Напомни ми за любим автор, Уиши - О"Хенри и неговият разказ за последният есенен лист. Любовта и Надеждата... Тъй дълго рисувал в студената нощ, на стъклото оставил листенце любов за младото момиче в болна немощ, после притихнал... под небесен покров. Възрастен художник рисува в една студена есенна нощ шедьовъра на своя живот-есенно листо. Рисува го върху прозореца на своя много болна млада приятелка, която е повярвала, че когато падне и последното листо от дървото срещу леглото и, тя ще умре. Но... и в най-лютата зима едно листенце продължава да радва очите и. Тя оздравява, вярвайки в геройството му... В нощта, когато е рисувал листото, старият художник е настинал и след кратко боледуване е напуснал този свят... Един живот, за друг живот... и най-чистата човешка обич!

Драматично и тъжно....всъщност тъгата винаги е носила в себе си една неподражаема красота. Един конденз.

пп Тъкмо щях да ти предложа да пуснеш цялата творба и ти ме изпревари.

"Twist ending" или "O. Henry Ending", така англоезичните наричат разказите с неочакван край, чийто безспорен майстор е Уилям Сидни Потър. О"Хенри е псевдоним.

Почети, ако желаеш...

Чела съм някои неща, но признавам си доста отдавна. Благодаря че припомни и стопли среднощното стихче.(:

Ето тук намерих "Последният лист".

Цяло лято събирах мекота

от първите лъчи на слънцето,

в сладостта на всеки залез карамелен

пръстите топях, а пурпурно лилавата нега

на пухкавите облаци изпивах с устни.

Промени се тембърът ми от това

с октава по- нисък е гласът ми,

а формите с които съм дошла

са някак по-различни, по–безплътни…

Натежали бентове, праговете зад очите

едва крепят,долавям тихото проскърцване,

като на нар презрял зърната разпилях,

капчици рубинени с нежност преизпълнени до пръсване...

Ръцете сплетени.Пробити корита,

медоносния нектар по китките се стича…

В забавения ритъм на сънен блус

в унес мърка пулсът на сърцето,

така искам малка част от кехлибарената топлина

до съхраня до следващото лято…

...........

В утробата сърцето си крие зрънце неизречено. Спи най-сладкия, приказен сън. Напролет ще се роди в нови одежди облечено. И това, което е вътре, ще потече навън. Ей! Медено ми стана рано сутрин! Благодаря ти!

 

Харесва ми хаосът стаен в очите ти

безпорядък от взривени пиксели

изгубени частици пъзел, фрагменти суета,

начинът по който запечатваш усмивката ми

в спомени, в кадри с монохромен цвят,

с дъх на портокалова кора…

Харесва ми солото на струните,

което всеки път асоциирам

с миризмата на барут. Парфюмът ти.

Харесва ми начинът по който

търпеливо ме оставяш да играя с огъня

дори когато прекаля..

Харесва ми, че идваш в сънищата ми

винаги когато имам абстинентна нужда

с всичка сила тайните си да крещя…

Харесва ми да се оглеждам в погледа ти

само там белезите ми стоят красиво.

 

Дори да си призная, че всичко си измислих

по - истинско ли ще е, ако му драсна клечката…?

По- истинско ли ще е?

 

Не можеш да си измислиш това, Уиш. То е в теб. Не хаби клечката, по-истинско, няма накъде.

Дори да си признаеш, че всичко си измисли

изтърколи се пъзелче от твоята душа…

Не иска да се крие на тъмно във съня ти,

а може би мечтата ти красива е това…

http://www.youtube.com/watch?v=y9Zczm7wSzI

Къде си мое небе

Не те достигат ръцете ми..

Къде си мое небе

Така им липсваш на крилете ми…

Къде си мое небе

Пътеката ли изгуби сърцето ми…

Къде си мое небе

Притъмняха очите ми, хлътнаха….

Къде си мое небе

върни се,дъхът ми не стига…

Къде си мое небе..?

Възможно ли е някой, някъде

да е приютил мечтата ми,

за да не измръзнат нозете й

като на бездомница от студ,

да не помръкне красотата й

от безтегловно чакане

в объркания свят 'Сега и Тук'...?

Дали в момента я сънува цветна, пъстра,

с коси от сплетена дъга...

Дали събира златните й отпечатъци

във вихрен полет пръснала се на безброй зрънца...

Възможно ли е някой, някъде

да я заобича истински,

сърцето му заради нея да трепти,

да се взривява, и отново да се ражда

и отново да избухва..

в очите му да греят нестихващи звезди.

Възможно ли е точно тази, Моята, най- недостижимата

да има своя някой, някъде и свой

с абсолютно идентичен ДНК-а /дори в зениците.../

близнак - мечта ?!?

***********

Възможно е...

Синьо – зелени ириси с котешка форма

рисуват в полет дъга

препускаща бясно, настървено

по металния път на нощта...

Луната извила гръбнак в полусърп

протяга хладни ръце,

ще й се малко заряд да открадне

за старото си изнемощяло сърце…

Синьо - зелени ириси с котешка форма

впили зеници от земя до небе

приличат досущ на дялан камък, на стълб.

Обелиск на инстинкта

разказващ живота /от едната страна/

от другата миришещ на смърт…

 

Няма ме вече,

свлякох корубата

змийската кожа разпрах,

прегризах пашкула

от хиляди нишки

паяжини сплетени в страх…

Няма ме вече

следите изблизах ,

тухла по тухла руших

из основи кулите сринах,

пътищата запалих,

мостовете детонирах

до стотинка всичко платих..

Изтрих дори в календара

цели сезони, години - не дни.

Нова ера създадох...

Вече ме няма.

Всичко след мен заличих.

Почти реално

Насън дишат рисунките

имат очи и туптящи сърца,

можеш с тях да говориш,

дори да им чуеш смеха..

Почти е реално.Почти.

Цветовете са много по-ярки

в тоналност отлитат на цели ята …

Всяка птичка е звън, завръщане,

част от симфония, от сюита...

Завихряне, част от шеметен танц.

Сън.Почти е реално. Почти.

Като докосване с върховете на пръстите,

дежа ву, шепа космичност...Фрактал.

Измеренията танцуват танго

на дансинга на непозната реалност...

Почти е реално.

Редактирано 24 ноември 201114 г. от Уиш... (преглед на промените)

http://youtu.be/RPAZHVNVJp0

дано не е много неудачно

Ефи, как би могло да е неудачно? Това стихче и без това се чувстваше като кукла без дрехи, аз така ги свикнах ,че..

Благодаря за шарения избор. ( :

 

пп Пропустнах да отбележа ,че ключът за това място стои в пукнатата саксия вляво от входа на Нетърпеливките.. Всеки може да влиза , когато си пожелае .Единствената ми молба е да не се правят много ГОЛЕМИ бели,/ щото не съм на фаза ремонти/.

това по повод неудобството на Ефи,

Уиш

Щурка (;

Често цветовете и музиката изпълват и най-облачните ми дните със смисъл, но думите, Словото са тези, които ме правят добра и ... устремена напред! И често съжалявам, че не умея да събирам думите и да ги претворявам в послания към хората..., но, толкова е хубаво да чувам песента на сърцето ти и моето да запява, че - благодаря, че го можеш и ни го даряваш!!! Моля те, предай това на всички повелители на словото.

Редактирано 25 ноември 201114 г. от Efe (преглед на промените)

Толкова е мило ,Ефи, веднага ще залепя посланието ти на входната врата!

Всъщност това с думите и аз не го умея много много.Конкретно Нетърпеливките идват сами, понякога от тях се уча да играя с думите... тогава е весело и е наистина на игра.

Те държат да отбележа ,че не са точно стихчета и нямат никакви претенции , просто са мои приятели .

Замисли ме между другото за не моженето..

"Не може да не уважаваш някой, който може да напише Вторник, дори и да е с правописни грешки. Но правописът не е всичко. Има дни, когато да напишеш Вторник — просто не е нужно."

 

В очите й свистят парливи струни

изпиват жадно бурите на Марс,

завихрили циклони планетарно

слънца обвили в пепел зад маските от фарс..

С едно намигане запалва на нощта абсента,

изсмуква захарта, преглъща мъжката на екс,

след себе си оставят целувките й усещане за хладно..

.Фенерите угасват,отиват на Луната от тъмната страна

да спят, а тя все е някъде отдясно...

Едно залитане, погрешна стъпка

във врата на сянката ти диша примка от опасност...

Ласо очите й за теб плетат.

 

‘… Well I know you want a lover,

let me tell your brother, she's been sleeping

in the Devil's bed….’

В музикалната кутия на сърцето ми

със стъпките на малка елфа
тихичко танцува любовта,
дочувам звън от арфата й,
но едва - едва, стоя сред тишината
с притихнал дъх, стаена…
Толкова е хубава, не се стърпях
мълчанието наруших за нея да разкажа,
но тромави са думите, как ли бих могла…?!
Сякаш с дебела четка да рисувам
полъх , целувка, ангелски крила,
усещането за отдавна отишъл си
любим човек ... миража му.
Неуловима е, и все пак е там,
чувам малките и стъпчици.
Туп- туп, туп –туп, подскок и пирует-

чаровна, топла и смирена ,
в очите й долавям отражение на смут

с неувереност на детски пръстенца

застинали върху пиано.

След миг захласната от танца си, аха
и е готова да политне. Да не е сама,

от всичко най-любимо й е,
да се чувства споделена..

 

Има ли нещо по-красиво от споделеността?!

Трогна ме! Благодаря, Уиши! Здравей, Пролет! Усещам пулса ти по белите вени на зимата и те виждам във клоните, оголели преди миг, чувам как шепнеш във сезоните, за да родиш в своя март със белия вик, от който възкръсват до едно сетивата ми и копнежа, и онзи светлик, завещан от не един преди мен "мъченик".

Редактирано 5 декември 201114 г. от Нел (преглед на промените)