- Тя каза , че ще танцува с мен, ако и донеса червни рози - възкликна младият студент, но в цялата ми градина няма нито една червена роза! Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листатаи се зачуди. - Нито една червна роза в цялата ми градина! - възкликна студентът и хубавите му очи се напълниха със сълзи. - Ах от какви дребни неща зависи щастието! Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всички тайни на философията и въпреки това, поради липсата на една червена роза, животът ми е разбит! - Ето най-после един истински влюбен - рече славеят. - Нощ след нощ съм пял за него, макар и да не го познавах , нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и сега го виждам. Косата му е тъмна като зюмбюлов цвят, а устните - червени като розата, която желае; но от мъка лицето му е станало бледо като слонова кост и скръбта е сложила своя отпечатък на челото му. - Принцът дава бал утре вечер - мълвеше младият студент - и моята любима ще бъде между поканените. Ако и занеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако и занеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стиска нейната. Но в градината ми няма червена роза и затова ще седя самотени тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце. - Това е безспорно истински влюбен - каза славеят. - Това, коетоаз пея, той изстрадва; което е радост за мен, за него е мъка. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-скъпоценна от изомрудите и струа повече от хубавите опали. Човек не може да я получи срещу гранати, нито я излага за продан на пазара. Тя не може дасе купи от търговците, нито да се отмери във везни срещу злато. - Музикантите ще седят на галерията - продължаваше младият студент - и ще свирят на струнните си инструменти и моята любима ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува тъй леко , че краката и не ще докосват пода, и царедворците, облечени с пъстри дрехи, ще се тълпят около нея. Но с мен тя не ще танцува, защото не мога да и дам червена роза. - Той се хвърли на тревата, зарови лицето си в ръце и зарида. - Защо плаче? - попита зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича край студента. - Защо ли наистина? - рече една пеперуда, която пърпореше подир слънчев лъч. - Защо ли наистина? - пошепна с мек тих глас една маргаритка на своята съседка. - Той плаче за червена роза - обади се славеят. - За червена роза ли? - извикаха те. - Колко смешно! - А гущерчето, което имаше доста цинични възгледи, направо се изсмя. Но славеят разбираше странната мъка на студента - той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта. Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Като сянка мина през горичката и като сянка се понесе над градината. Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя, спусна се към него и кацна на малка вейка. - Дай ми една червена роза - извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен! Ала храстът поклати глава. - Моите рози са бели - отговори той, - бели като морска пяна и по-бели от снега на планината. Но иди при моя брат, който расте отвъд стария слънчев часовни, може би той ще ти даде каквото искаш. Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше отвъд стария слънчев часовник. - Дай ми една червена роза - извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен! Ала храстът поклати глава. - Моите рози за жълти - отговори той, - жълти като косата на руслка, която седи на кехлибарен трон, и по-жълти от нарциса, който цъфти на ливадата, преди да дойде косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който расте под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш. Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше под прозореца на студента. - Дай ми една червена роза - извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен! Ала храстът поклати глава. - Моите рози са червени – отговори той, - червени като краката на гълабите и по-червени от огромните ветрила на коралите, които се люшкат и люшкат в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила клоните ми, тъй че няма да имам никакви рози тази година. - Една червена роза е всичко, което искам! – извикал славеят. – Цамо една червена роза! Няма ли начин, по който бих могъл да я получа? - Има начин - отговорил храстът, - но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа. - Кажи ми го - рече славеят, - мене не ме е страх. - Ако искаш червена роза - каза храстът, - може дая създадеш от музика на лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш с гърди, опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне дълбоко в сърцето ти и кръвта на твоя живот да потече в моите жили и да стане моя! - Смъртта е голяма цена за една червена роза - извика славеят, - а животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора, да гледаш слънцето в неговата колесница от злато и луната внейната колесница от бисер. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината, и изтравничето, което цъвти по хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една птичка, сравнено със сърцето на човека? И той разпери кафявите си крила за полети се зарея във въздуха. Като сянка се понесе през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студент още лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все още не бяха изсъхнали в прекрасните му очи. - Бъди щастлив! - провикна се славеят. - Бъди щастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика на лунна светлина и ще я обагря с кръвта на собственото си сърце. Единственото, което искам от теб в замяна , е да бъдеш верен в любовта, защото любовта е по-мъдра от философията, при все че философията е мъдра, и по-могъща отот властта, при все че властта е могъща. Пламенноцветни са нейните крила и цвят на пламък има снагата и. Устните и са сладки като мед, а дъхът и е като дъх на тамян. Студентът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казва славеят, защто знаеше само това, оето е писано в книгите. Ала дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му. - Изпей ми една последна песен - пошушна той. - Много ще ми е самотно , когато ме напуснеш. Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболеща от сребътно гърне. Когато той свърши песента си , студентът стана и извади от джоба бележник и оловен молив. - Има форма - каза си той, докато се връщаше през горичката, - това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се, че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтткан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвал за някой друг. Мисли само за музиката, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че има красиви нотки в гласа му. Колко жалко, че те не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! - И той влезе в стаята си, легна на тесния одър, замисли се за любовта и след малко заспа. А когато луната изгря на небето , славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нош пя той с гърди , опрени на шипа , и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ пя той и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в неговите гърди и кръвта на живота му изтичаше от него. Първо пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга. Бледа беше тя отначало, като мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза във водна повърхност - такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста. Но храстът извика на слаяея да се притисне по-силно към шипа. - Притисни се по-силно, малко слевейче - извика храстът, - или денят ще дойде, преди розата да е готова. Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-звучна и по-звучна взе да става неговата песен, защото той пееше за раждането на мъката в душите на мъж и девойка. И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха, когато челува устните на навестата. Ала шипът все още не беше стигнал неговото сърце, затова и сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славей може да обагри сърцето на една роза. И храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа. - Притисни се по-силно, молко славейче - извика грастът, - защото денят ще дойде, преди розата да е готова. Тогава славеят се притиисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп на болка го проница от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше наговата песен, защото той пееще за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба. Ивеликолепната роза стана червена като изгревана източното небе. Червен бе венецът от листенца и червено като рубин беше сърцето. Но гласър на славея започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песента му и той усети нещо да го задавя в гърлото. Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори листенца на студения утринен възудух. Ехото го отнесе към синкавите гънки на планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето. - Виж, виж! – извика храстът. – Розата е вече готова! Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето. А по пладне студентът отвори прозотеца и погледна навън. - Я, какъв чудесен късмет! – възкликна той. – Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. – И той се наведе и я откъсна. След това си сложи шапката и изтича към дома на професора с розата в ръка. Дъщерята на професора седеше на входа и нявиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката и. - Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза! – извика студентът. – Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето и когато танцуваме заедно, тя ще ти разказва колко те обичам. Но момичето се навъси. - Стрхувам се, че няма да отива на оклята ми – отвърна то, - пък и племенникът на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъка, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята. - Честна дума, много си неблагодарна! – каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си. - Неблагодарна ли? – отвърна момичето. – Знаеш ли каво ще ти кажа? Ти пък си много груб; и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам да имаш дори сребърни закопчалки на обувките си, както племенникът на шамбелана! – И то стана от стола и влезе вътре. - Колко глупаво нещо е любовта! – рече студентът, когато си тръгна. – Тя не е и наполовина така полезна, защото нищо не доказва , винаги разправя неща , които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност тя е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практичен, значи всичко, ще се върна към философията и ще изучавам метафизика. И той се върна в стаята си , издърпа голяма прашна книга и седна да чете. Оскар Уайлд

Изумително! Красиво, но тъжно..

Трогателно,тъжно..и много красиво!

Това е невероятно.Прекрасно е...Едно от любимите неща, които съм чела.Благодаря, lpa, че го припомни...

Обожавам творчеството на Оскар Уайлд. Той ми е любим автор.

Наистина особено приказките му са мнгоо нежни, много истински....много тъжни. Други приказки: Щастливия принц, Забележителната ракета, Рождения ден на инфантата и други.

Също любимия ми роман - Портретът на Дориан Грей е прекрасен...

Не мога да се сдържа да не пусна няколко цитата....

Цитати от романа "Портретът на Дориан Грей"

->„Да, това е една от най-големите тайни на живота: умението да лекуваш душата си с преживявания и да оставиш душата ти да те лекува от преживяванията.“

->„Геният винаги надживява Красотата. Тъкмо поради тази причина ние се стремим да се образоваме колкото е възможно повече. В суровата борба за съществуване искаме да имаме за съюзник непреходното и тъпчем главите си с безсмислици и факти с глупавата надежда да запазим мястото си в живота. Днешният идеал е високообразованият човек. А умът на високообразования човек е нещо ужасно. Той е като антикварен магазин, пълен с уродливи и прашни вехтории, чиято оценка е винаги по-висока от действителната им стойност."

->„В добрите стари времена книгите са се пишели от писателите, а ги четели всички; сега книги пишат всички, но никой не чете.“

->„Единственият начин да се отървеш от изкушението е да му се отдадеш.“ (а това е най, най- любимия ми цитат...обожавам го, особено звученето му на английски...

->„Невежеството е като деликатно цвете: докоснеш ли го, цветът се разпада.“....мале отивам да прочета отново приказките от Оскар Уайлд

->„Единственият начин да се отървеш от изкушението е да му се отдадеш.“ (а това е най, най- любимия ми цитат...обожавам го, особено звученето му на английски...

ееее, това ми е любимата мисъл от О.Уайлд

но аз я знам ето така: "Единственото нещо, на което не мога да устоя, е изкушението"

хайде, ако имаш негови разкази в електронен формат, да ги споделиш с нас

e-bookbg.com О.Уайлд и много други според вкуса!

ееее, това ми е любимата мисъл от О.Уайлд

но аз я знам ето така: "Единственото нещо, на което не мога да устоя, е изкушението"

хайде, ако имаш негови разкази в електронен формат, да ги споделиш с нас

Разбира се. Ето един...макар че не се и съмнявам, че сте я чели:

ЩАСТЛИВИЯТ ПРИНЦ

Високо над града, върху стройна колона се издигаше статуята на Щастливия принц. Той целият беше покрит с тънки листа от чисто злато, за очи имаше два ярки сапфира и голям червен рубин блестеше върху дръжката на неговия меч.

Всички много му се възхищаваха.

- Той е хубав като петле на ветропоказалец – забеляза един от градските съветници, който искаше да се спечели име като ценител на изкуството. – Но не е чак толкова полезен – добави той от страх, че хората ще го сметнат за непрактичен, какъвто всъщност беше.

- Защо не си като Щастливият принц? – запита една разсъдлива майка малкото си момче, което плачеше, без да знае защо. – На щастливият принц и на ум не му идва да плаче за нещо!

- Радвам се, че има на света някой, който да е напълно щастлив – промърмори един разочарован човек, загледан в чудната статуя.

- Той е същински ангел! – възкликнаха децата от сиропиталището, когато излязоха от катедралата, с яркочервени наметала и чисти бели престилки.

- Отде знаете? – рече учителят по математика. – Вие никога не сте виждали ангел.

- А, разбира се, че сме виждали, в нашите мечти! – отговориха децата, а учителят по математика се навъси и доби много строг вид, понеже не одобряваше децата да мечтаят.

Една вечер над града прелетя малко лястовиче. Приятелите му бяха заминали за Египет преди шест седмици, но то беше останало, защото беше влюбено в най-прекрасната тръстика. Беше я срещнало рано през пролетта, когато летеше надолу по реката подир голяма жълта пеперуда, и толкова хареса тънкото кръстче на тръстиката, че спря, за да й заговори.

- Мога ли да те залюбя? – попита лястовичето, което обичаше да пристъпя направо към въпроса, и тръстиката му направи дълбок поклон. То започна да я обикаля, като допираше водата с крила и правеше сребристи кръгове по повърхността. Това беше неговото ухажване и то трая през цялото лято.

- Каква смешна обич! – чуруликаха другите лястовички. – Тя няма пари, а има толкова много роднини. – И наистина реката беше пълна с тръстики. После дойде есента и всичките птички отлетяха.

След като те заминаха, лястовичето се почувства самотно и започна да се отегчава от своята любима.

- Тя не умее да води разговор – каза птичката – и се страхувам, че е голяма кокетка, защото непрекъснато се задява с вятъра! – И действително, щом вятъра подухнеше, тръстиката правеше най-грациозни поклони. – Признавам, че има склонност към домашен живот – продължи лястовичето, - но аз обичам да пътувам, следователно жена ми също би трябвало да обича пътуването.

- Ще дойдеш ли с мене? – попита я най-сетне то, но тръстиката поклати глава: тя беше твърде привързана към своя дом.

- Ти си се подигравала с мене! – извика лястовичето. – Аз заминавам за пирамидите. Сбогом! – И то отлетя.

То летя целия ден и надвечер пристигна в града.

- Къде ли да се настаня? – каза си то. – Надявам се, че градът е направил приготовления.

Тогава вида статуята на високата колона.

- Ще се настаня тука! – възкликна лястовичето. – Това е чудесно място с много чист въздух. – И кацна точно между краката на Щастливия принц.

- Аз си имам златна спалня – каза си тихичко то и се приготви да заспи, но едва бе сложило глава под крилото си, когато отгоре му падна една капка.

- Чудно нещо! – възкликна лястовичето. – В небето няма нито едно облаче, звездите са съвсем ясни и ярки и въпреки това вали. Климатът на Северна Европа е наистина ужасен. Тръстиката обичаше дъжда, но това беше само поради нейния егоизъм.

В този миг падна втората капка.

- Каква е ползата от една статуя, ако не може да те запази от дъжд? – каза лястовичето. – Трябва да потърся някой хубав комин с шапка. – И реши да отлети.

Но преди още да разпери крила, трета капка падна върху му, то погледна нагоре и видя... О, какво видя то?

Очите на Щастливия принц бяха пълни със сълзи и сълзи се стичаха по златните му бузи. В лунната светлина лицето му бе тъй прекрасно, че малкото лястовиче се изпълни със съжаление.

- Кой си ти? – попита то.

- Аз съм Щастливия принц.

- Защо плачеш тогава? – попита лястовичето. – Ти ме измокри цялото.

- Когато бях жив и имах човешко сърце – отговори статуята, - аз не познавах сълзите, защото живеех в Двореца на безгрижието, където на скръбта е забранено да влиза. Денем играех с другарите си в градината, а вечер водех танците в голямата зала. Градината беше заградена с висока стена, но никога не ми е дошло на ум да запитам какво има отвъд стената, понеже всичко около мен бе тъй красиво. Моите царедворци ме наричаха Щастливия принц и аз действително бях щастлив, ако удоволствието може да се сметне за щастие. Тъй живях и тъй умрях. А сега, след като умрях, те ме поставиха тук горе, така високо, че мога да видя цялата грозота и цялата нищета на моя град, и при все че сърцето ми е от олово, не мога да не плача.

“Как нима не е целия в злато?” – помисли си лястовичето. То бе твърде учтиво, за да направи каквато и да било лична забележка на глас.

- Далече оттук – продължи статуята, - далече оттук, на малка уличка има бедна къща. Един от прозорците е отворен и през него се вижда жена седнала до масата. Лицето й е слабо и изпито и тя има загрубели червени ръце, целите избодени с игла, защото е шивачка. Тя бродира цвета върху сатенена рокля, която най- хубавата почетна дама на кралицата ще носи на следващия дворцов бал. На одър в ъгъла на стаята лежи болно нейното момченце. То има огън и се моли за портокали. Майката не може да му даде нищо друго освен речна вода и то плаче. Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче, няма ли да й занесеш рубина от дръжката на моя меч? Краката ми са прикрепени към тоя пиедестал и аз не мога да мръдна.

- Мене ме чакат в Египет – каза лястовичето. – Приятелите ми подхвърчат нагоре-надолу по Нил и си приказват с големите цветове на лотоса. Скоро ще отидат да спят в гробницата на великия цар. Самият цар е там в шарения си ковчег. Той е увит с жълто платно и балсамиран с миризливи билки... На врата му има огърлица от бледозелен нефрит, а ръцете му приличат на изсъхнали листи.

- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – промълви принцът, - няма ли да останеш тук при мен една нощ и да бъдеш мой пратеник? Момчето е тъй жадно, а майката толкова тъжна!

- Аз май не обичам момчета – отговори лястовичето. – Миналото лято, докато живеех на реката, там имаше две груби момчета, синове на воденичаря, които все ме замеряха с камъни. Разбира се, те нито веднъж не ме улучиха: ние, лястовичките, летим твърде добре за такова нещо, а освен това аз принадлежа към семейство, прочуто със своята ловкост; но все пак това бе проява на непочитание.

Ала Щастливия принц имаше толкова скръбен вид, че малкото лястовиче го съжали.

- Тука е много студено – каза то,- но аз ще остана при тебе за една нощ и ще бъда твой пратеник.

- Благодаря ти, малко лястовиче – рече принцът.

И тъй лястовичето изкълва големия рубин от меча на принца, стисна го в човката си и полетя над покривите на града.

То мина край камбанарията на катедралата, където имаше ангели, изваяни от бял мрамор. Мина край двореца и чу звук на танци. Едно прекрасно момиче излезе на балкона със своя любим.

- Колко чудесни са звездите – каза й той – и колко чудесна е силата на любовта!

- Надявам се, че роклята ми ще е готова навреме за дворцовия бал – отвърна му тя. – Поръчала съм да избродират на нея цветя, но шивачките са тъй мързеливи!

Лястовичето мина над реката и видя фенерите, закачени по мачтите на корабите. Мина над гетото и видя старите евреи да се пазарят един с друг и да отмерват злато в медни везни. Най-после стигна до бедната къща и надзърна вътре. Момчето се мяташе трескаво на леглото си, а майката беше задрямала, толкова бе уморена. Лястовичето подскочи вътре и сложи големия рубина на масата до напръстника на жената. След това леко закръжи около леглото, за да повее с крилца на челото на момчето.

- Колко ми е хладно! – каза то.- Сигурно започвам да оздравявам. – И се унесе в сладка дрямка.

Тогава лястовичето се върна при Щастливия принц и му разказа за стореното.

- Интересно – забеляза то, - сега ми е съвсем топло. Макар че е толкова студено.

- То е, защото си извършил добро дело – каза принцът.

Малкото лястовиче се замисли и след това заспа. От мислене винаги му се приспиваше.

Когато се съмна, то отлетя при реката и се окъпа.

- Какво забележително явление! – възкликна професорът по орнитология, който минаваше по моста. – Лястовичка зиме! – И написа за това дълго писмо до местния вестник. Всички го цитираха, понеже беше пълно с думи, които не можеха да разберат.

- Довечера потеглям за Египет каза лястовичето и се развесели при тая мисъл. То посети всички обществени паметници и дълго седя на върха на черковния покрив. Където и да отидеше, врабчетата чирикаха и си казваха едно на друго: “ Какъв именит чужденец!” – и това му доставяше много голямо удоволствие.

Когато месецът изгря, то се върна при Щастливия принц.

- Имаш ли някакви заръки за Египет? – извика то. – Аз вече тръгвам!

- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – промълви принцът, - няма ли да останеш при мене още една нощ?

- Мене ме очакват в Египет – отговори лястовичето. – Утре приятелите ми ще отлетят нагоре, към втория праг. Речният кон се излежава там сред тръстиките, а на голям гранитен трон седи богът Мемнон. Цяла нощ той наблюдава звездите и щом блесне Зорницата, надава вик на радост, а след това отново млъква. По пладне жълтите лъвове слизат на брега да пият. Те имат очи, зелени като берили, и на ревът им е по-силен от рева на прага.

- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – заговори принцът, - далече в другия край на града виждам един младеж в таванска стая. Той се е навел над писмена маса, трупана с книжа, а в малка чашка до него има китка повехнали теменуги. Косата му е кестенява и пръхкава, устните му са червени като нар, а очите – големи и замечтани. Той се мъчи да довърши една пиеса за директора на театъра, но му е твърде студено, за да продължи да пише. В огнището няма огън, а той е премалял от глад.

- Ще остана при тебе още една нощ – каза лястовичето, което всъщност имаше добро сърце. – И на него ли ще занеса рубин?

- Уви! Нямам вече рубини – отговори принцът. – Единственото, което ми е останало, са моите очи. Те са направени от редки сапфири, донесени от Индия преди хиляда години. Изтръгни едното от тях и му го занеси. Той ще го продаде на бижутера, ще си купи храна и дърва и ще довърши пиесата.

- Скъпи принце не мога да направя това – каза лястовичето и заплака.

- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, - направи, каквото ти заповядвам!

Тогава лястовичето изтръгна едното око на принца и отлетя към таванската стаичка на студента. То се стрелна през нея и се озова вътре. Младежът беше заровил глава в ръцете си и не чу как запърхаха крилата на птичката, а когато вдигна очи, видя прекрасния сапфир, оставен върху повехналите теменужки.

- Хората започват да ме ценят! – възкликна той. – Това е от някои голям почитател. Сега мога да завърша пиесата си! – И съвсем се развесели.

- На другия ден лястовичето отиде на пристанището. Там кацна върху мачтата на голям кораб и загледа как моряците вдигат с въжета големи сандъци от трюма. “А-у-у-у руп!” – извикваха те, когато всеки сандък се изкачваше горе.

- Аз отивам в Египет! – високо възкликна лястовичето, но никой не му обърна внимание и когато изгря месецът, то се върна при Щастливия принц.

- Дойдох да се сбогувам – извика то.

-Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, - няма ли да останеш при мене още една нощ?

- Вече е зима – отговори лястовичето – и скоро ще завали студеният сняг. В Египет слънцето огрява зелените палми, а крокодилите се излягат в калта и мързеливо гледат наоколо си. Моите приятели вият гнезда в храма на Баалбек, а розовите и бели гълъби ги наблюдават и си гукат един на друг. Скъпи принце, аз трябва да те напусна, но никога не ще те забравя и другата пролет ще ти донеса пак два прекрасни скъпоценни камъка вместо тези, които ти подари. Рубинът ще бъде по-червен от червена роза а сапфирът ще е син като безкрайното море.

- Долу на площада – заговори Щастливия принц – стои малка кибритопродавачка. Тя е изтървала кибрита в канавката и той се е развалил. Баща й ще я бие, ако се върне в къщи без пари, и тя плаче. Изтръгни и другото ми око и й го дай, тогава баща й няма да я бие.

- Аз ще остана с тебе още една нощ – каза лястовичето, но не мога да ти изтръгна окото. Ти тогава ще си съвсем сляп.

- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, - направи, каквото ти заповядвам!

Тогава лястовичето изтръгна другото око на принце и се стрелна с него надолу. То изви край кибритопродавачката и пусна скъпоценния камък в дланта й.

- Какво хубаво стъкълце! – извика момиченцето и засмяно изтича към дома си.

Тогава лястовичето се върна при принца.

- Сега си сляп – каза то, - затова ще остана при теб завинаги.

- Не малко лястовиче – възрази бедният принц, - ти трябва да отидеш в Египет.

- Ще остана при теб завинаги – каза лястовичето и заспа в неговите крака.

Целият следващ ден то седя върху рамото на принца и му разправя приказки за това, което бе видяло в чужди страни. Разказа му за червените ибиси, които стоят в дълги редици по бреговете на Нил и хващат златни рибки с човките си; за сфинкса, който е стар колкото света и живее в пустинята, и знае всичко; за търговците, които крачат бавно до камилите се с кехлибарени броеници в ръце; за царя на Лунните планини, който е черен като абанос и се кланя на голям кристал; за огромната зелена змия, която спи на една палма и двадесет жреци я хранят с медени питки; и за пигмеите, които кръстосват голямо езеро върху широки плоски листа и вечно воюват с пеперудите.

- Скъпо малко лястовиче – каза принцът, - ти ми разказваш за необикновени неща, но много по-необикновени от всичко друго са нещастията на хората. Няма по-неразгадаема тайна от страданието. Обиколи моя град, малко лястовиче, и ми разкажи каквото видиш.

Лястовичето литна над града и видя богатите да се веселят в прекрасните си къщи, а просяците да седят под портите им. Прелетя през тъмни улички и видя бледите лица на изгладнели деца, които гледаха равнодушно тъмните улици. Под свода на един мост две момченца лежаха прегърнати и се мъчеха да се стоплят.

- Колко сме гладни! – мълвяха те.

- Не бива да лежите тука! – закрещя им пазачът и те излязоха на дъжда.

Тогава лястовичето се върна и разправи на принца какво беше видяло.

- Аз съм покрит с чисто злато – каза принцът, - трябва да го свалиш лист по лист и да го дадеш на моите бедни: живите винаги мислят, че златото може да ги направи щастливи.

И лист по лист лястовичето сваляше чистото злато, докато Щастливия принц стана съвсем сив и грозен. Лист по лист носеше то чисто злато на бедните и бузките на децата порозовяха, и те се смееха и играеха на улицата.

- Сега си имаме хляб! – викаха те.

После заваля сняг, а след снега дойде студът. Улиците изглеждаха така, сякаш бяха направени от сребро – тъй светеха и блестяха; дълги ледени висулки, като кристални кинжали, висяха от стрехите на къщите, всички ходеха облечени с кожи, а малките момченца носеха алени шапки и се пързаляха по леда.

На бедното лястовиче му ставаше все по-студено и по-студено, но не можеше да остави принца – то го обичаше твърде много. То кълвеше трохички пред вратата на хлебарницата, когато хлебарят не гледаше, и се мъчеше да се стопли, като пляскаше с крила.

Но най-после разбра, че ще умре. Силите му стигнаха само колкото да подхвръкне още веднъж до рамото на принца.

- Сбогом принце! – пошепна то.- Ще ми позволиш ли да ти целуна ръка?

- Радвам се, че отиваш най-после в Египет, малко лястовиче – каза принцът, - ти се застоя тука твърде дълго, но трябва да ме целунеш по устните, защото те обичам.

- Аз не отивам е Египет – отговори лястовичето. – Аз отивам в Дома на смъртта. Смъртта е сестра на съня, нали?

И то целуна Щастливия принц по устните и падна мъртво в краката му.

В този миг странно пращене прозвуча вътре в статуята, сякаш нещо се беше счупило. Работата бе там, че оловното сърце се беше разцепило точно наполовина. Денят наистина бе ужасно мразовит.

Рано на другата сутрин кметът прекосяваше площада, придружен от общинските съветници. На минаване покрай колоната той вдигна очи към статуята:

- Боже мой! Колко жалък изглежда Щастливия принц! – каза той.

- Колко жалък наистина! – възкликнаха общинските съветници, които винаги се съгласяваха с кмета, и се приближиха да го разгледат.

- Рубинът е паднал от неговия меч, очите му ги няма и вече не е златен – забеляза кметът. – Всъщност той почти не се различава от просяк!

- Той почти не се различава от просяк – повториха общинските съветници.

- А ето и някакво мъртво птиче в краката му! – продължи кметът. – Ще трябва да издадем наредба, че на птичките е забранено да умират тука. – И градския писар си взе бележка за предложението.

Така смъкнаха статуята на Щастливия принц.

- Понеже не е красив, не е вече и полезен – каза професорът по изящни изкуства в университета.

След това стопиха статуята в една пещ, а кметът свика общинския съвет на заседание, за да реши какво да прави с метала.

- Трябва, разбира се, да направим нова статуя – каза той, - и това ще бъде моя статуя.

- Моя статуя – каза всеки един от общинските съветници и те се скараха.

- Чудно нещо – каза надзирателят на работниците в леярната. –Това счупено оловно сърце не ще да се стопи в пещта. Трябва да го изхвърлим.

И те го хвърлиха на бунището, където лежеше мъртвото лястовиче.

- Донеси ми двете най-скъпоценни неща в града – каза бог на един от своите ангели и ангелът му донесе оловното сърце и мъртвата птичка.

- Правилно си избрал – рече бог, - защото в моята градина това птиченце ще пее за вечни времена, а Щастливия принц ще ме възхвалява в златния ми град

Славеят и розата ми напомни и за това: Птиците умират сами Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва заслушан и дори бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка... или поне така е според легендата.

Славеят и розата ми напомни и за това:

Птиците умират сами

Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва заслушан и дори бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка... или поне така е според легендата.

Това май го имаше и в един филм .....

Много е хубаво.

Ето какво намерих:http://story-teller.hit.bg/wild.html Има няколко разказчета на Уайлд...задължително да ги прочетете Шегата настрана. Ако не сте чели приказките...прочете ги. АКо сте няма да ви спра да не ги четете. Както и казах по-горе Оскар Уайлд.Май ще седна да понапиша малко за него - Биография Подробничка, че не съм срещала на бг

Редактирано 19 юли 200620 г. от Dark`Elf (преглед на промените)

През лятото бях взела да чета една книга на Оскар Уайлд, най - вече заради Огледалото на Дориян Грей, но прочетох всичко. Някой от историите ги помня още от времето, когато бях 4 клас, значи преди почти десетилетие и спокойном огад а кажа, че съм напълно съгласна с всички ви. Творчеството му е едно от най - доброто в целия свят, а специално историята за Славея и розата и Щастливият принц са едни от любимите ми. Може и да има истина, че днешно време почти никой не чете това, което се пише, но все още има и такива неща, които завинаги ще останат истински и обичани.

идеално е за четене в такава студена вечер като днешната