rurk - блог

  • публикации
    24
  • коментари
    16
  • прегледи
    60586

Исихазмът - Трите степени

rurk

479 прегледа

"Трите степени

________________________________________

И тъй, братя и чеда мои, — започна с благия си глас Григорий Синаит, след като послушниците Сергьо и Климент събраха трохите от общата трапеза и ги хвърлиха пред прага на птичките, а подвижникът, който бе чел евангелието през време на обеда, се поклони нему и на по-старите братя, — законът на духа действува и говори в сърцето, а законът на буквата се извършва в плътта. Първият освобождава ума от греха и смъртта, а другият създава фарисеи, плътски разбиращите и извършващи Божиите повеления хора, ония, които изпълняват всичко за пред людски очи. За закона на духа нека поговорим, братя мои.

Старецът замлъкна за малко, а монасите се настаниха по-добре върху дървените столове с радостни лица. Братята седяха в широката светла горница с варосани стени и утъпкан под около дълга и тясна трапеза. Седяха подред според годините и подвижничеството: от двете страни на преподобния се редяха отец Варсануфий и другарят на Григория Синаита отец Герасим от Еврип, — негова пора човек, с плешива глава и сиви очи, — по-нататък идваха: слепият старец Аарон и болнавият отец Иларион, у когото преспа Теодосий, а после — по-млади и по-нови монаси. Сам Теодосий седеше заедно с един мършав и неспокоен калугер, който бе дошъл с него от Търново. Добророман се намираше най-далеко, до самата врата, между неразделните си спътници — Григорий доброписеца и калугера Йосиф. На каменно огнище с едва окаден свод горяха няколко цепеници и оттам идваше мек топлик. Когато двамата послушници отвориха вратата, отвън нахлу студ и се мярна обителта, покрита с рохкав сняг. Под бялата покривка местността изглеждаше променена: сякаш планините бяха дошли поблизо, а канарата с трите пещери се бе смалила и разтеглила. Между пещерите и реката имаше сега висока кула, оградена с гъста засека. Снегът падаше безшумно на едри парцали и здрачаваше далечините, ала все пак се виждаше ясно как на върха на кулата пазеше човек, сгушен в дълъг клашник. От килийките излизаха тънки струйки дим, които се губеха в сивото небе, като че ли белите снежинки попиваха дима в себе си.

— Три степени трябва да премине безмълвникът, за да освободи духа си от греха, а душата му, свободна от затъмнение и веществени склонности, да стане съвършено умна по природа, както е бил Адам до грехопадението. Комуто се удаде да достигне това, той ще види своето възкресение преди очакваното общо възкресение и ще каже с думите на апостола: «В тялото ли съм, или не — не зная.»

Първата степен — издигна гласа си Григорий Синаот и палецът на дясната му ръка отпусна няколко зърна от броеницата, която той непрестанно прехвърляше върху скута си — е алфа на базмълвничеството, притвор на храма, долно стъпало от оная стълба, която праотецът наш Яков видя изправена между небо и земя. С три думи така може да се изрази тая степен: отдалечение от мирския живот, пустиннолюбие и труд.

Хубаво е за инока да избегне съблазни и всякакви прелести, хубаво и попътно са пост и изнурение на тялото чрез непрестанен труд. Ала това не е всичко, нито е достатъчно. Когато аз, братя мои и чада, изброих в Крит пред блаженопочившия Арсения тия три добродетели на монашеското житие, той се само усмихна. «Духът търси духа» — говори апостол Павел, а онзи, който е избягал от света в пустинята, яде овощия и мед и със своите ръце прави кошници или дълбае икони върху абанос, убива плътта си, а не освобождава своя дух от телесната тъмница. Не в мъртвата плът, а в живата като в чрево материнско ще покълне духът. Защото оня, който убива плътта като греховна и нечиста, става съобщник на богомерзките манихеи и богомили. «Сатана създаде плътта» — говорят еретиците. Бичувайте врага, братя и чада мои! Бог направи Адама чист и плътта и душата человечески бяха създадени от пречистите му ръце. Докато между Създателя и човека имаше единение, душата и плътта бяха сгрени от светлина. Тази именно светлина и първоначална чистота се помрачиха от грехопадението Адамово. Тогава душата се подчини на страстите, а тялото се уподоби на животните. От това време и адът человечески, отделен от Бога, започна да блуждае навсъде като бродник. И тъй ,— завърши преподобният с малко уморен глас и приведено чело, — безмълвникът се старае да възвърне на человека първоначалното единение с Божеството. Ето конечната цел на неговите подвизи! За да достигне това блажено слияние, истинският безмълвник минава през втората степен.

Втората степен — започна пак след кратко мълчание старецът и малките му бляскави очи обходиха всички подвижници, сякаш всекиму искаха да вдъхнат искра от своя вътрешен огън — е умната молитва. Безмълвникът, който е преминал през действените добродетели на първата степен, прилича на златотърсач, който е изровил яма в земята, а златото не е още намерил. Въоръжен само със съзерцателните добродетели на умната молитва, той ще отвори златната жила под пръстта и камъните. Умната молитва е лопата и лом в ръцете на безмълвника. — И Григорий Синаит повиши отново гласа си при тия думи. — Тя е свързана направо с духа като дете с майка си и се явява истинска негова благодат. Ако искаме да познаем безпогрешно истината, нека потърсим молитвата, съгряваща и радваща ума и запалваща в душата любов към Бога и към хората. Едни учат да се произнася молитвата с уста, други — с ума. Аз ви съветвам отначало и двата пътя, защото понякога умът не е способен да вещае, други път — устата. Ала когато безмълвникът привикне на своето дело, умът ще преуспее и ще получи сили от Духа да се моли с цялото си същество напрегнато и мълчаливо. Тогава безмъчвникът не ще има нужда от устно молитствуване или псалмопение, защото гласът ни е даден поради нашата грубост и недодяланост, а нашият химн към Бога трябва да е ангелски, не плътски. И тъй, моли се в мълчание в своя ум и в своето сърце и твоята молитва ще бъде наистина действие на вярата и изходна точка на безмълвничеството. А когато поради умната молитва безмълвникът се сподобие с духовно просияние и разтвори всички прозорци на душата си за съзерцанието, ставайки по-голям от себе си, все по-ясно и чисто ще вижда същинската природа на нещата, не както постановява външната мъдрост, която говори от корема и бяга подир сянката. Онова, за което умът дотогава не би могъл и да си въобразява, ясно му се открива сега и съзерцава «еже око не виде». Тогава, както в началото казах, душата, свободна от всякакви затъмнения и веществени склонности, става тъй умна, както е бил Адам преди грехопадението, и намира насадената в нея от изконно време светлина. Станалият по дух подобен на Бога человек гледа естествено и просто на тайните и загадки Божии.

— Който е достигнал това състояние, е преминал вече в Третата степен, де царува блаженство неизчерпаемо, живот безпечален и безсмъртен, тишина и мир, от нищо непомрачавани, пиянство на Духа. Ето как чрез послушание и умна молитва безмълвникът достига до единение с Божеството и Го вижда въплътено в светлина, нетленна и несътворена, както е била самата Таворска светлина.

Григорий Синаит свърши думите си със съвсем слаб глас, ала всички подвижници слушаха тъй, сякаш ловяха звуковете още от устните на преподобния и сами ги събираха в слова. В огнището огънят прегоряваше и горницата изстина, но никому и на ум не дойде да стане и да притури дърва на пламъка. Когато старецът се повдигна от мястото си, повдигнаха се и другите иноци. Всички лица бяха просветлени и побелели. Никой не проговаряше със съседа си, никой с око не търсеше ближния, като че ли всеки гледаше своята душа и търсеше Бога в себе си. Сам преподобният вече не погледна своите съпостници. Неговият поглед сякаш се обърна навътре. Свърши словата си и едновременно свърши и всички пътища, които отвеждаха до другите хора, и отсега нататък започваше онова, «що окото не е видяло».

След излизането на Григория Синаита всички подвижници се запътиха към своите килии — кой сам, кой със съпостниците си братя и послушници — и по пътеките вървяха на редки редици като сенки един на друг. Теодосий даде път на всички монаси и остана последен пред вратата на трапезарията. Той дълго гледа черните сенки на братята, които се разпръснаха по всички посоки като пчели след зимния сън в кошера.

Снегът продължаваше да вали на едри парцали. Белият цвят обви самотния инок с някаква нежна тъкан, зад която той сещаше да бие само сърцето си. Като че бе замръзнала река, ала под тънкия лед течаха и шуртяха нейните струи. Тъй и в неговото сърце преливаше кръвта — тихо и радостно, с живоносен ромон. Цялото негово същество тръпнеше от тази бяла миротворна тишина."

...

Оптинското старчество

"Оптинското старчество - исихазъм в света

Старческото служение, в което умната молитва се съвместява с активна и постоянна връзка със света, крие в себе си загадка, проблем, и ние сме длъжни да поставим кантовския въпрос: как е възможно старчеството?

За да открием отговора, първо трябва ясно да изразим

същността на проблема

Той се състои в следното: исихастката практика е холистическа практика, в която се въвличат, най-общо казано, всички енергии на човека, духовни, душевни и телесни.

Посредством непрестанната молитва и при бдителната стража на вниманието, цялата тази съвкупност от човешки енергии последователно се преобразува, възхожда по строго определени степени към висшите духовни състояния и се съединява с Божествените енергии. Този възходящ антропологически процес изисква пълна концентрация, съсредоточеност и поглъща човека така пълно, че той няма възможност да се отдава на каквито и да е други занимания освен най-прост ръчен труд (отците пустинници обикновено плетели кошници). Иначе казано, в духовната практика, възвеждаща го към мистически опит, човек не може да се посвещава на социален живот, нито на техническо-творческа деятелност, той се оттегля от тях. Homo Mysticus или Homo Deificans не са Ноmo Faber и не са дори Zoon politikon. Мистиците неведнъж са отбелязвали тази несъвместимост като една от основните апории на мистическия живот.

При все това, в рамките на исихастката традиция отдавна съществува стремеж към преодоляване на тази несъвместимост, към

излизане на традицията в света

за да се внесат в него исихастките начала и принципи.

Главният стимул за това било дълбокото убеждение за всеобщия смисъл и ценност на тези начала и принципи - на първо място, тезисът за обожението като битийно назначение на човека. За това всеки път, във всяка епоха, когато традицията преживява разцвет, подем, в нея се развивали едни или други форми за излизане в света. Византийското исихастко възраждане през ХIV в. познавало няколко такива форми; в частност, тогава станало разпространено практикуването на непрестанната молитва от миряните едновременно с извършването на обичайните задължения и дела. За исихасткото възраждане в Русия основна форма станало старчеството.

В него традицията като че ли отделила от себе си опосредстващо звено, създаващо особена личностна среда за транслация на исихастките начала в широкото социално пространство.

Ако се обърнем към етапите на

установяването на руското старчество

ще видим в какво точно се изразява неговото излизане в света и ще се опитаме да разберем с какви антропологически средства е постигнато подобно излизане. Наричат родоначалника на цялата старческа линия, св. Паисий Величковски, „старец от древноизточен тип” (Екземплярски) и това е вярно в смисъл, че духовният и молитвен начин на живот, воден от Паисий, бил като цяло възраждане на класическата исихастка практика в условията на монашеството, отделено от света. Още повече, старецът Паисий специално подчертавал, че е нежелателно тази практика да излиза извън пределите на монашеството: „Светоотеческите писания, особено тези, които ни поучават в истинско послушание, бдителност на ума и исихазъм, внимание и умна молитва, са предназначени за монашеския чин, а не за всички православни християни”. Макар че още при Паисий може да се забележи известно излизане от рамките на древния етап, чиято главна задача било

създаването на ядро на исихазма

стъпаловиден процес на пълно самопреобразяване на човека с оръжията на покаянието, вниманието и молитвата.

В древност, когато този процес едва се разкривал и създавал, той неизбежно поглъщал всички сили и изцяло запълвал съзнанието на човека; всякакво външно отвличане, всякакви пречки заплашвали да нарушат и провалят процеса, да извадят човека от него. Затова на този етап исихасткият подвиг се стремял към пределно уединение, изолация, и с умната молитва подвижникът съчетавал единствено най-прости действия, не занимаващи съзнанието. Но това е само началният етап.

След това традицията укрепва, развива се и опитът показва, че несъвместимостта на исихасткия път с обичайната активност, обичайните измерения на човешкото съществуване не е абсолютна, а само относителна; чрез различни антропологически средства и методи на умната молитва тази несъвместимост до голяма степен може да отпадне. Започва дълъг път на съединяване на исихасткия живот в умната молитва с различни измерения на индивидуалното съществуване и установяване на множество връзки с живота в обществото. По-горе ние вече видяхме какви са мотивите и стимулите за такъв път, нека проследим

кои са неговите главни жалони

Както казахме, още в паисианския период има известно раздвижване. Паисий развива практикуване на умната молитва в лоното на киновийното, а не на анахоретското монашество; освен това той я съвместява със създаването на „филолого-аскетическа школа”, т. е. със съвместен труд на монасите над превода на аскетически книги. И едното, и другото носи антропологическо съдържание: в киновийния живот умната молитва се съчетава с елементи на общуване, макар и в ограничения кръг на братята-единомишленици; в преводаческите трудове тя се съединява с научна, филологическа работа. Пряко продължение на това развитие на традицията е следващият етап, дейността на стареца Макарий Оптински.

Тук тези два момента получават по-нататъшно развитие, прехвърляйки границата между манастира и света. В кръга на духовно общение и обгрижване на Макарий вече влизат и миряни, макар и отбрани: отделни представители на културния елит. По примера на Паисий той организира и „филолого-аскетическа школа”, в която

вече се включват и миряни

Но всичко това е напълно естествено продължение на делото на Паисий. Филологическите занимания, особено с духовна литература, е обичайна област за ученото монашество. Понякога наричат тези изключително прилежни книжовни занимания „аскеза на ума”. Те напълно си хармонизират с аскезата и не си противоречат едно на друго.

В тази светлина ние можем да разберем и оценим истинския мащаб и принципното новаторство на следващата крачка, направена от Амвросий. Старецът Амвросий става духовен съветник и наставник на всеки дошъл при него, а това означава, че той в дълбочина навлиза в неговия опит, в неговия свят и ги приема в своя собствен свят, прави ги свои и откликва на тях. По този начин пада бариерата, отделяща света на исихаста, човека в умната молитва, от света на който и да е произволен човек, от Другия. В опита на Амвросий исихастката практика става напълно съвместима с приемането на Другия. Но нали Другият е носител на всички страсти на света! Приемането на Другия, приемането на неговия вътрешен свят и опит в себе си, в своя вътрешен свят е изключително трудно и опасно за исихаста.

Ето, например, какво пише многоопитният подвижник и старец архим. Софроний Сахаров: „Служението на хората, както показва опитът, е свързано с необходимостта да навлезеш в техните скърби, в техните страдания, в тяхната борба със страстите и често пъти в примитивните им нужди. За съжаление това не помага на пребиваването в съзерцание и безмълвна молитва” (Видет Бога как Он есть). Както е добре известно в аскезата,

страстите са летливи и заразителни

прилепчиви, и готовността на стареца да навлезе в света на Другия, наситения със страсти, е и неговата готовност да поеме заради Другия духовен риск.

Разбира се, подобен риск има и за всеки изповядващ свещеник, но там той винаги може да се намали, за сметка на възможността да се скрие зад оградата на формализма, да подходи към изповедта като към обред. Но общението със стареца не е обред. Не може да не видим в старческото служение кенотически момент: момент на себеотдаване, способен, най-общо казано, да стигне до предела, до самоизчерпване и самоизтощение в името на Другия. Отдавна признават кенозиса за характерна черта на руската религиозност, и разказите за преподобни Амвросий са пълни с ярки свидетелства за това, че

неговото себеотдаване нямало и не знаело предел

И така, в старчеството на преп. Амвросий на исихастката практика се удава да преодолее главната антропологическа бариера, стояща на пътя й за излизане в света. В резултат пред по-нататъшното развитие на старчеството не стояла нуждата да търси ново принципно придвижване в задачата да се съчетае умната молитва с пълноценното участие в живота на света. Основното тук е вече достигнато от Амвросий и неговите приемници в Оптина. Затова на следващия етап старческото служение (приело формата на старчество в света) в своята антропологическа и духовна структура не се отличава съществено от „амвросианското” старчество. Свидетелствата на съвременниците разкриват, че между о. Алексий Мечев и последните оптински старци Анатолий (Потапов) и Нектарий имало

„благодатно единство на старческото служение”

(С. Дурилин), съвършено съгласие и сътрудничество.

Творческият принос, който внася старчеството в света, в исихастката традиция и нейното отношение със светското общество, се заключава не в изменението на типа или характера на старческото служение, а в друго: в кардиналното вдълбочаване на транслацията на исихазма в света. „Манастир в света”, или по-скоро „семейно подвизаване” била новата форма, в която светът се оказал способен да възприеме исихастките начала и до голяма степен да се проникне от тях.

Така в руското старчество се достига до актуално разкриване и практическо въплъщаване на универсалното, общочовешкото съдържание на исихастката традиция. Както виждаме, това разкритие е двояк, двустранен процес: старците-подвижници откриват и усъвършенстват възможността човек да съчетава умната молитва с участието в живота на света, включително в най-висшата и трудна степен на участие - приемането на Другия.

Същевременно те се приближават до главната цел на това участие в живота на света: внасяне в света на принципите на исихасткия живот, движени от стремежа към обожението му. В този двуединен процес социализацията на исихазма и

„исихастизацията” на социума

се разрушава преградната стена, разделителната бариера между аскетическата традиция и обществото: тази същата бариера, която така ревностно издигали и укрепявали в началото на пътя на традицията. „Бягай от хората - и ще се спасиш” - казвал великият старец от Скита Арсений. И казаното за стареца Алексий Мечев: „Той живееше с хората, сред хората, за хората; като че никога не оставаше сам” (Спомени. Проповеди. Писма.). И едното, и другото е истински исихазъм. Съхранявайки в пълнота духовната си идентичност, традицията съумяла да достигне до диаметрална смяна на социалната си позиция. Но зад тази равносметка стои половинвековна работа.

След всичко казано, вече не е толкова трудно да отговорим и на въпроса, който си поставихме: как е възможно старчеството? С какви антропологически и духовни средства се постигат тези негови плодове? Ясно е, преди всичко, че съчетаването на умната молитва с каквато и да е друга активност изисква освобождаване на някаква част от енергиите на човека - при това, без ущърб за молитвата, при запазването на цялата й пълнота. За тази цел аскетиката усъвършенства управляващите способности на съзнанието, на основата на описания от св. Григорий Палама принцип „умът-епископ”: принцип, означаващ формирането на единен координиращ център на всички енергии и функции на човека.

По този начин става възможно да постигнеш своего рода „сгъстяване” или „стесняване” на заниманията с умната молитва, така че тези занимания, въпреки че в нищо не се орязват, вече не обемат цялото съзнание, но с една или друга продължителност се извършват като че ли на заден план.

Сега няма да се занимаваме с анализиране на тази аскетическа психотехника, но важно е да се подчертае нейната недостатъчност: чрез нея не може дори принципно да се постигне главната цел на старчеството,

приемането на Другия

Та нали истинското приемане на Другия е безкористно общение, което не посяга на свободата му, не търси власт над неговата душа и ум, не го превръща в предмет, в средство, макар и с добри намерения, а само искат да му позволят да осъществи себе си, да се сбъдне.

Такова общение не се установява от никоя психотехника, то се установява и поддържа с едно единствено средство: с любовта. Ако общението, целящо да прехвърли емпирическите рамки, да стане общение и в духовен, метаантропологически план, означава да се сбъдне в образа си Божий, то и любовта, на която това общение се крепи, трябва да прехвърля емпирическите рамки, т. е. да бъде Христова.

Свидетелствата говорят, че именно такова е било и служението на старците. Известният религиозен писател Е. Погожев (Поселянин) така изразява главната черта на преп. Амвросий: „В него ме порази непостижимата бездна от любов”. А пък за стареца Алексий Мечев свидетел, познаващ го отблизо, пише: „За любовта бяха всички наставления, всички слова, всички проповеди на о. Алексий”. Той пише също: „Единственото и най-висшето, на което служеше той, беше любовта”. И това важи не само за стареца Алексий. Тук, в тази изпълненост с Христовата любов, е цялата тайна на руското старчество и цялата му сила."




1 Коментар


Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход