jolly_

Дали другият е прав или не, критиката не заплашва по никакъв начин. Критиката не е присъда. Критиката е като антивирусна програма и е сигнал, че в системата има бъг. Ако някой ме критикува и има право и наистина греша някъде – много добре. Това ще ми даде възможност да осъзная нещо, което е оставало скрито за мен. Отстрани се вижда по-добре. Ако смятам, че не е прав, тогава няма защо да се нервирам или да реагирам както е в случая с цитата на Ошо, който е пълен с гневни и осъдителни думи към онези, които съдят. Крадеца вика дръжте крадеца. Съдията вика "не съдете"!

Не е толкова важно дали притежава или не притежава дадени черти, колкото на преден план при съденето стои стремежът да се издигне в собствените си очи /супириър/. Съденето Ошо го бърка с критиката ми се струва. Може би не е обичал да бъде критикуван и не е умеел да извлече нещо ценно за себе си от това. Оттам и доста елементарното и малко плоско звучене на цитата, който си дала.

Екстра! Караш ли ски?

66Зова смъртта. На този свят съм сит:достойнства — родено лицемерие,нищожества, придаващи си вид,и гаврата с човешкото довериеи с чест удостоени подлеци,и с девственост търгуваща нечестност,и силата в ръцете на скопци,и съвършенство в мрак и неизвестност,и с вид на вещ, на сведущ глупостта,и в глупост обвинена прямотата,и творчеството с вързана уста,и истината в служба на лъжата.Отдавна бих напуснал тази кал,но, друже мой, за тебе ми е жал. Сонетите на Шекспир в превод на Свинтила

ПРИКАЗКАЗаспиваш ли, аз май че те събудих,прости ми, че дойдох при теб сега.Душата ми се стяга до полудав прегръдките на свойта самота.Самичък съм, а тъй ми се говори,устата ми залепва да мълчи ...Не ме пъди, ще си отида скоро,аз дойдох тук на бурята с плача.Ще седна до главата ти, ей тукаи ще ти разкажа приказка една,в която е положил зла поукаедин мъдрец от стари времена.Един разбойник цял живот се скитали нивга не се връщал у дома,вместо сърце, под ризата си скритатой носел зла и кървава кама.Преварвал той замръкнали кервании само денем криел своя нож,а ножът му ръжда не хващал,човекът като дявола бил лош.Но кой знай, един път от умораи той на кръстопът заспал.Подритвали го бързащите хораи никой до главата му не спрял,а само малко дрипаво момичечелото му покрило с листо.Заплакал той за първи път обичан,заплакал той, разбойникът, защо ?Какво стоплило туй сърце кораво,нестоплено в живота никой път !Една ръка накарала тогава,сълзи от поглед в кърви да текат.Една ръка, по-топла от огнище,на главореза дала онова,което той не би откупил с нищони с обир скъп, ни с рязана глава.Но ти заспа, а тъй ми е студено,туй приказно момиче, где е то ?То стоплило разбойникът, а менети никога не стопли тъй, защо? Дамян Дамянов *Ако стихът вече е бил публикуван преди мен, моля за извинение, но не успях да прегледам всички постове в темата.