Че езикът на Вапцаров е референциален, сиреч - под него се намират означаваните от него предмети - е факт. Ако с това казвате, че има и език, под който не стои нищо или не са застанали твърди обекти, да, няма начин да не се съглася. Примери - бол. На пръв поглед се сещам за цял ред руски футуристи.

Утопията използва други езикови средства и при нея думите имат потенциален референт в бъдещето. При Вапцаров има много утопични картини на бъдещия свят, но в даденото от мен стихотворение те липсват.

Да се върнем на по-важния въпрос.

Как може да се анализира идеологията, без самият анализатор да създава друга идеология?

валкирия1, ще престанете ли да се заяждате и да употребявате квалификации? Не мога да разбера на какво се дължи личната Ви неприязън към мен. На голяма част от въпросите Ви вече съм отговорил, но някой все трябва да чете, не само да пише (а Вие как пишете...). На останалите изобщо не смятам да отговарям.

От мен - толкова. Ако за Вас грубото отношение към хората е хоби, то упражнявайте го другаде. Анализите Ви, пак казвам, са повече от несръчни. Но не ме разбирайте криво - не се питам защо, явно часовете по български език и литераура са ахилесовата пета на образованието Ви. Дано да е само това!

Останете със здраве и далеч от темите, които пускам.

Никой тук не се заяжда с вас и няма грубо отношение. Вярно, valkiria 1 ви " размаза физиономията", но не с квалификации, а като доказа с аргументи, че пишете глупости, при това с грешки.

Е-е-е-й ;

какво завидно търпение имате...мисля; че питаният изобщо хал;хабер си няма за това което го питате.Затова кръжи около постовете Ви;без да каже нищо съществено;обличайки в кухи и нищо незначещи фрази собственото си безсилие. Още Аристотел е открил ;че "човекът е обществено животно" и всичките му действия и емоции по някакъв начин са подчинени на политическия живот.

Няма към днешно време нито социолози;нито икономисти или какъвто и да е тип други обществени анализатори на обществените процеси които да направят безпристрастна оценка на която и да е социална ;политическа или икономическа ситуация.Просто и ясно.Няма нужда от глупави и помпозни словесни еквилибристики за да се обясни нещо толкова елементарно.

Въпросът не е дали може, или не да се направи безпристрастна оценка на социална, политическа или икономическа ситуация.

Трябва да правите разлика между понятията "идеология" и "ситуация".

Редактирано 6 януари 201214 г. от kaloia (преглед на промените)

Факт е, че между "идеология" и "ситуация" има огромна разлика.

Редактирано 6 януари 201214 г. от Visotsky (преглед на промените)

Това казвам. В поста си не отговаряте на поставения въпрос.

Редактирано 6 януари 201214 г. от kaloia (преглед на промените)

Уважаема κaloia, печатни грешки прави всеки от нас - взаимодействието между човека и машината не е съвършено, а причините за това са очевидните.

Аргументи до този момент не видях. Ако Вие сте в състояние да ми посочите такива, ще Ви бъда особено благодарен, но Ви моля първо да прочетете всичко онова, което вече се е изписало, тъй като вече отделих достатъчно време и усилия с цел обяснения коя интерпретация на текста улавя вложени в него съдържания и коя представлява произвол на тъклуващия.

Ще повторя - ако някой има против формата на даден текст, то проблемът не е на автора, тъй като всеки има различна естетика. Подчертавам - естетика. Дори и текстът на опаковка има такава, колкото и да е трудно да се повярва. При положение, че има несъгласия със съдържанието - интересно би ми било да ги обсъдим, а с някои форумци го и правим.

Никой не е задължен да харесва никого още по-малко - нечии писания, но възпитаният човек намира начина да предложи мнението си така, че да не обиди, тъй като всекиму дължим уважение, дори и на непознатите. Мен така са ме учили като малък. Дано да споделяме една и съща етика!

Бих казал и друго - за коментар към Аристотел се обръщайте към почитаемия Мартин Хайдегер, който има един от най-добрите лекционни курсове по интерпретация на философа от Стагира. Още нещо - "общество" и "политика" не са пълни синоними (да не кажа, че хич не са), поради което няма начин онова, което Аристотел определя като ζώον πολιτικόν, да бъде бъде вкарано в понятието "политика", без да се получи остатък, значещ дори повече. В старогръцкото πόλις, където се корени понятието "политика", влиза и полисната територия, например. В него обаче не се включват онези, които нямат граждански права - периеки (в Спарта - метеки), роби... Ето защо Аристотел е много готин, но четенето му без основата на античната култура рискува да го насади там, където той няма място... Или да го употреби в някоя спекулация. Например - че всички действия на човека били подчинени на политическия живот. Напротив, който познава поне малко теория на ежедневния живот, е пределно наясно, че управлението: първо - не е безобектно, сиреч не всички в него са откриваеми по силата на едно и също правило, ето защо то не може да бъде мислено като общ знаменател на обществото (на държавата - да, но там нещата стоят другояче); второ - потоците на ежедневието обикновено са най-мощните струи във всяко общество (ненапразно един Ницше, да речем, пише толкова пламенно за "инстинкта към живот"), но тук отиваме не към обществения компонент на Аристотеловото определение, а към животинския, към стихията на естеството.

Употребявам доводи. Ще се радвам насреща си да срещна говорене от същия ред, а не квалификации.

Утопията използва други езикови средства и при нея думите имат потенциален референт в бъдещето. При Вапцаров има много утопични картини на бъдещия свят, но в даденото от мен стихотворение те липсват.

Да се върнем на по-важния въпрос.

Как може да се анализира идеологията, без самият анализатор да създава друга идеология?

Относно Вапцаров - пак акзвам, утопията може да има референт не само в бъдещето, а изобщо в свят, който не съществува в действителността. Утопия е и светът на Даниел Дефо в "Робинзон Крузо" - той съчетава елементи, които биха могли да се срещнат под една или друга форма, но това тяхно съчетание в романа си е авторова хрумка. Утопията може да бъде такава както времево (да се отнася към бъдеще, към невъзможно настояще или към минало), така и в пространствено отношение (всичко, което не е "тук"). Това мое разбиране за пнятието "утопия", което далеч не е мое, дава да се разбере защо наричам даденото стихотворение тъкмо така.

Не отричам, че ако следвам по-редуцирано определение, текстът ще изпадне от него, но утопията притежава характеристики, които според мен улесняват четенето в случая, даже го обогатяват. Което не значи, че при по-стеснен понятиен обхват то няма да бъде също така четимо по смислово пълноценен начин. Това е чарът на хуманитарните науки - можеш да имаш сто прочита, всеки от които да е легитимен, логически издържан и веригицируем. Последното важи и за текста, който съм линкнал и на който дължим дискусията.

Бедата не е дали правим идеология, а до каква степен тя е причастна към жанровата дефиниция, в която се опитваме да се поместим. В епохата на постмодернизма говоренето за жанрове е доста остаряло, но хич не ми пука, тъй като само такабих могъл да удържа инак стремящия се към разбягване свят на идеите.

Едва ли има писане, което да е радикално отстранено от идеологията - все пак "идеология" означава сума от идеи, подредени в съгласие с някакво правило. Според това общо определение (, което в случая няма да прецеждам през Платон, макар почвата да е благодатна) всеки текст е идеологическо построение. Така мисля и аз.

Това казвам.

В поста си не отговаряте на поставения въпрос.

Леко обърках последователността на отговорите си.

Редактирано 6 януари 201214 г. от Visotsky (преглед на промените)

Относно Вапцаров - пак акзвам, утопията може да има референт не само в бъдещето, а изобщо в свят, който не съществува в действителността. Утопия е и светът на Даниел Дефо в "Робинзон Крузо" - той съчетава елементи, които биха могли да се срещнат под една или друга форма, но това тяхно съчетание в романа си е авторова хрумка. Утопията може да бъде такава както времево (да се отнася към бъдеще, към невъзможно настояще или към минало), така и в пространствено отношение (всичко, което не е "тук"). Това мое разбиране за пнятието "утопия", което далеч не е мое, дава да се разбере защо наричам даденото стихотворение тъкмо така.

Когато човек твърди нещо за даден текст, трябва да го подкрепи с цитати, иначе казаното няма тежест.

Това е чарът на хуманитарните науки - можеш да имаш сто прочита, всеки от които да е легитимен, логически издържан и веригицируем. Последното важи и за текста, който съм линкнал и на който дължим дискусията.

Това е доста невярно твърдение.

Единствената школа, която се доближава до такова твърдение, е деконструкцията.

Бедата не е дали правим идеология, а до каква степен тя е причастна към жанровата дефиниция, в която се опитваме да се поместим. В епохата на постмодернизма говоренето за жанрове е доста остаряло, но хич не ми пука, тъй като само такабих могъл да удържа инак стремящия се към разбягване свят на идеите.

В случая нещата опират до това каква концепция за жанра, а и за идеологията се използва. Но дотук не видях експлицитно позоваване на такава.

Едва ли има писане, което да е радикално отстранено от идеологията - все пак "идеология" означава сума от идеи, подредени в съгласие с някакво правило.

Това е последното нещо, което идеологията би могла да означава.

Това е доста невярно твърдение.

Единствената школа, която се доближава до такова твърдение, е деконструкцията.

Напротив - единствената школа, настояваща на единствеността на истината, е праволинейният позитивизъм. Деконструкцията (какво, прочее, разбираме под "деконструкция", защото това е огромен набор от парадигми, които се различават силно помежду си) прави други фокуси - разглобява понятия, нагласи, стереотипи, идеологии, обяснява каква е аксиоматиката на нещата, явява неявените основания на дадени текстове. Още Дерида, емблема на френските деконструктивисти, обръща внимание на факта, че етимологически текстът е нещо оплетено, което няма начин да не може да се разплете.

Относно Вапцаров:

"Над тебе Пирин

издига гранити" - силно наподобява Химна на България, романтически стих.

"Аз пак те обичам,

Родино на Гоце и Даме,

защото израснах,

защото закрепнах във Теб.

И нося в сърцето си младо

тревожното знаме

и вечния устрем" - регионална романтика, свързана с проекта на българската нация, немски романтизъм.

"Орли", "и хала в полята пищи" - фолклорна образност.

"А бяха години,

когато невинно

люляха ме празни мечти."

"преминах през

гнет и тегло –

вред, където се борят

за хлеб." - социален ангажимент.

"Но ето –

преминах

през дим,

през масло

и машини"

"А нейде живота пулсира,

израства

завод

след завод,

бръмчат пропелери..." - индустриален пейзаж

"Простенах от болка" - вестникарско словослагателско клише.

"ненужно пролятата кръв" - пацифизъм, невъзможен за съчетаване с национализма, екзистенсциализъм от типа на Атанас Далчев (френски)

"песен", "Тежи ми, Родино,

кошмарно жестоко тежи", "димящата кръв", "Вред мрак." - символистична лексика.

"и аз ще те питам –

всичко това

за теб ли бе нужно,

кажи?" - модернизъм от трето поколение, следвайки литературно-историческата схема на българската литература.

"И в мрака – тегло и робия.

Глад.

Остана стотици години назад." - експресионистично стихосложение.

"А моят народ

работи,

умира,

както в дълбоката

бронзова ера." - експресионистична лексика.

Относно идеологията - ἰδέα най-общо означава "виждане, представа" (идва от глагол, означаващ "виждам"), а λόγος фиксира последователността, подредеността. Ненапразно на гръцки писаният текст също е логос, тъй като съдържа ред на изложение. Разбира се, теории за идеологията - колкото щеш, но базисното значение винаги е това на оригинала, който в случая е древногръцки и звучи по начина, който посочих.

Редактирано 6 януари 201214 г. от Visotsky (преглед на промените)

Относно Вапцаров:

"Над тебе Пирин

издига гранити" - силно наподобява Химна на България, романтически стих.

"Аз пак те обичам,

Родино на Гоце и Даме,

защото израснах,

защото закрепнах във Теб.

И нося в сърцето си младо

тревожното знаме

и вечния устрем" - регионална романтика, свързана с проекта на българската нация, немски романтизъм.

"Орли", "и хала в полята пищи" - фолклорна образност.

"А бяха години,

когато невинно

люляха ме празни мечти."

"преминах през

гнет и тегло –

вред, където се борят

за хлеб." - социален ангажимент.

"Но ето –

преминах

през дим,

през масло

и машини"

"А нейде живота пулсира,

израства

завод

след завод,

бръмчат пропелери..." - индустриален пейзаж

"Простенах от болка" - вестникарско словослагателско клише.

"ненужно пролятата кръв" - пацифизъм, невъзможен за съчетаване с национализма, екзистенсциализъм от типа на Атанас Далчев (френски)

"песен", "Тежи ми, Родино,

кошмарно жестоко тежи", "димящата кръв", "Вред мрак." - символистична лексика.

"и аз ще те питам –

всичко това

за теб ли бе нужно,

кажи?" - модернизъм от трето поколение, следвайки литературно-историческата схема на българската литература.

"И в мрака – тегло и робия.

Глад.

Остана стотици години назад." - експресионистично стихосложение.

"А моят народ

работи,

умира,

както в дълбоката

бронзова ера." - експресионистична лексика.

Оцветеното в червено е невярно, а оцветеното в оранжево е проблематично.

Все пак, на какви концепции за жанра и за идеологията ще се опира "прочитът" на социализма, така да го кажем?

Без тези неща, едно изследване увисва във въздуха, защото няма да може да издържи на евентуална критика.

Редактирано 6 януари 201214 г. от gothicrock (преглед на промените)

Относно четенето на на Вапцаров - бих могъл да дам линк към Александър Кьосев или към Георги Господинов, тъй като явно боравим с различни понятийни системи. Вероятно тук ааргументацията от авторитет ще свърши работа. Не мога да си обясня как оцветеното в червено не е вярно. Как "Над тебе Пирин издига гранити" не е романтически стих? Какво е тогава? Реалистичен? А какво е тогава "над Пирина пламеней"? По всеобщо мнение текстът на българския химн е романтически. Стихът "и аз ще те питам – всичко това за теб ли бе нужно, кажи?" е почти директен цитат на Гео Милев - "Прекрасно, но що е отечество", което на свой ред е реплика към популярния лозунг "Отечеството е в опасност". Експресионизъм, противопоставен на национализъм. От друга страна, подобна формула съдържа ясна връзка и към Далчев, с което отива в регистъра на екзистенциализма. Отбелязването на "Простенах от болка" като вестникарско словослагатеслко клише се дължи на факта, че във вестниците, които публикуват поезия в България през 20-те и 30-те години на 20-ти век, това словосъчетание се среща от автор в автор, без да има кавички. Тази повторителност го прави клише, подобно на други формули от този порядък, голяма част от които се четат в поезията на типичния вестникарски поет - Смирненски. "Но ето – преминах през дим, през масло и машини", "А нейде живота пулсира, израства завод след завод, бръмчат пропелери..." - това как звучи, ако не - като индустрален пейзаж? Всичко това са знаците на модерното по онова време индустриално, заводско пространство, свързано със строителния подем и представата за лявото като за строителство на нещо ново. Ненапразно в поезията на Вапцаров има не един такъв пейзаж. Напомням, че самият той казва "Романтиката е сега в моторите", което също е утопия (отново според Александър Кьосев, към чието мнение се присъединявам). По същия начин не съм съгласен и с останалите припознавания, отбелязани като проблемни. Ако достигнем до консенсус по тези, другите са лесна работа.

Редактирано 6 януари 201214 г. от Visotsky (преглед на промените)

По същия начин не съм съгласен и с останалите припознавания, отбелязани като проблемни. Ако достигнем до консенсус по тези, другите са лесна работа.

О, аз си пиша по темата, защото ми е интересна, а критиките ще си ги мислите вие!

Това, което пишете, е някаква импресионистична есеистика, която, както се вижда от пуснатите досега теми, никак не е убедителна.

Ще дам един пример. В тази и в една друга тема споменахте Хейдън Уайт и Пол Рикьор, обаче освен цитирането на имената им, досега не видях някакво приложение на тяхната методология във вашите анализи.

Относно четенето на на Вапцаров - бих могъл да дам линк към Александър Кьосев или към Георги Господинов, тъй като явно боравим с различни понятийни системи. Вероятно тук ааргументацията от авторитет ще свърши работа.

Аргументацията с такива авторитети като горните двама няма да свърши работа, тъй като важните автори, които са писали за идеологията, а и за жанра са съвсем различни; и ще подскажа, че са чужди автори.

Редактирано 6 януари 201214 г. от gothicrock (преглед на промените)

Хейдън Уайт, Рикьор (и не само, далеч не само до тях съм опрял, пишейки) са цитирани в контекст. Посочени само като имена, със сигурност значат прекалено много, за да значат изобщо нещо. Нямам за цел да убеждавам никого. Всеки, който има становище, би трябвало да го е формирал на базата на информираност и осмисленост. Така съм сторил и аз, научил съм се от мнозина, ама наистина много мнозина, преди мен. За мен интересен е дебатът, затова и участвам в него. Неубедителността, подобно на четенето на Вапцаров, се доказва с цитат. Хвърлено ей така, това определение означава точно толкова, колкото Х. Уайт и П. Рикьор, казани само като имена, сиреч много, но нищо. С оглед текста, който коментираме, външните авторитети са налични в него не само със сериозното отпращане към тях, а и с игрово подмятане, пародиране - на тежката артилерия на хуманитаристиката, на българската затвореност, даже на всеобщата постмодерна болест на цитатниченето, което превръща всеки текст в пачуърк от цитати, зад които сякаш мнението на автора на конкретния текст липсва. А и на други неща, но трябва да си прочета разказа още един път, защото не го знам наизуст. Може би звучи парадоксално, но за Вапцаров има писано и в Африка, в Китай, в Испания... И на още много места, но не ми е интересно да рови из паметта си къде и по какъв повод са писали за него. Говорейки за стихотворението "Родина", имам предвид този текст и още няколко на същия автор за сравнение. Позоваванията на други имена са с цел доказване на връзки, отпращане към безспорни носители на дадени термини-етикети, което за мен не е хич интересно, но все пак трябва да уточним значенията на понятията, които употребяваме, за да не стане като с утопията, която за Вас е само бъдещност, а за мен (цитирайки чужди мнения, защото не съм изследовател на утопиите) - далеч не само. Оставайки на терена на поезията на Вапцаров, основополагащите критически текстове са български. Ако не са писани от Кьосев и Господинов, то от други, но български автори. Причините за това не са националистически, а прагматични: езикови компетенции, познаване на литературно-историческия процес, културен контекст, историческа ситуация... и т.н.

Хейдън Уайт, Рикьор (и не само, далеч не само до тях съм опрял, пишейки) са цитирани в контекст. Посочени само като имена, със сигурност значат прекалено много, за да значат изобщо нещо.

Всъщност, аз се опитвам да ви подскажа, че ако ползвате тези автори по предназначение, т.е. прилагате методологията им, можехте доста добре да отвърнете на някои от критиките до момента. Като под "доста добре" имам предвид да е издържано като изследователски текст. Просто давам жокерче!

Обсъждаме определен текст и се придържам към него. Той не е изследователски в тесния смисъл. Неговата логика не предполага опиране на авторитети по начина, по който това се прави в строго научното писане, което съм се опитвал да следвам в други публикации. Даже съм отбелязал, че теории за това що е идеология - колкото си искаме. Сиреч, бих могъл да отговоря чрез мнозина, но опитвам да го направя чрез логиката на разказчето, което обсъждаме. Ако Вие виждате още някой възможен отговор, ще се радвам да го обсъдим. Когато цитирам в собствено научния смисъл на думата, посочвам пълни искови данни. Правя го винаги. Ако някой се съмнява в нещо, би могъл да се увери в коректността на цитата.

Редактирано 6 януари 201214 г. от Visotsky (преглед на промените)

Сиреч, бих могъл да отговоря чрез мнозина, но опитвам да го направя чрез логиката на разказчето, което обсъждаме.

Как трябва да възприемаме този разказ - като фикция или като мемоар (документалистика)?

Ако го четем като фикция, как ще се аргументираме за неговата достоверност?

Ако го четем като мемоар, как ще се аргументираме за неговата правдоподобност?

Нито като едното. Като анализиран по експериментален начин биографичен фрагмент. Или като микроистория. И двете включват ясен социологически елемент, който отпраща към Хейдън Уайт (към Гинсбург, Леви и т.н.), но аз не настоявам на тази връзка, тъй като това не е строго научното цитиране, което прави точно фиксиран смисъл. По въпроса за достоверността на спомена и вън от конкретния текст, който обсъждаме - историческият метод учи, че трябва да засечем информацията с поне още един източник, независим от наличния. Микроисторическия метод обаче следва друга логика, внедрявайки в разказа уникалността на спомена. Ето защо тук успоредяването на версии е безсмислено. Ако трябва да отговоря на въпроса как Сашко е ял сладолед в мавзолея, след като вътре е имало охрана, признавам, че трябва да го попитам. Познавам едно от децата, виждало Алек да влиза със сладолед вътре и да излиза с празни ръце. Човекът днес споделя, че тогава го е било страх да влезе със Сашко. Спомня си ясно обаче, че заедно са влизали със сладоледи в ръце в катедралата "Св. Александър Невски", което би могло да послужи на класическия историцизъм и да докаже правдоподобност на случилото се.

Нито като едното.

Явно с вас не може да се води сериозен диалог!

Освен мемоари и фикции, многообразието от видове писане познава още милион начина за изразяване на мисъл. Споменът ми е споделен от реален човек и това го прави мемоарен, но не е мемоар в точния смисъл. Близостта до микроисторическата парадигма е очевидна. Ако трябва да вложа този разказ в някаква рамка, то това е именно микроисторията. Или биографичния фрагмент. Пак казвам - текстът не е научен в тесния смисъл на думата, тъй като съдържа пародийно отношение към дадени конвенции на научното писане, които вече споменах.

Все пак, на какви концепции за жанра и за идеологията ще се опира "прочитът" на социализма, така да го кажем?

Без тези неща, едно изследване увисва във въздуха, защото няма да може да издържи на евентуална критика.

Едно от стандартните решения е посочването на местата, където дадено жанрово поле пояжда друго. Или най-малкото - опитва да овладее част от териториите му. Тук, разбира се, говорим за всесилието на полето на политическото и подчиняването на всички други на него, следователно простирането на политическата идеология върху сфери вън от политиката. От това следва приказката за липсата на свобода, която на свой ред се тълкува както спонтанно-либерално (по подобие на ранните текстове на българските демократи след 1990г.а, сред които е Едвин Сугарев, например), така и от консервативна гледна точка (през последните 7-8 години от хора като Светослав Малинов, Калин Янакиев, д-р Николай Михайлов и др.).

За мен това звучи не дотам предизвикателно, даже донякъде изтъркано. Странно, но тази тема успя да се сдъвче толкова, че това виждане върху нея стана клише, без да са изчерпани смислите ѝ. Ето защо по-интересна ми е микроисторията - локализациите на идеологията на възможно най-ниско равнище. Любопитно ми е да разбера кой и как е мислил наложената рамка, защото пътищата и степените на адаптация и/или отхвърляне са индивидуална работа. Поради това предложих фрагмента, разказан ми от Александър Христов, и го подложих на някакъв анализ - шеговит на места, експериментален, но задължително форма на провокация, защото мисля, че само с предизвикателство темата може да бъде актуализирана и да привлече внимание.

... а λόγος фиксира последователността, подредеността. Ненапразно на гръцки писаният текст също е логос, тъй като съдържа ред на изложение.

Налага се да вметна, че буквалният превод на думата "логос" от древногръдцки език е "огнено слово". Това словосъчетание, преведено на съвременен език означава "истинно слово (устно и писмено), вдъхновено от боговете" .

Редактирано 7 януари 201214 г. от kaloia (преглед на промените)

Налага се да вметна, че буквалният превод на думата "логос" от древногръдцки език е "огнено слово". Това словосъчетание, преведено на съвременен език означава "истинно слово (устно и писмено), вдъхновено от боговете" .

Ще се съглася със смисъла, но един от детайлите е излишен. Според всичките 6 речника, които ползвам (2 старогръцки и 4 средногръцки), λόγος няма значение на "огнено слово", излишно е прилагателното. Ще Ви кажа как е проникнала тази формална заблуда, която обаче не касае като цяло разбирането за логоса. Една от популярните теми в досократическата философия е тази за "огнения логос" на Хераклит от Ефес. Основният философски дебат в опитите преди Сократ е този за произхода на света - от кой от четирите първоелемента е съзидано битието. Е, Хераклит залага на огъня, а доколкото "логос" е не само слово, но и принцип на подредба, на организация, то нормално е да се говори за "огнен логос" като за "огнен принцип на битийно първоздание".

Говоренето за логоса като за истина обаче е нещото, с което категорично ще се съглася, даже повече. В елинската философия темата за дискурсивната природа на словото и на принципите изобщо е много слабо засегната. Откриваме я ние, но не в рамките на личното философстване, а като дебат между различните философи, но ненапразно специалистите по антична философия (и българските в лицето на Ради Радев, Цочо Бояджиев, Димка Гичева-Гочева...) призовават тя да не се преекспонира.

Сещам се поне за два примера, доказващи факта, че в Елада философската мисъл не различава истината от жизнената модалност. Един вид - само животът в истина е възможен, другият е немислим, не само невъзможен, ето защо никой не го и помисля. Битието като цяло и личният екзистенциал са същностно срастнали с истината, която е техен единствен принцип. Лъжата е инцидент, тя е обяснима с моментно състояние, което не е причастно към онтологическите принципи на света и човека. Та, примерите: Сократ избира да изпие чашата с цикута, но да остане при убежденията си. Има един култов момент у Платон - вечерта преди изпълнението на смъртната присъда водят в килията неговата съпруга, Ксантипа, която почти си раздира дрехите от ридание, убеждавайки философа да се откаже от онова, което твърди. Той изслушва хладно и накрая се обръща към охраната с думите: "Изведете я оттук.". С тази цинична реплика той още веднъж показва немислимостта на развързването на битие и истина. Вторият пример е смъртта на Питагор - подгонен, той избира да падне в ръцете на гонителите си и да бъде убит, но да не стъпи в земления участък, посят с бобово растение, свещено за него. За него също убеждението е равносилно на битие.

Но, отново леко се отклонихме от диалога относно разказчето за сладоледа на Сашко в мавзолея.

Един по-различен аспект на идеологията на социализма, който има малко общо със Сашко на пръв поглед. По времето на социализма всеки опит за задълбочено мислене беше изкореняван без остатък - това беше държавна политика. Собственото интелектуално усилие беше всякога опасно, защото съдържаше ясно видима възможност са кривне от пътя на идеологията и да отложи "светлото бъдеще". И не само - все пак за людете с ватенки мисленето не беше особено силна страна, даже никак. А именно те бяха ценни, те участваха в строителната вакханалия, наречена "ускорена индустриализация", ето защо те задаваха модата на мисленето. Ровейки из архивите на локални партийни сбирки, на не едно място се чете репликата: "Това, другари, е интелигентщина!", в която последното понятие често пъти е произнасяно неправилно, тъй като за синята ватенка езикът е достатъчно маловажен. Все пак съществен беше чукът, който можеше само да разбие ефирността на езика на хората на перото и ума! Тази реплика болезнено отеква в ушите на чувствителните и на тези, които имат отношение към знанието. За интелектуално дебелокожите обаче тя беше уместна. Ненапразно част от клишето беше дамгосването на учените като "чантаджии". Справки - филма "Баш Майстора". Дори в лента, правена след 1968г. и "очовечаването" на комунизма, подобен пропаганден цинизъм продължава да се разпространява с цел да стабилизира допълнително унизителното отношение на доминиращата работническа класа към учените, на които се гледаше: едно - като на опасност, защото се опитваха да мислят (някои от тях даже успяваха); и две - като на паразити, бреме за обществото, защото работната им среда беше библиотеката и аудиторията, а не някой строеж. Някои, позволили си волността да разсъждават на собствен ход, са пращани на екскурзия до Белене (Ловеч, Скравена, Куциян, Богданов дол и т.н.) без гарантирано завръщане. Сред тях има и двама мои роднини. На единият никой от близките повече не му вижда очите. Няма и смъртен акт. Въпреки това онези, които остават отвън, не се пречупват, не се превиват на две пред комунистите. Защото това е въпрос на достойнство. Тъкмо онова, което комунистите успяват да ампутират у мнозина. Те си личат и днес отдалеч. Най-вече - по отношението към ценностите, а те се проявяват най-вече в отношението към другия, в уважението. Резултатите на всичко това виждаме днес - отношение към знанието липсва, а уважение към онзи, който го произвежда - съвсем. Днес идоли на децата ни са чалгаджийки и мутри, а никой не сочи като пример за подражание ректора на Софийския университет - та той с неговите научни приноси да не би да е забогатял?! Да не би да кара джип? Да, той кара хюндай на 16 години - автомобил, който изглежда зле на фона на лъскавите коли на мутри и чалгеси. Всичко това обаче произлиза не от държавата, защото никоя политическа система, без оглед колко е тоталитарна, не може да се свре под завивките, нито може да следи как се възпитават децата в семейната среда. Сашко не е уважавал мавзолея и за това има причина - той ненапразно е син. Буквално и метафорично, както се казва и в текста. Александър Христов обаче не застана зад бутането на сградата, защото у него е създадено отношение към паметниците на миналото. И към словото. И към онези, които се опитват да го създават. Критичен е, но в позитивен дух. Ако не беше така, той чисто и просто щеше да ръкопляска на взривовете на Е. Бакърджиев, заставайки в реда на скотоумците, за които животът започва днес сутринта, в неговото начало са самите те, а такива неща като мислене, правилна употреба на езика, съзнателно усилие да създаване на точни значения, трябва да бъдат забранени, тъй като не се вписват в образа на мутро-чалгата. Той ходи в музеи, чете задълбочени текстове и продължава да мисли. И няма да спре да го прави, защото е идеалист. И ще съдейства на такива като автора на настоящия разказ, защото без него разказ нямаше да има. Той е убеден консерватор и вярва в смисъла на словото. Какъвто впрочем съм и аз.