Примитивният манталитет не измисля митове, той ги преживява. Митовете са първични откровения на предсъзнаваната психика. Много от тези несъзнавани процеси могат да се предизвикат индиректно от съзнанието, но никога от съзнаван избор. Други, изглежда, се появяват спонтанно, т.е. от една не така ясна или видима причина.

К.Г. Юнг, Из

Психология на детския архетип

.

Сътворяването на човека

Джеймс Фрейзър

Ако четем внимателно Библията, положително ще ни направи впечатление поразителното несъответствие между описанията на сътворяването на човека, съдържащи се в първа и втора глава на Битие. В първа глава четем как на петия ден Бог създал рибите и птиците, всички същества, които живеят във водата и във въздуха; на шестия сътворил земните твари, а най-сетне човека — мъжа и жената, на които придал своя образ. От този разказ вадим заключението, че човекът е създаден последен от всички живи същества на земята и, между другото, оставаме с впечатлението, че половото различие, което характеризира човешкия род, е присъщо и на божеството; макар авторът да не ни удостоява със сведения, как това различие се съчетава с единството божие. Подминаваме този богословски проблем, който е може би прекалено дълбок, за да проникне в него човешкото съзнание, и насочваме вниманието си към по-простия въпрос за хронологията, отбелязвайки, че Бог създал първо по-нисшите животни, а сетне човешките същества — мъжът и жената — е направил, както личи от всичко, едновременно, при това всяко от тях в еднаква степен отразяващо величието на своя божествен оригинал. Това прочитаме в първата глава. Но стигаме до втората и се пообъркваме, натъквайки се изведнъж на напълно различно и съвсем противоречиво описание на същото съдбовно събитие. Оттук вече научаваме с изненада, че Бог сътворил отначало човека, после по-нисшите животни и най-накрая жената — за пея му хрумнало допълнително и я направил от ребро, което извадил от мъжа, докато онзи спял. В двете изложения ценностната градация е явно обърната наопаки. В първото божеството започва от рибите и върви нагоре, през птиците и зверовете, за да стигне до мъжа и жената. Във второто започва с мъжа и слиза през по-нисшите животни до жената, която очевидно бележи най-ниската точка на божественото творчество. В тази версия не се споменава нищо за това, че мъжът и жената са били създадени по образ божи. Просто пи се казва, че „създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа”¹. След което, за да облекчи самотата на мъжа, който се скитал без другар из красивата градина, предназначена за него, Господ създал всички птици и зверове и ги завел при човека, очевидно за да го забавляват и да са му другари. Човекът ги погледнал, дал на всичките имена, но не се задоволили с тези партньори и най-накрая, сякаш от отчаяние, Бог сътворил жената от една незначителна част от мъжкия скелет и я представил на мъжа като негова съпруга.

Очебийното противоречие между двата разказа се обяснява много просто с обстоятелството, че те са извлечени от различни, първоначално независими документи и допълнително са съчетани в една книга от редактор, който ги е обединил, без да се старае навсякъде да смекчи или да съгласува техните несъответствия. Описанието на сътворението в първа глава е извлечено от така наречения Жречески кодекс, съставен от жреци по време или след Вавилонския плен. Разказът за сътворяването на мъжа и животните във втората глава е взет от така наречения Яхвистки кодекс, писан няколкостотин години преди другия, вероятно в деветия или осмия век преди нашата ера. Очевидна е разликата в религиозните позиции на двамата автори. По-късният автор-жрец схваща бог като нещо абстрактно, недостъпно за човешкия поглед и създало всичко с най-обикновено постановление. По-ранният, или яхвисткият автор, си представя в много конкретна форма Господа, който действа и говори като човек, моделира човешко същество от кал, засажда градина и се разхожда из нея по хладина, вика мъжа и жената да излязат от дърветата, между които са се скрили, и им прави кожени дрехи, за да замени прекалено оскъдните одежди от смокинови листа, с които нашите засрамени прародители се опитали да скрият голотата си. Очарователният наивитет, едва ли не веселието на по-ранния разказ контрастира с възвишената сериозност на по-късния. Макар и да оставаме с впечатлението, че съществува една нишка от тъга и песимизъм, която минава под ярко осветената картина па живота в епохата на невинността, обрисувана от големия яхвистки автор. Преди всичко той въобще не се старае да скрие дълбокото си презрение към жената. Това, че е сътворена най-късно, както и нередния и непристоен начин, по който е създадена — от реброто на своя съпруг и повелител. след като всички по-нисши животни са сътворени по редовен и благопристоен път говори достатъчно за долното мнение, което той има за нейната природа; женомразството му. както справедливо можем да го наречем, приема още по-мрачна отсенка по-нататък, когато приписва всички беди и скърби, сполетели човешкия род, на доверчивата глупост и необуздания апетит на неговата прамайка.

Първият от двата разказа, яхвисткият, е не само по-жив, но и по-богат на фолклор, запазил е много черти, излъчващи аромата на първична простота, които по-късният автор внимателно е заличил. И съответно той предлага повече възможности за сравнение със звучащите по детски разкази, с които хората в много епохи и страни са се опитвали да обяснят голямата тайна — началото на живота на земята. На следващите страници ще приведа някои от тези прости приказки.

Яхвисткият автор, изглежда, си е представял, че Господ е изваял първия човек от глина, също както би го изработил един грънчар или дете, което си прави кукла от кал, а след като омесило и придало на глината съответната форма, божеството й вдъхнало живот, като духнало в устата и ноздрите па фигурата, също както пророкът Елисей върнал към живота мъртвото сунамитско дете², като легнал върху му, сложил си очите на очите на детето, а устата на устата му, без съмнение за да предаде дъха си на трупа, след което то кихнало седем пъти и си отворило очите. За евреите тази представа за произхода на нашия вид от земната пръст възниква още по-естествено, тъй като на техния език думата за „земя” (адама) е по форма женският род на думата за „човек” (адам). От различни намеци във вавилонската литература излиза, че и вавилонците са си представяли, че човекът е направен от глина. Според Бероз, вавилонският жрец, чието описание на сътворението е запазено в гръцки вариант, богът Бел си отрязал главата, а другите богове събрали бликналата кръв, смесили я с пръст и изваяли човека от тази кървава смес; ето защо, казват, хората били толкова мъдри — защото смъртните са направени от глина, омесена с божествена кръв. Според египетската митология Кнуму, Бащата на боговете, ваял човеците от глина на грънчарското си колело.

И в гръцката легенда мъдрият Прометей вае първите хора от глина във фокидския град Панопей. Накрая му останала малко; тя можела да се види на това място далеч по-късно във вид на две големи канари на ръба на една клисура. Гръцки пътешественик, който е бил там през втория век от нашата ера, решил, че канарите имали цвета на глина и силно миришели на човешка плът. И аз ходих да ги видя около хиляда седемстотин и петдесет години по-късно. Намерих усамотена долчинка, или по-скоро падина, на южната страна на Панопейското възвишение, под ниските очертания на разрушените, но все още величествени стени и кули, които увенчават сивите скали на върха. Беше горещ ден в късна есен — първи ноември и след дългото сухо гръцко лято малката долчинка беше съвсем безводна; по обраслите с храсти склонове не се спускаше ни струйка вода, а на дъното намерих червеникава ронлива почва, може би останки от глината, от която Прометей изваял прародителите ни. Мястото беше самотно и опустяло; не се виждаше човешко същество, ни следи от човешка дейност; само очертанията на рушащите се кули и бойници на хълма свидетелстваха за кипящия живот, който отдавна е отшумял. Цялата сцена, както много други в Гърция, внушаваше чувството за преходност на нашето дребно, напрегнато съществувание на земята в сравнение с трайността или поне външното спокойствие и мир на природата. Впечатлението се задълбочи, докато почивах в горещите часове на деня горе на възвишението, под сянката на няколкото чудесни зелени дъба и оглеждах далечината, богата на спомени за миналото, вдишвайки изпълнения със сладникав аромат на мащерка въздух на юг, иззад ниските планински вериги, надничаха изящно изрязаните върхове на Хеликон. На запад се въздигаше могъщата снага на Парнас, по средата на неговите склонове тъмнееха боровите гори, сякаш заседнали сенки на облаци, докато в подножието му се гушеха облечените в бръшлян стени на Давлия, надвиснали над дълбока долчинка, чиято романтична красота съответства така добре на любовта и тъгата на Прокна и Филомела, които гръцката легенда свързва с тази местност. На север, от другата страна на широкото поле, към което се спускат стръмните голи склонове на Панопейското възвишение, окото се спираше на дефилето, където Кефис се вие и извива под сиви върби в подножието на голите скалисти възвишения, докато мътните му води се изгубят, този път не в обширните, обрасли с тръстики блата на вече изчезналото Копайско езеро, а в мрачна пещера във варовиковите скали. На изток, кацнало върху склоновете на голата верига, част от която е Панопейското възвишение, бяха развалините на Херонея, родното място на Плутарх; долу в равнината се е водила съдбовната битка, която поставя Гърция в краката на Македония. Пак там, в по-късно време, се срещат в смъртен сблъсък Изтокът и Западът, когато римските армии под командването на Сула разгромяват азиатските пълчища на Митридат. Такъв пейзаж се разкриваше пред мен в един от онези есенни дни на раздяла с тяхното едва ли не печално великолепие, когато отиващото си лято сякаш се мае изпълнено с копнеж, като че не иска да отстъпи на зимата омагьосаните гръцки планини. На следващия ден сцената се промени — лятото си беше отишло. Сива ноемврийска мъгла се застели ниско над възвишенията, които едва вчера блестяха пищно на слънцето, и под мрачната й завеса от пустото равно Херонейско поле, широко голо пространство, затворено между мрачни склонове, лъхаше смразяваща тъга, подходяща за бойно поле, където един народ губи своята свобода.

Не можем да се съмняваме, че подобни първични схващания за произхода па човечеството, споделяни от гърци, евреи, вавилонци и египтяни, са били предадени на цивилизованите древни народи от техните диви или варварски предци. И наистина такива предания са запазени и в наше време сред изостанали в своето развитие племена. Например австралийските чернокожи в околностите на Мелбърн разказвали, че Бунджал, Създателят, отрязал с носа си три големи парчета кора. Върху едното сложил глина и я размесил с ножа, докато се получила нужната гъстота. След това поставил част от нея на другото парче кора и изваял човешка фигура; първо стъпалата, после краката, тогава трупа, ръцете и главата. Оформил по един човек от глина върху второто и третото парче кора и като останал много доволен от работата си, радостно затанцувал около тях. Сетне взел лико от евкалиптова кора, направил от него коса и я залепил върху главите на своите глинени човеци, Пак ги огледал, свършената работа му харесала и той отново радостно танцувал наоколо. После легнал върху фигурите и започнал да духа в устите, ноздрите и пъповете им, докато по едно време те се размърдали, заговорили и се възправили като възрастни хора. Маорите от Нова Зеландия казват, че някакво божество, наричано различно — Ту, Тики и Тапе, взело червена глина от брега на реката, омесило я със собствената си кръв и направило по своя образ и подобие фигура, с очи, ръце, крака и всичко друго, което всъщност било точно копие па божеството, и след като довършило глинената кукла й вдъхнало живот през устата и ноздрите, при което тя отведнъж се оживила и кихнала. Човекът, когото Създателят на маорите Тики изваял, дотолкова приличал на него самия, че божеството го нарекло Тики-ахуа, т. е. Подобието на Тики.

Според общоприетото предание на Таити първата двойка хора направило главното божество Таароа. В него се разказва, че след като сътворил света, той създал човека от червена пръст, която служела и за храна на хората, докато не се появило хлебното дърво. По-нататък някои твърдят, че един ден Таароа повикал човека по име и когато онзи дошъл, го приспал. После извадил една от костите му (иви) и направил от пея жена, която му дал за съпруга, и двамата станали родоначалници на човечеството. Този разказ на туземците бил записан в първите години на мисията в Таити. Мисионерът Уилям Елис отбелязва: „Това винаги ми се е струвало като преповтаряме на библейското обяснение за сътворението, което са чули от някой европеец, и никога не съм му придавал особена достоверност, макар и много пъти да са ми казвали, че то съществувало у тях, преди да е пристигал какъвто и да е чужденец. Някои също така уверяваха, че името на жената било Иви, както те биха го произнесли, ако беше написано Eve. Иви е местна дума, която означава не само кост, но и вдовица, а и жертва, паднала във война. Независимо от тези твърдения, аз съм склонен да смятам, че Иви, или Ева, е едничката местна част от разказа, доколкото се отнася до майката на човешкия род.” Но същото предание се среща и в други части на Полинезия, не само в Таити. Така например туюмците от остров Факаофо (Баудич) казват, че първият човек е сътворен от камък. След време той решил да си направи жена. Затова събрал пръст и като изваял от нея женска фигура, извадил ребро от лявата си страна и го забил в пръстената форма, при което тя започнала живота си като пораснала жена. Нарекъл я Иви (Ийвий) или „ребро”, взел я за съпруга и целият човешки род произлязъл от тази двойка. Съобщава се също, че и според маорите първата жена била направена от реброто на първия мъж. Това широко разпространение па разказа в Полинезия ни кара да се съмняваме, че той е само повторение на библейската версия, чута от европейци, както е смятал Елис.

Но историята за създаването на първата жена от реброто на първия човек срещаме на други места във форма, която дотолкова близко наподобява библейското обяснение, че едва ли е независима от него. Така карените в Бирма казват, че бог „създал мъжа и от какво го е изваял? Отначало сътворил мъжа от пръст и свършил със сътворяването. Сътворил жената и от какво я направил? Взел ребро от мъжа и създал жената.” И лебедските татари в Сибир имат предание, че бог отначало създал мъжа, който живял съвсем сам на земята. Веднъж, докато самотникът спял, дяволът го докоснал по гърдите; тогава от ребрата му пораснала кост, и като паднала на земята, станала дълга и се превърнала в първата жена. Така татарите са задълбочили цинизма на автора на Битие, като са приписали на дявола участие в създаването на нашата обща прамайка. Но да се върнем в Тихия океан.

Туземците от островната група Палау разказват как брат и сестра направили хора от глина, замесена с кръвта на различни животни, и че характерът на тези първи хора и техните потомци се определя от животното, чиято кръв била смесена с първичната глина; например мъжете с кръв на плъхове са крадци, хората със змийска кръв са подлеци, а мъжете с кръв от петел са храбреци. Според една меланезийска легенда, разказвана на Мота, един от Банксовите острови, героят Кат изваял човеци от глина, червената глина от блатистите брегове при Вануа Лава. Отначало направил хората и прасетата съвсем еднакви, но братята му възразили, затова ударил прасетата и ги накарал да вървят на четири крака, а човекът оставил да ходи прав. Кат оформил първата жена от гъвкави клонки и когато тя му се усмихнала, разбрал, че е жива жена. Туземците от Малекула, един от Новите Хебриди, наричат великото същество, което омесило от глина първия мъж и първата жена, Бокор.

Обитателите на остров Ну-ху-роа, от групата Кай, разказват, че праотците им били изваяни от глина от върховия бог Дуадлера, който вдъхнал живот на глинените фигури. Според тораджите, говорещи на наречието баре от Централен Целебес³, отначало на земята нямало човешки същества. Тогава и-Лай, богът на горния свят, и и-Ндара, богинята на долния свят, решили да направят хора. Те възложили задачата на и-Комбенджи, който изработил два модела на мъж и на жена от камък, а според някои — от дърво. Когато си свършил работата, изправил моделите край пътя, който води от горния към долния свят, така че всички духове, които минават, да ги видят и да дадат мнение по делото му. Вечерта боговете обсъдили въпроса и решили, че прасците и на двете фигури не са достатъчно закръглени. И-Комбенджи отново се хванал на работа и създал нова двойка модели, които отново поставил на божествено обсъждане. Този път боговете забелязали, че фигурите са прекалено шкембести, затова и-Комбеджи създал нова двойка, която боговете одобрили, след като създателят им внесъл леки промени в анатомията на фигурите, прехвърляйки част от мъжката на женската фигура. Сега оставало само те да бъдат оживени. Така че богът Лай се върнал в своя небесен дворец да вземе вечен дъх за мъжа и жената, но междувременно самият Създател, дали от нехайство или бързина, допуснал върху фигурите да духне обикновеният вятър и те поели дъх и живот от него. Затова когато човек умре, дъхът му се връща на вятъра.

Даяките от Сакаран в Британско Борнео⁴ вярват, че две големи птици са създали първия човек. Отначало те се опитали да направят хора от дърво, но безуспешно. После ги изсекли от скали, но фигурите не можели да говорят. Най-сетне изваяли човек от влажна пръст и му впръснали във вените червената смола па дървото кумпанг. Тогава го повикали и той отвърнал; порязали го и от раните му текнала кръв, така че му дали името Тана Кумпок или „изваян от пръст”. Някои морски даяки обаче са на различно мнение. Те смятат, че създател на човеците е някакъв бог на име Салампандай. С помощта на чук той прави от глина телата на децата, които трябва да се раждат на света. Има насекомо, което издава странни дрънчащи звуци нощем, и когато даяките го чуят, казват, че Салампандай работи с чука си. Според разказа боговете му наредили да направи човек и той го изработил от камък, но фигурата не можела да говори и затова била отхвърлена. Тогава се заел отново за работа и изковал човек от желязо, но и той не можел да говори, затова боговете не го щели. Третия път Салампандай направил човек от глина и той имал дар слово. Затова боговете били доволни и казали: „Човекът, който си направил, ще стане. Нека той бъде праотец на човешкатa раса, а ти трябва да направиш и други като него.” И-така Салампандай се заловил да изработва човешки същества и все още ги вае на наковалнята си, като работи в невидими пространства. Там той прави глинените бебета и носи всяко на боговете, които питат новороденото: „С какво би искал да си служиш или да използуваш?” Ако детето отвърне „Сабя”, го обявяват за мъжко; но ако отвърне „Памук и чекрък”, го обявяват за женско. Така по собствено желание бебетата се раждат момчета или момичета.

Туземците от Ниас, остров, разположен югозападно от Суматра, имат дълга поема, която описва сътворяването, и я рецитират на танците, изпълнявани при погребението на вожд. В тази поема, изградена в куплети в стила на староеврейската поезия, където вторият стих повтаря идеята на първия, изразявайки я по малко по-различен начин, четем как върховният бог Луо Захо се къпал в небесен поток, който отразявал като в огледало образа му в чистата си вода, и като видял образа си във водата, взел шепа пръст колкото едно яйце изваял от нея фигура, подобна на фигурите на праотците, които създават жителите на Ниас. Щом свършил, я поставил на везните и я претеглил; претеглил и вятъра, а после го сложил на устните на фигурата и тя заговорила като мъж или като дете и бог му дал името Сихаи. Но макар и по форма Сихаи да приличал на бога, той нямал поколение и светът бил тъмен, защото все още не се били появили ни слънце, ни луна. Затова Бог размислил и изпратил Сихаи на земята в къща, направена от дървовидна тропическа папрат. И тъй като все още нямал жена и деца, един ден по пладне умрял. Но от устата му пораснали две дървета, които напъпили и разцъфтели, а вятърът съборил цветовете им, те паднали на земята и от тях възникнали болестите. От гърлото на Сихаи пораснало дърво, от което се получава злато; от сърцето му пораснало друго дърво и от него произлизат хората. Освен това от дясното му око излязло слънцето, а от лявото — луната. В тази легенда идеята да сътвори човек по свой образ и подобие сякаш дошла на Създателя случайно, като видял отражението си в кристалния поток.

Била-ан, диво племе на Минданао, един от Филипинските острови, описва сътворяването на човека, както следва: В началото имало някакво същество на име Мелу, толкова голямо, че сред известните ни неща няма такова, което би могло да ни даде представа за него; било бяло на цвят и имало златни зъби; седяло върху облаците и заемало цялото пространство над тях. То било много чистоплътно и непрекъснато се триело — да запази неопетнена белотата на кожата си. Кирта, която смъквало от себе си, слагало настрана, докато се натрупала толкова голяма купчина, че започнала да го дразни. За да се отърве от нея, Мелу направил земята и като останал доволен от работата си, решил да извае две подобни нему същества, само че много по-малки. Изваял ги по свой образ от кирта, която му останала, след като направил земята, и те били първите човешки същества. Но докато Създателят все още работел върху тях и от единия му останало да доправи само носа, а от другия носа и още нещо, Тау Далом Тана дошъл при него и поискал сам да направи носовете. След разгорещен спор със Създателя той се наложил и направил носовете, но за беда, като ги слагал на лицата на прародителите ни, ги обърнал наопаки. Толкова разпалено спорили, че Създателят съвсем забравил да довърши другата част на втората фигура и си отишъл на мястото над облаците, като оставил недовършен(а) първия мъж или първата жена (тъй като не ни казват кой точно), а Тау Далом Тана също се прибрал под земята. След това паднал голям дъжд и двамата първи човеци едва не загинали, защото водата се стичала от главите им в обърнатите нагоре ноздри. За щастие Създателят прозрял бедата им, и слизайки на помощ от облаците, свалил носовете и ги сложил както трябва.

Багобо, езическо племе от югоизточен Минданао, казва, че в началото някой си Дивата направил морето и земята и насадил различни дървета. После взел две буци пръст, изваял ги като човешки фигури, плюл върху тях и така те станали мъж и жена. Първия човек нарекъл Туглай, а първата жена — Туглибанк. Те се оженили и заживели заедно, а мъжът построил голяма къща и посадил различни семена, които му дала жената.

Кхамите, които населяват части от планинските местности Аракан и Чатагонг в Източна Индия⁵, разказали на капитан Люин следната история за сътворяването на човека. Отначало бог направил света, дърветата и влечугите, а след това мъж и жена, моделирайки телата им от глина, но всяка нощ, когато спирал да работи, идвала голяма змия, която изяждала двете фигури, докато богът спял. Това се случило два или три пъти и господ просто не знаел какво да прави, защото работел по цял ден, но не успявал да завърши двойката за по-малко oт дванадесет часа; освен това, ако не спял, „нямало да го бива”, както забелязал по всяка вероятност е право местният разказвач. Затова, както казах, бог бил в отчаяние. Най-сетне обаче станал рано една сутрин и направил първо куче и му дъхнал живот и тази нощ, когато спрял да работи, сложил кучето да пази, та щом дошла змията, то излаяло и я прогонило. Ето защо до ден-днешен, когато човек умира, кучетата започват да вият; но кхамите смятат, че напоследък бог спи тежко или змията е по-смела, защото хората умират въпреки виенето на кучетата. Ако той не спеше, нямаше да има болести и смърт; змията идва и ни отнася тогава, когато той спи. Подобна приказка разказват и кхасите от Асам. В началото, твърдят те, бог сътворил мъжа и го сложил на земята, но като се върнал да види създаденото от ръцете си, намерил човека унищожен от злия дух. Това се случило и още един път, при което божеството създало първо куче, а после човек; кучето пазило и попречило на дявола да унищожи човека. Така било запазено сътвореното от божеството. Същата версия, но с малко лустро от хиндуистката митология, срещаме сред корку – коренно племе от централните райони на Индия. Според тях Раван, цар на демоните на Цейлон⁶, забелязал, че никой не обитава планинските вериги Виндхия и Сатпура и помолил великия бог Махадео да ги насели. Затова Махадео (едно от имената на Шива) изпратил една врана да търси мравуняк от Червена пръст и птицата намерила такъв мравуняк сред планините па Бетул. Тогава божеството отишло на мястото, взело шепа червена пръст и изваяло от нея две фигурки — на мъж и на жена. Но тозчас от земята изскочили два огнени коня изпратени от Индра, и направили фигурките на прах. Два дни Създателят продължавал опитите си, по още щом привършвал фигурките, конете отново ги правели на парчета. Най-сетне той изваял куче, вдъхнал му живот и то пъдело огнените жребци на Индра. Така божеството успяло да направи необезпокоявано мъжа и жената, и като им дарило живот, ги нарекло Мула и Мулаи. Двамата станали прародители на племето корку.

Подобна приказка с любопитна вариация разказва мунда, примитивно коренно племе от Чота Нагпур. Те са убедени, че богът-слънце, на име Сингбоига, направил първо две глинени фигури, едната от тях замислена като мъж, а другата — като жена. Но преди да ги дари с живот, конят, тъй като се страхувал от онова, което го чакало в бъдеще от тях, ги смачкал под копитата си. В онези дни конете имали криле и можели да се придвижват много по-бързо от сега. Когато богът-слънце открил, че конят е унищожил пръстените му хора, първо направил паяк, а сетне изваял още две фигури като счупените. След това наредил на паяка да ги пази от коня. Паякът изплел паяжината си около тях по такъв начин, че конят да не може отново да ги изпотроши. После богът-слънце вдъхнал живот на двете фигурки и те станали първите човешки същества.

Руските черемиси⁷, народност от фипската група, имат легенда за сътворението на човека, която напомня епизоди от тораджки и индийски предания за същото събитие. Те казват, че бог изваял човешкото тяло от глина и отишъл на небето да вземе душа, с която да го оживи. Оставил кучето да пази в негово отсъствие. Но докато го нямало, дяволът се приближил и духнал студен вятър върху кучето, а сетне подкупил животното, като му дал кожена дреха и то отслабило бдителността си. Тогава демонът плюл върху глиненото тяло и го олигавил така безобразно, та когато Бог се върнал, решил, че няма да може да го очисти и колкото и да му било неприятно, се видял принуден да обърне тялото наопаки. Ето защо сега вътрешността на човека е толкова мръсна. И същия този ден Бог проклел кучето, загдето престъпно не изпълнило задълженията си.

Обръщайки се към Африка, намираме легендата за създаването на човешкия род от глина, разпространена сред шилуките от поречието на Бели Нил. които остроумно обясняват различния цвят на расите с различния цвят на глината, от която са били изваяни. Казват, че създателят Дуок направил всички хора от пръст и докато се занимавал със създателското си дело, скитал по света. В земите на белите открил чиста бяла пръст или пясък и от нея изваял белите хора. После стигнал до Египет и от калта на Нил направил червени или кафяви хора. Най-сетне дошъл в земите на шилуките и от тамошната черна пръст сътворил черни хора. Той моделирал по следния начин. Вземал буца пръст и си казвал: „Ще направя човек, но той трябва да може да върви, да тича и да ходи на нивите, затова ще му дам два дълги крака като на фламингото.” Докато ги оформял, отново мислел: „Човекът трябва да отглежда просо, затова ще му дам две ръце, една да държи мотиката, а другата да изскубва плевелите.” И му дал две ръце. После пак помислил: „Човекът трябва да вижда просото си, затова ще му дам две очи.” Така и направил. Сетне си рекъл: „Човекът трябва да яде просото, затова ще му дам уста.” И му дал уста. След това си помислил: „Човекът трябва да може да танцува и да говори, да пее и вика, и затова ще му дам език.” И му дал съответно език. Най-накрая божеството си казало: „Човекът трябва да чува шума от танците и думите на великите хора, а затова му трябват две уши." Дал му две уши и го изпратил в света завършен човек. Фаните в Западна Африка казват, че най-напред бог създал човека от глина, като му придал форма на гущер, който оставил в един вир и го държал там седем дни. В края на седемте дни богът извикал: „Излез!” и от вира се появил човек, а не гущер. Племената, говорещи на езика еве в Того, Западна Африка, смятат, че господ продължава да прави хората от глина. Когато му останела малко от водата, с която навлажнявал глината, той я изливал върху пръстта и така правел лошите и непокорни хора. Когато искал да получи добър човек, го извайвал от добра глина, но за лошите използвал само лоша глина. В началото бог оформил мъж и го сложил на земята, а след това жена. Двамата се погледнали и се разсмели, при което господ ги пуснал по света.

Приказката за сътворяването на човечеството от глина се среща и в Америка както у ескимосите, така и у индианците — от Аляска до Парагвай. Така ескимосите от нос Бароу в Аляска разказват, че едно време на земята нямало хора докато някакъв дух наречен А-се-лу, който живеел на носа, направил човек от глина, сложил го на брега да съхне, дъхнал върху му и му дал живот. Други ескимоси от Аляска разправят как Гарванът направил първата жена от глина, за да бъде другар па първия мъж; той прикрепил на тила й морска трева за коса, размахал криле над глинената фигура и тя се изправила като красива млада жена. Индианците акагчемен в Калифорния твърдят, че могъщо същество наречено Чиниг-чинич сътворило човека от глина, която намерило на бреговете на едно езеро; направило мъж и жена и сегашните индианци са техни потомци.

Според индианците майду от Калифорния първият мъж и първата жена били създадени от едно тайнствено същество, наречено Земно начало, което се спуснало от небето по въже от пера. Тялото му блестяло на слънце, но лицето му било скрито и не се виждало. Един следобед то взело тъмночервена пръст, размесило я с вода и изваяло две фигури — едната мъжка, другата женска. Сложило ги у дома — мъжката от дясната си страна, а женската — от лявата. Така лежало то и се потило цял следобед и цяла нощ. Рано сутринта жената започнала да го гъделичка по страната. То стояло съвсем мирно и не се засмяло. После полека се изправило, забило парче борина и земята и от нея лумнал огън. Двамата човеци били много бели. Никой днес не е толкова бял, колкото били те тогава. Очите им били розови, косата черна, зъбите им блестели силно и се отличавали с чудна красота. Казват, че Земното начало не довършило ръцете на хората, защото не знаело как най-добре да ги направи. Койотът, или прерийният вълк, който играе голяма роля в митовете на западните индианци, видял хората и предложил ръцете им да бъдат като неговите. Но Земното начало рекло: „Не, ръцете им ще са като моите.” Тогава ги довършило. Когато койотът попитал защо ръцете им трябва да са такива, Земното начало отвърнало: „За да могат да се катерят по дърветата, ако ги погнат мечки.” Първият човек бил наречен Куксу, а първата жена — Утринна звезда.

Индианците от Сан Диего, или както те самите се наричат, каваки-паи, които заемат крайния югозападен ъгъл на щата Калифорния, имат мит, за да обяснят как светът и човешката раса са били създадени в сегашния им вид. Те разказват, че в началото нямало земя или земна твърд, нищо освен солена вода — един огромен първичен океан. Под водата живеели двама братя, по-големият от които се наричал Ткайпакомат. И двамата си държали очите затворени, защото солената вода щяла да ги ослепи. След известно време по-големият брат изплувал на повърхността и се огледал, но не видял нищо освен вода. Изплувал и по-малкият брат, но по пътя си нагоре непредпазливо отрил очите си и солената вода го ослепила; така че когато се появил отгоре, не можал нищо да види и затова потънал отново в дълбините. Останал сам над дълбините, по-големият брат се заел със задачата от водната пустиня да съз-даде годна за обитаване земя. Най-напред направил малки червени мравки, които образували земя, като изпълнили водата с мъничките си телца. Но светът все още бил тъмен, защото нямало слънце, нито пък луна. Сега Ткайпакомат създал някакви черни птици с плоски човки, по в тъмнината птиците се загубили и не могли да намерят къде да мътят. След това той взел три вида глина — червена, жълта и черна — и от тях направил кръгло плоско нещо и го захвърлил към небето. То се залепило там и като започнало да издава слаба светлина, станало луна. Недоволен от слабата светлина, която давало бледото небесно тяло, Ткайпакомат взел още глина, оформил от нея още един плосък диск и го подхвърлил към другия край на небето. Той се залепил там и станал слънцето, което осветява всичко с лъчите си. След това взел буца светла глина, разделил я горе-долу на две и направил мъж. После взел ребро от мъжа и от него направил жена. Създадената от мъжкото ребро жена била наречена Синияксау или Първата жена (от сини — „жена” и аксау — „първа”). Човечеството произхожда от тези първи мъж и жена, които Създателят изваял от глина.

Индианците хопи (или моки) от Аризона вярват по същия начин, че в началото не е имало нищо освен вода и че две божества, очевидно богини, и двете наречени Хуруинг Вухти, имали къщи сред океана, едната на изток, другата на запад; с общи усилия те предизвикали появяването на суша сред водата. Но слънцето, като минавало всеки ден над новосъздадената земя, забелязало, че по нея няма живо същество от какъвто и да е вид, и обърнало внимание на двете богини върху този съществен дефект. Така че те се срещнали да се посъветват: източната минала по небесната дъга над морето като по мост, за да посети западната си колежка. След като помислили, решили да направят малка птичка; източната богиня изваяла от глина мушитръпче, двете заедно произнесли пад него заклинания и скоро глинената птичка оживяла. После пуснали мушитрънчето да прелети над света и да види дали по повърхността на земята има живо същество; то се върнало и съобщило, че нийде няма живинка. Тогава двете богини създали по същия начин много видове птици и зверове и ги изпратили да населяват света. Най-накрая взели глина и от пея изваяли първо жена, а сетне мъж и ги събудили за живот също както птиците и зверовете преди тях.

Индианците пима, друго племе в Аризона, твърдят че Създателят взел в ръцете си глина и я смесил с потта от тялото си. После духал върху получената буца, докато тя се съживила, раздвижила се и станала мъж и жена. Един жрец на индианците начес в Луизиана казал па Дюпра, че „Господ омесил малко глина, такава, каквато използват грънчарите, и направил от нея човече, огледал го, сметнал, че е добре оформено, духнал върху творбата си и тя веднага оживяла, човечето по-раснало, размърдало се, тръгнало и се почувствало идеално оформено”. Колкото до начина, по който е създадена първата жена, жрецът откровено признал, че няма сведение за това, тъй като древните предания на племето не казвали нищо по въпроса за възникването на различните полове; според него обаче най-вероятно мъжът и жената са създадени по един и същи начин.

Мичоаканите⁸ от Мексико вярват, че отначало великият бог Тукапача направил мъжа и жената от глина, но когато те отишли да се къпят на реката, попили толкова вода, че се разпаднали. За да поправи този им недостатък, Създателят отново се заловил за работа и ги изваял от пепел, но и сега резултатът се оказал незадоволителен. Най-сетне, без да се обезкуражава, той ги изработил от метал. Настойчивостта му била възнаградена. Сега мъжът и жената били напълно водоустойчиви, къпели се в реката, без да се разпадат и в единението си се превърнали в прародители на човечеството. Според една легенда на местните индианци, разказана на някакъв испански свещеник в Куско около половин век след завоюването на Перу, след великия потоп, който унищожил всички освен един мъж и една жена, човешкият род бил възстановен в Тиауанако. Там, в Тиауанако, на около седемдесет левги⁹ от куско, „Създателят започнал да прави хората и народите от района, като изработвал отделните народи от глина и рисувал одеждите, които всеки от тях трябва да носи. Тези, дето трябвало да имат коса — с коса, а които предвидил да се стрижат — с остригана коса; на всеки народ дал езика, на който трябвало да говори, и песните, конто да пее, семената и храните, които да сее. Когато Създателят свършил да рисува и да вае посочените народи и фигури от глина, дал живот и душа на всяка от тях както на мъжете, така и на жените, и им наредил да минат под земята. Оттам всеки народ стигнал до мястото, където му било заповядано да отиде”. Индианците ленгуа от Парагвай са убедени, че създателят, преобразен на бръмбар, обитавал дупка в земята и оформил мъжа и жената от глината, която изхвърлил нагоре от подземното си жилище. Отначало двамата живели съединени „като сиамски близнаци” и в тази безкрайно неудобна поза ги изпратил по света, където изпаднали в много неблагоприятно положение по отношение на ред могъщи същества, създадени от бръмбара преди това. Затова мъжът и жената го помолили настойчиво да ги раздели. Той склонил и ги дарил със способността да продължават вида си. Така те станали предци на човечеството. Но след като създал света, бръмбарът престанал да се интересува от него или да участва активно в делата му. Това ни напомня любопитния разказ на Аристофан в Платоновия „Пирът”, където става дума как отначало мъжът и жената били свързани в едно и имали две глави, четири ръце и чети-ри крака, докато Зевс не ги разцепил по средата и по този начин разделил половете.

Трябва ла отбележим, че в редица от разказите на тема как са били изваяни нашите прародители става дума, че са ги направили от червена глина. С това вероятно се е целяло да бъде обяснен цветът на кръвта. Макар че яхвисткият автор в Битие пропуска да спомене цвета на глината, която Господ е използвал при изработването на Адам, можем, вероятно без да проявяваме прибързаност, да предположим, че и тя е била червена. Защото на иврит думата за човек е „адам”, а за пръст — „адама”, докато за червено е „адом”; така по пътя па естествената и едва ли не задължителна причинна връзка стигаме до заключението, че прародителите ни са били моделирани от червена пръст. Ако в съзнанието ни остава все още някакво съмнение по въпроса, то ще се разсее, когато видим, че и до ден-днешен почвата на Палестина е тъмно червеникаво-кафеникава; това, както с право сочи авторът, който го е установил, „свързва Адам с пръстта, от която е взет; този цвят се забелязва особено, когато почвата е наскоро обръщана от рало или при копане”. Дотолкова удивително самата природа свидетелства за буквалната точност на Светото писание.

Дж. Фрейзър, 1918 г.

Превод: Цветан Петков, 1989 г.

Текста е глава първа от "Фолклорът в Стария Завет"

Бележки:

1. Битие, 2:7 — Б. пр.

2. Четвърта книга Царства, 4:34, 35 – Б. пр.

3. Предишното название на о. Сулавеси. — Б. пр.

4. Предишното название на о. Калимантан. — Б. пр.

5. Сега съответно и Бирма и Бангладсш. — Б. пр.

6. Предишното название на Шри Ланка — Б. пр.

7. Предишното название на марите (марийците). — Б. пр.

***

Джеймс Джордж Фейзър (1854 – 1941) e шотландски антрополог, фолклорист и историк на религиите, представител на класическата британска социална антропология, ползвал се с голямо влияние и популярност в ранните години на антропологичните изследвания върху митовете и сравнителното религиознание. Макар че остава известен главно с труда си "Златната клонка" (наскоро преиздаден на български в двутомно луксозно издание) и макар труда му "Фолклорът в Стария Завет" да страда от безспорни недостатъци, той предлага някои от интересните паралели, майстор на които е Фрейзър.

Редактирано 1 януари 200818 г. от Stalik (преглед на промените)

Примитивният манталитет не измисля митове, той ги преживява. Митовете са първични откровения на предсъзнаваната психика. Много от тези несъзнавани процеси могат да се предизвикат индиректно от съзнанието, но никога от съзнаван избор. Други, изглежда, се появяват спонтанно, т.е. от една не така ясна или видима причина.

Разбирането на Юнг е породено от неговото собствено относително невежество по отношение на човешката психика. Това, което той схваща като "колективно несъзнавано" за авторът на Битие е колективно съзнавано.

Разбирането на Библията не е интелектуално упражнение (макар да има и такъв много силен елемент), а състояние - лично и непредавемо. Интелектуалният елемент има стойност дотолкова, доколкото може да улесни човек да допусне скритото и дълбокото до себе си. Всеки човек сам по себе си е Тора.

Разбирането на Юнг е породено от неговото собствено относително невежество по отношение на човешката психика. Това, което той схваща като "колективно несъзнавано" за авторът на Битие е колективно съзнавано.

Може би г-н Чолаков ще бъде така добър да обоснове критиката си и да ни дефинира "колективно несъзнавано" и защо според него то не присъства в Битие (въпреки че Юнг в цитата говори за митологията въобще - да не пропускаме това!).

Редактирано 4 януари 200818 г. от Stalik (преглед на промените)

Всъщност ние сме обсъждали тази тема и преди - подписвах се като drahshta :-)

Присъства. Само че за автора на Битие то е колективно съзнавано. Невъзможно е да се посочат аргументи, поради причината която изтъкнах - разбирането на Библията не е интелектуално по своят характер, макар интелектуалният елемент да присъства и да е много силен. Разбрирането на Тората е състояние, начин на съществуване, на мислене и на възприятие. Не може да бъде непосредствено предадено на друг човек, точно както никой не може да се храни или да отиде до тоалетна вместо теб :-).

В разбирането на Тората, Евангелието или Курана има няколко етапа, през който човек минава последователно.

Най-базовото равнище е буквалното разбиране на Свещенните книги и тяхното интерпретиране като Божествено откровение или - (според личната нагласа на човек) - като мит, легенда, опит на определена група да обоснове властовите си претенции или т.н. В зависимост от умстената си нагласа на този етап човек приема тези книги или като неоспоримо Божие слово или като човешко творение породено от конкретният исторически контекст... Иглеждащи противоположни, в своята същност тези 2 възгледа са проява на приблизително едно и също равнище на възприятие и мислене, вариациите са породени във вариациите на манталитета и отношението на човек към религията и живота в цялост.

Учебници. :-) Написани по много нестандартен (от гледна точка на общоприетото мислене и възприятие) начин. Ако толкова държиш да разбереш как са написани и защо именно по този начин, мога да ти предложа един съвремен "учебник", в който са използвани елементи от същата методика на обучението - "Къде на майната си зимуват раците или как да прилапаме 1 000 000 решения" от Мирзакарим Норбеков.

Присъства. Само че за автора на Битие то е колективно съзнавано. Невъзможно е да се посочат аргументи, поради причината която изтъкнах - разбирането на Библията не е интелектуално по своят характер, макар интелектуалният елемент да присъства и да е много силен. Разбрирането на Тората е състояние, начин на съществуване, на мислене и на възприятие. Не може да бъде непосредствено предадено на друг човек, точно както никой не може да се храни или да отиде до тоалетна вместо теб :-).

Все пак не видях главното, за което те помолих, затова ще ти повторя - ДЕФИНИРАЙ (дай определение) за понятието "колективно несъзнавано". И моля, обясни понятието "колективно съзнавано", за което не само за първи път чувам, но като цяло... не съществува в психологията на Юнг. Колкото до разбирането на Библията и това какво било то - не виждам въобще нищо общо със смисъла на цитата на Юнг, еле пък със статията на Фрейзър, която обяснява цитата...

P.S.: Тезата ти, че е невъзможно да се посочат аргументи, противоречи на определението "колективно съзнавано" (където, апропо, "колективно" е неприложимо). Все пак съзнаваното (като термин на аналитичната психология) представлява връзката на психичното съдържание с Аза, при условие, че тази връзка е съзнавана. Причината, която изтъкваш като невъзможност да се посочат аргументи противоречи на това, т.е. в две съседни изречения си противоречиш (като пак пропускаме факта, че "колективно" съзнавано е явно твое авторско понятие със съвършено безизвестен за нас смисъл).

Редактирано 5 януари 200818 г. от Stalik (преглед на промените)

Ами с един приятел сте ходили на бар и здраво сте се запили. Говорили сте си някакви дивотии, а като сте изтрезняли - и двамата не помните какво сте говорили. Това, което сте си говорили за вас е колективно несъзнавано - споменът съществува, но в конкретният момент конкретните хора нямат пряк достъп до него. Събирате се пак на чашка и като се натряскате хубаво - вземате, че си спомняте какво сте говорили миналият път. Сега това за вас е колективно съзнавано. А може единият да не е бил толкова пиян - като изтрезният си спомня разговора. Това, което е несъзнавано от позицията на другия, за него е съзнавано. Същото със сънищата - сънуваш, сънуваш, а като се събудиш - не помниш нищо или почти нищо. В будно състояние, това което е било част от съзнаваното се е превърнало в част от несъзнаваното.

Юнг разглежда религията и митовете от гледна точка на колективното несъзнавано. И за него е именно това - защото няма съзнателен спомен за източника на идеите и представите изразени в Свещенните писания. Тъй като всички хора, които познава са в същото положение, той прави допускането (погрешно) и за хората, които са създали текстовете, които анализира. Проектира собственият си modus vivendi върху бял лист. Което прави и Фрейзър. От текста на Фрейзър можем да научим много неща за неговите психични нагласи, очаквания и проекции, и твърде малко за идеите вложени в Битие. Мислил е, че изследва текста, а всъщност изследва себе си, без да е в състояние да го осъзнае.

Това се отнася в по-голяма или по-малка степен и за тракийската и древногръцката митология. Хората, които са създавали митовете често пъти са знаели какво говорят и за тях същото словесно съдържание е имало коренно различен смисъл от това на хората, които след това са запазвали и разказвали митовете поколение след поколение.

Нещо ми омръзна да повтарям едно и също. Тората е учебник. Ако имаш желание и сила - използвай я.

Усмивки.

Редактирано 5 януари 200818 г. от Стефан Чолаков (преглед на промените)

Ами с един приятел сте ходили на бар и здраво сте се запили. Говорили сте си някакви дивотии, а като сте изтрезняли - и двамата не помните какво сте говорили. Това, което сте си говорили за вас е колективно несъзнавано - споменът съществува, но в конкретният момент конкретните хора нямат пряк достъп до него. Събирате се пак на чашка и като се натряскате хубаво - вземате, че си спомняте какво сте говорили миналият път. Сега това за вас е колективно съзнавано. А може единият да не е бил толкова пиян - като изтрезният си спомня разговора. Това, което е несъзнавано от позицията на другия, за него е съзнавано. Същото със сънищата - сънуваш, сънуваш, а като се събудиш - не помниш нищо или почти нищо. В будно състояние, това което е било част от съзнаваното се е превърнало в част от несъзнаваното.

Първо - това, което ни даваш, не е дефиниция, а илюстрация. Второ - некадърна илюстрация, която определено не обслужва понятието "колективно несъзнавано". Това, може би, е някаква твоя елементарна интерпретация на понятието с допълнения, освен, разбира се, ако не е заимствано от друг някой блестящ ум, но не и правилно схващане на понятието в смисъла, който Юнг е вложил в него.

Колективното несъзнавано е структурен слой на психиката, различен от личното несъзнавано, който съдържа унаследени елементи, наречени архетипове. Архетиповете са първични образи без ясно съдържание. Според Юнг ги има от най-младенческите етапи на човечеството и ние, вземайки предвид цялата културна история на нашя вид, трудно бихме отрекли това. Те лежат в общочовешките символни представи на митологията, вълшебните приказки и художествените произведения още в праисторическото изкуство. Те стоят зад универсалните религиозни и митологични символи, появяват се в сънищата и стоят зад културни символи като божествата.

Така се обясняват универсалните митологично-фолклорни представи за Света, каквито намираме по цялото земно кълбо у култури, които не са имали общо никога. Символните проявления представляват изплуването на безсъзнателен материал, който не е продукт на настоящо емпирично знание.

Юнг разглежда религията и митовете от гледна точка на колективното несъзнавано. И за него е именно това - защото няма съзнателен спомен за източника на идеите и представите изразени в Свещенните писания. Тъй като всички хора, които познава са в същото положение, той прави допускането (погрешно) и за хората, които са създали текстовете, които анализира. Проектира собственият си modus vivendi върху бял лист.

От тук проличава не по-зле от схващането ти за понятието "колективно несъзнавано", че не толкова Юнг е "относително невеж по отношение на човешката психика", а ти си относително невеж по отношение на юнгианската анализа и концепции. Това което ти наричаш "колективно съзнавано" (което пак не успя да обясниш с друго, освен с недодялана пиянска илюстрация), като механизъм на митологичното мислене е наречено от Юнг "привеждане в действие" на осъзнаваната архетипова активност. Тоест разпознаване и взаимодействие с архетиповите стимули при съзнание, т.е. контролиран Аз. Така те се разгръщат по един вече личен и индивидуален начин. Личността разпознава нахлуващият стимул като символ на нещо, но неясно все още какво, защото то липсва на личността. Това е пътя и по който хората, които са създали текстовете, са достигнали до процесите на символиране (термин на Лесли Уайт) родили или по-точно преинтерпретирали архетиповете в едно ново проявление, в друга една митология.

Което прави и Фрейзър. От текста на Фрейзър можем да научим много неща за неговите психични нагласи, очаквания и проекции, и твърде малко за идеите вложени в Битие. Мислил е, че изследва текста, а всъщност изследва себе си, без да е в състояние да го осъзнае.

Всъщност Фрейзър не си мисли, че изследва текста. Фрейзър проследява архетиповите проявления в митологично-фолклорните култури, които са очевидни. За този, който иска да го разбере и признае, разбира се.

Нещо ми омръзна да повтарям едно и също. Тората е учебник. Ако имаш желание и сила - използвай я.

Тората е книга съставена от книги. Не е единно дело нито на самият Яхве, нито на уж вдъхновеният от Него Моисей, както се твърди. Всъщност дори вътрешната структура на някои нейни части е съшита умело с парчета от Яхвиста, Елохима и останалите източници, които ти, като явен специалист, би трябвало да знаеш. Камбъл и много други преди и след него показаха очевидни доказателства за това вътре в самият текст, който се представя на прекалено много наивни люде като учебник, като вездесъщо Божие слово и други подобни неща, продукт на сляпа вяра, за която, както се отбеляза в друга една тема, предупреждава и Матей. Това може би е така, но пътя към това знание не се съдържа в текста във вида и с интерпретациите, с които ни се представя или по-добре казано пробутва. При всички положения обаче е добре преди да се нарича един от най-големите теоретици в психологията "относително невеж" да се познава и разбира добре поне малко от това, което е казал. Защото дори хора с психологическо образование не могат да претендират, че го познават добре, а камо ли други разни.

Редактирано 5 януари 200818 г. от Stalik (преглед на промените)

Ако четем внимателно Библията, положително ще ни направи впечатление поразителното несъответствие между описанията на сътворяването на човека, съдържащи се в първа и втора глава на Битие.

...

Очебийното противоречие между двата разказа се обяснява много просто с обстоятелството, че те са извлечени от различни, първоначално независими документи и допълнително са съчетани в една книга от редактор, който ги е обединил, без да се старае навсякъде да смекчи или да съгласува техните несъответствия. .

...

Това противоречие може да се обясни още по-просто.Писателят на първа глава е описал един дълъг период от време,а след това се е върнал и във втора глава е описал с повече подробности един по-кратък период,който се съдържа в първия.

Ще се опитам,така също ,да поясня защо буквалното приемане(6дни по 24 часа) на сътворението няма библейско основание.

На първо място трябва да се отбележи ,че Старият завет е бил написан на еврейски,а еврейската дума " ден",освен период от 24 часа означава така също и период от време с неопределена продължителност.Прилагайки второто и значение ,то за създаване на Вселената можем да предположим,че е продължило неопределен период от време.Колко точно не се споменава,може да са били милиони години,а защо не милиарди... От по-долу цитираното пък се говори за шестдневния период от време на сътворението като за един ден

Битие 2:4Цариградски превод " Това е битието на небето и на земята когато се те създадоха, в който ден направи Господ Бог земя и небе,"King James Version 2:4 These are the generations of the heavens and of the earth when they were created, in the day that the LORD God made the earth and the heavens,"

В други преводи за същия период се казва неопределено-"времето,в което Бог..."

Битие 1:5" И Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ. И стана вечер, и стана утро, ден първи".

Отново се споменава думата "ден" ,но тук се отнася за едната част от "денонощието."

А ако имаме предвид и написаното в Числа 14:34 ,Псалми 90:4 и

2 Петрово 3:8

Още и това нещо да не забравяте, възлюбени, че за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години като един ден.

,то извода е,че времето на сътворението не бива да се възприема буквално.

Редактирано 11 януари 200818 г. от arenas (преглед на промените)

Това противоречие може да се обясни още по-просто.Писателят на първа глава е описал един дълъг период от време,а след това се е върнал и във втора глава е описал с повече подробности един по-кратък период,който се съдържа в първия.

Ама разбира се... То даже не е по-просто казано, ами направо изопачено казано. А текста на първа глава е от източника Елохист (а и от Жреческия цикъл) и там името на Бог е Елохим. Във втора глава името на Бог магически се превключва на Яхве, барабар със всички недомислици на редакторите, най-явната от които е последователността на сътворението.

Но разбира се, просветени ми братя и сестри, за всекиго е очевидно, че докато е диктувал на Моисей Свети Дух просто се е бил разсеял при Битие 1, но в Битие 2 бързо се е опомнил и е поразменил местата на сътворението на човека и животните, поприсетил се е, че мъжете и жените не се появяват заедно. За реброто на Адам Елохим (алтер его на Яхве) бъкел дума не обелва, щото просто е забравил. ЯВНО е, че това за него не е била "подробност", която да опише в първа глава. Очевидно е, че Свети Дух (който несъмнено е първоизточник на боговдъхновеното писание), никак не е умеел да организира повествованието си или поне не го е умеел там - в най-важната част от цялата Книга на книгите. А, да... и ПОДРОБНОСТТА за забраненото дърво я няма. Подробности бе! Какво да се прави!?...

Това противоречие може да се обясни още по-просто.Писателят на първа глава е описал един дълъг период от време,а след това се е върнал и във втора глава е описал с повече подробности един по-кратък период,който се съдържа в първия.

Ще се опитам,така също ,да поясня защо буквалното приемане(6дни по 24 часа) на сътворението няма библейско основание.

На първо място трябва да се отбележи ,че Старият завет е бил написан на еврейски,а еврейската дума " ден",освен период от 24 часа означава така също и период от време с неопределена продължителност.Прилагайки второто и значение ,то за създаване на Вселената можем да предположим,че е продължило неопределен период от време.Колко точно не се споменава,може да са били милиони години,а защо не милиарди... От по-долу цитираното пък се говори за шестдневния период от време на сътворението като за един ден

Битие 2:4Цариградски превод " Това е битието на небето и на земята когато се те създадоха, в който ден направи Господ Бог земя и небе,"King James Version 2:4 These are the generations of the heavens and of the earth when they were created, in the day that the LORD God made the earth and the heavens,"

В други преводи за същия период се казва неопределено-"времето,в което Бог..."

Битие 1:5" И Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ. И стана вечер, и стана утро, ден първи".

Отново се споменава думата "ден" ,но тук се отнася за едната част от "денонощието."

А ако имаме предвид и написаното в Числа 14:34 ,Псалми 90:4 и

2 Петрово 3:8

Още и това нещо да не забравяте, възлюбени, че за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години като един ден.

,то извода е,че времето на сътворението не бива да се възприема буквално.

Противно на размишленията ти,света е създаден за 6 денонощия,при положение,че се доверяваме на написаното в Битие.Достатъчно е да обърнеш внимание на повтарящия се текст свързан с дните на сътворението.Забележи,че в случая е ясно уточнено "и стана вечер,и стана утро,ден първи".Разсъжденията ти щяха да са основателни ако липсваше уточнението какъв период от време обхваща деня в ситуацията.Във всичките шест дни присъства споменатия текст от Битие.Седмия ден също се приема като денонощие,в противен случай почивката "шабат" ще е най-дългата в историята на човечеството.Въпреки сходните ни виждания за периодите на сътворение,то отбелязвам единствено,че изводите ти са направени въз основа на текстове,които са противоположни по смисъл на казаното от теб.