Живата гора

21 август 20179 г.

Вече повече от час вървях по малката пътечка през гората. Красотата около мен ме бе погълнала напълно. Високите, сякаш вековни дървета с огромни корони, през които не можеше да влезе и лъч светлина. Чуруликането на безбройните птички, някъде в клоните им. Цялото място изглеждаше така приказно и недокоснато. Не бях сигурен дали отъпканият път бе от хора, които са се скитали наоколо или от дивите животни обитаващи това магическо място. Цялата тази уединеност в природата ме караше да се чувствам като прероден. Не си спомнях, на къде се бях запътил, но мисля че достигнах правилното място. Седнах до едно от големите дървета подпирайки гръб на дебелата му мъхеста кора. Усетих лек прохладен полъх идващ някъде от дълбините на необятната гора. Бях почти сигурен, че ако се отклоня от отъпканият път, щях да се изгубя и да се лутам с дни наоколо преди да успея да намеря краят на гората. Ако изобщо имаше такъв. За мой огромен късмет, дори от мястото където бях седнал виждах моята малка пътечка по която бях дошъл. Оставаше само да избера на къде да тръгна. Обратно към цивилизацията или да продължа походът си навлизайки още по-навътре в гората. Затворих очи и се отпуснах назад. Тръпката да си в природата бе неописуема, най-вече за човек като мен, израснал в апартамент и прекарал целият си живот в големият град. Вероятно това чувстват животните бродещи необезпокоявани наоколо , вероятно това се нарича…
– Свобода! – прошепнах аз.
– Как дойде до тук?- попита дрезгав плътен глас идващ някъде зад гърбът ми.
Скочих на крака и се обърнах рязко. Подпрян на една дълга дървена тояга, зад мен стоеше някакъв старец с дълги дрипави монашески дрехи и качулка на главата.
– Как дойде до тук човеко?– отново ме запита той.
– Ами просто следвах пътечката. –отвърнах с виновен глас аз.– Проблем ли е че съм толкова навътре?
– Не разбирам.- промърмори той вдигайки глава за да ме огледа. Очите му бяха изцяло бели, изглеждаше напълно сляп.– Но ти си жив! Не ти е мястото тук.
Очевидно на дъртият му хлопаше дъската. Но защо се скиташе тук? Нима се бе изгубил? Вероятно има нужда от медицинска помощ. Извадих телефона от джоба си и го отключих само за да видя големият надпис на екрана „Няма покритие“. Мамка му. Изобщо не бях подготвен за такава ситуация. Какво да правя?
– Знаеш ли къде си младежо?- отново ме запита старият.
– В гората?- отвърнах тъпо аз.
Той се засмя и свали качулката от покритата си с дълга прошарена коса глава.
– Това място не е обикновена гора млади човече! Дори не мисля че е част от твоят свят.
Небивалици! Дрънкаше безсмислени глупости. Не била част от моят свят. Напълно си е загубил умът, но като се замисля това вероятно е нормално, за човек на неговата възраст. Изглеждаше ми почти мумифициран. Спокойно можеше да мине за столетник.
– Необикновена гора казваш, а?- подсмихнах се аз.– Тук живеят феи и други магически създания, така ли?
Дядото се засмя с глас за секунда след което се закашля дълбоко и започна да удря по земята с тоягата си.
– Нее глупаво момче. Това място се нарича Живата гора.
– Живата гора?
– Да. Тя е свещено място. От тук минават душите преди да продължат пътя си.
– Пътя си на къде?
– Това не знам млади човече. Аз нямам право да продължа. Моето място е тук. Прокълнат съм да бродя наоколо до края на вечността и да посрещам идващите… –Старият замлъкна. Вдигна поглед към мен и се вторачи в очите ми.– Ти не ми вярваш, нали дете?
– Виж дядо. Според мен имаш нужда от спешна…
Той вдигна тоягата си и удари със все сила дървото на което до преди малко се подпирах.
– Прав си.– чу се кънтящ глас идващ някъде над нас.–Той не ти вярва приятелю. Но нямаше нужда да ме удряш. И без това тъкмо мислех да се намеся.
Не можех да повярвам на очите си. Гигантското дърво сведе един от клоните си и потупа старецът по гърба.
– А сега вярваш ли ми хлапе? – обърна се отново към мен непознатият.
– Кой си ти? Какво всъщност е това място?
– Ако толкова много искаш да получиш отговори на въпросите си, може да дойдеш с мен, навътре в гората.
Кимнах несъзнателно в знак на съгласие.
– Но ще имаш нужда от защита човеко.– той хвана с една ръка крайчето на старата си роба и откъсна парче от него.– Ето, вземи това. Завържи го на китката си. Ще те пази.
– Ще ме пази?- попитах изплашено– От какво? Нима навътре в гората има опасни същества?
Той тръгна бавно по пътечката и ми направи знак да го последвам. Така и направих.
– Освен проход, тази гора е и място, на което се изкупват грехове. Нещо като изпитание. Карма, ако щеш.-започна старият.– Първата стъпка от пречистването на душата от злото, което се е събирало в нея, докато е живяла на земята.
– И какво точно е това изпитание?
– Само не се бой момче. Твоето място не е тук и докато носиш част от мен със себе си, нищо тук няма да ти навреди.– водачът ми се спря за момент и погледна в краката си.
Последвах погледът му надолу и видях хиляди змии да пълзят около нас. Страх скова цялото ми тяло. Започнах да се оглежда наоколо. Бяха навсякъде, не само по земята, но и по дърветата. Не можех да направя и крачка без да настъпя някоя.
– Отново са го намерили. Той никога няма да премине – промърмори дъртият поклащайки глава, след което продължи да върви.
За огромно мое удивление, при всяка негова стъпка, змиите му правеха път. Той отново ме подкани с ръка. Вдигнах десният си крак и забелязах че всички противни твари се отместиха встрани за да стъпя. Направих няколко плахи крачки, преди да успея да се успокоя напълно.
–Какво се случва? На къде са се запътили?- прошепнах плахо. Не исках да им привличам вниманието.
– Тръгнали са да си отмъщават. –отговори спътникът ми.
– Да си отмъщават ли? На кого?
– На този, които им е причинил най-голямото страдание или ги е пратил тук.
Излезе силен и студен вятър, големи снежни късове заваляха от короните на дърветата. Само няколко мига след това, гората вече бе изцяло побеляла. Змиите бяха изчезнали. Някъде от гората се чуха пронизителни писъци.
– Помооощ! Моля виии! Съжалявам! Умолявам ви!- гласът му бе пропит с отчаяние и болка.
– Хей. Чу ли това? Някой има нужда от помощ!- излязох от пътеката и тръгнах в посоката от където идваха виковете. Усетих силен удар в кракът и се сгромолясах върху мекият сняг.
– Къде тръгна глупаво дете? – старецът се наведе до мен и ми подаде ръка.–Не излизай от пътеката! И без това не можеш да му помогнеш. Никой не може.
Накуцваща човешка фигура се показа зад едно от огромните дървета. Беше мъж на средна възраст, само по бельо. Целият бе посинял от студ. На единият му крак зееше огромна рана, от която се стичаше ярко червена кръв.
Моля вии!– изкрещя той, протегнал ръце към нас. –Не мога повече! Господиии прости мии!- измоли се с вдигната към небето глава.
Един голям вълк се нахвърли върху него събаряйки го на земята. Само след миг, от гората се показаха и две кучета от чиито усти капеше бяла пяна. Едното от тях захапа клетникът за ръката отхапвайки голяма парче месо от него. Човекът изкрещя с цяло гърло, пълзейки по корем в снегът в безнадежден опит да избяга. Вълкът заби бавно дългите си остри, като бръснач зъби в глезенът му и започна да влачи мъжът обратно в гората. Тялото на нещастникът се гърчеше и мяташе от болка изпръсквайки с червени капки мекият бял сняг. Двете кучета останаха за миг гледайки към нас. Старецът им се поклони и те тръгнаха по кървавата диря, изчезвайки между дърветата.
– Карма!- каза дъртият, поглеждайки към мен.– Рано или късно, всяка болка се връща при този, който я е причинил.
– Каква карма по дяволите? Какво се случва на това място?- отстъпих няколко крачки назад от водача си.
– Ти да не би да съжали този човек, който сега видя?- дядото се приближи към мен и сложи ръка на рамото ми.– Той е убиец на животни. През живота си, се е гаврил с много невинни създания. Пребивал е до смърт кучета , стрелял е по диви животни. И всичко това за забавление.- той се усмихна широко- А сега, е техен ред да си поиграят с него. Карма!
Старецът се обърна и отново тръгна по пътечката.
– Хайде, нека продължим.-каза той.
– Не. Няма нужда. Видях достатъчно. Пък и нали ти сам каза, че мястото ми не е тук. Искам да си ходя. Моля те.
Водачът ми въздъхна дълбоко и ме погледна.
– Щом си решил. Но ми обещай нещо младежо. Обещай ми, че никога няма да се видим отново.
– Заклевам се…
Тежката му тояга ме удари по главата и се сгромолясах на земята. Събудих се облегнат на онова същото огромно дърво. Главата ми пулсираше от болка. Денят беше към своят край и тъмнината бе започнала да се спуска над гората. Забелязах ярката светлина на нечии фарове в далечината. Изправих се рязко и се затичах с все сили към тях.

Георги Георгиев

Ако ви харесват нещата, които пиша, можете да посетите моята страничка,(линка е долу) за още много от кратките ми историйки. Също така, много ще се радвам да ме подкрепите с лайкче и ако желаете можете да ме последвате. Пoздрави Eddie!
https://www.facebook.com/Eddiesstories/