rurk - блог

  • публикации
    24
  • коментари
    16
  • прегледи
    60583

Една много древна история

rurk

684 прегледа

Преди много зими живели едни човеци. Те били различни от останалите хора, защото носили от кръвтта на боговете в своите тела.

Боговете... Боговете вече били изчезнали и единственото, което напомняло за тях, били човеците.

Падът на боговете и раждането на новото време

Имало горещина, имало импулс. Небето... с тези диамантени цветове, вече отново почервенявало. Имало и много трусове, наводнения. Земята потъвала и изплувала в океаните. Майката сменяла своите одежди.

В края на своето време, боговете сътворили хората. Сътворили ги твърде егоизтично. Направили слуги и роби. Е, все пак имало и искрица божественост в тези богове и точно поради тази Любов, те познали хорските дъщери. Познали ги, тъй както съпруг познава съпругата си – в дълбочина и изцяло.

Любовта винаги ражда красиви плодове. Тези плодове били човеците – така странни, така чудни. Те били нещо твърде различно от всичко познато. Чак боговете им завидели. Страхували се от тях, защото знаели, че това е тяхното наследство, защото знаели, че тяхното време отминава.

Хората дружели с човеците, защото човеците разполагали с човечността и я раздавали навред. Туй бил пласта, слоя, който станал мост между богове и хора.

Човеците били снажни, високи, красиви, чисти, добри. Те владеели, досущ кат боговете, над стихийте вътре и вън. Виждали през време и пространство и умеели да дават живот.

Малкото останали богове, се криели в планините и по трудно достъпните места, търсейки усамотението и чакайки своя край. Това било следствието от тяхното падение, от войната. Това била цената.

Все по-малко тези богове се показвали и все по-малко се месили в живота на хората. За сметка на това, хората закопняли за управлението и власта над света, но пред тях, като непреодолима пречка стоели човеците.

Това е характерния копнеж на всеки роб.

Тогава се родила омразата, а човеците били и техни чеда.

Човеците си имали Цар. Той бил всемъдрия и справедлив Тсордъм. В тези времена, когато омразата все повече нараствала, множейки се в хорските сърца, човеците живеели в голяма тъга и самота. Единствено цар Тсордъм носил някаква надежда и светлина в царството, но тайно, дълбоко в сърцето си царят бил тъжен, отчаян и самотен. Всичката тази омраза смазвала най-вече него. Не можел да си обясни защо е така. При цялата си мъдрост, той бил озадачен и то не от друго, а от съществуването на хорската слепота. Царят нищо не знаел за тази слепота. За него това било странно и неестествено.

Всичко това продължавало с години, когато изведнъж дошла вест от далечни земи за царство, в които пораснало прекрасно цвете – жена от хората, която не била като хората. Твърде красива и твърде добра, тиха, чиста и нежна. Това била принцеса Вобюл.

При тази вест очите на царя запламтели. Той видял надажда, той съзрял своето бъдеще, но жалко - то било твърде неясно, дори и за него. Тсордъм веднага наредил да започне приготовление за път. Път да поеме към своята съдба. Да, това била неговата съдба.

Много коне, много блясък и много дарове – това взел царя със себе си. Минали много дни, пътуването не било леко и кратко, но най-сетне то достигнало своята цел.

До тогава принцеса Вобюл отхвърляла всички царе от всички земи, които искали ръката и. В никой от тях тя не виждала Онова, но още щом зърнала Тсордъм, тя го разпознала. Това било най-дълбокото и ясно усещане в нея. Те се слели от първа среща. Най-красивото цвете на хората станало едно с царят на човеците.

Хората не могли да преглътнат това. Те не били на себе си от гняв, завист и омраза. Решили да отровят царя, но това никак не било лесно, защото царя бил зрящ. Всички опити се проваляли.

Тсордъм разбирал и прощавал. Той бил щастлив и тези дребнавости не могли да го достигнат. Нито търсел отмъщение, нито искал възмездие. Това не било част от неговата природа.

Голямо щастие извирало от царството на човеците. Всеки миг там бил Светлина. Любовта между Тсордъм и Вобюл обхващала всичко. Тя била космическа.

Красота, така мечтана и търсена от всеки.

Хората обаче не спирали със своите опити и веднъж, докато царя отсъствал по важни дела, Вобюл се смилила, поканвайки в двореца една старица, просеща милостиня. Тази старица била поредния опит на хората да отровят царя, а отровата била затворена в едно съндъче от слонова кост, което старицата оставила след себе си в двореца.

Царят щял да забележи, но царят го нямало.

След като старицата си тръгнала, Вобюл се натъкнала на това съндъче и потърсила старицата за да го върне, защото смятала, че то е забравено от нея, но старицата била изчезнала. Вече било късно. От нея нямало и следа.

"Какво пък, едно съндъче. Нищо работа." – така си мислила Вобюл, но в нея все повече се появявало съмнанието, а то раждало все повече угризения в сърцето на красавицата. Къде и били очите и защо допуснала това - тази бедна старица да забрави единственото си имане?! Точно тези угризения и довели любопитството.

Вобюл искала да се увери и да види, дали в сандъчето има ценности. Затуй го и отворила. Вътре видаля най-голямата Тъма, която можело да съществува. Тъма дълбока и безкрайна пълна с всякакви нечистоти. Бездната я поела и тя просто изчезнала в нея. Какъв край!

Дошло време и цар Тсордъм се завърнал, но какво заварил!? Разбира се - нищо от това, което бил оставил. Нямало я Светлината. Цялото царство скърбяло в страшна мъка. Болката буквално смачквала сърцето на царя. Наистана, това била най-жестоката отрова. Пред нея дори смъртта е по-добра!

Хората сами проклели себе си. Каква грешка! Вместо да убият царя, убили своето цвете. Нещастието окончателно и напълно завзело света.

Е, минали години и се появило пророчество, както и завет. Те разказвали за една възможност. Времето на човеците одавна отминало и те изчезнали на свои ред, погубени от скръбта си и от омразата на хората. Светлина вече нямало и само пророчеството и завета носeли надежда. Хората и до днес плащат за своите дела и така ще бъде, докато не вземат в ръцете си изпълнението на въпросния завет, а той гласи така:

"Ако откриеш в себе си човечността, Светлината ще се върне. Ако живееш, прилагайки от тази човечност, Светлината ще остане и ще живее с теб и в теб. Тогава ти ще видиш, че живота на Вобюл и Тсордъм отново се ражда, но вече вътре в теб самия, а това защото боговете са оставили нещо - едно имане в твоето собствено тяло. Нещо носещо надежда и вяра. Нещо, което може да се разгърне, ако го оставиш свободно. Нещо, което ти дори не забелязваш. Едно сърдечно цвете."

Не бъди като хората. Поеми пътя към човеците, чрез човечността. Трудно е, но не е невъзможно. Сам превърни себе си, чрез добролюбието. За един по-дъбър свят.

За теб от мен с много Любов. Стани самата Любов!

http://www.youtube.com/watch?v=BGNfkPoybrA

http://www.youtube.com/watch?v=bau8I9DzeYw&feature=related

emoticon-0152-heart.png


1 човек харесва това


2 Коментара


Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход