GABRIELA

Ще ти го разкажа накратко. Това е един от любимите ми романи, който съм предпочитала толкова пъти и ако го прочетеш няма да си загубиш времето. Първо ще кажа, че в него е разказана една от най-силните любовни истории, която е разбира се и абсолютно невъзможна. Ще разбереш защо. Започва със срещата на Фани Хорн, която е англичанка и доста богата жена, аристократка да я наречем, с един мъж на име Луис Ередиа. Срещат се в един хотел. Той е впечатлен от нея, но разбира, че тя е наркоманка, постоянно нуждаеща се от морфин. Когато тя научава името му, се побърква, защото е роднина/боже, май брат беше/ на човека, в когото е била влюбена и когото мрази. Както и да е. Той иска да узнае от нея защо е стигнала до това състояние и един ден тя решава да му разкаже. Действието се връща назад във времето в Испания. Фани и трима нейни приятели - французинът Жак Мюрие и двама англичани - Джейк и Клара отиват на екскурзия в Испания. Една нощ се налага да пренощуват в някой хан, защото замръкват на пътя. По пътя си виждат един мъж на магаре, когото питат къде да пренощуват и той им посочва някакъв хан. Той също отива там. Това е Рикардо Ередиа - монах от йезуитския орден на Лойола. Става едно сбиване в хана, в което се замесват монаха и Джейк и още някакви там и монаха искат да го съдят. Фани го защитава в съда и разбира, че е влюбена в него. забравя всичко останало. В главата й е само Ередиа. Заради него тя заминава/заедно с него и без неговото съгласие и желание/ в едно огнище на петнист тиф - Пеня Ронда. Започва да дава парите си за болницата, за лекарства, става доброволка там, грижи се за болните с риск за живота си. Само, за да е с него. Първоначално тя изпитва само страст към него, желае го като мъж, в последствие се влюбва жестоко в него. Ередиа също я обича, макар да го признава пред нея само два или три пъти, като май само единият път е в прав текст. Но тя е безсилна да направи каквото и да било, за да го има. Ередиа не иска да бъде с нея, заради ордена и заради бога. Това е образът на най-фанатично отдадения мъж на бога. По това време Испания е на прага на гражданската война между монархисти и републиканци. Естествено Ередиа като монах е от монархистите. Знаеш църквата и монархията вървят ръка за ръка. Защо? За да има силна влас църквата. Ередиа и хората около него, но главно той с огромен фанатизъм иска силна католическа църква и въобще католицизъм в целия свят. Заради тази мисъл и това дело той е готов да жертва всичко и опрделено не само любовта на Фани и своята собствена към нея. Един ден Доминго, един от ордена, който също е в Пеня Ронда започва да се бунтува срещу всичко това, защото е от републиканците. Него го залавят и го осъждат на смърт. Фани, отчаяна, ходи къде ли не, за да може да спаси живота му, докато накрая разбира, че единственият, който може да спаси Доминго е Ередиа. Фани пита защо само той може. А отговорът е, защото той е пожелал смъртната му присъда. В този момент Фани разбира, че Ередиа е чудовище, че не би се спрял пред нищо заради бога и църквата. Започва да го мрази от дъното на душата си, най-вече, защото продължава да го обича безумно. Сега ще ти предам един разговор между Фани е Ередиа по повод на Доминго: Ередиа: Направих всичко, за да спася Доминго..Но дон Бартоломео иска да даде пример на подлеците, които изменят на вярата. Фани: Може би искате на кажете на Франко (ген. Франко, който е начело на монархистите.) Е: Не, на вярата!-мрачно подчерта Ередиа. Ф: Съзнавате ли какво говорите?...Кой морален закон позволява на дон Бартоломео да екзекутира в 20 век хора в името на вярата.Е; Вие не виждате нашата борба. Вие не знаете каво значи за нас вярата.... Всъщност след този разговор Фани разбира, че сам Ередиа е поискал екзекуцията на Доминго, а не дон Бартоломео, самият той й казва това. Забравих да кажа, че французинът Жак Мюрие е също с Фани Пеня Ронда, т.к. не искаше да я изостави. Той умира там от петнист тиф. Фани също се разболява, но с помощта на морфина се стабилизира, ама....си го взема редовно. Една нощ тя влиза в палатката на Ередиа и .....когато той я поглежда, тя го застрелва. С това слага край на всико. Включително и на своя живот, защото тя вече сякаш не е жив човек. Затова Фани се пристратява към морфина и не може да живее без него. Тя се маха от Пеня Ронда след убийството на Ередиа. Там тя дава всичките си пари по време на престоя и сред болните. Мно са силни диалозите между Фани и Ередиа. Те най-добре говорят за характерите и на двамата и просто е необходим прочит. Сега ти давам моя интерпретация на Осъдени души, която съм писала за университетския сборник. Не знам дали ще ти свърши работа. Осъдени души В романа „Осъдени души” Димитър Димов поставя проблема за невъзможната любов – адски силната, безумно страстна и обсебваща любов на една жена, поставена в жесток, смъртен двубой с фанатизма на един монах, „напълно луд”, на един облечен „в расо, огнен, фанатичен” мъж. И на финала на този двубой победители няма. Има само победени. Ередиа, защото допуска да се влюби в една жена, въпреки фанатичната си отдаденост на ордена, на религията, на своя бог. Фани Хорн, защото се отрича от себе си заради монаха, защото погубва себе си заради него, превръщайки се в болна душа с безчувствено тяло, напълно зависима от морфина, която очаква физическата смърт като избавление. И двамата са победени един от друг. И двамата са осъдени. Ередиа – победен от Фани , защото допуска да я обикне. Фани – победена от Ередиа защото не може да го има. Героинята на романа Фани Хорн е богата аристократка, свикнала на лесен живот. Жена, която лесно се отегчава от всичко, което я заобикаля, която трудно се впечатлява от нещо. Мъжете са по-скоро забавление за нея. Тя е капризна, което още повече допринася за това нищо да не може да задържи вниманието й или поне женското й любопитство за по дълго време. Французинът Жак Мюрие е отегчителен за нея, тъй като я обича и срада мълчаливо. Той е готов на множество саможертви от своя страна, дори да я последва в огнището на петнист тиф Пеня Ронда, за да бъде до нея. Така, както Фани следва Ередиа там. Требва да обърнем внимание и на този образ на Димитър Димов, за чиито чувства авторът по скоро загатва, що се отнася до неговата вътрешна борба и преживявания. Явно е, че французинът изпитва силни чувства към Фани Хорн, недопускайки тя да замине сама. Той я следва там, като знае че тя не отива с мисълта да лекува болните, да спасява умиращите. Фани отива сред тая развалина от човешки животи, водена единствено и само от страстта си към Ередиа. От безумната си страст към него. Жак Мюрие знае това, знае за любовта на Фани към монаха, знае за силата на тази любов. И тръгва с нея към мястото, в което има само смърт, която „протяга ръце” към всеки. Фани също знае за чувствата на Мюрие. Знае, че тя го е оскърбила с любовта си към Ередиа, знае и че му е отнела възможността да осигури бъдещето си, защото, скитайки с нея, Мюрие губи финансовото си състояние. Фани съзнава пречката, която е за бъдещето на Жак Мюрие, но нейната безумна страст е по-силна от всичко друго, защото тази нейна страст към Ередия е толкова силна и фанатизирана, каквато е и на самия Ередия към бога му. Когато Фани за първи път среща монаха, „нейното благородно привилигировано аз” е потресено и смутено от неговата красота, от енергията, която излъчва лицето му: „То бе някак смущаващо, греховно, почти кошмарно красиво, за да бъде лице на монах или свещеник.” „А в черните му като въглен очи” гори „нещо пламенно и страстно, което въздействаше по-силно от всичко останало, но което не бе земна чувственост, а по скоро фанатизъм, в който прозираше дори нещо жестоко и зловещо.”. За един кратък момент Ередиа успява да преобърне живота, ценностите и цялото бъдеще на Фани Хорн. „Матовото му лице”, „ослепително белите зъби”, липсата на „забъркана стеснителност пред жените” въздействат върху богатата англичанка магнетично, възбудително, завладяват цялото и същество. „Аскетично свитите устни и твърдият блясък на очите му”, които странно се съчетават и подхождат на „християнското смирение” на Ередиа, обземат и омагьосват Фани Хорн. Тя вече е поддадена на магнетизма на този монах, на този мъж с желязно сърце. Още в началота Фани сякаш знае това. Тя вижда, че неговият „маслинов оттенък на кожата” придава „на лицето му нещо недостъпно и призрачно”, че „фанатичните пламъчета” в тъмните му очи са безумни, че водят до безумство. Но „Фани съзнаваше, че желае еднакво и тялото, и душата му, че бе готова да се мъчи и страда за него...”. И заради него тя загърбва стария си начин на живот, старите си приятели, които по-скоро ще нарека обкръжение, т.к. те не са интересни за нея. Защото, освен това, са лицемерни, конфликтни, егоистични и нечестни, считайки се заради положението си за твърде важни и недосегаеми. Но Фани „разбива” илюзиите им, като подкрепя монаха Ередиа на съдебния процес, изкарвайки приятеля си Джек лъжец. И това, защото: „Монахът трябваше да и принадлежи.”. „Ексцентричните пориви, дивите прищевки, внезапните капризи” винаги са управлявали живота и постъпките на англичанката. И сега Фани Хорн не прави изключение. Тя се отдава на чувствата си, на своя порив, на страстта, която я завладява. Тя желае монаха безумно, заради красотата му, заради екзотизма и тайнствеността му. И неизбежно към това прибавяме и каприза на една светска дама – да го притежава: „Струваше и се, че заради една нощ, прекарана с този мъж, тя би могла да пожертва всичко, що имаше!” От този момент нататък това е единственото, което направлява всичките действия на Фани Хорн, всичките и мисли и чувства. Тя започва да жертва първо финансовото си състояние, поддържайки болницата, а сетне и самата себе си. Мисълта да има монаха като мъж я влудява. Мисълта за борбата, която ще настъпи в него, борбата на желанието му с греха, който би извършил. Това я възбужда и опиянява. Това я зашеметява и кара да фантазира, да си представя, че потъва „в прегръдките на това тяло, на тия здрави нежномургави ръце.”. А заедно с това тя знае, че няма „нищо по-далечно и по-недостъпно от това тяло, от личността на този мъж.” Монахът също обича Фани. Той също знае от самото начало, от първата им среща, че изпитва такава страст и любов към нея, каквато и тя. Когато Фани иска съгласието му да го последва в Пеня Ронда като болнична сестра, да му помага, той отказва: „Защото вие принадлежите на света, а аз – на ордена си.” Следователно тя няма право, моралното преаво да го следва. С този отказ йезуитът ясно показва, че знае чувствата и желанията на Фани към него. Прозира дори неговият страх, че може да се поддаде на собствените си чувства, защото той вече ги има. Ередиа не желае Фани да го последва, защото това би означавало да бъде до нея денонощно, а той не знае дали ще устои пред това да я обикне. Но знае, че няма да отвърне физически на нейната любов, заради силната му вяра и заради ордена, а това ще я нарани. Но Фани успява да издейства заминаването си в Пеня Ронда. За да бъде с Ередиа. Оттогава нататък монахът умело се прикрива зад своя орден, като твърди, че допуска присъствието й единствено заради средствата, с които снабдява болницата. Единствено за доброто на болните от тиф, единствено заради ордена. А страстта на Фани я кара да действа, да бъде все около монаха, да му помага във всичко, търпеливо да чака и да бъде смирена, но без да разбира неговата фанатична отдаденост на бога: „Вярата и монашеството на Ередиа и се струваха тъй абсурдни! Те бяха чиста лудост!” Но нима тази вяра и тази лудост на йезуита не са още по-привлекателни за Фани Хорн? Тя вижда в неговата лудост и отдаденост „съвършенството му на нравствена личност, която превъзхожда околните”. Не само красивата външност на монаха, не само горещият пламък на черните му очи, „маслиновият оттенък на кожата му” подлудяват Фани Хорн. Неговата другост, разликата между него и другите, твърдостта и безстрашието му, желязната му воля я карат безумно и страстно да го желае, „желание, което я заслепяваше, което заплашваше да се превърне в пълна истерия.”. Защото всяка фибра от тялото и желае Ередиа, всяка нейна мисъл се стреми към него. Толкова безумно го иска, че дори не се пита какво би могло да причини нейното желание на монаха. Тя не се опитва да разбере какво би предизвикала любовта й в неговото сърце, „защото бе свикнала да мисли само за себе си.”. Но в същото време, мислейки за себе си, Фани изоставя целия си свят, макар и скучен, и се посвещава на Ередиа, следвайки го в един свят, изпълнен със смърт, в един свят на болести, на гражданска война между монархисти и републиканци, които се избиват помежду си за някаква кауза. Средата, в която Димов поставя героите на рамана си е сякаш външната картина, изображението на вътрешните преживявания и вътрешната борба на Фани и Ередиа. Ередиа се слива с идеала на монархистите, с тяхната кауза, но само на пръв поглед, защото монархията за него е само средство за постигане на великата цел – световна католическа църква. С тази цел се е слял Ередиа и тя е всяка част от него. Той не може да допусне друга любов да измести светия му идеал. И Фани трябва да понася презрителния му, хладен поглед, присмеха на Ередиа, зад който той се крие, над „каприза” на една богаташка, лишена от висши цели, която е сбъркала мястото си. Но не каприз е Рикардо Ередиа за фани Хорн, а страст и болезнено желание, желание, пълно със страх, защото в лицето на монаха има „нещо недействително и призрачно карсиво”, а това го превръща в ангел и демон едновременно, в двете лица на едно цяло. Тази негова сякаш нереалност я плаши, защото Фани усеща и знае, че неговата същност отрича всяка радост в живота – в своя и в този на другите. Но тя се впуска в тази лудост и тази обреченост, защото знае, че Ередиа не е просто каприз, защото знае, че го обича до смърт – „Страстта я караше да действа!” Да действа и да го обича. И не с платонична любов, „не възвишена до саможертва”, до степен такава, че да се откаже от монаха, „за да не смущава чистотата на живота му”. Напротив, тя желае еднакво и душата, и тялото му с луда страст, с безумно желание. В отговор на това желание, отношението на Ередиа е хладно, резервирано, дори не и уважително, защото в погледа и думите на йезуита Фани винаги разчита презрение – към атеизма й, към родината й, към класата й на жена, която може да получи всичко с красотата и парите си. Но това отношение на Ередиа е само външно, защото в действителност той не е безразличен към Фани Хорн, към жената в нея. Напротив. Той я обича. И неговата любов прозира, макар той да не я показва на практика. На няколко пъти Ередиа директно казва на Фани, че нейната съдба в Пеня Ронда не му е безразлична – от една страна, защото смъртта е навсякъде около тях и протяга ръце към всеки, от друга, защото той няма да отвърне на любовта и, а това ще нарани гордостта и: „Мислех за честолюбието ви.” А Фани знае, че това е така. Знае, че Ередиа няма да бъде нейн. Знае, че той постоянно ще бяга от чувствата си, заради своя орден. „Орденът, орденът над всичко!” С този орден е двубоят, в който влиза Фани. С ордена и религията вътре в Ередиа, с бога в него. С ордена и религията, които изпълват същността му, сърцето му и разума му. На моменти Фани вижда Ередиа като самия Бог, толкова фанатизиран е той. Но въпреки силата на неговата отдаденост, Фани успява да намери място в сърцето и мисълта на монаха. Ередиа обича Фани Хорн. В неговата душа става най-дълбоката, жестока и обречена на гибел борба. Душата му се бори между Бога и Фани, защото погледът му забелязва „голите и ръце”, „...еластичната и трепкаща заобленост на гърдите й, които издуваха престилката.”. Ередиа усеща физическата съблазън, но усеща и пропастта, която го отделя от „тленните неща”, от удоволствията, от Фани. Монахът знае, че не може физически да има англичанката, не иска да допусне и душата му да я обича. Но той я обича и „сърцето му по закона на всяко сърце се свиваше от ревност.” И, въпреки това, Ередиа продължава да отхвърля любовта, която изпитва, да се отрича от жената, която обича. Невъзможността му да покаже своята любов го кара да отрича и нейната, показвайки й, че тази й любов е равнозначна на егоизъм. Когато Фани спасява живота му, заставайки на пътя на куршумите на анархистите републиканци(„...успя да се вкопчи в раменете на монаха и да го прикрие с тялото си.”), Ередиа изтъква на преден план храбростта й, но тази храброст за него е проява на егоизъм, защото Фани го е защитила заради себе си, заради чувствата си към него, за да го запази, но за себе си. Показва й, че тя не би направила това за някой друг. Но всичко това са лъжите и опитите на ередиа да се скрие от собствената си обич към жената, завладяла сърцето и ума му. Да се скрие от себе си и от своя бог. Но любовта му е твърде силна, за да може да се скрие от нея, да остане незабелязана. На няколко пъти Ередиа показва на Фани, че я обияа. На няколко пъти, прикривайки се зад ордена си и нуждите на клиниката, той й показва, че тя му е нужна. Докато накря Ередиа разкрива сърцето си пред Фани. Той не е искал да я допусне в Пеня Ронда не само от християнския си дълг: „Поведението ми, външното ми отношение към вас не значи нищо.” Фани Хорн му е станала необходима, но не само за болницата. Тя е необходима на мъжа в монаха: „...защото ми станахте необходима...Лично за мене.” Рикардо Ередиа признава своята любов пред Фани. Признава я и пред себе си. Той обича англичанката от момента, в който я е видял за първи път. Това кара Фани да загуби чувство за реалност. „Сърцето й замираше.”В този момент тя обича и иска Ередиа повече от всякога, иска го до лудост. Лицето му, излъчващо „кошмарна красота, някаква магнетична демонска сила” я привлича и я смазва: „Съзна изведнъж, че дори ако тоя мъж почнеше да хвърля камъни върху нея, пак би го обичала, пак би пропълзяла до краката му...”. Единствената физическа проява на любовта между монаха и Фани е целувката, която тя успява да открадне от него, хвърляйки се като „пеперудата в пламъка” върху устните му: „Никога жена не бе прегръщала по-страстно мъж, никога устни не бяха целували по-жадно други устни.” Фани се хвърля в пламъка и бива изгорена: „...тя почувства как една желязна, твърда, неподозирано силна ръка я изтръгна грубо от сладостния допир с това тяло, с тия устни, как тази демонска, почти свръестествена твърда ръка я отхвърли във въздуха.” Ередиа е признал любовта си пред Фани, но никога тази любов няма да има физическо или каквото и да било проявление. И сякаш тази мигновена целувка, която той не успява да спре, е причината, която го кара да се отдаде още по-фанатично на бога си, сякаш да изкупи греха и вината си. Защото си е позволил да обича. Оттук започва и борбата на Фани вече не за любовта на Ередиа, а борбата й, насочена срещу собствената й любов и срещу личността на самия монах. Ередиа унижава любовта на Фани, гордостта й – той я обича, но отказва да бъде с нея, ЗАРАДИ ОРДЕНА. Ередиа унижава отец Оливарес, карайки го да моли милост в краката му, защото е дръзнал да се усъмни в ОРДЕНА. Прогонвайки го от ордена, Ередиа предизвиква самоубийството на Оливарес. Когато Доминго, йезуитът, дръзнал да се разбунтува срещу ОРДЕНА, заставайки на страната на републиканците, е осъден на смърт, Фани прави всичко възможно, за да го спаси. Тя разбира, че единственият, който може да отмени присъдата е Ередиа, защото...той я е поръчал. Случаят с Доминго прелива чашата и окончателно смазва Фани: „Най-после тя го виждаше такъв(Ередиа), какъвто бе в действителност – един безумец, един безплоден човешки дух, отрицание на живота, на всяка радост и щастие...”. Осъзнала този факт, осъзнала, че въпреки него продължава да обича монаха Рикардо Ередиа, разбрала и неговата любов, Фани Хорн изпълнява смъртната присъда на неговия и своя живот, на осъдените им души. Монахът я обича безумно, но той моли бога за прошка, заради тази своя забранена любов, заради слабостта си да допусне да се влюби. Да изпита тази любов която го прави егоист. Както Фани го спасява за себе си от анархистите, така той й заделя лекарството, което може да спаси някой умиращ, макар за нейния живот още да няма опасност (след като Фани се разболява от тиф). Откритото му признание пред Бога: „Господи, прости ми любовта към тази жена.......” е последното, което той може да направи – да поиска милост от своя бог, на когото изменя заради една жена. След това тази жена му отнема живота. Жената, на чиято любов е изменил заради един бог и която няма милост към него. Много силно Димитър Димов описва любовта между Фани Хорн и Рикардо Ередиа. Много силна и невъзможна любов между два също толкова силни и твърди характера. Един мъж и една жена, които поставят в двубой двете най-силни изражения на любовта – към бога и между мъжа и жената. Но няма религия, която да стои по-високо от любовта! Дано съм помогнала.

Нека кажа и за Шон Пен - друг мой предпочитан актьор. Гледала съм го в Реката на тайните, Аз съм Сам, Преводачката, 21 грама. Най ми допадна образът му в Реката на тайните - според мен ролята на мъжкар му отива. Като бавно развиващ се в Аз съм Сам отначало трудно го възприемах, но от средата на филма нататък отношението ми се промени. Филмът е много добър, но първоначално Пен трудно го възприех. Безспорно ролята си я изигра страхотно, но като че ли не му подхождаше. Може би заради Реката на тайните - приех го в такъв образ и в другите филми ми е малко...сякаш не е той. В Преводачката не го харесах твърде, но всъщност и самият филм не ме впечатли особено. А 21 грама е безспорно много добър филм, по негова режисура, където и играта му е много добра. Макар че ми трябваше да го гледам три пъти, за да навържа събитията. Като цяло филмите, в които участва той се отличават с по-особена картина, по-особени са местата на развиване на действието. Не се изказах добре, но имам предвид, че го няма блясъкът на декорите, всичко е обикновено и дори потискащо. А това въздейства. Ако някой знае други филми с негово участие, които си заслужават гледането, нека ги сподели.

На хоспитирането миналата година, на което ходих, на което наблюдаваме и изнасяме уроци, на които и ни наблюдават, имах възможност да влизам в горните класове. Но нали и аз бях ученичка до преди 5 години. Знам как стават нещата. Така беше и в университета. Може два въпроса да не съм научила,а останалите да съм, но като ми се паднат тези два....И какво? Аз съм за двойка. Така ли? Днес в един 6-ти клас и аз така цял час усмирявах зверове. Едни се замеряха с химикали, други двама се скараха и започнаха да се ритат, дриги един през друг ме питат, който каквото не е успял да запише - един на първа точка/а аз съм продиктувала вече 3-та/, друг ме пита какво е заглавието/което е на дъската/, трети каква била "б" подточка на 2-ра точка и т.н. Урока си как го изнесох - нямам думи. Като начинаеща учителка/стажантка/ в момента съм като в задънена улица. Усещам как се изморявам психически и откривам все повече недостатъци и на предишните учители на децата, и в тях самите, и в себе си...Много е неприятно и чак не зная какво да правя. А в 8-ми клас?- те са най-големите, при които влизам сега/предавам по български, литература и история/ там просто никой не ме слуша, защото всичко е по-важно от урока. И тук ми едва да кажа - как да ме слушат и как да ме разберат като в училището дори няма карта по история, а аз им говоря за кръстоносни походи например. Казвам им разни графства, кралства, териториите на Виз. империя, ама те не знаят кое къде е. А базовата учителка казва - "Нямаме карти. Карай без карта." Че така всички уроци увисват....

Нека да коментираме даден артист с превъплъщението си в кои роли ни е впечатлил, дали ни въздейства с това. Да не наблягаме на един артист, за който да казваме, че е страхотен и филмите му са страхотни. Чудесно, че е така. Но кои филми и кои роли? Какъв е героят на артиста и влиза ли добре в ролята си? Неща като "да не изброявам", защото са много или подобни нищо не говорят.

Аз като жена, любителка на футбола ще изброя: Алесандро Неста, Кристиян Виери, Витор Баиа, Джанлуиджи Буфон, Оливер Бирхов много ме кефеше, само дето сега нямам идея къде играе и играе ли въобще. Аз малко си падам по тях не само като като футболисти... Е, яки пичове са. Ама и са добри. А от нашите са симпатяги Росен Кирилов и Христо Йовов. Спирам, защото не правим класация за готини мъже...

Футбол, фигурно пързаляне.

Не зная кой клас си..., но това, което казваш го има. Определено не е правилно. Понякога обаче ученици, които учат по-трудно е необходимо да ги поощряваш с по-добри оценки. Тук не става въпрос за такава симпатия, за която казваш ти обаче. Елена от 6 клас ми е симпатична, защото винаги си учи дори в повечето случаи да не е разбрала нищо или да пише страшно неграмотно. Заслужава поощрение, защото се труди. Илиян ми е много симпатично хлапе от 5 клас, голям сладур, но също така и дивак, който не е отварял учебник дето се вика. Но Илиян си получава двойките, защото го мързи да гледа. И чудно, защото е винаги добре облечен, чист, хубаво дете, а явно никой у дома му не му обръща внимание на оценките и на знанията му по-скоро, защото той си ходи с двойките и тройките и промяна - никаква. А тук вече едва ли става дума за липса на мотивация. Та той е едва 5 клас и на него отсега не му пука. Трябва да се правят уроците интересни? Съгласна съм. Старая се да ги правя такива - хем да е интересно, хем да се научат някои неща. И пак на 50% им е интересно, на другите 50 - не. А все пак не учим децата всяко поотделно, за да може да направиш нещата така, че да е интересно на всички. Едни могат да показват труд, системност, възпитание, други - не. Ама така е-децата са различни, семействата им са различни. Проблемите са във всички - ученици, учители, родители, системата, но не зная как да ги степенувам.

Бих искала да пусна тази тема, която, подчертавам, е различна от темата за любими артисти. Нека тук всеки, който желае, да сподели мнението си за актьорската игра на артисти, които са го впечатлили. Но не само да се посочват артистите, а и да се каже в кои филми с какво даденият артист е впечатлил съфорумеца. Аз искам да изкажа мнение като за начало за Тим Робинс. В три много хубави според мен филма той се изявява страхотно и играта му е прекрасна. 1. В "Изкуплението Шоушенк", в ролята му на Анди, той излъчва някакво невероятно спокойствие и кротост. Физиономията му е такава, движенията му, говорът му. Героят му е добър, тих и спокоен, и деен. А Робинс го пресъздава перфектно. 2. В "Реката на тайните"/Mystic River/ ролята на Дейв е на човек, който е психически обременен и Робинс го възприемам като наистина нестабилен психически, способен на убийството, в което го обвиняват и което не е извършил. 3. В "Арлингтън роуд", в ролята му на Оливър Ланг, Робинс изглежда всичко друго, но не и добър. Тук той е абсолютният гадняр и не толкова заради това, което върши, колкото за това, че физиономията му, погледът му са на лош човек. Тръпки ме побиваха докато го гледах в този филм. Актьор, който така добре умее да въздейства с играта си заслужава висока оценка. Той си я е получил де, щом го виждаме в такива филми.

Знаеш ли, аз в момента си карам държавната практика за учителка по български, литература и история и имам пряк контакт и с учители и ученици, но вече съм от другата страна на барикадата, от тази на учителите. Не бих казала, че учителите не уважават учениците. Напротив. Не знаеш какво е да не спиш цяла нощ, за да се подготвиш достатъчно добре, за да е интересно на учениците. И, когато се явиш в час: 1. Цял час се шуми и всеки си прави, каквото иска 2. Не си учат и не искат съответно да ги изпитваш. правиш компромиси, защото ти е кофти да пишеш двойки. 3. Решават, че могат да процедират така постоянно и спират съвсем да четат. 4. Докато разказваш и обясняваш новия урок, никой не слуша.Едни си говорят, други четат списания, трети стават и се закачат с четвърти и на фона на това ти се надвикваш и говориш за "Под игото" и накрая след 4 часа дъвкане на романа никой не разбрал, че Иван Краличът и Бойчо Огнянов са едно и също лице. 5. Мързи ги да пишат дълги планове. И какво трябва да е отношението към това? Накрая, за капак на всичко, питаш осмокласници как се казва най-малкият брат на царете Асен и Петър, за когото вече се е говорило предишния час, а и предишните години са го учили, и те ти казват след известно чудене и маене първото име, което виждат в учебника си и то е Исак II Ангел, който е византийски император и определено не е Калоян. Може ли в осми клас да не знаят кой е Калоян? Проблемите в нашето образование станаха прекалено много, но има и проблем в учениците - страшно много ги мързи и не четат, и не ги плашат вече ниските оценки. Защо е така? Нямат мотивация...Това, което виждам ми е много страшно. Естествено има и деца, които нямат общо с това и за тях не говоря.

Ян Бибиян най-вероятно Катерина, Ния, Лазар, Стоян

С добро настроение ме зареждат: 1. Take On Me - A-Ha 2. So Serios - ELO 3. Words - FR David - песен, която се нарежда сред любимите ми и никога не може да ми омръзне. :bye:

Гледах снощи "28 дни по-късно". Много глупав филм за някакъв вирус, който се лепва на хората и заразените изяждат здравите. Главният герой се събужда в една болница след някакво лечение и вижда, че няма почти оцелели. Защо той не се беше заразил, след като друг в болницата жив нямаше? Откъде се взе тоя вирус? Как се спаси човечеството? Нали трябваше поне да има причина за появата на тоя вирус, някакъв начин да се спре. Те само избиха, даже не всички, заразените и 2-3-ма здрави отидоха някъде си в една къща и 4акаха да дойде помощ от някъде. Мина един хеликоптер и май ги видя, т.к. бяха изписали с чаршафи - хелп. Ако някой го е гледал тоя филм и види, че аз не съм го схванала, нека ме светне.

Да от Чичо Томовата колиба са. А за твоите да се пробва друг, че си нямам идея.

Тези трябва да са от оня сериал Изгубеният свят. Гледала съм някоя друга серия. Има и две мадами-на чернокосата не се сещам името. Аз предлагам: Елиза, Джордж, Хенри, Поли, чичо Том..... Cecov, изпревари ме за секунди. Наистина е от Изгубения свят. Ама не си написал нови герои...

Дюн /това ми го подсказа мъжът ми/ Маргарита, Бездомни, Берлиоз, Воланд

Спомням си, че някога гледах и харесах Чиста кръв, Касандра, Заради любовта ти и Богато момиче. Сега май нищо не гледам /сериали/, освен Приятели и Спешно отделение по Фокс-а.

Мисля, че на Албена това й е работата и трябва да говори това. А идеята на предаването е тъпа. Да беше клюкарско, по щях да го приема, но това е просто тъпо. За да се говори това, трябваше водещата поне да е наистина мноооооооооого яка мадама, за да не звучи толкова тъпо всичко, което се говори в него, защото Албенка наистина е най за оплюване Прекалено и повече от прекалено се задълбочават и търсят дефекти на хората, които те си нямат в такава степен. Да се показват недостатъци на известните хора на България е добре, за да не ги възвеличаваме твърде, ама глупостите, които Албена дърдори са просто прекалени. Тъпо е.

Аватара си го избрах, защото съм си аз , а подписът ми е откъс от стихотворение на мъжа ми, който пише много хубави неща . Не мисля да ги сменям... :bye:

Иван Краличът, Рада, д-р Соколов? :bye:

Дай отговора, че явно всички се затрудняваме.

Аз ти пратих лично съобщение за Архипелагът ГУЛаг, т.к не мога да го намеря да го чета. Иначе споделям мнението ти за руската литература. Прочетох Престъпление и наказание и Ана Каренина. Много ми харесаха. Сега съм на Майстора и Маргарита и на Братя Карамазови на Достоевски. Първата я чета на ПС-то, другата си я имам и малко повече ми харесва да си чета в леглото, но... А Доктор Живаго чела ли си я? Хубава ли е? Между другото от Гогол не съм доволна.

Майстора и Маргарита на Булгаков... .....за изпит по руска литература

Търся тези две книги на Борис Пастернак и Александър Солженицин в електронен вариант на български. Ако някой може да помогне.

Това На изток от рая ли е? Чувала съм колежки да коментират книгата и имената Самуел и Адам съвпадат Ако е тази книгата, аз казвам Ередиа и Фани

Тъкмо чета книги за изпит по руска литература От Престъпление и наказание на Достоевски и в тоя дух - Вронски, Левин, Облонски, Кити Шчербацкая, Доли, АНА