Naismith

Прочетох When Beauty Tamed the Beast на Eloisa James. Много, много силно препоръчвам. Коментарът ми /защото сега нямам време пак да пиша/, можете да видите в блога ми.

Понастоящем чета Джулия Куин и съм във възторг! Но пък като офтопик искам да споделя, че скайпа ми се скапа и :angry: :angry: Нямам връзка с никого, @#%7&0)~~!!!!!!!!!

Найти като по-информирана знае, че никой не остава обиден, и двамата имат хепиенд, та само чака да свърши със започнатия проект, за да захапе Уиндам.

Не е само при теб,на мен същото ми изписваше до преди малко.

Ся ще те съживя, като ти кажа, че я превеждам.

Абе да не казвам голяма дума, ама сега ми се отваря малко време, та може да се пробвам да я преведа. Дано ми издържат нервите и ентусиазма до края, та да ви я предоставя.

То е лесно, като книгата го заслужава.

Имало ли е книга, която не можете да не препоръчате? Която е толкова необикновена, толкова сърцеизкормяща, толкова част от вас, че просто ... ОК, спирам. Става въпрос за Requiem for the Devil на Jeri Smith-Ready. Сигурно ви правят впечатление големите букви, а? Както и предният път, когато ги използвах, не са случайни. Предполагам, че повечето от вас също като мен обичат историите за лоши момчета. За цинични, безкомпромисни и безмилостни мъже, които в крайна сметка не се оказват съвсем такива. Или пак са си такива, но някак си ти влизат под кожата и вече не можеш да ги погледнеш без душата ти да изплези език и да затупа с опашка по пода. Аз лично обаче досега не бях срещала книга, която да ме накара да повярвам, че описаният герой е наистина толкова лош, та намерената по-късно доброта да създаде уау ефекта. Не случайно използвах думата "досега". Стига локуми, ква е тука хавата - както подсказва /или не подсказва/ заглавието, става дума за ърбън фентъзи любовен роман. Заглавието няма да скрие и главният герой - Дяволът. Разказаната история е от негова гледна точка /1 лице, единстрено число без отклонения/. Това по принцип ме дразни в любовните романи, но тук си е на мястото. Историята е базирана в съвременен Вашингтон, където Дяволът /Луис Карвало или просто Лу/върти адски успешна консултантска фирма заедно с бизнес партньорите си /и близки приятели в престъплението/ Велзевул, Белиал, Мефистофел. Сред консултантската дейност за правителството успяват да сместят разпалването на войни, подтикването към грехове, непрестанното търсене как да превземат Рая и нощите по баровете. В една такава нощ Лу чува как Джана О`Кийфи пее блус и се влюбва. Това събитие завърта целия му милиардогодишен живот, заплашва идентичността му, кара го да преосмисли съществуването си, да не говорим, че разпалва конфликти между него и съратниците му. А какво ще стане когато Джана разбере, че той не е супер богатият бизнесмен Луис Карвало, а Луцифер, семето на всяко зло! Споменах ли, че Джана е католичка? Поддържащият каст, пардон, второстепенните герои са разкошни. Заслужават споменаване Велзевул /няма такъв зевзек!/, архангелите Михаил и Рафаил, братът на Джана - Марк. Историята не е морализаторска, още по-малко захаросана. Нито финалът е такъв. Бая пиперлива е на места, на други сърцераздирателна. Има си от всичко, както се казва. Това не е просто поредният любовен фентъзи роман, да не говорим, че не може да се смята за чист любовен роман. Балансът между доброто и злото в Луцифер е толкова добре пресметнат, че стряска. В един момент - сравнително ранен - в книгата, бях забравила, че всъщност Лу е Дяволът и следващата сцена побърза да ми го припомни по много отрезвителен начин. Това е книга за изкуплението и силата на любовта, която го купува. Това е книга, която ме накара да симпатизирам на Лу и да искам да ритна в лицето архангел Михаил. Това е книга, на чийто финал плаках. Това е книга, чието действие изскача от страниците и ме накара да чуя интонацията на абсолютната агония и отчаяната надежда в гласа на Лу. Това е книга, която трябва да спра да хваля, а вие трябва да прочетете. Да не говорим, че корицата е една от най-разкошно семплите, изчистени и подходящи във всяко отношение: Респект

Ох, това съм го чела, ама не мога да се сетя коя е книгата.

Браво, ти си!

@@@@ вдигна чашата си и отпи от коняка. С величествена походка тя вървеше право към терасата, прекоси я, за да избегне срещата с него, и се загледа към градината. Запалените фенери опасваха като огърлица пътеките, а луната хвърляше отблясъци сред шумящите фонтани. С лека усмивка @@@@ остави чашата си и се насочи към нея. Тя го усети и се обърна, очите й заблестяха — от любопитство или от възмущение, той не беше сигурен. Всъщност това нямаше особено значение, защото той вече бе постигнал първата си цел. — Добър вечер… >>>>. С нескрита изненада тя плъзна поглед по черния фрак и бялата му вратовръзка, като преценяваше модната и безупречна кройка. Изглежда, го одобряваше, въпреки че споменаването на името й я завари малко неподготвена. — Съжалявам, — каза тя — но не мисля, че се познаваме. — Така е, но аз знам коя сте вие… а мисля, че и вие знаете кой съм аз. Тя извърна учудено глава. Никой мъж не й бе говорил така предизвикателно, но той беше успял да привлече вниманието й и да я примами в мрежите си. — Вие сте г-н Фамилията на @@@@. По тона й личеше, че знае много истории за него, повечето от които верни. Явно обаче нямаше представа кой всъщност беше той. — @@@@ — поправи я той и се приближи. Друга на нейно място би се отдръпнала, но не и >>>>. — Забелязах, че от две седмици ме наблюдавате. Какво всъщност искате? — Нищо повече от това, което желае всеки нормален мъж. Вие сте красива жена, >>>>. Той бе толкова близо до нея, че усещаше парфюма й — нежното ухание на люляк — и долавяше лека неувереност в красивите й зелени очи. — Истината е, че вие ме заинтригувахте. Отдавна не ми се беше случвало подобно нещо — каза тя и замълча за момент. — Съжалявам, лорд Фамилията на @@@@, не знам какво точно очаквате от мен, но мога да ви уверя, че не си струва всичките тези усилия от ваша страна. Той повдигна леко крайчеца на устата си. — Така ли?… Е, може би по-нататък, ако ми позволите. Историческа е.

Норчето - Даровете на слънцето /Сага за Ирландия/

Съни, няма проблем. Ей,ти си на скайп, там ще ти я пратя.

Тъкмо се чудех дали да пиша каква страхотна книга прочетох и гледам, че Стаси търси нещо с много хумор и страхотни герои. Еми тва дето прочетох покрива критериите, че и отгоре. Ъм, само че не е на бг, дано това да не е проблем. Та, да почвам с хвалбите. Книгата е Bet me на Jennifer Crusie. Никога не съм писала с големи букви заглавието на книга, това че сега го правя говори много, особено пък от претенциозен човек като мен, повярвайте ми. За какво иде реч - нашата героиня Мин Добс /Минерва е пълното й име/ е закръглена тридесет и три годишна жена, чието гадже къса с нея, защото излизат от няколко месеца, а тя още не се е хврълила с него в леглото. Двете й прятелки, излезли с нея на бар, са на мнение, че трябва да си отмъсти като си намери някой много по-добър. И посочват нашия герой, който стои близо до бившето й гадже заедно с двама свой приятели. Мин не е сигурна - той е привлекателен, висок, мускулест, великолепен. Но какво пък, си казва, и отива към него. Нашият герой - Кал Мориси /с пълно име Калвин, пък фамилията не знам дали така се произнася/е отегчен. Да слуша цяла вечер приказките на това низше подобие на живот /за бившия на Мин става въпрос/ не е представата му за спокойна вечер. Наистина, след като само преди месец е сложил край на една връзка, не може ли един мъж да получи малко спокойствие? И тогава низшата форма на живот му предлага облог - залага 10 000 долара, че не може да накара онази жена там /за Мин става въпрос/ за спи с него в рамките на един месец. Кал, бидейки известен с това, че винаги печели - било то облози или любовта на жените, не е толкова низък, че да направи подобен облог. Един от приятелите му обаче казва - Лесна работа. В същия момент Мин е наблизо и чува всичко. Мнението й за мъжете - и без това сравнено със земята, успява да се зарови под морското равнище. Отива си на мястото, проклинайки великолепния, красив мерзавец. Кал, който не може да се откачи от пияния глупак, който залага толкова пари на толкова непристоен облог, прави друг облог - че тя ще се съгласи да вечеря с него и сумата му е символична. И отива при Мин. Не искам да разказвам цялата история, безсмислено е, това е само завръзката. Съдбата играе голяма роля тук,бутайки и блъскайки нашите герои един към друг, дори когато двамата старателно се опитват да се избягват и да се крият - един от друг, или от чувствата си. Хуморът е невероятен, смяла съм се с глас и съм се сдържала, когато има хора около мен, защото с глас значи глас с главни букви. Второстепенните герои си ги бива, отрицателните също - о, да, има такива - бившите гаджета на двамцата активно се опитват да си върнат половинките, по съвсем различни причини. Има един момент, в който главният герой Кал пее една песен, пуснах си я след това и вече не мога да я слушам без да си мисля за този момент от книгата и за чувствата на героите в този момент. Това е книгата, която измести от пиедестала любимите ми книги - измести Честни илюзии, бога ми, нещо, което не бих казала леко. Като финал, ако решиш да я прочетеш, няма да съжаляваш. Която и от вас да реши да я прочете, няма да съжалява.

Сколасах да прочета Влюбени до доказване на противното. Бях намислила да напиша дълъг-дълъг пост, но ме мързи. Основното - книжката е лека и е от типа идеална за плажа. Има си хумор, има си любов, има си ! Но тъй като аз не бях на плажа, бях как да кажа, леко разочарована. Нямаше достатъчно конфликт за моя вкус. Да, етичен проблем, дъра-бъра, но Лизи и Уил само говореха за него, терзаеха се от него, ляха сълзи за него, но аз не го усетих. Друго щеше да бъде да се сблъскът с едно дело /ама докрай, не онова набързо, дето предизвика много готината сцена в съдебната зала, за която някоя от вас спомена вече/. А, Дарси е идиот - и слепец би видял, че Каролайн се опитва да накара Лизи да ревнува. Извън това имаше сцени, които ще си спомням - стриптийз от разтояние, съдебната зала. Епилогът ми беше излишен - вярно, сладък по захаросан kind of way, но аз не съм привърженик на чаак толкова сантименталните финали. /Освен факта, че днес съм яхнала метлата на литературната критика!/ Книгата би била идеално завършена и без епилога. Сега мисля да си преровя личните запаси и да си харесам някоя книга на Нора.

Children might or might not be a blessing, but to create them and then fail them was surely damnation. /Lois McMaster Bujold/

Въх, тва и аз съм го чела. Никъв шанс да се сетя. Който е с добра памет да познава.

Как заби нож в раната само... От една седмица ми седи на шкафа и нямам време да я подхвана. http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif

The Madness of Lord Ian Mackenzie - Jennifer Ashley Свърших я вчера и ми се ще да скачам от радост и екзалтация и от каквито други епитети ви хрумнат!!!! По молба на bobych, която искаше по-подробно да разкажа, пък и за да зарибя още някой, почвам графоманското възхваляване, което подозирам, че ще напиша. ОМГОМГОМГОМГ!!!!!! Кхъм... ся по-сериозно. Бет Акърли не е типичната представителка на висшето общество. Баща й е бил френски мошеник, представящ се за виконт /освен, че е бил пияница/, майка й е избягала с него и заради това отхвърлена от лорд баща си. Бет израства в мизерията на домовете за бедни и единствената причина, поради която не свършва на улицата е, че един викарий се жени за нея. Тя го обича, обаче няма късмет - не след дълго, той умира. Бет си намира работа като компаньонка на старица, която след смъртта си й оставя цялото си богатство, заедно с къщата. И така момичето израстнало в Ийст Енд вече е част от висшето общество. Бет не иска повече вълнения в живота си, само малко спокойствие. И понеже е самотна, решава че бракът с някой непретенциозен и добър джентълмен като Л. Матер е добър изход от самотата. Какъв по-голям шок за нея, когато една нощ в операта, в ложата си, годеникът й я запознава със свой познат лорд Иън Макензи. Той почти не говори, не я поглежда в очите, а най-учудващото е, че тайно й дава писмо, в което споделя, че годеникът й съвсем не е толкова почтен и добър, колкото изглежда. Бет е привлечена от Иън, както никога не е била привлечена от мъж. Но може би в слуховете за лудостта му има нещо вярно, щом още същата вечер Иън й прави предложение за брак? Иън Мекензи е най-малкият от четирима братя. И най-лудият от тях. Прекарал е ранното си детство в частна лудница /изчислих ги някъде на около 8 години от вметките в книгата/, където се използват най-прогресивните методи за лечение - електрошок, ледени вани, бой. Абе идилия. Чак след смъртта на баща им, /който го е вкарал там по пряка причина, която няма да издам/, най-големият му брат Харт вече като дюк, го освобождава. Иън има фотографска памет за всичко, което види, чуе, прочете. Може да изсвири всичко, което чуе, но не разпознава нотите. Страда от някаква форма на аутизъм /по моя преценка/, защото не може да срещне пряко погледа на околните /а когато го прави се съсредоточава в очите им за мнооого дълго време и всичко друго изчезва/, не може да следи разговор между повече от двама души и понякога изпада в пристъпи на ярост, които се страхува, че не може да контролира /но всъщност се справя/. А, освен това колекционира китайски купи от династия Минг. Та този ранен мъжкар, който всички включително и той самият възприемат за луд, вижда Бет и също веднагически е привлечен от нея, от очите й, които макар да не може да срещне пряко, са най-красивото нещо, което е виждал. Решава да я спаси от незаслужаващия я годеник и я иска за себе си. И понеже Бет не е от жените, които биха приели любовна афера, той начаса й предлага брак. Казва й, че не може да я обича, /защото си мисли,че не може да изпита чувството, пък и никой не може да му обясни какво чувства влюбения/, така че да не очаква това от него. Нещата още повече се заплитат, когато на сцената се появяват подозренията, че Иън е убил две куртизанки, един вманиачен полицейски инспектор от Скотланд Ярд, решен да съсипе семейство Макензи, и се завързват в стегнат и интригуващ възел щом се появят и другите братя Макензи. Какво семейство само! Влюбих се в Иън /нали страдам от синдрома на Красавицата и звярът/ и още от сега знам, че ще се влюбя във всеки от братята and God help me! Следващата книга е на път - излиза през юли, но другите ще има да се влачат до 2012 на англоезичния пазар, а докато стигнат до мен... Дайте шанс на Иън дори да не ви се вижда толкова симпатичен.

Bobych,непременно ще разкажа впечатления като я свърша, ся се случват много интересни неща, чак криминален елемент се намеси, уау.

Сигурна съм, че в дебелите медицински томове има специално наименование за моята психопатология. Не мога да не забележа определена тенденция в любимите ми любовни романи /в образите на мъжете, за да сме по-точни/, все физически, психически, емоционално или всичко това накуп осакатени/наранени мъже, намиращи в любовта към някоя жена /естествено/ щастието и спокойствието. Едва ли е учудващо, че си намерих пак книга на подобна тематика и не съм прочела и пет страници и вече съм хваната на въдицата. The Madness of Lord Ian Mackenzie от Jennifer Ashley Тъй като не мога да кажа нещо конкретно /още съм на пета страница, нали/, ще преразкажа резюмето: Годината е 1881. Запознайте се с фамилията Макензи - богати, силни, опасни, ексцентрични. Една дама не може да бъде видяна с тях без да се опозори. Заобиколени са със слухове - за трагично насилие, за любовниците им, за тъмните им апетити, за скандали, каращи Англия и Шотландия да шушукат. Най-младият брат, Иън, познат като Лудият Макензи, прекарва по-голямата част от детството си в лудница и всички са съгласни, че несъмнено е странен. Също така е и неотстъпчив, и привлекателен. Има вкус към керамиката на династия Минг и към красиви жени. Бет Акърли, вдовица, наскоро е наследила цяло състояние. Тя решава, че не се нуждае от драма в живота си, защото е израстнала в една - баща алкохолик, който ги докарва до приют за бедни, болнава майка за която трябва да се грижи до смъртта й, придирчива стара дама, чиято постоянна компаньонка е била. Не, тя иска да си прибере парите и да намери покой, да пътува, да изучи изкуството, да седне и да си припомни с умиление за краткия си, но щастлив брак с покойния си съпруг. И тогава Иън Макензи решава, че я иска. Единственото, което ме нервира, е че книгата е част от поредица за братята Макензи, а те още не са написани. Всъщност следващата излиза през юли на англоезичния пазар, но все пак. Толкова съм любопитна, че веднага ще се нахвърля обратно на книгата.

Браво, точно тя е! Ти си.

Мне, не е от Лоуел. Наистина е време за жокер. Книгата е съвременна. Този път цитатът е по-дълъг, оставила съм и прякора на героинята, макар да скрих името на героя. - А аз съм учен с добре подплатен портфейл. Нямам яхта, но имам апартамент, който използвам рядко. Настоящото ни откритие ще ме направи известна и аз смятам да използвам този факт, наред с дела си от парите, за да затвърдя още малко репутацията си. От тези две кратки резюмета излиза, че нямаме почти нищо общо помежду си и че не съществува логично основание да поставим основата на една дългосрочна връзка. Искаш ли въпреки това да се пробваме? - Както аз виждам нещата - каза след кратък размисъл той, - ти си достатъчно голяма и достатъчно умна, за да поемаш рискове. Така че, да, искам да се пробваме. - Същото се отнася и до мен. Навремето бях сляпо влюбена в теб. Сега те виждам много по-ясно и те обичам повече. - Тя обхвана лицето му с ръце. - Сигурно сме луди, *******. Обаче чувството е страхотно. Той обърна глава и притисна устни към дланта й. - Чувството е такова, каквото трябва да бъде. - Не помнеше кога за последен път се бе носил на крилете на радостта. Приближи я до себе си и заби нос в косата й. - Бях успял да те изхвърля от мислите си, Червенушке. Почти. - Почти? - Така и не забравих миризмата ти. Тя се изкиска и се наведе назад, така че да вижда лицето му. - Миризмата ми? - Свежа. Хладна. Като на русалка. - Той докосна устни до нейните и ги задържа там. - Кръстих я на теб. Яхтата, осъзна тя. Яхтата, която беше построил със собствените си ръце.

Такаа... Ето го и цитата, който подбрах: - Не се имам за друго освен това, което съм - каза той уморено. - Ти беше онази, която виждаше нещо, което го нямаше. - А ти нямаше правото да направиш този избор вместо мен. Нито правото да очакваш да ти благодаря за онова, което си направил. - Нищо не очаквам. - Очакваш да повярвам, че си влюбен в мен. "Какво пък, по дяволите" - помисли си той. Вече и без това беше съсипал всичко. - Влюбен съм в теб. Много романтично, нали? Така и не те забравих. Да те видя отново след осем години издълба в сърцето ми дупка, която от тогава се опитвам да запълня с огризките, които решиш да ми подхвърлиш. Но шанс никакъв. - Някога имахме такъв. - По дяволите, ********. - Той протегна ръка и изтри с палец сълзата, която се стичаше по бузата й. - Никога не сме имали шанс. Първия път беше прекалено рано. Този път е прекалено късно.

Това е Елизабет Лоуел - Смърт посред бял ден!!! Една от сцените, които най-много харесвам е.