Вторник
От dindi
· 652 прегледа
Вчера беше странен ден.
Странно е, чувствах се цял ден на тръни, а си признах. Една седмица криех от мъжа си един гаф и в понеделник вечер му го признах. Изненадващо, но той реагира възможно най-добре. Трябваше да ми олекне, но вместо това се чувствах още по- зле. Ако ме беше нахокал, като че ли нямаше да се чувствам толкова смазващо виновна.
Както и да е, денят беше един такъв неспокоен, но вечерта се оказа изпълнена с емоции.
Всичко започна оттам,че мама нямаше цигари и ме попита искам ли да се разходиме до магазина. Ходенето нямаше да ми се отрази зле и за това бързо се съгласих.
Излизайки от входа попаднахме на братовчедка ми, стискаща малко дребно кученце. Беше като плюшена играчка в ръцете й. Намерила го под колата си, явно някой "добър" човек го е подхвърлил в двора ни.
Тръгнахме към магазина, оставяйки братчедката да се оправя с племеника, малкото куче и голямото ни куче. Да, ама вратата отворена и голямото куче се самопокани с нас на разходка. Голям смях. На кученце му се разхождаше и хич и не мислеше да се съобразява с нашите заповеди. Така целия площад се скъса да се смее на гърба на мама, която го гонеше ту-наляво, ту-надясно. Аз естествено също доста се посмях.
Прибрахме се някак със своеволната лошотия и седнахме на двора.
Аз, мама, братчедката с бебо и стринка. Чудиме се ко да правиме с новата придобивка.
Междувременно нашите животни ни наобиколиха, като че ли и те да си кажат мнението. Присъедини се и гражданина Мърчо, който отскоро се опитва да си покаже любопитната мутра навън. На глупавият котак хем му се иска, хем подскача при всеки шум. И така изведнъж в тази обстановка се изви неочаквано силен вятър. Те синоптиците си го бяха казали, ама никой не е очаквал, че всичко ще се случи толкова бързо.
Ето и какво се случи:
Вятърът ни връхлетя неочаквано. По средата на двора ни имаме огромен чадър, големината му е горе-долу колкото 2 шатри. Стринка се завтече да го затвори, но от двете страни на чадъра паркирани коли- на братчедката и на бащата. Братчедката отиде да премести нейната, а майка ми грабна племеникът ми, който беше вече съборен от вятъра. Мама хукна към брат ми с детето, за да го накара да премести и другата кола, съответно да се затвори въпросния чадър. Започнаха да падат разни неща и котакът, изхвърча в незнайна посока.
По средата на цялото това нещо, аз блокирах. Просто стоях парализирана и се чудех на кога да помогна- на малкото кученце, което се мотаеше наокола, да си търся котката ли, чадъра, племенника...И докато стоях, неможейки да анализирам ситуацията усетих вятъра...Ако досега той удряше хоризонтално изведнъж го усетих вертикално. След това леко докосване и удар. Звукът беше силен, погледнах на долу и видях пръст, в следващият момент чух името си. Стринка ми, висяща на чадъра и пребледняла ме пита дали съм добре. Погледнах я и започнах истерично да се смея-естествено, че съм добре. Стоях там под балкона, смееща се, без да осъзнавам, че ако бях 2 см. по наляво застанала, сакъсчето падащо от втория етаж, щеше да се стовари върху главата ми. Най-вероятно там щях и да си остана.
Бях избутана и качена в къщи и мозъкът ми бавно започна да асимилира случката. И онова глупавото: Ами ако...взе да ме човърка, страхът дойде и за първи път от доста време си позволих да запаля цигара. Докато треперащата ми ръка се стрелкаше към устата ми въображението ми започна да рисува кошмарни картини...и хукнах отново навън...Трябаше да открия Мърчо ако разумната част от мен осъзнаваше, че той има къде да се скрие, то страхът от неизвестното ме караше истерично да го викам.. Мама го намери в гаража, качихме го.., но малкото кученце нямаше този късмет.
Ние помияри не гледаме, това е философията на моите роднини.
Трябваше бързо да се вземе решение и за това кученцето беше метнато в заграждението при голямата кучка. Но вместо да го приюти, бягаше от него. В крайна сметка никога не е раждала и няма никакъв майчински инстинкт. Беше му дадено малко пилешка супа, която едва-едва опита.
И тази нощ се въртях, а бурята ту утихваше, ту се засилваше. Понякога чувах кучешко квичене, а то умряло от страх горкото.
Сутринта, когато казах на мъжа ми, той ме помоли да го снимам, да го види.
Отидох и неиздържах, взех мократа подгизнала муцунка и го вкарах вътре в едно кашонче.
И така малкото кутре се намира на топло и сухо, поръчало съм му и храна.
Горкичкото, за съжаление съдбата му е все още доста неясна, аз ще си имам разправии с нашите когато се приберат, а мисълта за онези 2 см, не ми дава мира...
Пожелайте му късмет, ще има нужда...
Препоръчани коментари