Тук може да публикувате стихове,които са ви направили впечатление докато сте били в училище

Редактирано 13 октомври 200718 г. от Trichocephalus (преглед на промените)

Aз помня някои от споменчетата, които едно време си пишехме в основното и гимназията. Сега ми изплува следното, което и досега много ми харесва. То е по-скоро стихотворение.

Приказка

Дамян Дамянов

Заспиваш ли? Аз май че те събудих?

Прости ми, че дойдох при теб сега!

Сърцето ми се стяга до полуда

в прегръдките на своята тъга.

Самичък съм....а тъй ми се говори-

устата ми залепна да мълча.

Не ме пъди ше си отида скоро...

Аз дойдох тук на бурята с плача.

Ще седна до главата ти, ей тук,

ще ти разкажа приказка една,

в която е положил зла поука

един мъдрец от древни времена.

"Един разбойник цял живот се скитал

и нивга се не връщал у дома

и вместо сърце, под ризата си скрита,

той носел зла и кървава кама.

Причаквал той замръкнали кервани

и само денем криел своя нож

и ножът му от кръв ръжда не хващал,

човекът бил от дявола по-лош.

Ала и той един път от умора

под сянката на кръстопът заспал.

Подритвали го бързащите хора

и никой до главата му не спрял.

И само малко дрипаво момиче

лицето му покрило със листо.

Заплакал той...Разбойникът...

За първи път обичан.

Заплакал той. Защо?

Какво стопило туй сърце коравао?-

не стопляно в живота никой път-

една ръка по-топла от огнище

на главореза дала онова,

което той не бил откупил с нищо-

ни с обир скъп, ни с рязана глава."

Но ти заспа...А тъй ми е студено...

Туй приказно момиче, де е то?

то стоплило разбойника, а мене

ти, никога не стопли тъй...Защо?

Редактирано 3 юни 200719 г. от Fingli
Заглавие и автор (преглед на промените)

Хм, къде ме връщате само.

Спомням си нещо, което звучеше горе-долу така:

"Хубава си дялов да те вземе и нека този дявол бъда аз, готов съм срещу Бога да застана, ако той застане между нас"

Любовта е копейка, дрънне, звънне и офейка

Един човек, който винаги знаеше какво и кога да каже, ме свали окончателно с това:

"Спи сърцето в каменна обвивка, буря тътне, стапя ме тъга. Донеси ми твоята усмивка, за да свърши бурята с дъга..."

Другар бъди ми искрен и сърдечен,

ръка подай ми в трудност и беда.

Дружбата и баз любов е вечна,

ала без дружба гасне любовта.

Едно сърце аз имам,

едно сърце аз притежавам,

едно сърце в мене бие

и него аз ти подарявам!

Редактирано 20 май 200620 г. от jesmin (преглед на промените)

Ти каза "Обичам те", погледнах в очите ти-

нима бе възможно това ?

В мен да се влюби красиво момиче,

да шепне такива слова...

Очите ти казваха - "Вярвай, така е".

Повярвах разбира се, аз.

Там огънче мъничко, гледах играе,

нарастващо час подир час.

Настъпи момента, в който обаче

не можех да виждам очите.

Но ти продължи - "Обичам те" казваше,

по-леко минаваха дните...

... До днес - ти ми каза "Аз изтрезнях,

искам и ти да опиташ."

Добре, ще опитам, но все пак държа

да мога да видя очите.

Да видя дали и те ще ми кажат,

че огънче веч не гори,

и всичко, което след мен е останало,

е въгленче там, някакво си...

----------

Мълчаливо

Светла Стайкова

Бавно спуска се мокра мъгла

зад очите със цвят черноземен.

Пътят дълъг - вървя и мълча -

само стъпките тихичко стенат.

Спъват хода ми златни листа.

Спирам. Падам за миг на колене.

Силна болка - боли, но мълча -

всички болки в една са се слели.

Изгрев, залез... Какво от това?

Утре пак ще е както и вчера.

Но вървя. Пътят - дълъг. Мълча.

Искам себе си пак да намеря.

----------

Две устни вино

Николай Спасов

Познах те - по сълзата хладна

и светулката в ръцете.

От циганка го знам отдавна,

че сърцето ти ще свети.

Каква жена! Любовна песен,

кръчма моя, лудост страшна!

Налей от погледа небесен,

аз съм само празна чаша.

Налей от теб. Звезди постилай

и от тях ме жив изграждай

с две устни вино. Нямай милост!

Цял боля от зов и жажда.

Жажда по-безбожна

не познавам досега,

но и най-се помни

махмурлукът от жена!

----------

Признание

Николай Спасов

Добър вечер! Как си, лястовице бяла,

в този още недописан ден?

Ти стоиш - изтръпнала и онемяла,

не очакваше да видиш мен.

Господи! Та ти си още същата,

както и в онези ненаситни дни,

в онзи танц с душата ти, насъщната,

който всички цветове взриви!

Няма ли да ме поканиш? Чакам вести.

Още ли си с твоето момче?

Аз се влюбвах - може би безсрамно често,

но така ми беше по-добре.

Тичах след принцеси минзухарени

и разбрах от срещите безброй,

че жените други са създадени

само за да ме направят твой!

----------

Като прогнила стара язва

болите ме

когато любовта си тръгва -

кънтят на кухо

празните пространства

Там глухо пее само вятър

В очите ви

светът е някак грозен

небръснат

посивял

и малко смачкан

Като хиени

с болка ли се храните?

Не ми се иска даже да го казвам!

Разпъвате ме

върху непосилните си кръстове

и всяка прави белези

в душата ми

Как да заспя във зле ранена вечер?

Пак ще събудя своите приятели

и дълго-дълго

ще играем с думите

Пропеят ли петли

пречупвам хоризонта

и се опитвам да забравя

Как изглеждате?

Но тъмните ви сенки ме догонват

и дебнат всяка моя стъпка

Тъй леко да отсъдите -

виновен.

Кажете,

мъртъв ли ме искате

за да изкупя някак

любовта си?

Дали смъртта ще ви засити,

ще изкълвете ли очите ми?

Прощавам ви,

защото ви обичах.

И затова сега ще ви забравя.

източник: http://www.hulite.net/

----------

Понякога отново ще се срещаме

по улиците в нашия стар град.

И може би тогава ще усещаме

Внезапно как сърца ни ще замрат.

Ще виждаме очите си помътени

От болката на тежката съдба.

Ще разменим с усмивки мъката

И може би ще кимнем със глава.

Синът ми ще ме дръпне за ръката

И ще попита може би така:

Коя е тази лелка непозната,

Изглежда че красива е била?

А аз ще се усмихна от неволя

Ще бъдеш спомен и мечта

За мен пак хубава със дъх на пролет

И може би щастлива в любовта ...

До тебе ще върви съпругът

От срещата намръщен може би.

А аз, и аз ще бъда с друга

И с друг живот и с други дни.

Ще те погледам и ще те отмина -

Ще бъдеш чуждата жена.

Обичана преди години.

Мечта, но минала мечта ...

----------

Едва когато те изгубих

разбрах какво си бил

за мене.

Изтече животът погубен,

а болката

кой да отнеме?

Все търся

чуждата радост

да зърна,

все сравнявам

с нас двамата.

Ала до мен

не мога

да те върна,

и не зараства

раната.

Изгубих те

преди да те позная.

Намерих те,

когато те изгубих.

Редактирано 3 юни 200719 г. от Fingli
Заглавие и автор (преглед на промените)

Ах, любов, любов - сварен картоф.

Разрежиго на две а той суров.

Целувката на гаджето те праща на луната,

а шамара на баща ти те връща на земята.

Тежи ми нещо на сърцето.

Едно едничко разбери.

Безумно някого обичам.

Ето тези букви прочети!

Любовта на Ромео и Жулиета беше скрита ей там в оная солета.

В залеза на всяка вечер, настъпва мрак и

тишина.

В залеза на всяка обич, настъпва болка и

тъга.

Когато нещо си отива и ти нямаш сили

да го спреш,

когато виждаш, че една любов умира,

но ти не можеш с нея да умреш.

Тогава ти разбираш, че си обичала,

но обич вече няма, че си била щастлива,

но не си разбрала!!!

Ти ще дойдеш, но ще бъде късно, аз ще съм

в гроба студен, целувай букви, вместо

устни, целувай гроба, вместо мен!!!

В живота целунах те случайно, влюбих се

в теб безкрайно с очи като бадеми сладки,

с коси като листенца гладки, и с устни

като кадифе, в моето сърце.

ОБИЧАМ ТЕ-А как да ти го кажа?В мен се бори обич,чест и срам.

ОБИЧАМ ТЕ-А как да ти го кажа?Самата аз незнам.

ОБИЧАМ ТЕ-Две думи колко значат?В плем държат едно сърце.

ОБИЧАМ ТЕ-Две думи за една любов голяма,две думи за едно МОМЧЕ!

E,това е от мен!Скоро пак!

Красиво мъничко момиче,

защо очите ти са в скръб,

нима ти някого обичаш

а той ти е обърнал гръб?

Сълзи по бузите се стичат

и мокрят бледото лице..

НЕ!НА ТЕБ НЕ ТИ ПРИЛИЧА ДА ПЛАЧЕШ ЗА ЕДНО МОМЧЕ!

****

Забрави го!Той не заслужава

С един човек света не свършва

Много губиш но и много ти остава

само разказа ще бъде недовършен..

В разказа героите са двама а в живота ти сама остана!

Не за парви пат дочаквам будна утрото

с надеждата че ще те видя,

не за парви пат разбирам че не си до мен,

не за парви пат усещам болката в сарцето ми

и вече взех да се замислям

дали изобщо ще се варнеш някои ден.

ЛИПСВАШ МИ

Животат ми без теб е празен,

надеждата угасва,

разпалва се искрата на смъртта,

душата бавно си утива

и светлината скрива се зад мрака на нощта.

Но погледа не спира втренчено да гледа твоита снимка,

дори сарцето вече спира ала погледа ми още не умира.

Дали ще се заварнеш преди да доиде края?

Дали ще ме прегарнеш преди да ида в рая?

-------------------------------------------------------------

Какво да чувствам щом не си до мен,

в какво да вярвам щом несъм вав твоя плен,

какво да правя щом не те целувам,

защо да мисля как да съществувам,

защо да ставам сутрин от леглото

и заради кои да сменям облеклото,

къде да ходя щом не си със мене,

защо да виждам щом не виждам тебе,

защо на сила пак да се усмихвам

и да мисля и да си повтарям "свиквам",

къде изчезна вярата в живота,

къде отидоха любовните искри,

защо със теб си тръгна всичко,

защо без теб съм жива ми кажи?

Кажете един коментар по тези споменчета харесват ли ви?

Редактирано 15 септември 200620 г. от CaMuTo (преглед на промените)

Не за парви пат дочаквам будна утрото

с надеждата че ще те видя,

не за парви пат разбирам че не си до мен,

не за парви пат усещам болката в сарцето ми

и вече взех да се замислям

дали изобщо ще се варнеш някои ден.

ЛИПСВАШ МИ

Животат ми без теб е празен,

надеждата угасва,

разпалва се искрата на смъртта,

душата бавно си утива

и светлината скрива се зад мрака на нощта.

Но погледа не спира втренчено да гледа твоита снимка,

дори сарцето вече спира ала погледа ми още не умира.

Дали ще се заварнеш преди да доиде края?

Дали ще ме прегарнеш преди да ида в рая?

-------------------------------------------------------------

Какво да чувствам щом не си до мен,

в какво да вярвам щом несъм вав твоя плен,

какво да правя щом не те целувам,

защо да мисля как да съществувам,

защо да ставам сутрин от леглото

и заради кои да сменям облеклото,

къде да ходя щом не си със мене,

защо да виждам щом не виждам тебе,

защо на сила пак да се усмихвам

и да мисля и да си повтарям "свиквам",

къде изчезна вярата в живота,

къде отидоха любовните искри,

защо със теб си тръгна всичко,

защо без теб съм жива ми кажи?

Кажете един коментар по тези споменчета харесват ли ви?

Много са хубави и двата! Напомнят ми за мен... и момчето, което обичам! Страхотни са, ти ли ги измисли?

Обичам всичко свято-значи обичам и теб...

Помня нашето лято-то ми напомня за теб...

Твоята снимка целувам и тихо заспивам в здрача ,

усещам,по-точно сънувам,и без да искам аз плача...

Ръцете ти ме повдигат,качват ме на крилете на любовта ,

клепачите уморено се вдигат с надежда да не свърши съня...

Редактирано 23 май 200719 г. от intrigante (преглед на промените)

Превземай всичко що ти пречи,

мрази, обичай и живей,

бъди човек, ане човече,

гори, но никога не тлей !

Печал и милост не познавай,

бъди гранит - сърце от мраз...

Едничка власт в света познавай,

властта на собственото АЗ !

Колко години го чакахме този последен час,

а пак сега сме разплакани, никой не тръгва от нас.

Сякаш зад старите чинове всеки вързан е с въже.

Тук от дечица преминахме в млади жени и мъже.

Влюбено всички се гледахме в час ни е толкоз добре.

Нека звънеца последен времето минало спре!

Когато аз бях ученичка (а то беше сравнително отдавна), плачехме над стиховете на рано загиналата поетеса Петя ДУбарова. Много от вас може да не са я чували. Затгова ви предлагам това:

Докоосва ме сънят

Замислени комините

от жарките си дробове

издухват пепелта

на пламъците, сините.

И тъмни като гробове

изпиват есента.

Бездомни като рибите

се гонят листи есенни,

пияни от дъжда,

заболи смешно фибите

на жилките си, песенно

се люшкат на стада.

Прозорците нехайно пак

изхвърлят светлините си

във локви и асфалт.

Луната като златен рак

се движи сред звездите си

с петна като от кал.

И цяла нощ бих гледала

дървета като вилици

и есенна луна,

но с пръстите си медени,

красив като измислица,

докосва ме съня.

Недосегната

Въздухът е чер като отрова,

мътен е и страшно ме души.

Вятърът - артист и стар и ловък -

хвърля се от кестена плешив.

Бих желала в този миг да стъпвам

в пясък побелял от доброта,

длани от морето да отдръпвам,

длани, побелели от солта.

Искам като прах да побелея,

бяла като брезова кора,

в сенките добри да се прелея

и да бъда като тях добра.

Щом на белотата ми посегнат

нощи като прилепно ято,

да не позволя да ме досегнат

и ме изгорят като листо.

Тайна

И облак сивкав като миша дупка

пак погледа ми приютява тихо,

от мойта длан - разчупена черупка -

изтича въздух нежнобял и стихов.

Във чашите на моите зеници

се плисва нещо чуждо, непознато

и сиви, като мене тъжни птици,

пробождат ме с върха на своято ято.

Но моят стих, от зима неизпръхнал,

ще метне на гърба ми свойто лято

и аз стихотворение ще стана,

от никого нечуто, неизпято.

Тогава ще се вмъкна във пиеса

на някоя от сцените, сияйна,

ще бъда най-безавторна, щастлива,

ще бъда прото малка тайна.