Материалното е много нещо за качествения живот и, когато го постигнеш, разбираш, че е абсолютно нищо, защото не те прави щастлив.

Редактирано 3 януари 201214 г. от kaloia (преглед на промените)

Само мога да Ви благодаря за прецизния коректорски прочит! Обещавам Ви, че когато забогатея толкова, че да мога да си позволя личен коректор, ще се обърна тъкмо към Вас за целта. Само ще отбележа, че тук съм дал линк към конкретен текст, а не - към целия блог. Все пак никъде не е указано кому принадлежи този блог, нито съм дал да се разбере дали автобиографията е моя или на друг човек, в това число - на измислен герой. Относно текста - споменът е на Алек, а погледът - на автора на статията. Алек е герой, а авторът - автор. Все едно да ме попитате дали случайно Павел, Ирина, Борис, Лила или фон Гайер не на написали "Тютюн" вместо Димов и дали някак си те не се самоизказват в теста. Кой в крайна сметка е автор на текста - онзи, който пише, или героите, за които пише? Мисля, че отговорът е самоочевиден. А относно Павлик Морозов - той беше част от пропагандното клише, според което идеологията е по-ценна даже от родителите, които по определение са най-голямото, което едно дете има. Павлик Морозов предава баща си и това действие бива използвано като модел социалистическото общество, за което поетът Вапцаров ненапразно възкликна: "Какво тук значи някаква си личност?!", фиксирайки именно нищожността на човека пред грамадността на системата в буквален и метафоричен план. В това именно качество използвам примера с малкия Павлик. А по въпросите за правописа - има голяма разлика между печатна грешка и лош правопис. За първото е посочен за пример мой текст и с това няма как да не се съглася, но за второто перфектна илюстрация са Вашите собствени постове. Не го приемайте лично, просто залегнете над учебниците. А аз обещавам да бъда по-внимателен и да отделям време за втори прочит, след като завърша даден текст.

А относно Павлик Морозов - той беше част от пропагандното клише, според което идеологията е по-ценна даже от родителите, които по определение са най-голямото, което едно дете има.

Един методологически въпрос.

Може ли мисленето и възприемането да съществува извън идеологията?

Един методологически въпрос.

Може ли мисленето и възприемането да съществува извън идеологията?

Този въпрос бих задал така: възможен ли е текст без идеология? Отговорът, който съвсем не е мой, но с който съм съгласен без остатък - не, не е.

Този въпрос бих задал така: възможен ли е текст без идеология? Отговорът, който съвсем не е мой, но с който съм съгласен без остатък - не, не е.

Мда, така е, макар че според някои може.

Втори методологически въпрос.

Тогава какъв е проблемът, че даден текст съдържа в себе си идеология?

И едно допълнение.

Според някои реалният социализъм се е осъществил най-вече в социалистическия реализъм!

Редактирано 4 януари 201214 г. от gothicrock (преглед на промените)

Идеологията (на гръцки: ιδεολογία, ιδεα — образ, идея; и λογος — разум, учение) е добре организирана система от възгледи и идеи, характерна за определена социална група, класа или политическа партия и изразяваща нейните интереси. Идеологията обединява символично натоварени възгледи и ценности, които дават обяснение и оценка за света и обществото и които целят да мотивират определен тип обществени действия и да ги направляват. Идеологията не е наука, макар да използва научни знания. Основната цел на повечето идеологии е да промени обществото или да създаде и се придържа към определени идеали чрез нормативен мисловен процес. Идеологията е система от абстрактни идеи, приложени към реално общество и обществени дейности и поради тази причина основано използвана в политиката. Всяка политика или икономика предполага някаква идеология зад тях, явно или неявно.

Въпросът за идеологията е готин и предизвикателен. Ще се опитам да отговоря така: има идеологии, представляващи подредба на идеи, имплицитни за жанра на текста. Научното писане предполага аргументативни техники, които не са характерни за художествената литература, да речем. Съществуват идеологии, които са външни спрямо дадената жанрова конвенция. Тук е политическата идеология, насадена в научен текст като единствена истина - тя просто не е част от научното писане. Макар да има литературоведи, които смятат жанровете за отживелица, аз си мисля, че подобни ситуации биха могли да бъдат удържани само чрез теория на жанровете, колкото и условна да е тя в случая.

Идеологията (на гръцки: ιδεολογία, ιδεα — образ, идея; и λογος — разум, учение) е добре организирана система от възгледи и идеи, характерна за определена социална група, класа или политическа партия и изразяваща нейните интереси. [...]

Ето цялата статия от Wikipedia.

Но тази статия представя проблема доста орязанo.

Въпросът за идеологията е готин и предизвикателен.

Това си е съвсем уместен въпрос.

Ще се опитам да отговоря така: има идеологии, представляващи подредба на идеи, имплицитни за жанра на текста. Научното писане предполага аргументативни техники, които не са характерни за художествената литература, да речем. Съществуват идеологии, които са външни спрямо дадената жанрова конвенция. Тук е политическата идеология, насадена в научен текст като единствена истина - тя просто не е част от научното писане.

Тук има две опозиции:

- наука и литература;

- наука и идеология.

Според някои това са мними опозиции.

Трети методологически въпрос.

Как да различим науката от идеологията?

Това е много коварен въпрос!

Редактирано 5 януари 201214 г. от gothicrock (преглед на промените)

Почитаема валкирия1, пише Ви Пръстенът на Нибелунга. Защо в този пост се именувам така - навярно се досещате. Колкото и странно да изглежда, руският дворянски произход бих могъл дори да го докажа, тъй като съм руснак по бащина линия. На руски балове няма начин да ме видите, защото предполагам, че вие ходите на мероприятия, свързани с друг етнос, където пък мен ме няма по обясними причини Ей, дискусията става все по-забавна! Още веднъж ще отбележа - печатната грешка е обяснима и поправима за един миг, за разлика от лошия български, който трудно би могъл да се развие до друго, освен до по-малко лош, но все пак оставяйки лош. Докажете ми, че не съм прав. Говорейки за романите на Димитър Димов, нека да не забравяме, че те не са мемоари. Дори и личните спомени минават за художествена литература. Справки - учебната програма по литература и "Записки по българските въстания". Държа да бъде ясно, че схващането Ви за разказчето е изумително плоско. Ако обърнете достатъчно внимание, ще разберете, че авторът е твърде далеч от оплюването на миналото - един историк не би могъл да си го позволи дори и само заради добри вкус, а един руски дворянин-историк - още по-малко. През този фрагмент, споделен от Сашко/Алек, се виждат значима част от дискусиите на само за историята на социализма, но и относно историята изобщо. Никой никъде не е заявявал, че малкият Сашко е ощетен от социализма. Напротив, обръща се внимание на пълноценното му детство, изпълнено с игри и забавления. Дадени компетентности подлежат на доказване или отхвърляне. Ако твърдите нещо - дайте да разберем дали се просто се заяждате или имате основание. Аз твърдя, че българският Ви е като на току-що слязъл от самолета арабски студент (ако еврейски Ви харесва повече, нека бъде така). Това е видно за всички форумци. Авторът е роден по времето на соц-а и познава достатъчно добре тази епоха. А първообразите ѝ в СССР - не по-зле. Защо - виж по-горе твърдението за руския произход. Днес социализмът и неговите правила продължават да съществуват. Идете в Беларус и ще се уверите, че нищо не се е променило, особено по отношение на мисленето на хората. Идете в руската провинция и ще разберете на какво се дължи спонтанния копнеж на руснаците, а и на българите, към червена диктатура. Това обаче е друга тема за разговор. Пак повтарям - не разбирам основанията Ви за хапливо отношение. Не схващам защо изобщо се намирате в този форум. Виждам, че и други форумци страдат от това, че пръстите Ви нямат работа. Продължавам най-учтиво да Ви моля просто да пропускате моите теми. Бих могъл да Ви нагрубя достатъчно елегантно, за да не наруша правилата на форумното поведение, но възпитанието ми не го позволява, все пак сте дама. По този повод - държте се наистина като дама, а не - като кокошка. Не се възпирайте да говорите с пълна уста, но опитайте поне за миг да не го правите с празна глава.

Редактирано 5 януари 201214 г. от Visotsky (преглед на промените)

А какво стана с въпроса на форумния дявол за идеологията?

Една от гледните точки към падането на тоталитарния режим у нас гласи това: всъщност първото намерение на групата, довела до оставката на Тодор Живков, беше да се направи вътрешен преврат, с който да се смени само носителят на властта вътре в БКП, но не и системата. Това мнение има своите основания - реалните промени у нас станаха не непосредствено след 10.11.1989г., а малко по-късно, когато стана ясно, че БКП далеч не е така монолитна, както изглеждаше до тогава. Сред доводите на тези, които застават зад тази теза, фигурура и фактът, че дори през 1990г. голяма част от бъдещите "сини" лидери, свързани с някои от знаците на политическата промяна, все още не бяха това, което по-късно станаха. Един Иван Костов, да речем, през 1990г. все още беше член на БКП. На публични мероприятия като Кръглата маса (януари - май 1990г.), на която беше обсъждана икономическата реформа, той седеше от страната на БКП. Тогава все още не се говореше за политическа промяна, а само за икономически трансформации, които изглеждаха като опит за подражание на югославския модел - водещата роля на партията и политическият модел трябваше да се запазят, но икономическата парадигма следваше да се промени. Тази промяна също се привиждаше по начин, характерен за късните години на БКП - тя трябваше да е плавна, частната собственост не трябваше да се реституира, а просто да се разшири възможността за частна инициатива, дадена в средата на 80-те. Мога да пиша още много относно мотивите ми да смятам 1989г. за вододел в днешното популярно осмисляне на социализма, под чиято повърхност виждаме друго - режимът не беше свален, детрониран беше само Тодор Живков. Тоталитаризмът, оставен без своя водач, бързо издъхна в ръцете на тези, които го осъществяваха. Факт е, че у нас нямаше насилствен край на комунизма. Това дължим най-вече на Жельо Желев, между другото - присъствал съм на формални и неформални заседания на формиращия се тогава СДС, на които той ясно заявяваше, че трябва еволюционен преход, а не кръвопролитие. Сашко е автор само на спомена за сладоледа в мавзолея. Анализите за на автора на текста. Затова казах, че Сашко е герой, а не разказвач. Документален, съществуващ и наличен с истинското си име в текста, но все пак литературен герой, защото от никой разказ не може да се очаква да не бъде фикция, дори и от текстове като тези на Варлаам Шаламов, които сякаш не покриват действителността, а направо я явяват пред читателите.

Понеже Visotsky някак подминава въпроса за идеологията, все пак да кажа причината за това, която е доста важна, тъй като тя някак поставя цялата тема под въпрос, но от гледна точка на начина на представяне на проблема от самия автор.

Да припомня въпроса.

Как да различим науката от идеологията?

Това е много коварен въпрос!

Неслучайно съм написал, че това е много коварен въпрос. А Visotsky всъщност вече е отговорил на него, което поставя проблема в изходна позиция. Ето и отговора, който вече е даден на един по-предишен мой въпрос:

Един методологически въпрос.

Може ли мисленето и възприемането да съществува извън идеологията?

Този въпрос бих задал така: възможен ли е текст без идеология? Отговорът, който съвсем не е мой, но с който съм съгласен без остатък - не, не е.

Та какво правим оттук нататък при това положение?

Редактирано 5 януари 201214 г. от gothicrock (преглед на промените)

gothicrock, извини ме! Пропускът ми се дължи на факта, че още мисля по въпроса, защото достигнах до отговор, който не ме удовлетворява съвсем и смятам, че съм поел по грешен път. Въпреки това ще го споделя, защото без съмнение някой има повече акъл от мен и би могъл да ми услужи. Та, на въпроса: ненапразно споделих, че писане без идеология няма. Тук мога да цитирам отново Хейдън Уайт, а и не само него, но ще минем без външни авторитети. На всички ни обаче е ясно, че с дадени идеологии бихме могли да се примирим, но има такива, които в дадени текстове звучат повече от неуместно. Работата е там, че същите те на друго място пасват добре. Кой, прочее, е критерият, който ни кара да оценяваме нещата в дадения случай? Как преценяваме коя идеология къде може да се приложи и къде ивърши поразии? Струва ми се, че тук трябва да се върнем на въпроса за жанровите граници. Те, разбира се, не са абсолютни, жанровите определения не са предзададени, нито естествени, а плод на сгвореност - групова, в рамките на дадено направление, езикова, метаезикова... всякаква. Явно е, че трябва да прибегнем отново до етикетите и чрез тях да придадем форма на нещата, която за нас е кохерентна. Струва ми се, че с този ход обаче отново опираме до субективния гарант, което за мен обаче не е проблем по много причини, една от които е, че - тук вече няма да минем без поне името на Витгенщайн - логиката на верификацията, без да е универсална, до известна степен ни избавя от чистата спекулация... На този етап - толкова.

gothicrock, извини ме! Пропускът ми се дължи на факта, че още мисля по въпроса, защото достигнах до отговор, който не ме удовлетворява съвсем и смятам, че съм поел по грешен път. Въпреки това ще го споделя, защото без съмнение някой има повече акъл от мен и би могъл да ми услужи.

Това е методологически проблем, тъй като нещата са дефинирани по начин, който носи след себе си противоречия. Може би трябва да се върнем на въпроса какво е идеологията.

Нека да поразсъждаваме върху следното нещо.

Ето едно стихотворение на Никола Вапцаров. Къде е социализмът тук? Защото на мен лично някак ми се губи.

Родина

Над тебе Пирин

издига гранити,

обвити във сиви мъгли.

Орли над бедни села

размахват крила

и хала в полята пищи.

А бяха години,

когато невинно

люляха ме празни мечти.

Живота бе ведър

и лесен,

живота бе щедър

и песен бе ти.

Но ето –

преминах

през дим,

през масло

и машини,

преминах през

гнет и тегло –

вред, където се борят

за хлеб.

И нещо се счупи

във мене.

Простенах от болка,

но бях без изход.

Погледнах надире

и плюх озлобено

и в теб,

и в самия живот.

Сега си ми близка,

по-близка от майка дори,

но днеска ме плиска

ненужно пролятата кръв,

насън ме души

площадния кървав двубой

на твои герои,

платени със чужди пари...

Тежи ми, Родино,

кошмарно жестоко тежи

димящата кръв

и аз ще те питам –

всичко това

за теб ли бе нужно,

кажи?

Вред мрак.

И в мрака – тегло и робия.

Глад.

Остана стотици години назад.

А нейде живота пулсира,

израства

завод

след завод,

бръмчат пропелери...

А моят народ

работи,

умира,

както в дълбоката

бронзова ера.

Аз пак те обичам,

Родино на Гоце и Даме,

защото израснах,

защото закрепнах във Теб.

И нося в сърцето си младо

тревожното знаме

и вечния устрем

на всички без покрив и хлеб.

валкирия1, ще престанете ли да се заяждате и да употребявате квалификации? Не мога да разбера на какво се дължи личната Ви неприязън към мен. На голяма част от въпросите Ви вече съм отговорил, но някой все трябва да чете, не само да пише (а Вие как пишете...). На останалите изобщо не смятам да отговарям. От мен - толкова. Ако за Вас грубото отношение към хората е хоби, то упражнявайте го другаде. Анализите Ви, пак казвам, са повече от несръчни. Но не ме разбирайте криво - не се питам защо, явно часовете по български език и литераура са ахилесовата пета на образованието Ви. Дано да е само това! Останете със здраве и далеч от темите, които пускам.

Редактирано 5 януари 201214 г. от Visotsky (преглед на промените)

Visotsky, наистина е важно за един изследовател да се аргументира, че използва достатъчно надежден подход за анализирането на събития, на които той не е бил съвременник. Това всъщност е въпросът за метода, който историкът използва при интерпретирането на историческите факти.

gohticrock, стихотворението на Вапцаров по типичен за него начин създава една утопия, изградена около кодовете на националното, обогатени с тези на социалното. Това безспорно е поезия - лява, но все пак поезия. В тази поетическа утопия има много за анализиране, но на мен ми е интересно функционирането на идеологическите кодове. Подобно на други текстове на Вапцаров, тук също имаме удивителна смес от национално (романтическо) и социално (реалистично). Такъв е той и в биографията си - християнин-протестант, принадлежащ на един от важнтите македонски протестантски родове (вярващ, сиреч романтик, насочен към Отвъдното и към общението с Бога) и едновременно с това убеден комунисти, вперил поглед в материалния свят (реалист до болка). Любопитно е преливането на романтическата носталгия в болката от сблъсъка със света на неправдата и трнасформирането на всичко това в решителност, но не като етапи на мислене и чувстване, както е при Ботев, да речем (робство - непоносимост - бунт - саможертва - памет), а в пълен синхрон. Всичко някак си върви заедно. Ето защо Вапцаров не е типичен соц-реалист. През неговата поезия се чете много повече от нагло навирана в очите на читателя идеология, а много повече. Самият той е стилово любопитен, един вид и там има какво да се сподели вън от соц-клишето... Ако останем на литературен терен, интересни са стихосбирките, издавани по повод дадени годишнини, свързани с комунистическото движение у нас. Има и такива, събрали стихотворения на соц-поети, възхваляващи ролята на партията и вожда. За мен като историк те са по-интересни. Там, където има най-вече изкуство и конвенции на изкуството, трябва да се изявят литераторите. А относно легитимирането на подхода си - бих го направил в диалог с Вас, gothicrock, а и с друг, настроен конструктивно. Мога да кажа, че това е една от големите беди на българина - ако един вземе да направи нещо, намират се сто, които да го разтурят веднага, без да дадат алретнативно предложение. Да, няма съвършени неща, защото самите ние не сме перфектни, но отговорността след фиксирането на проблемите се състои в насочването към тяхното решение. Аман от нихилизъм от типа "не знам как е, ама не е така"! На не едно място споделих, че в цитираните текстове има фикция. Никой не чете гражданскат война в Испания през "Осъдени души", нали? Романът съдържа реалии, но това е неизбежно, ако не говорим за фантастика, макар че и във фантастичните жанрове не всичко е измислено. Текстът за Сашко е нестандартен опит, който трудно се преглъща. И още нещо - казвайки, че съм присъствал на едно или друго място, едва ли има смисъл да лъжа. Никой няма да спечели от това, че е очевидец на нещо. От десетима очевидци на погрома на Парламента в началото на 1997г. имах 6 коренно различни версии и 4, които се доближаваха повече или по-малко до една от първите 6. Това е мой личен опит - и като историк, и като непрофесионален наблюдател. Къде е, прочее, автентичното събитие зад тези различни разкази? Ненапразно разказвам единичен миг, фрагмент, ситуация, предавайки възможността даже тук разказите да бъдат повече от един и до един - логични и легитимни.

Редактирано 5 януари 201214 г. от Visotsky (преглед на промените)

gohticrock, стихотворението на Вапцаров по типичен за него начин създава една утопия, изградена около кодовете на националното, обогатени с тези на социалното.

Аз умишлено съм дал стихотворение на Вапцаров, в което не се говори за бъдещето и, съответно, няма утопия. Точно при това стихотворение четенето на Вапцаров през утопията увисва.

А относно стиха на Вапцаров - разбирам понятието "утопия" не само в значението, свързващо го с бъдещето, а в по-широк смисъл. Утопия идва от гръцки и буквално означава "място, което не съществува" (едва ли има смисъл да го изписвам в оригинал), та това имам предвид и тук.

А относно стиха на Вапцаров - разбирам понятието "утопия" не само в значението, свързващо го с бъдещето, а в по-широк смисъл. Утопия идва от гръцки и буквално означава "място, което не съществува" (едва ли има смисъл да го изписвам в оригинал), та това имам предвид и тук.

И кое в стихотворението е "място, което не съществува"?

Мястото изглежда утопично, тъй като съчетава елементи, които са несъчетаеми - регистрите на национално-романтическото и социално-реалистичното; лексика, характерна за апологетични и приповдигнати жанрове, думички, изпращащи към символиситчно непостижими копнения, детайли от индустриалния пейзаж, чуждици, отпращащи към експресионистичния тренд на Гео Милев, словосъчетания с фолклорни първообрази; стихосложение, което не е присъщо нито на социално ангажираната поезия, нито на национално обагрената. Заради всичко това, а и заради други неща, пространството на стиха на Вапцаров е утопично, то е пачуърк, съществуващ само в неговото съзнание и споделено с читателите му.

Редактирано 5 януари 201214 г. от Visotsky (преглед на промените)

Мястото изглежда утопично, тъй като съчетава елементи, които са несъчетаеми - регистрите на национално-романтическото и социално-реалистичното; лексика, характерна за апологетични и приповдигнати жанрове, думички, изпращащи към символиситчно непостижими копнения, детайли от индустриалния пейзаж, чуждици, отпращащи към експресионистичния тренд на Гео Милев, словосъчетания с фолклорни първообрази; стихосложение, което не е присъщо нито на социално ангажираната поезия, нито на национално обагрената. Заради всичко това, а и заради други неща, пространството на стиха на Вапцаров е утопично, то е пачуърк, съществуващ само в неговото съзнание и споделено с читателите му.

Може ли един цитат от даденото по-горе стихотворение, който да е утопичен?

Стихотворението като цяло изгражда утопичен свят, съчетавайки всичко това, което споменах. Детайлите поотделно хич не звучат утопично, те не са невъзможни за срещане, но комбинацията им прави пространството, затворено в стиха, утопично.

Стихотворението като цяло изгражда утопичен свят, съчетавайки всичко това, което споменах. Детайлите поотделно хич не звучат утопично, те не са невъзможни за срещане, но комбинацията им прави пространството, затворено в стиха, утопично.

Напротив!

Стихотворението има изключително референциален език, т.е. то описва доста правдоподобно света, чийто съвременник е бил Вапцаров.

Проблемът не е в стихотворението, а в употребата на "идеология" и "утопия" при интерпретирането му.

Напротив!

Стихотворението има изключително референциален език, т.е. то описва доста правдоподобно света, чийто съвременник е бил Вапцаров.

Проблемът не е в стихотворението, а в употребата на "идеология" и "утопия" при интерпретирането му.

Че езикът на Вапцаров е референциален, сиреч - под него се намират означаваните от него предмети - е факт. Ако с това казвате, че има и език, под който не стои нищо или не са застанали твърди обекти, да, няма начин да не се съглася. Примери - бол. На пръв поглед се сещам за цял ред руски футуристи.

Проблемът е там, че този свят е само негов, т.е. той е толкова субективен, колкото светът в "Робинзон Крузо". Разликата е тази, че единият изгражда несъществуващото място някъде далеч, а другият - тук, използвайки елементи, които не се намират един до друг, омесвайки ги така, както ги вижда само той. Ненапразно Вапцаров е част от литературния канон - той е уникален именно с това, че изгражда утопични картини от реални обекти, съчетавайки ги несъчетаемо. Така изглежда не само това стихотворение на Вапцаров, между другото. С такъв ключ може да бъде разбрано и "Кино", например. Тълкуването не е мое, а на Георги Господинов от времената, когато службицата му в Института за литература към БАН не беше декоративна, а водеше до производство на някой и друг критически текст.