black_jesus

Изпълнител: Immortal Technique Песен: You Never Know Тя беше на път да завърши колежа , Но това не й пречеше да си говори с обикновените момчета Латиноамериканка , за която бих се оженил.. Майната им на парите и подобни глупости , любовта й не можеше да се купи Дисциплинираната, интелектуалната красота е това, което аз желая По красива от Салма Хайек или Дженифър Лопез. Всички ми казваха , че да се пробвам с нея е безнадеждно.. Отначало просто помислих , че не се занимава с бедни копелета Кварталните гангстери винаги говореха за това , как могат да бъдат със всяка. но богатите негри смъркащи кока нямат цели. "Дори не се интересувам" - ясно им показваше тя. Всички наоколо , които се пробваха се отказваха. Нямаше значение колко добър си в "играта" , тя не играеше с теб. В квартала кучките завиждаха , но не искаха да го признаят. Обиждаха я , псуваха я.. и отричаха пред всички че го правят съжаляваха за многото мъже на които бяха пуснали никой не им осигури нищо повече от Макдоналдс и секс. Пушейки трева завиждайки, се опитваха да я копират. Но когато се опитваха да звучат и изглеждат като нея , изглеждаха лигаво и глупаво. Тя имаше собствен стил , чист и достоен за уважение. Бях просто луд по нея и нямаше лек за това. Припев: Незнаеш ли , че времето не чака никого. Няма съдба , всичко е планирано. Благословена съм , просто познавайки те.. Обичах и загубих , държейки те цяла нощ.. Немога да разбера защо , господ дойде за мен и теб ? Ако имах отново шанса , никога нямаше да те пусна ! Дръж се здраво за твоята любов , човек никога не знае Очите и бяха кафяви и красиви , и все пак празни и тъжни. Говорех с нея отвреме навреме и беше щастлива , че не бях просто поредното копеле което се опитваше да легне с нея. и така , понякога спирахме да поговорим за минутка , нямах пукната пара и минутите се пръвръщаха в часове.. На рождения й ден й подарих стихотворение и букет цветя Изведох я на вечеря , след като изкъпа малкия си братовчед. Говорихме за силата на народа и такива неща.. Прекарвахме много време заедно , но никога не беше достатъчно. Никога не се опитах дори да я докосна , Прекалено силно исках , да задържа всичко истинско. Напълно честна и съвършена , тя винаги ме наричаше "carino" , и никога Technique , купуваше ми нова книга за четене на всеки 2-3 седмици. Промени завинаги начина ми на изразяване , беше заради нея , изкорених всичките си недъзи и откачени прищявки Убеди ме да спра да се шляя по улиците , да спра да обирам и крада от хора като теб. Вместо това я заведох на разходка в Appolo и Bronx , обикаляхме из "Bario" и "Metropolitan" .. стигнахме до момента, когато бях или с нея или моите хора. Затова реших един ден , да и разкрия чувствата си . Неможех да живея без нея , казах и го , изправяйки се срещу страховете си. .. но нейния отговор беше само едно тъжно разплакано лице. Тя можеше само да ридае истерично , прегръщайки ме силно. Опитах се да говоря , но тя просто не спираше.. докато не си тръгнах. Чувствах се като пеперуда , приближила се прекалено близо до светлината. Само дето не горях... Станах студен човек след тази нощ. Продължих с живота си , колежа и кариерата завърших заключен като животно за година.. Надзирателите ти говореха, все едно не си човек Пратиха ме в карцера , точно когато излизането ми беше близо. През ноща в килията си затварях очите и я виждах. Държах я близо до себе си в сънищата , но когато се събуждах тя изчезваше. Просто празна килия ... докато все пак не видях свобота през лятото. Да , аз се завърнах.. бях отново на линия. Но всъщност , все още бях студен. Дори след прегръдките през сълзи на майкa ми вкъщи. Моите хора ме хващаха,че съм замислен, неконцентриран Бях с много различни жени , но все пак се чувствах сам. Добре познат в НюЙоркския ъндърграунд. Но продължавах да мисля за нея , за това как бяхме заедно звученето на гласа и, прекрасното ухание на косата и , въпреки че реално беше изчезнало , някакси още беше тук. Трябваше да направя нещо , неможех да издържа. Затова се върнах там , където тя живееше. Светът изглежда доста различен след като излежиш присъда промениш живота си... .. докато онези примитивни умове са все още закучени в същата игра. Като брадовчед и , който смъркаше кока зад ъгъла. Влязох във фоайето , и натиснах звънеца и.. майка и отвори , прегърна ме , като собствен син Но нейното изражение коренно се промени , когато попитах за дъщеря и. Тя ми каза че има писмо оставено за мен беше го пазила , чакащо ме от много много дълго време. тъкмо щях да я помоля да ми го да даде , но тя ме изпревари Видях как се насълзяват очите й и после изруга каза ми къде беше писмото , помислих си най-лошото. Обърнах се , пристъпих и отворих вратата , имаше плик с моето име на пода. "Никой не те обича повече от мен" гласеше писмото. "Когато четеш това , вероятно ще съм мъртва, но когато си тръгна през 97ма , част от мен отиде в рая Благодаря на Господ че имах щастието да вкуся истинската любов но ме нарани , да разбера какво причинява тя Въпреки че не правихме любов , ти беше всичко за мен. Точно защото те обичах толкова , трябваше да те накарам да си тръгнеш! Накара ме да се осъмня в начина по който мислех, накара ме да повярвам И тогава се подхлъзнах , допуснах да се сближиш с мен. беше трудно да не бъда откровена като си говорех с хората това не беше начинът по който си мислих, че ще протече животът ми Скъпи, виж, при едно кръвопреливане бях заразена със СПИН От 93та се надявам , че края съществува за мен. Умрях девствена , иска ми се да можех да ти се отдам Плаках в болницата , защото нямаше никой друг освет теб , обещай ми , че непременно ще се видим в рая. Нищо няма значение , ще пяза твоята любов ЗАВИНАГИ с мен! " Какво се случи докрая на деня , ми е размазано Но си спомням , че ми се искаше аз да съм мъртъв вместо нея. Тя беше погребана на 3ти август... И така , историята свършва без продължение.. Сега знаете защо Technique , никога не се влюбва 2pac Brenda's gotta baby Чух, че Бренда си има бебе, но Бренда едва има мозък. Какъв позор, момичето едва може да си напише името. (Това не е наш проблем, то е заради семейството на Бренда) Добре нека ти покажа как въздейства на нашето общество. Сега, Бренда никога наистина не е знаела коя е майка й, а баща и беше наркоман, който си слагаше смъртта във ръката си. Тъжно е, защото Бренда никога не е знаела, просто защото си в гетото, не означава, че не можеш да порастнеш. Но оу, това е мисъл, мое собствено откритие. Прави всичко възможно, за да устоиш на изкушението. Бренда си има и приятел, нейният приятел и беше братовчед, сега да видим веселия край. Опита се да скрие бременноста си от семейството си. Кой ли ще я гледа, или му пука дали е. Излезе навън и отиде на църква за деца, докато не дойде чек, те взеха първите пари. Сега коремчето на Бренда става по-голямо, но никой не забелязва промяна в нейното тяло. Тя е на 12 и ще си има бебе. Влюбена в сваляча, който я чукаше лудо. И да също си мислеше, че ще бъде с нея завинаги, и мечтаеше за свят където са само двамата заедно. Както и да е, той я заряза и тя остана сама с бебето, роди го на пода в банята, и не знаеше, не знаеше, кое да остави и кое да изхвърли. Тя зави бебето и го хвърли в коша за боклук. Предполагам, че си мисли, че ще избяга. Няма да чуе плача му, тя не осъзнава колко много си приличат очите им. Сега бебето в коша за боклук реве, Мама не може да й помогне, но я боли когато я вика Бренда иска да избяга надалеч. Майка й каза: губя пари от теб, и социалните работници са тук всеки ден. Сега Бренда трябва да поеме по своя път, не може да отиде при семейството си, те не я искат. Няма пари, няма детегледачка, тя не може да си запази работата. Опита се да продава наркотици, но накрая остана ограбена. Така, че сега какво следва, не й остана нищо за продаване. Така, че предлага секс за да избяга от ада. Трябва да си плати наема, така, че не може да се оплаква. Проститутка намерена убита, и Бренда е нейното име, тя си има бебе. Беееееебе Незнаеш ли, че тя си има... Незнаеш ли, че тя си има... Незнаеш ли, че тя си има бебе

ХР.БОТЕВ - БОРБА В тъги, в неволи, младост минува, кръвта се ядно в жили вълнува, погледът мрачен, умът не види добро ли, зло ли насреща иде... На душа лежат спомени тежки, злобна ги памет често повтаря, в гърди ни любов, ни капка вяра, нито надежда от сън мъртвешки да можеш свестен човек събуди! Свестните у нас считат за луди, глупецът вредом всеки почита: "Богат е", казва, пък го не пита колко е души изгорил живи, сироти колко той е ограбил и пред олтарят бога измамил с молитви, с клетви, с думи лъжливи. И на обществен тоя мъчител и поп, и черква с вяра слугуват; нему се кланя дивак учител, и с вестникарин зайдно мъдруват, че страх от бога било начало на сяка мъдрост... Туй е казало стадо от вълци във овчи кожи, камък основен за да положи на лъжи святи, а ум човешки да скове навек в окови тежки! Соломон, тоя тиран развратен, отдавна в раят нейде запратен, със свойте притчи между светците, казал е глупост между глупците, и нея светът до днес повтаря - "Бой се от бога, почитай царя!" Свещена глупост! Векове цели разум и совест с нея се борят; борци са в мъки, в неволи мрели, но, кажи, що са могли да сторят! Светът, привикнал хомот да влачи, тиранство и зло и до днес тачи; тежка желязна ръка целува, лъжливи уста слуша със вяра: мълчи, моли се, кога те бият, кожата да ти одере звярът и кръвта да ти змии изпият, на бога само ти се надявай: "Боже, помилуй - грешен съм азе", думай, моли се и твърдо вярвай - бог не наказва, когото мрази... Тъй върви светът! Лъжа и робство на тая пуста земя царува! И като залог из род в потомство ден и нощ - вечно тук преминува. И в това царство кърваво, грешно, царство на подлост, разврат и сълзи, царство на скърби - зло безконечно! кипи борбата и с стъпки бързи върви към своят свещен конец... Ще викнем ние: "Хляб или свинец!" ИВАН ВАЗОВ - ВЕКЪТ Млъкнете вие, бедни хвалители на века, във който назовахте свободен человека: млъкнете с вашта правда, свобода и прогрес, безумия, с които глушихте ни до днес! Със нас се не ругайте! От срам се зачервете. Защо тоз век нищожен велик го вий зовете? Дали, че в него няма ни робство, ни разврат? Дали, че ни обсипва със мир и благодат? Или... че днес изново епохата настана, която бе видяла Атила, Тамерлана? II От Дунава до Охрид, до Бялото море - един народ нещастен под тежко иго мре! В гори, в поля, в колиби, в долини и балкани днес видиш само ужас и чуйш едно риданье. Навред тирани, тигри зли, лакоми за стръв. И слабите убити, и робите във кръв! Села иззапустели, градища разрушени, развалини димещи и черкви осквернени. И челяди безбройни без покрив и без хлеб, кои от мраз треперят и мрат от глад свиреп. Момците на бесила, девойките в хареми - и плачове, и мъки, и ужаси големи! ................................ Ах, вижте тая майка как плаче и пищи! И стиска си детето на своите гърди и от убийци грозни, от острите им саби се мъчи да го брани със свойте ръце слаби. И дор не пада мъртва под удари безчет, не пуща от гърди си любимий си предмет. Тогава те го грабват, на сабите натикват, подмятат го нагоре и диво се провикват и тъй като празнуват със кървавий си лов, бесовски песни пеят и тичат за по-нов! Но вижте таз девица разплакана и тези обръжени, гнуснави, запенени черкези... Как тя се моли, вика с уплашено лице и тегли се да бяга от зверски им ръце. ................................ Каква достойна гледка! Отпреде и отзади - вред видиш мърши гнили и трупове грамади, й членове човешки разсени без разбор - останки страховити от тоя страшен мор. Нa, тук ръка паднала, там мъничко краченце или главичка руса на някое детенце; а татък - в кал се валят оглозгани глави и дрехи женски, гнили и лъскави коси... (Това да се опише, ах, нивга не могло би!) Тук майки с кръв залени, с разтворени утроби, там старци се тръшнали при скълцани деца и юноши зелени с прободени сърца... А между тях се лутат рой врани, орли, псета кат на една трапеза ужасна и проклета! И до предел най-краен да стигне мерзостта, убийците се кълчат, играят по кръвта! III Какъв е тоз век страшен? Какви са тез години, в кои дела такива се вършат пред очи ни? В кои тиранът волно играй с огън и с меч и цял народ се треби чрез най-ужасен сеч? Каква е таз Европа, с човещина прочута, и зрителка спокойна на таз картина люта, коя не ще да викне със глас неустрашим: Махнете се, диваци! Не щем да ви търпим! Но не!... Това не бива! В това се тя не меси, че то не иде никак на нейни интереси и тя желай да пази тоз стар и гнилий трон, кой сявга е смущавал възточний небосклон. За нея робът твар е по-долна и от скота, когото пазят, милват, че той влече хомота; че мрем или живеем - за нея все едно, като че част не правим от нейното тело! И нашта борба люта със този род на злото, петно на нашто време и срам на обществото, в Европа не повдига ни скръб, ни жал, ни гнев - ах, ний сме гладйатори, които й правят кеф! IV Да, взех да мисля вече, че принципи човешки не са освен досадни измислици глупешки, че правда, братство, обич - едни са басни тук, че думата свобода е само празен звук, че милостта е глупост, че господ е металът, кому се всички кланят, боят и свещи палят, че злото се не махва чрез никакъв способ, че силний все тиран е и слабий все е роб; че таз цивилизация, че това християнство не са освен измама, лъжа и шарлатанство; насилството е правда и мерзостта е слава, че нищо си нагона под свода не менява: змията все е люта и Каин - все кръвник - и человекът все е човек до този миг! V Но, музо възмутена, спри таз присъда страшна! Тя може би е права, а може би и гряшна. При всичко, че е грозен и мрачен наший век, но правдата във него не е досущ без ек. С порои кръв оквасен и пълн с картини страшни, с позор, разврат, кланета, войни, вражди всегдашни, той, колкото да бъде чудовищен и чер, на проблески от доблест все дава ни примeр. И ако съществуват на туй нещастно време и гении на злото, и изверги големи, каквито са например: зловещий Елиот,1 Дизраели и Дерби - и всичкият им род с кръвта Христова, който се някога накапа, и ватиканский идол, чудовищний Рим-папа2, съюзник на Корана! - то има мъже днес, венец на человека, на времето ни чест. Тъй Ръсел благородни, на слабите бранител, и славний Гарибалди, на робите любител, които не един път вдигнаха своя глас, ужасен за тирана и сладостен за нас; Странгфорд и Брайт, и Гладстон, Фарлей, Хюго поетът и други тям подобни, що кат лампади светят във мрачината обща на деветнайстий век, приятели и братя на страждущий човек. VI Но що е тоз век? Що е? Век чуден, в който злото празнува и се бори победно със доброто, епоха, що робството не може да търпи, а пък тиран й трябва мирът да се крепи! Противоречье!... Сцена на светли революций, на мир, прогрес, свобода и на башибозуци!... Де кръст и полумесец целуват се без срам, де Пий на Мохамеда кади му тимиан, де гръкът, син Канарев3 и внук на Милтиада, пече сами си братя под знака на Мурада, де мравката се пази и волът се не бий, а цял народ оставят тиран да го затрий! 12 септември 1876 ХР.БОТЕВ - ЕЛЕГИЯ Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз рабска люлка люлее? Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга зверски в ребрата, или тоз, що толкоз годин ти пее: "Търпи, и ще си спасиш душата?!" Той ли, ил някой негов наместник, син на Лойола и брат на Юда, предател верен и жив предвестник на нови тегла за сиромаси, нов кърджалия в нова полуда, кой продал брата, убил баща си?! Той ли? - кажи ми. Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови, не чуй се от тях глас за свобода: намръщен само с глава той сочи на сган избрана - рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи. Сочи народът, и пот от чело кървав се лее над камък гробен; кръстът е забит във живо тело, ръжда разяда глозгани кости, смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости! А бедният роб търпи и ние без срам, без укор, броиме време, откак е в хомот нашата шия, откак окови влачи народа, броим и с вяра в туй скотско племе чакаме и ний ред за свобода! ВАПЦАРОВ - ИСПАНИЯ Какво бе ти за мене? – Нищо. – Една загубена страна на рицари и на плата. Какво бе ти за мен? – Огнище на някаква любов жестока, която диво се опива от кръв от блясък на ками, от шлагери и от китари от страст, от ревност и псалми. Сега за мене ти си участ. Сега за мене си съдба. И аз участвам неотлъчно в борбата ти за свобода. Сега горя, сега се радвам на всеки боен твой успех и вярвам в силата ти млада, във нея свойта сила влех; сега се бия до победа, в картечните гнезда прикрит, из улиците на Толедо и пред стените на Мадрид. Един работник с синя блуза до мене прострелен лежи и под каскета му нахлузен неспирно топла кръв струи. Това е мойта кръв, която тревожно в жилите шуми; и аз познавам тоз приятел от ланкаширските котли, където двамата с лопати работехме на обща пещ, и нямаше стена, която да спре младежкия копнеж... Спи, мой другарю, спи спокойно под кървавите знамена. – Ще мине твойта кръв във мойта и после в цялата земя. И тази кръв сега протича в заводите от град във град, вълнува, движи и увлича селата в общия парад – на упоритата надежда, на смелостта и на труда, на суровата неизбежност, на кървавата свобода. Тя днес издига барикади, налива в жилите кураж, крещи, безумна в свойта радост: "Мадрид е наш! Мадрид е наш!" Светът е наш! Не бой се, друже! И всяка молекулна част е наша. Под небето южно ти спи и вярвай, вярвай в нас!