Е, аз пък съм леберал, не се гнуся да намеря капка красота дори и в грозотата, развалата и пошлостта. Въпрос на лично виждане отново...

Та тук откри капка грозота в красотата ли ?! та се наложи ...

Видях аз, че съм настъпил голата жица. Каквото и да кажа, се съм си цугцванг. За това - яжте ме, яжте. Отсекъде ме яжте, та да видим като ме изедете какво ще остане накрая...

П.П. Никъде не съм съпоставял или окачествявал темичките. Ако се налага да бъда съдник, двете са прекалено интимни (всяка по своя начин) и това ме отдалечава, не мога да потъна и да ги усетя. Много са усукани и лични за да ме грабнат, а аз съм непоправимо праволинеен - направо НУРС. Но виж, това ме грабна издълбоко (поради ред причини). Нямам времето и комфорта в момента да чета следващата част. Оставил съм си я за десерт довечера.

П.П.П. Се чудя, тя ли е срамежлива или публиката не и допада? Пише завладяващо жизнерадостни стихове (поне толкова съм видял). Да не се скатава!

Silence! I'll kill you! Благодаря ти за оценката, Никита ! Радвам се, че текстчетата не са ти прозвучали фалшиво. Признавам, че повече "голота" не бих могла да изнеса в публично пространство. За разлика от мъжката част на земното кълбо, мисля,че някои неща трябва да останат поне мъничко дискретни, за да не загубят интереса към тях

El, не съм аз човекът, който ще ти дава оценки, но искам да кажа: Възхищавам се на всичко, което пишеш. С теб имаме безкрайно различни светоусещания, но това не ми пречи да изразя своите адмирации към красивото. Надявам се да разбираш, че това, че бях косвено намесена в тази тема, по никакъв начин не е провокирано от мен. Не знам защо трябваше, за да се изтъкнат твоите качества, да се изтъкне липса на такива у мен. Но това е друга тема. Въобще това е един разговор, който не трябва да го има. Съжалявам отново наистина.

Редактирано 8 февруари 201115 г. от Merryl (преглед на промените)

П.П.П. Се чудя, тя ли е срамежлива или публиката не и допада? Пише завладяващо жизнерадостни стихове (поне толкова съм видял). Да не се скатава!

Бе, като съм го ударила на откровения и разголване... "Стреляй гад, я комунист!"

Първото.

Второто - бавно пиша. Трябва ми време.

Третото - Туй горе `сичкото е моята част от опит за разговор. Намери ми с кой да си говоря и ще пиша по-често

пп. Тръгвам да търся архивите пак, че се сетих днес за една хиспанска приказка, която се връзва и с пътуването по света и с въпросите за морала и еротиката, пък и някакви теологични терзания.

Silence! I'll kill you!

Стига си крещяла тук! Ходи да кажеш нещо и в римите...

Бе, като съм го ударила на откровения и разголване... "Стреляй гад, я комунист!"

Първото.

Второто - бавно пиша. Трябва ми време.

Третото - Туй горе `сичкото е моята част от опит за разговор. Намери ми с кой да си говоря и ще пиша по-често

пп. Тръгвам да търся архивите пак, че се сетих днес за една хиспанска приказка, която се връзва и с пътуването по света и с въпросите за морала и еротиката, пък и някакви теологични терзания.

Да бе, а чадърите ги измъдри за нула време нали. Не ти вярвам!

П.П. Отивам да обядвам. Някой да иска топла супа?

Стига си крещяла тук! Ходи да кажеш нещо и в римите...

Да бе, а чадърите ги измъдри за нула време нали. Не ти вярвам!

П.П. Отивам да обядвам. Някой да иска топла супа?

аз искам топла вана

El, не съм аз човекът, който ще ти дава оценки, но искам да кажа: Възхищавам се на всичко, което пишеш. С теб имаме безкрайно различни светоусещания, но това не ми пречи да изразя своите адмирации към красивото. Надявам се да разбираш, че това, че бях косвено намесена в тази тема, по никакъв начин не е провокирано от мен. Не знам защо трябваше, за да се изтъкнат твоите качества, да се изтъкне липса на такива у мен. Но това е друга тема. Въобще това е един разговор, който не трябва да го има.

Съжалявам отново наистина.

Не приемай думите на Никита за критика или оценка на качествата ти. Един конкретен текст може един път да прозвучи грубо, друг път съвсем забавно или нежно. Понякога е въпрос на неподходящ или обратното ден. Друг текст или стих пък може да и хареса. На мен ми допадат твои стихове.

Мои неща пък редовно получават етикет "наивни" или "лошо написани". Това не е важно. За мен е важно текстовете да докоснат онзи, за когото са писани. Останалите ...Еми, всеки с вкуса си пък!

Няма за какво да съжаляваш. Наистина! Нито пък Никита.

Бе... Елфче, я забрани коментарите

Аз искам и душ и строоп-вафел. Може и чаша мляко.

Да, бе, нула! А-ла Недялко Йорданов и Киплинговите приказки. Аз искам като Шекспир, като теб и Розичка. Тия

Кацна сврака,

сврака чака.

Трака сврака.

Така так

и баба може.

Дарки, признайси безбой - тае-куон-до или карате ?

Последният текст е по повод моралните съмнения на една девойка. Мдааам. И един мой любим художник. Началото- куца.

Лицето на Ангел

разбърквайки малко салатата на времето

Кървава земя. Така мислеше Естрела, застанала на прозореца на своята стая. Довършваше поредното цвете върху ръкоделието си. Иглата промуши с премерено движение тъканта. Кървава земя, опръскана от смъртта на неверници и всякаква анатемосана измет. Горещите лъчи на испанското слънце я оплакваха през деня. Стига човек да излезеше на хвърлей от града го поглъщаше червената пустиня на хълмовете. Кой би предположил, че за тази полумъртва пръст бяха измирали хиляди? Очите и се плъзнаха по замрялата в следобедната горещина калдаръмена улица. Ето там зад ъгъла на къщата на дон Освалдо беше площада. Оттатък беше къщата на дон Фелипе и доня Корнелия с най-красивия балкон в града- бледооранжев, върху зелена фасада на фини орнаменти. Балконът, на който девойката седеше, за да бродира следобед, беше много по-малко живописен. Съвсем обикновен дървен балкон, прикачен към нейната стая сякаш по погрешка. Естрела беше достатъчно възпитана, за да го харесва и такъв. Не можеше да иска повече от резиденция на дребен благородник, който отсяда в града за няколко месеца в годината, докато уреди сделките си с добитък, а през останалото време живее в имението си, на 3 дена път в езда. Тази година нея, като най-малка от 4 деца, я оставиха в града, да помага при монахините в болницата. При тях щеше да се научи на смирение и покорство, качества подходящи за една жена, както смятаха баща и и майка

и. Естрела погледна в посока болницата. Малко по-надолу към излаза на града се намираха абатството и къщата на художника, а до портата на града пазеше застрашителния вид на Сан Хуан де лос Рейес. Стените на църквата можеха да смразят кръвта дори на мъж. Десетки вериги дрънчаха при всеки полъх на вятъра, напомняйки за вездесъщата ръка на Великата Инквизиция. По-лош от металния им звън беше стонът на някой окачен на тях нещастник. Девойката потръпна при мисълта за неприятния шум. Зае се отново с ръкоделието си. Искаше да го довърши преди да се появи Сара, за да отидат до болницата този следобед. Инквизицията през последните години се беше наситила на кръв. Все по-малко окаяници предаваха Богу Дух на стените на Сан Хуан. Сара подаде кръгличкото си лице зад вратата.

- Доня Естрела, готова ли сте?

- Сега Сара. Да оставя бродерията.

Двете момичета бяха почти на една възраст. С това приликите се изчерпваха. Сара беше по-тантурестата, по-спокойната, по-страхливата, с мечти за скорошен брак за сина на някой почтен търговец от града. Тя трудно успяваше да ударжи доня Естрела от изпълнението на някой "неприличен за девойки на тяхната възраст" план. Като сега, когато младата госпожица заяви спокойно, докато оставяше на мястото им иглите и ножиците

- Довечера ще го направим.

- Кое, доня Естрела?

- Довечера ще влезем в къщата на художника.

При тази вест Сара подбели очи в пезпомощно отчаяние.

- Няма да мирясате, докато не ни окачат на веригите на Сан Хуан.

- Страхлива моя Сара, няма да ни окачат, защото няма да ни хванат. Естрела подбра полите си и подмина с гордостта на генерал мургавичката дъщеря на доня Лита.

Майката на Сара беше поела отговорността по грижите за нея извън болницата и по градската къща на семейството на дон Мануел. Хората, които познаваха доня Лита, биха се учудили как младата госпожица успяваше да осъществи всички щуротии, които и минаваха през главата. Лудетината планираше добре. За нея по-страшно беше наказанието, което можеше да и наложи строгата госпожа, ако я хванеше, пред невидимата, мистична ръка на Инквизицията. Да се промъкне в къщата на художника замисляше от деня, в който го видя на болничното легло при сестрите. Напоследък имаше подобрение в състоянието му, което значително намаляваше вечерите, в които можеше да се промъкне незабелязано в дома му. Сара и Естрела минаваха по калдаръма, внимавайки да не наджапат в пумийния канал. Все по едни и същи камъни подскачаха госпожиците.

В началото дъщерята на доня Лита се радваше на новата си компания, защото така се измъкваше от вечно намръщения поглед на майка си и безкрайно дългите часове на молитви с нея в малкия семеен параклис. Когато обаче младата госпожица започна да предлага разходки до града, ентусиазъма на Сара започна да се стопява. Вярно, че посещаваха съвсем прилични места- градината на двореца, хлебарницата на кривокракия Педро, старата доня Катарина, но не беше редно да ходят сами, без доня Лита или друга от по-възрастните слугини в къщата. Последната приумица на Естрела удиви и не

на шега уплаши Сара. Какво я беше прихванало? От къде сега и хрумна да влиза в чужда къща? Какво интересно можеше да има в дома на онзи противен човек? В страха от белята, в която я забъркваха, Сара беше готова да припише на бедния човечец демонски черти. Ето и сега сигурно Естрела щеше да изтича първо да поговори с брадатия козел, а нея щеше да остави да слуша назидателната реч на старата игуменка. Между речите на игуменката и на майка и нямаше много разлика.

Дори да беше казала нещо, докато тясната врата в портата на болницата ги поглъщаше, Естрела едва ли щеше да и обърне внимание. Девойката отмина бързо белите тихи коридори на вътрешния двор, които обрамчваха градината в средата на сградата. Спря само за миг, за да погледа скулптурата на Сан Себастиян, един от множеството светци, застинли покрай стените и ъглите на коридорите. Запита се дали светия мъж е изглеждал така. Кой е виждал Сан Себастиян, че да знае как е изглеждал той приживе?

Премерен жест постави в ред полите на роклята. Вече спокойно влезе в помещението с болните. Слава Богу, до сега то никога не беше се изпълвало с хора. При монахините се лекуваха трескави, ранени, пътници, бедни, хора в нужда. Художникът не беше беден, но треската му продължи твърде дълго, за това слугите му го бяха преместили в болницата. Там, освен че можеха да се грижат за тялото му, монахините можеха да се молят за пречистване на душата му. Несъмнена необходимост. Естрела приседна тихо до болничното легло. Художникът спеше оздравителен сън. Лицето му все още беше силно бледо, но вече не беше прорязано от капки трескава пот. От болеста изглеждаше състарен, но на възраст още не беше стигнал 40. Брадата му едва беше започнала да се прошарва. На младини трябва да е бил привлекателен мъж. За петнайсетгодишната Естрела художникът беше старец.

- А! Моята звезда* е дошла да види как съм. Черните му очи я пронизаха от хлътналите от болестта орбити. Естрела се размърда сконфузено. Винаги се притесняваше от изпитателния му поглед, който сякаш виждаше вътре в нея. - Какво ще правите, доня Естрела, когато ме пуснат от тук?

- Ще се грижа за другите болни като Вас.

Художникът се усмихна хитро.

- Ще се грижите, да, но с кого ще разговаряте? Хайде, доня Естрела, сестра Асунса ми каза, че първо тук идвате. А доколкото мога д апреценя, само тук седите. С какво старец като мен е привлякъл Вашето младежко внимание?

- Но Вие съвсем не сте стар... - неубедително го прекъсна девойката.

- Доня Естрела, не умеете да лъжете. Би трябвало да сте в града, да омайвате мъжете и да си търсите съпруг.

- Синьор, моята работа е да се грижа за Вас, докато оздравеете. Освен това, у дома първо трябва да се задомят моите сестри...

- Ако са красиви като Вас, това не би трябвало да е мъчно.

Червенина на смущение покри бузите на девойката. Все още не умееше да приема комплименти, а тези на художника я притесняваха.

- Нима в договра за брак пише, че жените трябва да са красиви? А и какво означава външната красота, ако момичето е добре възпитано, има добра зестра и спазва Божиите закони?

Този добре възпитан, морално издържан отговор разсмя художника искренно. Смехът му се накъса от тихо покашляне.

- Млада синьорина, нима не мислите, че един съпруг трябва поне да харесва жена си, поне за да избегне вероятността да се изкуши от някоя друга?

Естрела се ужаси от еретичното предположение на събеседника си.

- Но синьор, Господ забранява пожеланието на чужда жена, а верността е скрепена с договор.

Младежката и наивност развеселяваше художника. Може би преди време би се заел с моралното и превъзпитание. Дори и сега би го направил, ако не се чувстваше слаб от болестта. Доня Естрела не беше красавица, но вече притежаваше онзи чар, който щеше да кара мъжете да се обръщат след нея. Носът и беше малко по голям, отколкото трябва; косите болезнено прави, но гърдите се бяха налели апетитно, а ханшът съблазнително следваше стъпките и. Художникът я изучаваше с поглед. Оценяваше новото в нея, различното от всички жени, които беше притежавал до тогава.

- Доня Естрела, запазете тази вяра в себе си и ще имате един безкрайно щастлив съпруг.

- Но нима Вие не вярвате, синьор?

- Ех, аз съм чужденец. Мога да си позволя да вярвам в каквото искам.

- А Инквизицията?

- Нима Вас Ви е страх от нея? Нима не сте всеки ден тук, да разговаряте с мен?

Това беше неоспорим факт. Госпожицата се изправи рязко, сякаш моралните и устои този път бяха твърде застрашени. Немирен кичур коса намери мястото си сред другите под диадемата.

- Довиждане, синьор! Мисля, че трябва да помогна на сестра Асунса с превръзките.

- Мисля, че сте права, звездице. Нали и утре трябва да изгреете тук? Хитрата му усмивка подгони крачките и.

На излизане от болницата Сара изхленчи нещо за игуменката, майка си, вечерна молитва.

- Не се безпокой, Сара. Не мисля, че ще ходим до къщата му. Въпреки това Естрела едвам дочака да мине вечерта, молитвата в параклиса и да заглъхнат шумовете на слугите, които шетаха из къщата. Облече рокля за пътуване. Знаеше от къде трябва да мине през задните дворове, за да не я усетят. Привидно разделени, всички къщи в града бяха свързани в лабиринт от комшлуци.

Девойката свали обувките си, когато влезе в къщата на художника. Не искаше да вдига шум по каменния под. Беше разпитала внимателно къде е ателието. Попадна в голяма стая, изпълнена с мирис на бои. Помещението едвам се осветяваше от ясната нощ от вън през няколко прозореца. Ядоса се искрено на себе си. Какво очакваше да види в тъмницата тук? Да не очакваше да има запалени за нея лампи? Върху едната стена светлината от прозорец падаше малко по-силно. На Естрела се стори, че сенките там имат човешки очертания. Не се лъжеше. Почти цялата стена беше заета с последното платно на майстора. Приближи се, в опит да различи по-добре композицията. Почти забоде нос в съхнещите краски. Цветовете бяха неразличими. Само от тъмнината изплуваха светещите фигури на Иисус сред ангели. Един от ангелите не беше довършен. Лицето му нямаше черти. Естрела протегна пръсти към светлото петно, където трябваше да се намират очите. Показалецът и залепна за платното. Явно тази част от картината беше работена последно. Девойката въздъхна. В тъмното ателие нямаше нищо особено. По-добре беше да излезе, преди слугите в къщата или доня Лита да усетеха нощната и разходка.

Сара се отнесе подозрително към недоспалия и вид в следобеда. Естрела предпочете да премълчи причината. Пред художника почти се издаде.

- Ако не вярвате, как тогава рисувате светиите, и Иисус, и ангелите?

- Доня Естрела, не е съ

всем истина, че не вярвам. Просто никога не са ми се явявали ангели. Нима мислите, че те са изглеждали точно така, както са нарисувани? Тогава трябва да имат десетки лица. - Но синьор, как знаете тогава кое лице да нарисувате?

Художникът я погледна изпитателно.

- Търся ги между хората, които срещам.

- А нима може така? Мъжът само вдигна усмихнато рамене.

Естрела се замисли над скулптурата на Сан Себастиян. Още на следващия ден художникът можа да продължи работата си над картините у дома. С доня Естрела не разговаряха повече. Понякога поздравът му я караше да се изчервява, когато се разминаваха при някоя нейна разходка със Сара из града. Дон Мануел, бащата на Естрела, беше добър търговец. Не след дълго девойката беше сгодена. Бъдещият и съпруг се изненада, когато след положена клетва пред Пресветата Дева отговори, че харесва доня Естрела. Ако някой, който я познаваше, беше видял последното платно на художника, преди то да потъне в колекцията на абатството, щеше да открие поразителна прилика между нея и единия от ангелите до Иисус.

* Естрела = звезда

Редактирано 8 февруари 201115 г. от El. (преглед на промените)

Но виж, това ме грабна издълбоко (поради ред причини). Нямам времето и комфорта в момента да чета следващата част. Оставил съм си я за десерт довечера.

Любимо ми е и знаех, че ще стане и за теб, просто шесто чувство ...

ако аз бях автора, бих ти го посветила ...( слагайки го, за малко да се изкуша да го направя, но знай, че заради теб го сложих)

Колкото до жицата ... тури му пепел (ти го каза )

айдеее, хората почнаха да се поздравяват с приказки.

А НА МЕН КОЙ ЩЕ МИ НАПИШЕ ПРИКАЗКАААААА ???

Аз. Понеже картината е великолепна и много ми резонира. И в нея са побрани купища от нещата които обичам... Само че приказка на лични, ок? Само че те моите са за малки деца и са скучноватички малко...

Редактирано 8 февруари 201115 г. от secret_rose (преглед на промените)

Аз. Понеже картината е великолепна и много ми резонира. И в нея са побрани купища от нещата които обичам...

Само че приказка на лични, ок?

Да бе, не е честно ...

пък http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif

Да, бе, нула! А-ла Недялко Йорданов и Киплинговите приказки. Аз искам като Шекспир, като теб и Розичка. Тия

Кацна сврака,

сврака чака.

Трака сврака.

Така так

и баба може.

Ха, щом е за гарги, свраки и чавки, аз съм с билте за първиот ред!

Но това и това, са просто водопади радост. Има само още една персона у форомо, дето стихчетата и ме радват толкова много, ма не казвам името и, за да не и порастнат ушите...

Дарки, признайси безбой - тае-куон-до или карате ?

Айкидо мацо...

* Естрела = звезда

Ох, извинявай, че те поправям, ама не се сдържах. Чете се Естрейя. Double l на испански има значението на една буква със звукова стойност "ийе". Като в песньовката...

...

Las estrellas y la luna

Ellas me dicen donde voy

...

Любимо ми е и знаех, че ще стане и за теб, просто шесто чувство ...

ако аз бях автора, бих ти го посветила ...( слагайки го, за малко да се изкуша да го направя, но знай, че заради теб го сложих)

Колкото до жицата ... тури му пепел (ти го каза )

Вилчик, познаваме ли се отнейде или от някога?

Редактирано 8 февруари 201115 г. от darkterminal (преглед на промените)

Айкидо мацо...

Вилчик, познаваме ли се отнейде или от някога?

Подушихме се, че сме от една порода ...

Баба Меца къща има

Спи си в нея цяла зима

Кале ив ощн

Подушихме се, че сме от една порода ...

Ама само ми харесва, никога не съм тренирал побойни изкуства. Навремето само тренирах стрелба. Това ако минава за спорт е един от най-мечешките!

Кале ив ощн

Ъ?

Ама само ми харесва, никога не съм тренирал побойни изкуства. Навремето само тренирах стрелба. Това ако минава за спорт е един от най-мечешките!

Ъ?

БИ е преди всичко мъдрост

превод: Лека ви нощ

P.S.

Дърт Пън беше изпил повече от допустимото вино в кръчмата на Куция Хо, когато вътре влезе На Хал Че.

- Учителю, случило се е нещо много важно. - изрече то развълнувано, като не пропусна да си щипне от осолените зеленчуци на масата.

- Забрави. - казал Мъдрецът, отпивайки с нескривано задоволство. - Утре ще се случи нещо по-важно.

- Да, но Вие може да не сте жив да го разберете. - продължи да упорства На Хал Че, без да спира да дъвче.

- Е, и? Великите събития едва ли ще ми платят сметката. - изрекъл обладаният от житейска мъдрост Учител.

Аватара

Преди приказката ти донесох песничка. Ако наистина съм разбрала и частичка от твоето творчество, то значи това ще ти хареса:

Звънчо, гледай сега каква съм гад. ----------------------- Ангел "беше много по-малко живописен" - нямаш право на такъв израз! Да се замени с "не беше, чак толкова живописен", "изглеждаше обикновен, дори леко простоват" или нещо от сорта. Стига с тоя сИньор - señor - се чете - сЕньор! "Комшулък" е хубава и мила дума, но никак не пасва на обстановката. По-добре използвай "проход" - достатъчно неутрална за да не навреди на картинката и в същото време достатъчно описателна. Губи ти се един цял момент в повествованието - как изведнъж се разбра че художникът е не особено вярваш. Разговорите дават бегъл контекст, но според мен това е ключов момент и се нуждае от по-добра подготовка. Докато художникът е в болницата - в къщата няма ли слуги? На пръв поглед и без да съм питан толкова. Однако Отлично! ----------------- Танцът на Водата Малко си претупала тупаника, ама то така му се полага там... Знаеш ли, сцената ме пренесе по средата на ритуал-фиеста в чест на Йеманджа - все едно гледах капоейра да танцуват самба рода на брега! Впечатлен съм. Благодаря. Имаш ли още в този стил? Браво!

Говорейки за бойните изкуства, да си довърша - покрай тях се запознах с удивителни хора. Адвокати, архитекти, музиканти, инжинери, строители ... а сега менъджерът на един от най-популярните отдели на Филипс ме покани да се присъединя към тренировката му... Кой знае! Пък може един ден да ида да работя при тях И да правя ламБички.

Розичке, адиемус, чи мей, халикон.. пусни ми едно от тия трите, и буквално ме пренасяш в друг свят. Някои от картинките на клипа са много интересни. Една към 2.50 минута много ми хареса... Има пирамида, додекаедър, сфера и дърво... Много е добра.

Въобще, пълно попадение на музика и визия.

Дарки, ми добро утро, пиле! Като сме тръгнали с препоръките, да идеш да тренираш със синковеца си. Айкидото е хубаво, но си твърде динамичен за него. В зависимост от това 100те кила дали са мускулна маса или ... ъъъм маса, бих ти препоръчала нещо по-стоящо. Смили се над уке-тата!

Не, сериозно! Щом ти хареса онуй нящо с водата, в теб има онази малка частичка, която е необходима на практикуващия бойни изкуства. ...

Честно да ти кажа, едно време щях да се нацупя за критиката. Сега и се радвам. До сега най-големия ми критик е Вилито. Сега си имам втори и това е чудесно! Ще имам предвид поправките, когато един ден (ако) седна да корегирам текстовете, за да ги събера в по-подреден вид.

Честно казано, текстът е писан на шезлонг до басейн. Не бях много съсредоточена в навързването на пасажите А и всъщност исках да създам някаква фабула, за да разкажа за нещо, което усетих в къщата на Ел Греко и в болницата на Толедо. ... Нещо по-живописно от пътепис

Испански не знам. Не съм учила. "Ищрела", "Ещрела", "Естрела" са все бразилски транскрипции на estrela. Същото важи за "sinhor" - "съньо(р)" или с И - синьор , като ръ-то е гърлено.

Vou dizer a meu sinhor que a manteiga deramou

A manteiga nao e minha,

A mateiga e de jojo

Мдаааам... Има една приказка "от сорта". Аз я наричам за себе си "момчешка", щото харесва на момченцата. Ще я сложа, ама преди да критикуваш, имай предвид, че в нея просто създадох фабула за едно астрономическо явление, което мина преди няколко години и имах уникален шанс да го видя. В Холандия облачността редовно пречи да се видят астрономическите явления

Критика от всякъкв род е добре дошла - Стреляй !!! (руски акцент)

Пълнолуние








Не можеше да спи при пълнолуние. Мяташе се в леглото като риба на сухо. Далила казваше, че са го урочасали. Какво разбираше Далила? Тя беше суеверна и глупава. Като всички останали роби в плантацията. Той не вярваше в нейните брътвежи за магии и загадъчни богове. Ако му писнеше да я слуша, заплашваше я, че ще я издаде на баща си, че говори като вещица. Далила клатеше тъжно и обидено глава, но спираше. Страхът от дебелия бич течеше във вените и наред със собствената й черна кръв. 
Той беше вече голям. Мъж. Вярно, че мъжете не го взимаха на хайки за роби, но вече яздеше редом до баща си, когато баща му обикаляше полетата със захарна тръстика. Седеше гордо на седлото на собствената си дореста кобила и почти колкото баща си сурово гледаше превитите, запотени гърбове на бившите си другари по игри. Тръгна да се разделя с детството когато започна да осъзнава, че той е друг- БЯЛ и имащ ПРАВО. С презрение отминаваше скритите погледи, пълни със страх, неприязън, тъга и гняв. Той беше вече господар и мъж. На цели 15 години. Не можеше да вярва на негърски суеверия. 
Но и не успяваше да заспи.

Опита всичките му известни начини за заспиване- да си махне възглавницата, да се завърти наопъки на леглото, да открадне от кухнята чаша мляко. Нищо не помагаше. Маурисио стана. Навлече първите попаднали под ръцете му риза и панталони. 
Стъпките му го отведоха покрай господарската къща, на пътеката към сензалите. Мислеше да мине покрай тях незабелязано, без да разбуди кучетата на надзирателите, а после да продължи през поляната към захарното поле и реката. Полето беше огромно, така че нямаше да стигне до водата, но щеше да се поумори от ходене, което щеше да му даде 2-3 сутрешни часа сън след това. 
Откъм голямата сензала се чуваше шум. Наостри уши. Тихо тропане боботеше непознат негърски ритъм. Приглушени гласове пееха, но беше далече, за да различи думите. Любопитството му го повлече за ризата към бледата светлина, процеждаща се между кепенците на бараката. Прокрадна се като нощен крадец към най-близкия процеп. Носът му се сбърчи гнусливо от миризмата на пот и пикня, която го блъсна до стената. Маурисио подтисна желанието да се махне. Постара се да вдишва кратко и рязко, а да издишва дълго. Така гадната миризма не беше така дразнеща. 
Погледна какво става в сензалата. Мъжете се бяха събрали в кръг. Седяха на земята и почти всички пляскаха с ръце. Един роб, който момчето знаеше като добър певец, тихо барабанеше по стената на обърната бъчонка, която беше възседнал. Няколко жени пееха протяжна песен на диалекта на робите в плантацията. Момчето не можеше да разбере за какво пеят. Разпознаваше само част думите. В средата на кръга двойка полуголи мъже се движеха в изопачено подобие на танц. Приклякаха, накланяха се, обикаляха един около друг, гледаха се в очите. Телата на двамата лъщяха от пот. Понякога единият или другият сякаш ритаха с крак към корема на противника, към колената му, подсичаха глезените, удряха с глава. В отговор другия отбягваше с накланяне на тялото или близко минаване до земята. Непрекъснатото движение създаваше илюзията за танц. Двойката в кръга се смени от други двама, от онези, които до сега гледаха и пляскаха. Маурисио за първи път виждаше този странен негърски ритуал. 
Рязко кучешко излайване го стресна. Подскочи като ужилен. Сам не разбра как стигна до стаята си. Само смъкна панталоните преди да се пъхне под завивките. Гледаше тавана, а пред очите му телата се движеха, в ушите му жужеше думкането по бъчвата. Не знаеше какво видя, но знаеше, че ако сподели с някой, негрите в сензалата щяха да пострадат лошо. Трябваше да мълчи. Ако искаше да научи повече, ако това беше еретичен ритуал, черна магия, която трябваше да се изкорени, или бунт, трябваше да мълчи сега.
На сутринта Далила го погледна. Поклати глава и промърмори “урочасване, лошо, много лошо”.


Маурисио ходи няколко нощи подред до сензалата. Видяното не се повтори нито веднъж. Никой не вдигна бунт и ежедневието в плантацията продължи добре установения си ход. Не, че наистина очакваше бунт. В сравнение със съседните плантации, тук се грижеха добре за робите. Баща му беше избрал строги, но справедливи надзиратели. Не търпеше ненужното насилие, за това наказанията бяха редки и заслужени. Момчето почти беше решило, че е видяло обичай по някой специален повод, когато нощното му разузнаване се увенча с успех. Беше същия танц, със същата музика, понякога по-бърза, понякога по-бавна, със сменящи се двойки в средата на кръга и трудно разбираеми думи на песните. Този път един от по-енергичните млади роби уцели главата на своя противник и му сцепи веждата. Настъпи приглушена паника, докато спрат кръвта. 
За Маурисио последва поредната безсънна нощ. Далила не на шега се уплаши от сънения му вид като го видя. Момчето се опита със заобикалки да я подпита за загадъчния ритуал. Старата негърка прикри дебелите си устни с длан и само уплашено му каза “Синьо`, не бива говори. Не бива пита. Шанго се сърди.” Доколкото му беше известно от предишни питания, Шанго беше някакво божество на войната. Явно суеверието на Далила взимаше превес и нямаше да му помогне да разбере нещо за нощните танци. Но сега знаеше, че наистина става въпрос за бой.


На обяд доведоха пострадалия роб. Окото му беше подпухнало толкова, че не можеше да вижда с него. Баща му се разгневи. Добрите роби струваха скъпо. Не можеше да позволи да се повреждат. Понеже робът мълчеше и не издаде кой го е наранил, а надзирателите се кълняха, че не са били никого, бащата на Маурисио наказа всички роби с отмяна на дажбите храна за един ден. Момчето знаеше, че в жегата на деня и изтощителния труд на полето, наказанието щеше да е тежко за всички, особено за по-слабите, но мълчеше. Не можеше да разкаже какво e видял. Щяха да накажат всички от сензалата и него наред с тях, макар че неговото наказание щеше да е нищожно, в сравнение с боя, който щяха да отнесат те. 
Мълчеше. Започна да ходи при всяко новолуние и пълнолуние да гледа. После денем се криеше на една отдалечена полянка, която беше открил като малък и повтаряше движенията. Риташе срещу ниските дървета. Прескачаше туфите трева. Искаше да може да набие всички момчета на неговата възраст. Искаше момичетата да го гледат с възхищение, докато той минава покрай тях- силен, горд. 
Далила прибираше мокрите му, мърляви дрехи, клатеше безмълвно глава и мърмореше “урочасан, синьо` урочасан”, но тайно се усмихваше с топлите си кафеви очи. Беше дойка на Маурисио от бебе и макар той сега да се превръщаше в бял господар, за нея щеше да остане нейния Маурисиньо. Момчето с големите маслинени очи, бялата като мляко кожа, кестенявите прави коси и огромното желание да открие всички тайни на света. 
Редовните упражнения на поляната скоро си проличаха върху младото тяло. Мускулите му заякнаха, стойката му се изпъна, походката му стана по-уверена, по-твърда, но и по-плавна. Очите му забелязваха всичко и всеки. 
Една нощ се гушеше отново до процепа на прозореца на сензалата. Вече не усещаше така силно миризмата на пот отвътре. Самият той също често миришеше на нея. Пълната луна огряваше белотата на ризата му, лъснала в нощта като крилете на гъска. Усети една мощна ръка да се сключва около врата му. Друга запуши устата му да не вика. Не беше чул никой да се приближава. “Шшшшшт” изсъска някой в ухото му. Задърпа се, но ръката се стегна по-силно около гърлото му, почти го задуши.


Хвърлиха го в средата на кръга от роби. Музиката спря. Някои роби го гледаха стреснато, други с мрачна решителност. Маурисио се уплаши. Извърна се към нападателя си. Видя Соломон- мъжа на старата Далила. Соломон също като името си беше голям; прошарен по слепоочията и все още як като бик. Момчето го беше виждало да се навърта около танцуващите в сензалата, но никога не го беше виждал да се бие. Мъжът не каза дума. Посочи един от робите в кръга. Младок на възрастта на Маурисио. Маурисио преглътна страха си. Прекръсти се. Не искаше да умре без поне да се е благословил с кръста. Наистина вярваше, че тази нощ ще умре. Искаше му се само да го направи с чест.


Противниците се сменяха. В началото по-млади, по-неумели, после по- възрастни, обръгнали в двубоя мъже. Мускулите го боляха. Слепоочията му пулсираха от напрежение. Бялата му риза се залепи като розов парцал върху мокрия му гръб. Дишаше тежко, а прахта, вдигнала се изпод краката му сушеше гърлото. “Ето сега... ето сега” мислеше Маурисио. Ето сега ще го повалят и ще изтръгнат сухия му гръклян. После ще го хвърлят в гората, за да прилича на нападнат от ягуар при нощната разходка. Но «сега» не идваше. Съзнанието му вече не чуваше музиката или пляскането на ръцете, то просто следваше движенията на поредния противник. В проблясък на събуждане видя, че около него се движи Соломон. Не знаеше дали успява да си вдига краката от пода. Мислите му крещяха “движи се, движи се и не спирай, ако спреш ще умреш”. И той се движеше. Както сърната бяга докато и се пръсне сърцето, гонена от глутница вълци. 


Протяжно “йеееее” спря музиката, спря песните, пляскането. Соломон се спря. Съзнанието на Маурисио бавно се върна към действителността. Стария негър се смееше. От устата му за първи път тази вечер излизаше звук и той беше на чистосърдечен смях. Момчето погледна невярващо. Другите роби го гледаха и се смееха също. Някои го сочеха с пръст и му кривяха лице в престорен страх. 
Соломон сложи тежката си ръка на рамото му. “Ела!”


Излязоха тихо от сензалата. Вътре думкането и песните се подновиха. Негърът го поведе между другите по-малки бараки. На границата с поляната, след която започваше трастиковото поле, двамата спряха. Соломон посочи нагоре “Виж!” Маурисио проследи накъде сочеше ръката. Очите му се разшириха в нямо изумление. Почти цялата луна беше изядена от тъмна сянка. Помисли си, че сънува. Нали тази вечер беше пълнолуние? Вгледа се по-добре – луната беше там, горе, a само ръбът и светеше с ярък бял ореол. Ахна. Не можеше да откъсне очи от гледката. За няколко минути белият ореол изгасна. Луната остана да мъжделее в оранжево-червен отенък. Маурисио никога не беше виждал червена луна. На небето се появиха още звезди, а то самото стана мастилено черно. “Когато синьо` се роди”, дебелият глас на Соломон го извади от унеса му, “луната била кървава... като днес. Аз казал на Далила “синьо` е дете на Шанго.” Момчето погледна отново нагоре. Падаща звезда проряза небосклона, сякаш за да потвърди думите на стария негър. “Да вървим, синьо`. Вие бял, синьо`, но ваше сърце е черно. Когато иска може да идва, синьо`, и да играе.”


Маурисио потръпна. Нощната хлад за първи път проряза кожата му. Преди, някога преди, за тези думи той би наказал Соломон. Сега щеше да трябва да живее с мисълта, че тези хора са негови роби и той трябва да се държи с тях като с роби. Погледна към негъра. Соломон, сякаш прочел мислите му, продължи “В сензала, синьо`, когато танцува, роб е свободен. Аз свободен, ти също свободен. Аз не роб и ти не роб. Ела, синьо`, танцувай и ти свободен.”

Младежът се усмихна. Да беше така лесно, само да беше така лесно...
Не много стъпки му оставаха да извърви още, докато стане мъж. 





4.03.07
Су 




http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/1/19/Rugendasroda.jpg

artist Rugenda.

пп. А сега честно - че позна капоейрата , добре, но как успя да го вържеш с Йеманжа ??? !!! huh

Само ми кажи - прав ли бях - познах ли Йеманджа? П.П. Останалите коментари по-късно, сега трябва да се оправям за бач...

Само ми кажи - прав ли бях - познах ли Йеманджа?

П.П. Останалите коментари по-късно, сега трябва да се оправям за бач...

...

Не съм сигурна, че ти разбирам въпроса.

Такова празнуване в чест на Йеманджа има, да. Че е свързана с морето, сигурно знаеш. Имаш познания в митологиите. Но дали точно това съм описала, ами не помня... Помня, че исках да пиша за капоейра и че описах свои преживявания. .. Но може би, някъде там подсъзнателно е бил празника на Йеманжа.

Тогава научих тази песен, която не мога да намеря в тюба, за да я чуеш:

Eu a vi de longe

jeito de perfumar

eu a vi de longe

o seu vestido rendar

e a lua cheia

o mar veio pratear

era lua cheia

noite de Iemanja

eeee! iemanja

tantas flores brancas

tapetando o mar

tanta vela acesa

tudo a clarear

um lencol de estrelas

encima do mar

eeeee! iemanja

capoeira joga na beira do mar

Nazare Pereira, Ze Luiz Nascimento, No Oliveira, Jorginho Amorim.

... Освен да се запиша аз как пея, а?

Не ми отговори. Ще почакам.

Вили,

Звънчо, гледай сега

Танцът на Водата

Малко си претупала тупаника, ама то така му се полага там...

Знаеш ли, сцената ме пренесе по средата на ритуал-фиеста в чест на Йеманджа - все едно гледах капоейра да танцуват самба рода на брега! Впечатлен съм. Благодаря. Имаш ли още в този стил? Браво!

Ама, на теб ясно ли ти е, че туй си подчертаното си го написал не само граматически, но и фактологически верно !!! А това при мен до сега да е вързано с коментар към нещо, което съм казала по въпроса се е случвало точно никога. Не и от човек, който не практикува би или не е запознат изотвътре с бразилските народни обичаи, че и терминология...

или си много бърз с гугъла ... или не знам.

Опитът ми до сега е такъв, че не вярвам, че лаик може да го напише.

...

Отговарям подробно и повече няма да досаждам тук...

Като сме тръгнали с препоръките, да идеш да тренираш със синковеца си.

За сега със синеца все още се учим да бъдем мъже. Да не се страхуваме, да си държим на думата, да правим всичко сами, да бъдем внимателни и съсредоточени, да се уважаваме, да си изпълняваме задълженията и още много други. Да, записал съм го на карате, но все си мисля, че ще сменим стила с нещо по екзотично. Най-вероятно айкидо.

Айкидото е хубаво, но си твърде динамичен за него. В зависимост от това 100те кила дали са мускулна маса или ... ъъъм маса, бих ти препоръчала нещо по-стоящо. Смили се над уке-тата!

Не, сериозно! Щом ти хареса онуй нящо с водата, в теб има онази малка частичка, която е необходима на практикуващия бойни изкуства. ...

Държа да не забравяш и останалите ми 50 кила. Аз съм 150 килограмова годзила, с голям тумбак, дебел задник и придружаващата ги мускулатура. Идеален за айкидо! Хората с които съм се забавлявал, не могат да повярват, че никога не съм го тренирал. Но! Айкидото (и всяко бойно изкуство) изискават отдаване, което не мога да си позволя.

Честно да ти кажа, едно време щях да се нацупя за критиката. Сега и се радвам. До сега най-големия ми критик е Вилито. Сега си имам втори и това е чудесно! Ще имам предвид поправките, когато един ден (ако) седна да корегирам текстовете, за да ги събера в по-подреден вид.

Честно казано, текстът е писан на шезлонг до басейн. Не бях много съсредоточена в навързването на пасажите А и всъщност исках да създам някаква фабула, за да разкажа за нещо, което усетих в къщата на Ел Греко и в болницата на Толедо. ... Нещо по-живописно от пътепис

Критиката ми, ако мога да я нарека така е съвсем безобидна, тоест няма личен характер, така че няма причина да се цупиш. Засегнал съм само няколко технически подробности, които е добре да изчистиш, ако действието наистина се развива по Гишпанско. Summa summarum, разказчето ти е добро!

Испански не знам. Не съм учила. "Ищрела", "Ещрела", "Естрела" са все бразилски транскрипции на estrela. Същото важи за "sinhor" - "съньо(р)" или с И - синьор , като ръ-то е гърлено.

Vou dizer a meu sinhor que a manteiga deramou

A manteiga nao e minha,

A mateiga e de jojo

Аз също не съм учил испански, но значителна част от населението тук е испаноговорящо. Няма начин да не се прихване. Твоят португалски обаче, прави впечатление. Не спираш да ме учудваш.

пп. А сега честно - че позна капоейрата , добре, но как успя да го вържеш с Йеманжа ??? !!! huh

Хъм, сложен въпрос. Да опишеш как тече нечий мисловен процес е трудна работа. Понякога, капоейра изпълняват ритуални танци в чест на Йеманджа. Ти пишеш от първо лице, но като нечовек, вкарваш малко вуду в картинката, действието се развива край голяма вода... Е, как да не си помисли човек, че Йеманджа танцува на собствения си празник? А де...

Ама, на теб ясно ли ти е, че туй си подчертаното си го написал не само граматически, но и фактологически верно !!! А това при мен до сега да е вързано с коментар към нещо, което съм казала по въпроса се е случвало точно никога. Не и от човек, който не практикува би или не е запознат изотвътре с бразилските народни обичаи, че и терминология...

или си много бърз с гугъла ... или не знам.

Опитът ми до сега е такъв, че не вярвам, че лаик може да го напише.

Хехе, това би трябвало да значи, че не съм лаик! Благодаря, но пак повтарям, нямам систематични занимания и най-вече практика по бойни изкуства. Религиите са ми слабост, но дотам. Гугълът ми помага всеки ден, но не и този път. Така че и аз не знам :Р

Я стига, твоята критика не е никаква критика. Аз и го казвам директно, стърже ми и толкова. Питай я, особенно за ютиените стихове. Обаче тя се покри и не ги показва доста време, и сега направо ме втрещи в римите. P.S. Ми така де, като правиш една работа, или я изпипваш, или въобще не я започваш ...