Едно ми е романтично,EF.. има заслуга за това ми настроение с песните които пуска.

Това стихче го има и в друга тема ,но мисля че и тук няма да му е зле.

Само в нощи като тази,

когато Луната узряла е

и като плод налят тежи,

слиза ниско долу да погали

своята сестра Земята,

може да се види подобна

красота,как двама елфи

се целуват и пред тях

в момента се разтварят,

като криле на пеперуда

тайните на любовта.

Само в нощи като тази,

когато люляци цъфтят

и не наужким,а наистина

целия невидим свят

е с пропита атмосфера

от вълшебен аромат,

само тогава могат да се

видят подобни красоти.

Когато две влюбени сърца

силно и горещо бият,

повярвайте ми ,дори

Вселената мълчи,завита

през глава си ляга

рано–рано (сигурна съм)

да сънува в лилаво мечти.

19.12.10

Не, не тичай да ме чакаш зад ъгъла.

Тук съм - усмихната и ...влюбена.

Благодаря, принцесо.

още едно тогава..

Защо е тъжна  тази нощ серенадата ти, Малчо?

Не се отчайвай, нагоре поглед повдигни!

Виж звездите, като коледни гирлянди се спускат

от небето, май нещо искат да ти кажат...

„Не изпълвай със тъга сърцето

щом за първи път слюбов трепти,

дай му време, то ще се научи  да изпитва радост,

дори когато с болка пареща тупти!"

Хайде, Малчо!Вземи китарата

изкарай насъбраната тъга,пусни я като птица да разкаже

за мълчаливата любов на старата Луна.

Ще видиш, ще ти олекне, казвам ти,

от опит знам,че понякога

Луната е единствена,на която можеш да разкажеш

за сърдечния си плам.

12.12.10

Днес явно е ден за изтупване на праха от старите стихчета.

на 15.05.2011 г. в 22:41, 'Нел написа:

....Попейте ми песен приспивна,

разкажете ми приказка дивна

за любовта между деня и нощта...

С осанка на кралица пристъпва всеки път Нощта,

обвита в мантия разкошна, обсипана със светлини

и блясък на избухващи звезди, вечно търсеща е своя

недостижим любим, в лабиринта на света..

Пали свещи хиляди, безброй

из дебрите на своя мрак/досущ  надиплени поли/

с тайната надежда да го зърне...

Дали ще се открият с прънцът от мечтите й

кой знае...

на лицето й изписан отпечатък

вероятно затова на вечната печал е.

Малко тъжна някак  и безнадеждна

е на нейната любов.

Дали с човешката се припознава

или е различна, космическа  такава..

 

18.12.10

Не тъгувай...

Тяхна е безкрайната Любов.

Вечно влюбени са

в своя тих благослов!

Но е трудно за любовта ни човешка,

да разберем, че притежанието е грешка,

да видим отвъд черното и бялото,

да усетим Любовта на Цялото.

Искам макове да ти подаря,

прегърнали пясъка на плажа,

на своите крехки зелени раменца,

носят огнения цвят на куража! http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Редактирано 16 май 201115 г. от Нел (преглед на промените)

***

Посвири ми.

Нещо тихичко попей ми

с китарните си струни,

престори се на щурче.

Приспи ме неусетно,

на нощта в дълбокото лилаво

отведи ме,  

в градините и

звездни да полегна,

да се насънувам  до безбрежност..

Накарай очите ми да спят,

да се събудя в приказност желая...

Посвири ми.

Нещо тихичко попей ми,

престори се на щурче,

серенада на ушенце

ми изтананикай,

по котешки както се преде..

С преданността на уличен фенер

до мене тази нощ поспри се,

посвири ми ,

за мене престори се на щурче.

 

 

http://www.youtube.com/watch?v=hNbYKB4V6N4

„Една голяма любов,

голяма колкото целия свят...”

Вселена е тя, събрала световете ми

в пъстра дъга, за да светят...

и в песен омайна, нечувана досега,

сладостно тиха и трепетна.

Една голяма любов...

в езерата на влюбени зеници,

не иска нищо, а с благослов

завива крилата на ранените птици.

„Една голяма любов,

голяма колкото целия свят...”

Редактирано 19 май 201115 г. от Нел (преглед на промените)

. . .

 

Иска ми се да съм точно като нея

малка, като кукла фея

с вълшебна пръчица в ръка.

Ще правя опити безспирни

да прераждам шеметно в ефирни,

бляскави експлозии света...

Иска ми се да съм точно като нея,

малка сбъднала се фея.

10г

Like a Harley

Ей сега ще яхна вятъра

ще му натисна яката газта,

като в рокерските си години,

когато прегръщах на кило предизвикателства.

Обичах, обичам и сега, да се надбягвам с него,

а всичките табели на света

сякаш заради нас са се прекръстили 'No limit',

светофарите до хоризонта чак

са спрели дъха си на зелено,

само заради мене и заради него...

 

Ей сега ще яхна вятъра,

той ще сплита бури в моите коси ,

"Чао от нас, към безкрайни магистрали отлитаме,

не ме очаквайте със дни!"

Ужасно е неповторимо, признавам

направо пристрастимо,

да яхнеш най-дивия и необуздан

на всички времена Харлей Дейвидсън.

10г

Липсваш ми.

Липсват ми небръснатите думи,

миризмата на цигарен дим,

липсва ми

черното антре,

като в ковчег

в което лягаш уморен

притиснат от живота

и от натежалото небе.

Липсваш ми...

И аз не знам

защо ми липсваш,

но нещо във очите ми дере,

като буца пръст

между пръстите се рони

и безумно ми напомня теб.

бутилка ром

китари диви

тъжна гайда

снежни писти

черни клони.

Порои,елате и ме отнесете,

призовавам ви със стихийната си сила

по вените ми като мълнии минете..

Tази ваша сила действа ми като наркотик

и се чувствам жива, адски жива,

щом сърцето зануля,

а пулсът парещ препуска

с бясна конска сила...

разбива в мен прибои

кънти..

Порои!

Елате и ме отнесете,

В река мътна ,буйна, дива

ме превърнете...

не искам тиха, кротка

от този свят да си отида..

На едната ми ръка лежат скърби.

Другата изтръпнала от радост е.

Като бебета ги кърмя, а не знам

ще пораснат ли дотолкова ,че някой ден,

да ги отбия от майчиното мляко на гръдта си

от упойващата сладост.

Отвън дъждът по витрините се стича,

рисува пътечки, бавни, протяжни бразди,

мислите ми пък тичат след тях

изостанали цели две преки..

От раменете си

черните презрамките на умората свличам.

Нека вали..

Трополят капчици, малки тимпани

чевръсто сноват,

разказват ми приказка стара,

прастара побрала се в шепа

вода от перваза ми.

Размиват стрелките

неизбежно,като водни бои,

времето нямо е

или просто някъде

се е скатало...на сухо.

Нека вали..

 

Много е хубаво, Уиши!

Нека вали...

И сливам се с капка дъждовна,

просветляла от онези лъчи

на слънцето бяло,

пресушило безбройни сълзи,

политам надолу

в свобода отмаляла.

Нека вали...

.........

сини са ми сънищата

сини са мечтите ми

синьо е небето

сини са крилета ми

сини са целувките

сини са сълзите ми

в някой друг живот

може би

сини ще са очите ми...

Не ме е страх

била съм вече в ада.

Била съм в тая дупка,

в най- черното на пъкъла лежах,

Кошмарът лепкаво катранен

с перата късах

и болях...

Не ме е страх

отново там да сляза,

не съм изгубила ключа за там,

като дамга е, сега спи

на лявото си рамо.

Нека спи!

преболях я тая рана.

И с вързани очи

ще разпозная

преплетените

пътища за там..

Кажете му на оня със рогата,

да ме зачеркне

от списъците си

Отдавна в тях ме няма.

Не ме е страх.

Не ме е страх...

Днес съм дива котка

ноктите ми режат. Не дерат.

В зениците ми бури и светкавици,

игли са двупосочни (с двата края бодат).

Тялото ми- оголена жица е.

Внимание!!!

Тече високоволтов ток!

Има ли наоколо прединфарктни

Вместо прегръдки раздавам

Електрошок!

high voltage!!!

Лягам срещу теб. Голо огледало съм.

Очите ми, малки стъкълца от лед.

Отражения на мислите ти в тях се давят

в миг внезапно литват разперили криле..

Пеперуди са, кацнали на спящото ми рамо

нашепват тиха песен, на бурното

заключено в сърцето ми море,

на огънят под стъпките ми парещ,

на смехът ми изгубил се като дете..

Веднъж ми каза един приятел:

-Светулките не са за тоя свят!

-Къде да ходиме тогава,

какви светулки ще сме,ако няма мрак..?

- обърна гръб и тръгна,

решил да стъпва здраво

на живота по гърба.

Мечти,фантасмагории, светулки

заши в хастара на старата аба.

Но някои нямат си абичка,

голи са дошли на тоя свят,

с едни крилца, с една звездичка

на челата да блестят..

 

Къде ще ме намериш ли

В пеперудените отпечатъци,

в неволно отронил се прашец,

в шамара на сутрешната си цигара,

по капките вода изваяли

на камъка безмълвния гласец..

В окъртена мазилка от стените

на стара къща забравила смеха,

във синята мечта побрала

мекотата, силата ми, дързостта..

В сенките на черно-бяла фотография

умело криещи ме от света..

В тишината на зениците ми,

където бездомни черни дупки спят,

в ирисите ми, запечатали

родилен писък на вселенски взрив,

по връхчетата на цветята..

В утрините..

В сънищата си...

Тихо.

Спи!

 

 

Когато танцувам съм червена роза,

от вързаните на глезените ми звънчета,

земята под краката ми кънти.

Искаш ли с мен да потанцуваш,

подай ръка, не му мисли!

Изхвърляй всички мисли, разкарай ги,

бий им циганската два шамара,

прати ги някъде да спят,

развей кърпата на свободата си,

усети препускащия тропот към нощта!

 

Когато танцувам бурно, огнено море съм,

косата ми е с мирис на коне..

В някакъв отдавнашен спомен

се събуждам,в дежа вю ли

и аз не знам къде...

С кастанети по ръцете,

с насечен дъх съм,

с пламнало от ритъма лице..

 

 

Неволно музиката ти събудих,

уж тихичко пристъпвам

а все тропам по нощите,

не я оставих да поспи..

виждам сънени са и очите

по струните и натежалата умора

от полутоновете си личи..

До нея ще приседна, да я приспя

с оная приказка вълшебна

неусетно дето те отнася..

За едно царство ще и разкажа,

където небето е сапфирено - кристално,

а вятърът се смее. Камбанен е гласът му. И звъни.

Камъните легенди сладкодумни ваят

в причудливи форми...

За децата им, за песъчинките ще и разкажа,

всяка в шепичките, като в мида скрила

очите на милиардите звезди.-

толкова са малки, а побрали цялата вселена..

А цветята знаеш ли, там имат си очи..

Май заспа тази твоя уморена музика,

хм,приказката е добра,

нали в нея са вградени мечтите ни, живите

а те често вършат чудеса..

..

 

Мамка им въжета, къде ми е Катана,

в тъмното ли някъде умря -

то и зъби вече не останаха ,

от стискане по мене всичко изпостя..

Една цигулка само във сърцето

пробива с тъничко гласче

в далечината тътен,стон е, ехо...

С какво да скъсам главното въже..

Гарсониерата на един живот

Няма кой да му отвори

смъртта му в час да обяви,

ключът отвътре е застинал в поза,

не пуска никого – уви.

Кутия черна -две педи е квадрата,

луксозен някакъв картон

притиснал с устните си аромата ванилов

по стените на вестибюла

в мрачния си дом..

Живот побран във фотографии

между четири стени,

накъсани листенца

копнежи,страсти ,ежедневие

кадри от мечти..

Тривиалност облечена в червено

доливала с годините

чашата му със сълзи...

Мелодията френска

пропила с времето в тапетите

сега тягостно мълчи..

Един живот побран в две педи

луксозен някакъв картон

отишъл си без време,

всъщност време ли е,

кое отмерва такта,

сърдечният ни тон?

това е много тъжно и безнадеждно обзема ме страх пълзи обреченост