ПРАВОСЛАВНАТА ТРОИЦА

scepsis

1281 прегледа

I. УВОД.

Известно е, че бог не може да е предмет на научно изследване или философски спекулации, защото не е обект или вещ от тварния свят, а е надбитиен и трансцендентен. Ако "доказателствата" за божието битие се схващат като позитивни доказателства в духа на емпиричните или математическите науки, то те са невалидни, както по най-радикален начин демонстрира Кант в своите антиномии. Двете хипотези, тази за съществуването и тази за несъществуването на бога, са еднакво (не) доказуеми и показват само, че един доказан бог не е никакъв бог, а просто още един предмет или вещ в света. По същество тези доказателства не са истински доказателства, а пътища чрез които интелекта се приближава към бога.

От друга страна, в аврамическите религии бог не е само трансцендентен Абсолют, но и Личност, с която вярващия общува в своето молитвено съзерцание.

II. РАЗЛИЧНИТЕ МОНОТЕИСТИЧНИ СХВАЩАНИЯ.

Отношението "аз като тварен човек - Ти като Бог" присъства не само в христянството. В политеизма вярващия общува с божествата лично, но не и с Бог, просто, защото тези религии не познават понятието за божествената монада. В индуизма, най-общо, Бог е безличен Абсолют, който има различни еманации (проявления), които се заличават в процеса на пълното отъждествяване на Атман с Брахман. До подобно мистично потъване достига и неоплатонизма в лицето на Плотин, на който ще се спра малко по-подробно, защото неговата доктрина е заимствана и преосмислена (да не кажа преиначена) от ранните отци на църквата.

За Плотин най-висшата степен или Бог е Едното, което е трансцендентно и надбитийно, и от което еманира всичко останало. Следва т. нар. "нус" или ум като единство на мисъл и битие, познание и обект на познанието: обектът съществува, защото е мислен, а мисленето се изразява в иделната същност (ейдос). Но това тъждество не е пълно, а е по съучастие или взаимност (Платон). Едното може да се схване само, когато се издигнем над нуса и се освободим от диадата битие-интелект. Тогава чрез екстатично преживяване встъпваме в царството на не-интелектуалното и не-битийното, не-познаваемото и не-ограниченото, не-дуалното или Едното. Оттук се развива и идеята за ученото незнание, която е разработвана от поколения теолози и която кулминира (по мое мнение) при Николай Кузански като реакция срещу закостенелия догматизъм на късната схоластика. Едното не може да се постигне преди и след екстаза, но не може да се познае и в самия екстаз, защото той ео ipso е недвойнствен и няма друго, което да се познава. След като няма познавателен обект, няма и познание.

И така в повечето неаврамически религии като далекоизточните, както и в западните мистерийни и езотерични школи личното отношение ("аз-Ти") се заличава с доближаването до Бога. В Библията, обаче, имаме съчетание между божествен Абсолют и божествена Личност.

От христянска гледна точка, еврейския и мюсулманския монотеизъм също ограничават личното общуване между човека и Бога, но не като го изличават и разтварят, а като не разкриват божествената Природа. Йехова и Аллах се явяват в своето всемогъщество, величие и сила, разкриват се като Личност, но не и като Природа и така остават съвършенно трансцендентни и следователно недостъпни. Затова не е възможно истинско общение между човека и бог.

Христянството освобождава от тези ограничения, защото разкрива едновременно и божествената Личност и божествената Природа. Синът е единосъщен с Отца и Духа. Божествената природа се изявява чрез ипостасите и се разкрива на човека чрез личното му приобщаване към Христа. Така се осъществява т. нар. богоуподобяване или теосис (обожение) по благодат, но не и по природа... Тази доктрина е трудна за разбиране, но това не е причина да се твърди, че не е монотеистична. Друг въпрос е, че това е по-различен тип монотеизъм от този в юдаизма и исляма. Но да се казва, че христяните признавали и се покланяли на три божества е прекалено. Ап. Павел казва, че за юдеите приобщаването в Христа е съблазън, а за елините е безумие. Защо съблазън? Защото как може единният Бог да има Син, който хем да е бог, хем да е унижен и разпнат? Защо безумие? Защото как е възможно безличния Абсолют да се въплъти в личност?

III. ПОЗИТИВНИЯТ И НЕГАТИВНИЯТ ПЪТ НА БОГОПОЗНАНИЕТО.

В христянството Бог се познава чрез откровението, което представлява лично общуване между бога и творението. Бог е трансцендентен спрямо света, но е иманентен в своето откровение. Трансцендентността и иманентността му се предполагат и обуславят взаимно. От христянска гледна точка, ако просто се твърди, че бог е трансцендентната причина за света (както е в юдаизма и исляма), това означава, че той не е напълно трансцендентен, защото всяка причина предполага и следствие.

Разбира се, бог не може да бъде мислен в неговата съкровенна същност, защото словото не може да ограничи безкрайното в крайни понятия. За да се изясни трансцендентността и непознаваемостта на божествената същност се използва негативния или апофатическия подход.

1) Апофатическият път на богопознанието насочва към Бог не чрез това, което Той е (то е непознаваемо), а чрез това, което не е. Този подход се използва и от неоплатониците и индуистите (формулата "нети-нети" в Адвайта Веданта), но при традиционното христянство (напр. при Григорий Нисийски или Дионосий Псевдо-Аеропагит) личното отношение не се разтваря, дихотомията между Твореца и творението не се заличава, а човекът се единява с бог по благодат, но без да се смесва.

Апофатическата редукция отстранява всичко онова, което бог не е: тварното битие, божествените атрибути (благост, любов, премъдрост) и самото божествено битие, защото в своята същностна природа бог не е нито едно от тези неща. Макар и да не е нещо назовимо или мислимо, Той се разкрива на вярващия (по-нататък ще видим как) като личен и жив Бог. Затова, заедно с негативния има и позитивен път към бога.

2) В катафатическия път бог се открива чрез своите атрибути - мъдрост, любов и благост. Как е възможно това предвид горното обяснение за трансцендентността на бога? Божията природа остава непознаваема в същността си, но се разкрива чрез свойствата си. Но това не означава, че бог може да бъде дефиниран чрез тях, защото това би го ограничило. Посредством своите атрибути бог обявява Себе Си, но не се изчерпва и обективира пред нас. Неговата премъдрост, любов и благост ни позволяват да се доближим до него, но не и да постигнем неговата същност. Така бог се явява едновременно трансцендентен и иманентен.

Св. Григорий Нисийски тълкува по този начин "Песен на Песните". Той счита, че в нея е описан мистичния брака на душата с бога, т. е. невестата, която е устремена към жениха е душата, която търси бога. Колкото повече бог я изпълва с присъствието си, толкова повече тя жадува за него, следва го, но и осъзнава неговата неизчерпаема, недостижима същност. Защото, ако човек познаваше самата божия природа, той би бил бог. Така че между душата и Бог винаги остава разстояние, което прави възможна любовта към бога. Това е и значението на термина religio (отношение, свързване). Следователно това не е екстатичното неоплатоническо сливане и разтапяне в Абсолюта, а лично отношение между човека и бога.

Но как е възможно това и защо това разбиране не присъства в юдаизма и исляма (нямам предвид езотеричните течения като суфизма)? Изворът на христянството е изповядването на вярата във въплътилия се Син Божи или Логоса. Чрез въплъщението единия ипостас или едно от лицата съвместява и съчетава в себе си божествената природа с човешката. В Христа непостижимото се разкрива и ни позволява да говорим за него (бого-словие). Това е съединение без смесване на божественото и тварното начало и израз на безграничната божия любов и благост към грешното човечество. Това е традиционното христянско схващане, макар че лично аз предпочитам гностическото, което ми се вижда по-издържано и дълбоко. Все пак, както казва Августин Блаженни, Логосът е разкрит в "Енаеадите" на Плотин, но там не се казва, че Словото е дошло в света и е станало плът.

IV. ОБОСНОВАВАНЕ НА ТРОИЧНИЯ ДОГМАТ.

Изходния пункт на христянското богословие е учението за Въплъщението, според което второто Лице на Троицата, т. е. Словото, е станало плът. Кой е Исус? Петър казва: "Ти си Син на Живия Бог" (Мат. 16:16). Според христянската доктрина Христос е еднороден Син на Отца, Бог, който е равен на Отца, тъждествен с него по Божественост и различен по Лице.

Извор на това знание е пролога на евангелието на Йоан, в което се казва: "В началото беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото." Тук имаме три твърдения, от които пониква тринитарната догма: 1) Отец е наречен Бог, а Христос - Слово; 2) Бог-Отец е едно със Словото, т. е. те са тъждествени, защото "... Бог беше Словото" ("В началото ..." се тълкува онтологично, а не темпорално), но и 3) различни ("... Словото беше у Бога..."). Мистичната антиномия на божествената Природа се изразява именно в едновременното наличие на тъждество и различие на ипостасите. Има две основни тълкувания, които църквата е обявила за ереси, а именно унитаризмът и тритеизмът.

1) Унитаризмът, който в най-крайната си форма се изражда в монархианство, счита, че в бога има само едно Лице, а именно Отец, докато Сина и Духа са негови еманации или прояви. Завършен вид това учение придобива в ереста на Савелий (III в.), при когото отпада самото понятие за Лице. Според това схващане бог е безлика същност или проста монада, а лицата са само три модуса на проявлението му в световния процес, т. е. (1) при Сътворението бог приема облика на Отец, (2) след грехопадението - на Сина, а след Възнесението (3) на Духа. Накрая, при Съда, когато вселената отново стане божествена, всичко ще се завърне и стопи в божествената монада.

2) Тритиеизмът е другата еретична тенденция, която никога не може да се срещне в напълно чиста форма, а най-често се проявява като субординация между ипостасите. Това, разбира се, се дължи на влиянието на неоплатонизма на Ориген. Въпросът бива окончателно разрешен на Никейския събор. Най-общо при тритеизма Отца представлява висшето единство или Едното. Сина няма божествена същност, а е само причастен към природата на Отца. На свой ред Духът е инструмент на Сина за прослава на Отца. Арий стига дотам да твърди, че Синът понеже е различен от Отца е сътворен и следователно не е бог. Синът сътворява Духът и така вместо триединна монада имаме йерархизирана разноприродна триада.

Официалната тринитарна догматика се изработва през IV век, който църковните историци зоват "тринитарен", с участието на Василий Велики, Анастасий Александрийски, Григорий Нисийски, Григорий Богослов и други. Троичността се изразява с термина "омоусиос", който е копи-пейстнат от елинистичната философия (напр. срещаме го при Плотин), но е интерпретиран по-новому. Омоусиос е прилагателното, с което се определя Сина и означава единосъщен, съ-същностен, т. е. еднакъв по същност на Отец, но без да е Отец. Това е значението на "Словото беше у Бога" (алтернативен превод е "към Бога"), което изразява едно предвечно безначално раждане.

Тук малко ще се отклоня, за да направя паралел с обяснението, което дава един от любимите ми западни мистици, а именно Майстер Екхарт. Той казва, че Словото е подобие (similitudo) и израз на Отца, но за разлика от всяко ежедневно подобие по нищо не се отличава от образеца. Словото възниква в познавателния акт, в който Бог без остатък и отведнъж постига своята собствена цялост и изразява своята битийна пълнота. Затова Йоан казва, че "без Него не е станало нито едно от онова, което е станало." (1:3). Логосът е екземплар (образец) на всички неща и средството, чрез което Бог ги поражда.

В Евангелието се разкрива и тринитарния статут на Св. Дух, който е третия Ипостас на Троицата. Напр. Йоан казва "Духът на Истината, който изхожда от Отца" (15:26). Духът е изпратен в името на Сина, за да свидетелства за него: "Утешителят, Дух Свети, когото Отец ще изпрати в Мое име." (Йоан 14:26). Според източноправославната трактовка Духът изхожда от Отца, докато Сина е роден от Отца, но затова по-нататък. Основното е, че Синът и Духът се проявяват в света, имат свои осбенно отношение с Отца (рождение и изхождане) и взаимно се съотнасят, защото чрез Духа на света е даден Сина (чрез пречистването на Св. Дева), а чрез молитвата на Сина (след възнесението) на света е изпратен Духът-Утешител. Двете лица са тъждествени на Отца, те са "у" него и макар да действат в света от негово име остават трансцендентни.

V. ТРИНИТАРНАТА ТЕРМИНОЛОГИЯ.

През IV век основната задача била да се изрази с адекватни езикови средства божественото различие и единство, неделимостта на монадата и триадата. Отците на църквата извършват своеобразна езикова революция като преобразуват значението на множество елинистични философски термини, както и ежедневни изрази.

За да изразят троиичната общност на ипостасите те избират термина "усия", който във философското си значение означава "същност". Гръцката дума е производна на глагола "съм" и има онтологични конотации, затова се оказва подходяща за да акцентира на онтологичното, битийното единство на Троицата. Също така, коренът и присъства в термина "омоусиос", който е приет от Никейския събор за означаване на съ-същността на Отеца и Сина. За разлика от античната философия, омоусиос изразява не само единството, но и различието между двете лица.

За означаване на Лицата е избран не безличния термин "персона" (съответно неговия гръцки еквивалент, който не помня), който има значението на маска думата "ипостас", която разговорно означава "съществуване". Така термините "усия" и "ипостас" корелират помежду си, защото са почти синоними. Все пак, усия са отнася най-вече до същността, а ипостас - до особеността. Следователно, второто понятие изтъква личния и персонален аспект на Троичното битие, но без да го принизява като го сегментира, диференцира или раздробява, т. е. всяка ипостас притежава божествената природа в цялата и пълнота. Всяко Лице е причастно към другите, но без да се смесва с тях или както казва св. Йоан Дамаскин "взаимопроникване без смесване или примес". Това е и тайнството на Троицата и един от важните приноси на христянската мисъл в религиозните доктрини.

Божествените атрибути (свойства), а именно разум и премъдрост, воля, любов, благост са присъщи в еднаква степен на трите ипостаса и затова не можем да дефинираме последните чрез някое от божествените имена или атрибути. Ипостасите се разграничават чрез тяхното отношение към Отца, който е източника или извора на троичността. Григорий Богослов казва, че "нероденост, раждане и изхождане" различават Отца, Сина и Св. Дух. Тук е важно да се разбере следното:

1) Неродеността, раждането и изхождането не изразяват разликата между трите лица, а само я назовават и посочват. В съответствие с апофатиката, ние можем само да кажем, че безначалният Отец не е Сина и Духа; че роденият Син не е Отеца и Духа и т. н.

2) Това не са отношения на противостоене (както счита католическата теология), а само на различност, т. е. те са троични за всяка ипостаса, а не двустранни (прочутото Filioque). Следователно, монадата е триада (1=3), триадата - монада (3=1).

Интересно е да се знае, че някои богослови различават старозаветния бог от Отца в христянството. Възможно е това да е отглас и от гностическата традиция, но интерпретацията е по-различна. Само ще маркирам проблема, защото за изчерпателното му разглеждане трябва да го поставим в контекста на въпросите за Сътворението, Грехопадението, Въплъщението, Възкресението и Възнесението и т. н. Накратко, св. Кирил Александрийски напр. казва, че бог във Вехтия Завет е личен, но не разкрива своята (тринитарна) природа и затова след грехопадението между него и човека не е възможно истинско общение и взаимност. Затова идва и Христос и т. н. ... Връщаме се на Троицата.

VI. ПРОИЗХОД НА ЛИЦАТА И БОЖЕСТВЕНИТЕ СВОЙСТВА.

Богословите от IV в. въвеждат темина "единоначалие" (монархия), за да изразят това, че Отца е източник или извор на божественоста, която излива изцяло и без остатък (чрез отвъдвремевото раждане и изхождане) в Сина и Св. Дух. Това е още един тънък и важен момент, на който трябва да обърнем внимание. Трите лиЦа не са разделени по воля или по могъщество, т. е. единоначалието не означава, че между тях има йерархия или субординация. "В три слънца проникващи се взаимно, светлината би била една", казва Григорий Богослов.

"Неразделни по воля", ще рече, че не можем да кажем, че Сина е роден по волята на Отца, защото не можем да ги мислим като две отделни същности. Гръцките отци употребяват израза "Отец-Причина", но само като аналогия, която да ни приближи до тайнството на Троицата. Обикновено, когато говорим за причина приемаме, че тя надвишава и надхвърля следствието, но в Бог съвършената причина (Отец) продуцира съвършени следствия (Сина и Духа). Всъщност е неточно да говорим за причина, защото последната предполага каузален процес, който се разгръща в пространството и времето, докато Троицата не е резултат от процес, а е примодиална (първична) даденост, която е източник на самата себе си.

За да поясни тази теза Йоан Дамаскин (VIII в.) разграничава (1) действие по природа (раждане и изхождане) и (2) действие по воля (сътворението на света) и посочва, че действието по природа не е същинско действие или процес, а друго наименование за тринитарното божие битие. На Отца не е нужно да се открива сам на себе си в Сина, както счита Майстер Екхарт или отец Сергей Булгаков. Това е догматичната позиция на източното православие, макар че аз предпочитам обяснението на Екхарт.

Накрая нека видим динамиката на Троицата, която е изразена в прочутата формула на Василий Велики: Отец се открива чрез Сина в Св. Дух. Накратко това ще рече, че чрез Сина Дух ни води към Отца, в когото ни се разкрива единството на трите. Всички божествени атрибути или имена изхождат от Отца чрез Сина в Духа, т. е. Отец е извора, Синът - явяването, Духът - явяващата сила. Няколко примера:

- Отец е извор на Премъдрост, Синът е самата Премъдрост, а Духът е силата, чрез която усвояваме Премъдростта;

- Отец е извор на Любов, Синът е разкриващата се Любов, а Духът - Любовта, която се реализира в нас;

- Отец е разпващата Любов, Син - разпнатата Любов, Дух - тържествуващата Любов.

С други думи, Отецът излъчва, Синът показва, а Духът предава божествените свойства (имена), които са безброй. Византийските богослови предпочитали да наричат тези свойства или атрибути "нетварни енергии", за да предадат по-ясно могъществото и великолепието на божествената природа, а Дионисий Псевдо- Аеропагит (който някои неинформирани христяни все още наричат Дионисий Аеропагит и го считат за ученик на ап. Павел) ги зове "сили". Нетварните енергии не са метафори, а сиянието на божествеността, което се е разкрило пред мистиците и светците в състояние на интроспективно съзерцание.

VII. ЗАКЛЮЧЕНИЕ.

Накрая ще повторя това, което казах и в началото, а именно, че христянството е монотеистична религия и критиките от страна на исляма или юдаизма са тенденциозни. Те се основават на нежелание да бъде разбрана христянската доктрина.

Информацията, която давам не се основава на някакво мое разбиране или прозрение, а само възпроизвежда основните постулати на православната църква, дотолкова доколкото съм ги схванал. Все пак, мога да ви уверя, че съм се придържал максимално близо до православното предание и ако някъде съм си позволил собствено тълкуване изрично съм го посочил.

Използвана литература:

1. Лоский, В. Н., "Очерк мистического богословия восточной церкви. Догматическое богословие", Москава, 1991.

2. Св. Йоан Златоуст, "Девет слова за покаянието", София, 1994.

3. "Руският религиозен ренесанс на XIX век", София, 1995.

4. E. Жилсон, Ф. Бьонер, "Християнската философия", София, 1994.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Накрая ще си позволя да включа едно кратко, но много ценно обяснение за Троицата на Valentinus и моя кратък коментар към него. Основателят на христовата църква ап. Павел делял човеците на три категории: (1) хилици, т. е. свързани с плътта или грубата материя, който не можели да оценят учението дарено от Христос; (2) психици, т. е. свързани с душата, които можели да постигнат етичните и формални основи на това учение; (3) пневматици, т. е. свързани с духа, които били узрели за онези мистерийни аспекти на учението, които дарявали истинното знание (гносиз), а следователно и спасението или освобождението от оковите на битието. Утопичната мечта на ап. Павел била да обедини в едно църковно тяло, в една духовна общност психиците и пневматиците, призваните и избраните. Две хилядолетия по-късно виждаме, че опита на Павел е бил обречен. За психиците изискването за imitatio Christi е превърнало Христовия пример в един външен обект на преклонение и почитание. Истината е, че на Христос наистина може да се подражава фанатично и формално чак до появата на стигми, без човек изобщо да се доближи до него. Според мен, именно това е дълбоката причина за настоящата "агония на христянството", както я беше нарекъл М. Унамуно, а не развитието на съвременната позитивна наука или консуматорското общество. А сега, моля, прочете внимателно написаното от Valentinus, защото си заслужава:

"След гореизложеното се реших и аз на мнение, в което ще изразя моето си вярване за ипостасите - Бог, Исус и Светият Дух в една свещена формула на вътрешното християнство.

-------------------------------------

Ex Deo nascimur

In Jesu morimur

Per Spiritum Sanctum reviviscimus

От Бога родени

В Исус умрели

Чрез Светият Дух възкръснали

-------------------------------------

В тези три мантрични реда е описан пътя на кандидата на христовите мистерии.

- Произлязъл от Бог, от Абсолюта

- Следващ пътя на Исус от Витлеем до Голгота, по "Виа Долороса" до кръстния хълм, неутрализирал влиянието на природата и скъсал връзките си със силите на Княза е "умрял" за този свят - това е процеса на трансмутация.

- Чрез Светият Дух, чрез Утешителят, /Пимандър, Параклет/ е достигнал до новораждане в една по-висша реалност - там, откъдето преди епохи е пропаднал в "Светът на Гнева" - процесът на трансфигурация."




5 Коментара



Впечатлен и респектиран съм от великолепния анализ на автора и моля за позволение да го цитирам при необходимост :yanim:

Сподели този коментар


Линк към коментара

:wors: Покорно Вам благодаря, scepsis , за есето, и съм изпълнен със страхопочитание от ерудицията Ви. :yanim:

Vаlentinus, мамуне, братко мой - видиш ли какво творят хората, докато ние си спамим безметежно ?

1 човек харесва това

Сподели този коментар


Линк към коментара

Благодаря ви :wors:

Цитирайте свободно. Всъщност написах това в отговор на нашите форумни мюсулмани и техните нападки срещу христянството. Тъй че дължим всичко това на последователите на демиурга :hush:

1 човек харесва това

Сподели този коментар


Линк към коментара

Такъви сме, Трихо, - ини спамъри, ма барем ценим `убавото...ценители, демек, се пишем :blink:

1 човек харесва това

Сподели този коментар


Линк към коментара

Такъви сме, Трихо, - ини спамъри, ма барем ценим `убавото...ценители, демек, се пишем :blink:

Лично аз съм скромен човек, и имам най-прости вкусове : задоволявам се само с най-доброто......


Сподели този коментар


Линк към коментара

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход