Премини към съдържанието
  • публикации
    94
  • коментари
    45
  • прегледи
    17210

Замина си деня

марси

284 прегледа

Ненадейно изтля и стопи се

като сянка зад пъстри зеници

сякаш в струна,небрежно опънал

на дъгата юздите дъждовни,

този ден.

И едва ли ще помня

как несресан и стар си отива,

крак провлачил по билото сиво -

странен просяк

в джобове протрити

за минута отсрочка пред края,

трийсет сребърни гроша е скътал.

На здрачаване,

точно когато

в тихо ложе полягат тревите,

камъкът е само зрънце пясък,

изтекло през насечените длани

на онемял щурец.

Като във приказка,

прошепната насън,

очите му в нощта просветват влажно,

безмълвно,

без душа,

насред пейзажа...

изтля и ненадейно се стопи.

Замина си денят.



2 Коментара


Препоръчани коментари

Много силно...

Браво!

Благодаря ти.Мисля си за " малкия принци",може би ти си неговото цвете!Поздрави!

Сподели този коментар


Линк към коментара
Гост
Добави коментар...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

  • Подобни теми

    • от марси
      Скъса ли се нишката сърдечна,
      пулсът ли от бягане се срина,
      мислите ли изкрещяха стреснато,
      или просто ...
      някой си замина.
      Някой-
      срещнат в дните ни безцелни,
      поздравен без поздрав-
      само с устни,
      бегъл спомен във души обемни,
      спирка в повседневното препускане.
      Ненаучени да се обичаме,
      ничии,
      разминали се с никой.
      Плещим автентичните си притчи-
      компенсации за драни викове.
      В центъра на общата си съвест
      кърпим памет с дупки от мечти.
      И ако си тръгваме на съмване,
      крием експлодирали души.
    • от марси
      Сред градския си дом,с уют на вещи-
      самата вещ на лично лицемерие,
      със пламъчето трепкащо на свещите
      рисувам нощем цветността на времето.
      Рисувам изгреви с петна от слънце,
      от птици - не събудени треви,
      зелено,за бръшляна в двора плъзнал
      и розово,за детските ми дни.
      С оранжево насищам синевата
      в парче от огледало за небе...
      Така денят ми,свил се от очакване,
      забравя липсващите си нозе.
      Избягали отдавна при полето,
      където
      тревисти стъпки водят към дома,
      зад бурени,в спокойствие изплетено
      спотайва се на детството смеха.
      Протягат се забравени години
      до кукли със немигащи очи,
      с шейните,остаряващи след зимите,
      на лятото,с безделниците дни...
      Със старата икона на стената
      и мама,със канелен аромат,
      с дима лютив в цигарата на татко,
      примесен със ухание на хляб.
      След този мирис,тайнствено целебен
      на мислите ми полета препуска
      назад,и без значение е времето-
      там винаги ме чакат за закуска.
      Дойдох с открадната от коня грива,
      с кокоши крак във пазва,против клетви.
      Настръхнала от късно кукуригане
      една сълза с "добре дошла" просветва.
    • от марси
      Безсънно-сънени
      очите
      на тъмното са,
      вик
      на паднал ангел е сърцето
      пред намастиленото утро.
      Безкрайно тихо,
      ерес и божественост
      нахлуват
      в сетивата.
      Късно е.
      Наранено
      крило на пеперуда
      оплаква
      спомени
      по полети.
      Накрая на света,
      не този-другия,
      отвъд пределността
      на непределното,
      днес и вчера
      играят карти.
      Заложили безкрайността
      между безсънно-сънното
      пред изгрев...
      и някаква неясна диря,
      навярно от сълза
      на паднал ангел.
      Късно е.
    • от марси
      Не построих за двама ни дори колиба,
      не исках да те вържа със мечти,
      това,което обещах
      отмина
      и...
      ето,че сега не ни горчи.
      И се разделяме-
      съвсем човешки,
      без упреци,без погледи встрани,
      преминали нормално всички грешки
      и всички обяснения в лъжи.

      Нормално...
      Но защо така ме мъчи
      призракът на дом за теб създаден
    • от марси
      Коя ще съм
      когато си отидеш?!
      Забравила на нежността си името,
      самотна сянка сред пастелни утрини,
      взривени сетива,крещящо минало.
      И някаква натрапчива обида-
      невярване,че ни е имало.
      Думите-заключени в зеници.
      Устните,отворени за ласка
      и недокоснати
      останали...
      Ръцете ми,
      рисували до вчера
      по кожата ти светове от обич,
      заключени да паднат върху скута,
      изтръпнал по желания за още.
      Горчивината на самотни нощи.
      Спомените - сляпо утешение,
      надежда да се видим,без да се разминем-
      двама непознати с общо минало
      и леко парване отдясно,
      нощем,
      преди луната да изстине...
      Коя ще съм,
      когато си отидеш?!
×
×
  • Добави ново...