Methodius - Inside Nietzsche.pdf

Извлечение

История на европейската метафизика (сиреч на Сократовия проблем, виж Ницше, "Залезът на боговете" - "Проблемът на Сократ", превод Г. Кайтазов). - Европейската философия съ-общава исторически с понастоящем философстващите, т. е. с нас:

- че допреди Сократ: доверие в битието;

- и че от Сократ до Кант: хуманизъм, подмяна: битието е "вечна истина";

- и че от Кант до Ницше: постхуманизъм, разобличение метафизиката като ирония;

- а след Ницше: изобличение, щото (с гл. "ч") Човекът - който в своето физико-метафизическо могъщество е в последна сметка реализирал на мястото на битието социотехника - е властова компенсация на жалкото човешко;

- и че изводът е: у философията остава накрай едно херменевтично (ретроспективно) възсъздаване (възхищение, апологетика) относно надвилите за "миг" своя социум индивидуалистични изверги (политическа естетика).

Шопенхауер (чрез "Светът като воля и представа", главното си съчинение) отбелязва, че в естетическия и етическия опит идеалното (по Платон) се дава непосредствено и че в позитивния то изстъпва (в дискурс) чрез (по Кант) трансценденталната метафизика (нежели в претендираното от Хегел през Фихте “интелектуално съзерцание”). (Макар в по-точен смисъл етическият опит да е "вътрешен" - и да се състои в съчувствието, по Буда, - а позитивната онтология да е по Ламарк.) И още в своята дисертация "За четворния корен на закона за достатъчното основание" изразява прозрението (си), че (отнасящ се до позитивния опит) законът за достатъчното основание (ЗДО) се корени в необходимостта; а и че необходимостта "стъпва" на:

1. емпирията (в строгия смисъл): при която модусът на ЗДО е времепространствената причинност (и в т. ч. и вегетацията, мотивацията и изборът);

2. мисленето: при което модусът на ЗДО е логиката;

3. нагледа: при който модусът на ЗДО е времепространствеността (числимостта и схематизацията);

4. волята (в строгия смисъл): при която модусът на ЗДО е собствената причинност (подтикът). Как започва Lebensphilosophie ("философия на живота", нем.)? "Всяко познание неизбежно предполага субект и обект. Та затова самосъзнанието съвсем не е просто и - както и другите класове познание - се разпада на познаваема страна и познавателна страна. А в дадения случай познаваемата изстъпва изключително и безусловно в качеството си на една воля. И ето че субектът познава себе си искащ, не и познаващ." (Шопенхауер, дисертацията му "За четворния корен на закона за достатъчното основание", 41, мой превод по руския превод на "ТЕРРА - Книжный клуб" - издательство "Республика", Москва' 2001.) Въпреки че самият Шопенхауер използва думата wille ("воля", нем.), би било объркващо тази употреба да бъде схващана конвенционално, т. е. според класическата философска традиция (и особено Фихте): доколкото под "воля" обичайно се разбира тъкмо единство на субект и обект. Но Шопенхауер влага смисъл относно: "живец", чието непосредствено представяне (сиреч все-таки някакво познавателно формоване) е волята. И отрича на субекта собствено - и, значи, собствено на познанието - деятелност (субстанциалност). Живецът самостойно се състои от глождения, възбуждения, влечения, желания, чувства, настроение: (понятия за) волесъдържимото, сетивонасъщието. Да, с волята живецът "проглежда" - в обективационна индивидуация - "себе си"; и се отваря (възможност за) представа (рефлексия, химера, илюзия, видение, сън: "животът е сън").

Шопенхауер предпазва от вкореняването на брътвежа "интелектуално съзерцание", принизявайки Човека (с гл. "ч"). (А той, в своето физико-метафизическо могъщество, реализира на мястото на битието социотехника: властова компенсация на жалкото човешко.) След това Ницше (аксиологически) обръща внимание как естетическият, етическият и позитивният опит би могло на общо основание да се обуславят от нихилистичните ценности. И ето че идеалното (метафизиката), бидейки цивилната "алфа и омега", е фундаменталната ценност на нихилизма, сиреч на жизнеотрицанието или "реализирания идеализъм" (който пък е имитация, инерция на волята към мощ) - и може идеалното да бъде снето в кипеж на непрестанна (според живителна перспектива на волята към мощ) преоценка ("опит в егоистично нарастване", мой израз) и никак иначе... У философията остава накрай едно херменевтично (ретроспективно) възсъздаване (възхищение, апологетика) относно надвилите за "миг" своя социум индивидуалистични изверги (политическа естетика).

Нима по същество философията е безобидна? Философията не почива на тоталност, но не почива и на толерастия. Философията е кипеж на духа.

Редактирано 22 март 201214 г. от J. J. Methodius (преглед на промените)

Редактирано 22 март 201214 г. от J. J. Methodius (преглед на промените)

57. Философията, доколкото в строг смисъл е европейско културално явление, се дели хронологически на (1) антична, (2) средновековна (схоластическа), (3) на Новото време (модерна) и (4) съвременна (постмодерна). (Понятието "постмодерна епоха" не бива да се смесва с понятието "постмодернизъм".) Античната философия започва с Талес и завършва с Аристотел. Средновековната започва с патристиката и завършва при Ренесанса. А модерната започва с Декарт (рационализъм) и Бейкън (емпиризъм) и завършва с Кант (който обединява двете течения). Но с какво започва съвременната, пост-модерната, след-Кантовата философия? След Кант (освен самите неокантианци) се пръкват две псевдофилософски направления: спекулативното, това на Фихте, Хегел и Шелинг и (доста по-късно) формално-логическото, на Фреге и Ръсел. Първото е анахронизъм – то възражда схоластиката. А второто - математическа логика. Автентичните пионери на съвременната философия са Шопенхауер, с волунтаристичния детерминизъм и (доста по-късно) Витгенщайн, с логическия позитивизъм. Та през 1813-та първият издава своята докторска дисертация "За четворния корен на закона за достатъчното основание", а през 1921-ва вторият издава неговата - "Логико-философски трактат". Двата трактата, дали началото на съвременната философия, си противостоят. Т. е. Шопенхауер постановява, че формалната логика е частен - па макар и аподиктичният - случай на необходимост и че случайни неща няма. Отнасящ се до позитивния опит, законът за достатъчното основание (ЗДО) се корени в необходимостта; а необходимостта "стъпва" на: 1. емпирията (в строгия смисъл): при която модусът на ЗДО е времепространствената причинност (и в т. ч. и вегетацията, мотивацията и изборът); 2. мисленето: при което модусът на ЗДО е логиката; 3. нагледа: при който модусът на ЗДО е времепространствеността (числимостта и схематизацията); 4. волята (в строгия смисъл): при която модусът на ЗДО е собствената причинност (подтикът). Витгенщайн – на основание на езиковата реалност - отъждествява необходимостта с формалната логика и утвърждава, че всичко останало е случайна фактология. И двамата са гении, илюстрации на положението, че гениалното е просто. Витгенщайн брилянтно и неопровержимо доказва, че "това, което може да бъде казано, може да бъде казано ясно, а в противен случай трябва да се мълчи" (самата теза на трактата му). Но пък Шопенхауер прозира ето какво: "Всяко познание неизбежно предполага субект и обект. Та затова самосъзнанието съвсем не е просто и - както и другите класове познание - се разпада на познаваема страна и познавателна страна. А в дадения случай познаваемата изстъпва изключително и безусловно в качеството си на една воля. И ето че субектът познава себе си искащ, не и познаващ." (Шопенхауер, дисертацията му "За четворния корен на закона за достатъчното основание", 41, мой превод по руския превод на "ТЕРРА - Книжный клуб" - издательство "Республика", Москва' 2001.) Сиреч, от едната страна: "Говори ясно или мълчи!" А от другата: "Познавам себе си искащ." Светът е изгубил символиката си... Двете положения се взаимодопълват, насочвайки към изказна недостатъчност: обявена изрично – през разискване Ницшевото "богът е мъртъв" (Gott ist tot, нем.) - от Хайдегер. И същият този Хайдегер, емблематичният философ на 20-ти век, признава накрай, че главната проблема на съвременността, а именно проблемата на недоизказаността, остава неразрешена. (Виж и "Писъкът", знаменателната картина на Едвард Мунк.) Шири се понастоящем т. нар. "аналитична философия", превзела е (в Англия и САЩ) университетите и профански свежда към семиотична проблематика езиковата проблема, не разбирайки постмодерността; и бидейки всъщност еманация на последната.

Забел. (и към - по номерацията - 8-мия фрагмент): "Единството на аза" е нито трансцендентално (Кант), нито (Фихте) логическо (т. е. рефлективно тъждество) - но то е едно екзистенциално единочество. (А) Познатото е обективното, т. е. рефлектното. (Б) Трансценденталният субект е: - най-общото условие за обективност (рефлексия); - и е непознаваем; - и е не повече отколкото важи. (В) Емпиричният субект бива познаван като воля, т. е. "единството" на субекта е екзистенциално.

Отпратка към заключителния фрагмент: link.

Редактирано 6 април 201214 г. от J. J. Methodius (преглед на промените)

Съдържанието на тази "насъщно важеща импулсивност", т. е. на екзистенциалното "единство" на субекта, е живецът, сетивността "като такава": коренът на собствената телесност. И ето как през субекта като през кладенец се снизхожда в общата основа на познанието и света: та по способа на себерефлектирането световото здание бива проходено откъм избените помещения. Че трансценденталното и трансцендентното синтезират в една т. нар. "абсолютна реалия" - там, в самото сърце на битието, "долната земя", където подмолно текат соковете на живота. (Справка: приказката за тримата братя и златната ябълка.)

(Как екзистенциалното единочество може да бъде подкрепено с философско доказателство:

(А) Познатото е обективното, т. е. рефлектното.

(Б) Трансценденталният субект е:

- най-общото (сетното) условие за обективност (рефлексия);

- и е непознаваем;

- и е не повече, отколкото насъщно да важи.

(В) Емпиричният субект бива познаван като воля (една насъщно важеща импулсивност), т. е. "единството" на субекта е екзистенциално.)

чета с интерес, благодаря!

Актуализираният вид на очерка може да бъде следен ето къде: jmethodius.blogspot.com.

Ницше и Шопенхауер? Едва от Фридрих Ницше започва философията - той срива цялата метафизика и показва, че другите са боклуци, след Ницше НЕ се е раждал един гениален философ. Гениални подражатели са само имената, занимаващи се с Ницше. Волята за власт е върховното постижение на 2700 години европейско  развитие на мисълта...

С това мога да обобщя предните коментари. Само не знам защо след като на Запад Ницше и Шопенхауер са по-малко интересни дори от един Карл Маркс, то тук им се отдава такова фасциниращо внимание.      

Философията на Ницше е като самия него - болна, полвинчата и самонадеяна... ако някой си мисли, че от скрепени афоризми на сифилистик се получава сриване на европейски ценности, значи самият му вътрешен живот се е сринал преди да е започнал!

Да философстваш

 

1. Вкусно. - В моя социопатичен вкус нагло и противоречиво, и конформистки (защото тук и сега ми се позволява), изричам: майната им на европейските ценности; хвала на болестта, лудостта, перверзията, бълнуването, мегаломанията, които с такава възхитителна словесност се възторгват от Чезаре Борджия, Филип II Испански, Чарлз I Английски, Бонапарт!... Философът - това съм аз, Ницше отвътре; останалото е наука и практика; а философията, любомъдрието - тя е моят вкусов интериор, въпреки Питагор... За искреност на позата!... Доколко при настоящото мое изявление ме определят европейските (либерални) ценности и доколко - не? Та Киркегор казва: "вътрешното не е външното". И откога е така? Откакто съм човек ли? И откакто със и срещу живота се боря за живота; или откакто се бунтувам; или откакто съм социално осигурен, защитен, разглезен, презадоволен; или откакто съм страхливец, хитрец, комплексар; или откакто съм отчаян (оптимист или песимист); или откакто преди всичко това съм дълбок? Аз не просто съм човек: аз съм човек, който се пита що е човекът; и няма да спре; да, човекът е нещо, което всеки миг трябва да бъде превъзмогвано, и за добро, и за лошо... Аз съм Философът; философията не е моя: аз съм неин; говоря от името на философията; да, аз съм Оценителят, аз нямам цена. Хвала на тази философия, която венцехвали асоциалната харизма!

 

2. В очакване на Големия взрив. - Върху доказателствената твърд на науката, всред стихийна пустош, философията е приют на доверието - аз единствен обитавам тук: тяхната царица-майка, трезорът на трескавата им душевност. Да, наоколо маневрират изследователски кораби; както и кораби-общежития; а също и военни кораби; и туристически кораби... За тях фарът на моето разжарено съзнание е невидим, заедността е техен, къде повече и къде по-малко елитарен, къде повече и къде по-малко ироничен - но във всички случаи бленуван - спомен, "Азът": всички тамошни обитатели се съмняват, със скрито опасение, дали наистина някога пустошта е била, както се говори, запълнена с бдителен лазур и осеяна със самородни скални репери, около които пътешества сплотена група от петдесетина аргонавта.

 

3. Кореспондирайки. - Франц Кафка, "Нощем", превод от немски Людмил Люцканов: "Да потънеш в нощта. Както понякога, навеждайки глава, потъваш в мисли - ето така да потънеш с цялото си същество в нощта. Наоколо спят хора. Малка комедия, невинна самоизмама, че те спят в къщи, на здрави кревати, под яки покриви, изпънати или свити върху дюшеци, под чаршафи, под одеяла; а всъщност всички те се оказаха заедно, както бяха някога заедно и по-късно в пустинна местност, в лагер под открито небе, необозримо множество хора, цяла армия, цял народ - над тях студено небе, под тях студена земя, те спят там, където по-рано стояха, легнали по очи, притиснали чела върху ръцете си, дишащи спокойно. А ти бодърстваш, ти един от стражите ли си, който търси другия, размахвайки горяща главня, взета от купчината съчки наблизо? Защо бодърстваш? Но нали е казано, че някой трябва да бъде на стража. Някой трябва да бодърства."

Редактирано 18 април 201313 г. от J. J. Methodius (преглед на промените)

Н Философията на Ницше е като самия него - болна, полвинчата и самонадеяна... ако някой си мисли, че от скрепени афоризми на сифилистик се получава сриване на европейски ценности, значи самият му вътрешен живот се е сринал преди да е започнал!

Здравей Сис! Грубичко, но общо взето съм съгласен. Ницше има едно голямо предимство пред общите ни любимци  - пише леко и достъпно. Нещо като Куелю в съвременната литература. Може би сравнението ми е неудачно, но принципно е вярно - т.е. за много хора да четат Куелю не иска кой знае какво напъване за разлика от един Борхес напр. Същото както "Веселата наука" и "Кризата", да речем.

Вярно е, напоследък съм груб. В момента чета Ървин Ялом и романа му "Когато Ницше плака". Дори и аз самият не знам защо го правя? Както и да е. Ницше се е превърнал в идол, той, който цял живот разрушава с чук в ръка (определено Ницше би бил добро рекламно лице на фирма за къртене!) е станал ИДОЛ!!! Ей това ми е парадоксалното в цялата ситуация с Ницше. Романът също го представя в неговите родилни мъки на уникален творец. А аз все още се питам, какво толкова му е уникалното на всичко това? Е, може ми аз съм адски прост щом не съм способен да видя дълбочина у Ницше, кой знае.

А сравнението с Куелю ми хареса, не бях се сетил за него. 

Бих искал конкретно да попитам подателя на темата по този казус за Ницше - защо човекът, който сам бяга далеч от академизма и шума на публичността, днес се е превърнал в един безкритично приеман идол (идол е точната дума, виждал съм умопомрачителния блясък в очите на мнозина, когато заговорят за Ницше и когато не дават лоша дума да се спомене за него, това ако не е тирания, здраве му кажи).

Философът

 

1. Човек без бога. - Ницше (и особено в "Тъй рече Заратустра", т. е. в единственото си цялостно произведение) е символист: не се изисква напъване да бъде четен (а също междупрочем и Шопенхауер, друг голям майстор на леещата се философска проза), но се изисква напъване да бъде разбиран; и то тъкмо защото да можеш да разбираш Ницше означава не само да го четеш пак и пак, но най-подир означава да улавяш безкритично себе си, ала без да се заблуждаваш; което обаче не може да бъде (извън догматичното упование в бога) статично постигнато, и е постижимо в динамиката на непрестанно "мета-екзистиране" (термин, който един впечатляващ млад индиец, а именно Vinod Acharya, изнамира чрез своята, на английски език, дисертация, която прилагам: link). Сиреч да постигнеш онова, което в сократическата ирония остава скрито и което Киркегор пиетистки (в своя епитаф) заявява в "моя си Исус, с когото в залите от рози аз навек ще разговарям". А що се отнася до идолизацията, то моят опит свидетелства, че в българските академични философски среди Ницше е persona non grata... Та тъй или иначе Ницше не трябва да бъде идолизиран: да идолизираш Ницше е равнозначно, щото да го отхвърляш. Ницшеанци, не обговаряйте Ницше - говорете от негово име! Не идолизирайте Ницше - идолизирайте онова, което той идолизира! И не и просто (в опиянение от стила) го четете, а се опитвайте и да го разбирате! Ако во истине ще бъдете ницшеанци. 

 

2. Човек без възвишеното. - Да, нека вземем в съпоставка обстоятелствения и труден за концентрация при четене Борхес: изчерпателен енциклопедист и съвършен комбинатор на идеи, образи и методи, но непотопен във философичната глъб. И ето че при Борхес се изисква напъване да бъде четен, но - веднъж прочетен - се схваща с лекота. Та в есето "Вечното надбягване на Ахил и костенурката" (превод от испански Анна Златкова) намирам за впечатлението си едно отявлено свидетелство: "Бергсон отхвърля безкрайната делимост на времето, но допуска, че пространството е безкрайно делимо." Борхес (в контекста на апориите на Зенон от Елея) не установява у Бергсон нещо повече от логическа несъстоятелност, не разбира екзистенциалния ракурс (перспектива), не улавя екзистенциалистката дълбочина на Бергсоновото понятие "траене" и троснато прибягва до математико-логическите - колкото перфектни, толкова и плитки - остроумия на Ръсел, за да ги съпостави с идеално-възвишеното, отърсвайки се от "това (екзалтиращо Ницше - б. м.) късче елинска тъма". Т. е. важното, видиш ли, в Зеноновия парадокс (според Ръсел) е, че е a priori доказуемо, дето тъй или иначе Ахил ще настигне "там и тогава" костенурката ("крайната точка от нейния път, крайната точка от пътя на Ахил и крайната точка от времето на пробега математически съвпадат") ... Ще кажа, щото смислящото в Зеноновите апории не е резултатът от движението, а (как става) самото удържане на движението. Елейският Зенон иронично обръща внимание, че (а) едно несъотнесено към числено изразен времеви отрязък (скок, "парче време") ставане няма количествен (т. е. математически) смисъл. И невям (б) върху ставане може да се разсъждава (рефлектира) само дотолкова, доколкото то вече е пред-ставено резултирало. И ето че (в) ставане не може да бъде количествено представено по мигове (т. е. да бъде математизирано), без да бъде отчуждено ("пресовано"). Т. е. че "стрела лети" няма количествен смисъл (най-простата Зенонова апория); но от това, че (примерно) с 50 m/s стрела лети, не може да бъде казано нещо по-детайлно, освен че във времеви отрязък X секунди стрелата изминава 50X m (тавтология) ... Още Аристотел достига до понятието времеконтинуум, но едва Коши (виж Сава Петров, "Логическите парадокси") е този, който изнамира (чрез понятието "клони") формалната логическа формулировка (за текущо движение): в съответствие с истината, че ставането става в полеви континуум на времето и не се състои по мигове, а от (в случай на неравномерност) нагнетявания и разреждания. И ето че силогистиката "не става". Безкрайната делимост (и въобще делимостта на времепространството, материалната множественост на движението) е бройно-геометрична проекция на ставането ("траенето"), виж Бергсон (а също и Шопенхауер, пионера във философското безбожие; ала още Кант загатва, че в еманципирането си спрямо теологията философията "става" философия). Идеята "летяща стрела" посредничи в проекцията.

 

3. Човек без човека. - Философски поглед надолу към човека, философски поглед надолу към възвишеното, философски поглед надолу към бога. Чезаре Борджия - възправен през погледа на Ницше!

Редактирано 19 април 201313 г. от J. J. Methodius (преглед на промените)

Хубава тема за Ницше сте спретнали. Единият поства мистични размишления, другият сипе филипики.

 

Форумният дявол ще се престори на херменевтик и ще ви каже, че не разбирате Ницше!

Казано, разбира се, постфактум.

Редактирано 19 април 201313 г. от J. J. Methodius (преглед на промените)

Казано, разбира се, постфактум.

 

Важното е, че е вярно!

 

Но нека да кажем нещо съществено за Ницше - примерно, защо е важно да се познава, ако човек се занимава с обществено-хуманитарни науки? Някакви предположения?

Достоверно, но не и вярно. (А надсловът е "Ницше отвътре", нежели "Ницше отвън": моля, отворете си нова форумна тема по Вашия въпрос! Аз обаче в нея не бих се включил да Ви досаждам.)

Редактирано 19 април 201313 г. от J. J. Methodius (преглед на промените)

Достоверно, но не и вярно.

 

Отговори на въпроса!

Приканвам Ви да откликнете на молбата ми!

Достоверно, но не и вярно. (А надсловът е "Ницше отвътре", нежели "Ницше отвън": моля, отворете си нова форумна тема по Вашия въпрос! Аз обаче в нея не бих се включил да Ви досаждам.)

 

 

Приканвам Ви да откликнете на молбата ми!

 

Молбата Ви е надлежно отхвърлена, тъй като аз пиша по темата.

Пък и нещо не виждам да се пише нещо кой знае какво, защото разсъждения от типа "Човек без бога", "Човек без възвишеното" и т.н. са доста плоски като мисъл. Мисълта на Ницше е повлияла доста влиятелни изследователи през 20-ти век, например в социологията и психоанализата, така че е нужно малко по-сериозно отношение към проблема.

 

PS: А и да се каже, че "философията на Ницше е болна", е някак много несериозно твърдение.

Тъпак.

 

P. S. (вместо обяснение). -

 

Мета-екзистиране: аз и Ницше (Ницше отвътре). Политестетика и политикономия.

 

Кант (историко-философското средоточие): форма ("meta"): азът -> дългът проглежда в познавателния принцип -> самоцел -> съ-вест -> моралният закон -> свръхчовекът (Ницше - философ).

 

Ницше (философско-историческото средоточие): съдържание ("exist"): живецът -> пред велемощието се отваря перспектива -> възврат -> съ-чувствие -> борба за власт -> пълководчески авантюризъм (аз - Ницше).

 

Политестетика ("meta-exist"): Ницше е философ, доколкото аз съм Ницше (сиреч политестетиката се определя спрямо своето филистерско съответствие, политикономията).

 

Приложение: English, Vinod Acharya, "Nietzsche's Meta-Existentialism", 05.2011 (link).

 

jmethodius.blogspot.com

 

Пример:

 

http://www.youtube.com/watch?v=XQFQN3-Pm8E

 

Сигурен белег, че не разбираш Ницше (и го гледаш изотвън) е критическата баналност, щото (в адмирация, констатация или пейорация) да схванеш като за не повече от реклама към повече или по-малко компетентен развлекателен телевизионен сериал от филмовата индустрия на масовата култура гореприложения клип, обявявайки за инфантилизъм (и свеждайки до т. нар. "телешки възторг") моя претенциозен възторг. - Та Ницше не би престанал да пита себе си (извън каквото и да било профанно изпадане в психоанализ): "Невроза ли е моят възторг? Какво дължа на Вагнер и какво - на древните?" Да, Ницше не би престанал да пита себе си. Едва ли обаче при това положение би ми приличало да обръщам внимание на иронични провокации, с оглед досадилия ми до болка един плебейски Проблем на Сократ... Решаващ в улавяне автентичното ницшеанство е усетът относно съществената в екзистенциална перспектива естетическа разлика между "Vikings" (2013, Take 5 Productions) и (чужд на всичко Ницшево) "The Matrix" (1999, Warner Bros.). 

 

* * *

 

Онтология на духа: рефлексия към живец; феноменология на живеца

(Lebensphilosophie)

 

1. Поле: духът като силова изява.

2. Вещество: молекулярно размножена материя; молекулата е функционално структурирана с полеви частици (атомът е частният случай на молекулата); духът като молекулярна структура.

3. Тъкан: клетъчно размножена материя; клетката е функционално структурирана с веществено изградени органели; духът като клетъчна структура.

4. Душа: организмово размножена материя; организмът е функционално структуриран с тъканно изградени органи; духът като организмова структура.

5. Вирус: молекула, клетка и организъм; духът като общоматериална структура.

6. Битие: структура от души; духът като собствена структура (а частният случай е битието за себе си: структурата на моята душевност).

7. Аз: духът като волево средоточие ("притежателят").

8. Заключение: не е възможна рефлексия an sich (т. нар. феноменология на духа); Богът е абстракцията, нежели предмет на някаква си "онтология на живота".

9. Забележка: живецът е битието в себе си; т. е. битието в себе си е живец, нежели догма, и дотолкова буди рефлексия (в интуиция и идейно избистряне); духът е жив, Gott ist tot.

Редактирано 25 април 201313 г. от J. J. Methodius (преглед на промените)

ММисълта на Ницше е повлияла доста влиятелни изследователи през 20-ти век, например в социологията и психоанализата, така че е нужно малко по-сериозно отношение към проблема.

Здравей Готик! И това е вярно. Най-общо и банално си мисля, че Ницше е изразил по-много достъпен и увлекателен (за някои хора) начин, някои от дилемите на европейските интелектуалци от негово време. Но може да помислим и по сериозно по темата.

Oт друга страна, това че някой е повлиял друг, само по себе си, не е критерий. В смисъл, че и това по-долу е оказало влияние, но от това не следва, че е нещо уникално в сферата на културата, макар че на мен си ми харесва, но по сантиментални причини.

 

Само давам пример - не сравнявам влиянието на Ницше с това на Red Hot, разбира се. Обаче, ако вземем един Джон Ленън или Уди Алън напр.?

 

Последният пост е пост на деня - синтезиран и изразителен. Браво на J.J. Methodius!!!

В защо човекът, който сам бяга далеч от академизма и шума на публичността, днес се е превърнал в един безкритично приеман идол

Интересно как Ницше би приел всичко това? Щеше ли да му хареса? Искрен ли е бил или тайно е мечтаел за академична кариера и за възкачване на философския Олимп? Мисля, че отговорът е положителен, но може и да бъркам. Няма как да знаем със сигурност.

Редактирано 19 април 201313 г. от scepsis (преглед на промените)

Тъпак.

 

 

Аз казах ли ви, че за ницшеанците, всеки един простосмъртен, който не приема казаното от тях, минава под ножа. Феновете на Ницше са новите мракобесници от университетите и публичното пространство. 

 

 

 

Интересно как Ницше би приел всичко това? Щеше ли да му хареса? Искрен ли е бил или тайно е мечтаел за академична кариера и за възкачване на философския Олимп? Мисля, че отговорът е положителен, но може и да бъркам. Няма как да знаем със сигурност.

 

Самият Ницше би се самоанализирал, за да разбере какви са подбудите му да играе на ощипана невеста. Много добре е разбирал духа на времето и в това е геният му. Подозирал е, че академизмът е обречен и брилянтно е изиграл своя ход. А пък и не може да сриваш нещо и да останеш в границите и параметрите му. 

Аз казах ли ви, че за ницшеанците, всеки един простосмъртен, който не приема казаното от тях, минава под ножа.

Комунизъм наш любим

А Много добре е разбирал духа на времето и в това е геният му.

Да, горе-долу това беше и моята мисъл.

Ницше откога стана философ? Аз го мислех за велик поет, ама всеки вижда само каквото може.. Извинявам се за намесата, но ирационален философ ми звучи като дървен камък.

Самият Ницше би се самоанализирал, за да разбере какви са подбудите му да играе на ощипана невеста. Много добре е разбирал духа на времето и в това е геният му.

 

Тц.

Ницше е един от авторите, които подкопават фундамента на западната метафизика, като десубстанциализира субекта. Твоят любим Хайдегер завършва този процес - слава богу че е успял да го направи, преди да стане фен на SS.

Лошото е, че се обръща прекалено внимание на несъществените неща на Ницше като "Раждането на трагедията" или "Тъй рече Заратустра". Ама то и на метафизиците за толкова им стигат силите.