лекции и се чувствам страхотно в планината, разбира се уча за изпита, който следва. Решавам да се правя на герой (мъжът ми работи, уморен е, ще се пробвам с градския транспорт да се добере до СУ и съответно до предстоящия изпит). Идва автобуса. Чавдарка на 36 години, трябват ми около две спирки, за да спра да кашлям. Подскачам на седалката, опитвам се да крепя корема си, сърцето ми се е свило, кокалчетата на пръстите ми са побелели и само се моля да стигна по-бързо до Бистрица, за да хвана маршрутката.
"Късметът" ми се усмихва по-рано. Автобусът пука гума, насред гората. Слизаме, ще чакаме следващия, разстоянието не е много, но за мен и ходене абсурд. Седиме на улицата, колите минават и заминават. Започва да вали...Доревава ми се.
В крайна сметка автобусът дойде след около 10 мин., качих се на маршрутката. Там намазах сухари от една много мила женица.
Нужно ли е да обяснявам как возят шофьорите на маршрутките?Еее, същото е, подскачане, подскачане...
Отидох на изпита, разбита, имам 6
При същия този преподавател трябваше да изнасяме презентации по време на лекциите. Когато изнасях моята, критиката му беше следната: Всичко добре, много сте се постарали, но сте много тромава
Помислих го за побъркан.
Алооооооооу пич, бременна съм, да не искаш балет да танцувам.
Днес всичко свършва.
Последен изпит, мъжът ми ще ме закара на Железница. Ще сляза само да понапазаруваме за бебето и за ремонта и да изчистиме. Е, свекито и тъщата ще чистят, аз ще надзиравам. Но очаквам бленуваното месечно спокойствие с нетърпение.
Иначе купихме вече креватче и решихме стаята да зелена, и свекито се е вдъхновила да купува дрешки...и ми е купила най, най, сладурското спално чувалче С нетърпение, чакам бебо, всички казват, да се радвам, докато е в мен, че сега най-лесно. Но аз не мисля така, тялото ми се измъчи, псхически и емоционално вече нямам сили, искам просто да се почувствам нормално. Пък като гледам всичките ентусиасти около мен, които могат да бъдат многооооо дразнещи съм спокойна, че дори и да закъсам винаги някой от тях ще отзове.
Айде, че ми писна, не че няма още за какво да се оплача.... Както са казали старите хора: Лесно, се не казва мама.
Препоръчани коментари