Мислите ли, че бедните по улицата трябва да живеят до някой кош за боклук или не!

Аз мисля ,че е нелепо да живеят по кошовете!

Много ясно,че клошарите не трябва да спят по улиците и да ровят по кофите,ама такава е нашата действителност.... Мисля,че е редно да се създадат пансиони за хора в такова съсътояние,ама да не се злоупотребява с тях....За тая работа си трябва строга система,ама не смятам,че скоро ще се измисли такава.... Нашите политици са заети да решават "по-важни проблеми"...

Те си избират къде да живеят.Оправданието на един беше че взимал 80 лева пенсия и затова е клошар.Моята баба също взима толкова ама не рови в кофите.Хванете един клошар и му предложете да му подарите къща в някое село и земя да работи да видите дали ще е съгласен,грънци.

Те си избират къде да живеят.Оправданието на един беше че взимал 80 лева пенсия и затова е клошар.Моята баба също взима толкова ама не рови в кофите.Хванете един клошар и му предложете да му подарите къща в някое село и земя да работи да видите дали ще е съгласен,грънци.

Разбира се,че има и такива "клошари",ама не е редно да поставяме всички под общ знаменател... На мен за младите клошари не ми е мъчно толкова,ама като видя възрастен човек да рови по кофите или едвам да влачи някой кашон и много мъка ми става...

Ама като се замисля....и да им се работи,кой ще ги вземе на работа?Кой ще им даде шанс?Много е лесно да съдим отстрани,след като не знаем за какво иде реч....

Те си избират къде да живеят.Оправданието на един беше че взимал 80 лева пенсия и затова е клошар.Моята баба също взима толкова ама не рови в кофите.Хванете един клошар и му предложете да му подарите къща в някое село и земя да работи да видите дали ще е съгласен,грънци.

Лошото е, че не винаги е до избор...

Според мен за всеки трябва да има дом!Лошото е че не всеки има възможност!

Разбира се ,че и те заслужават дом ,и те са ХОРА.Не би трябвало да спят на улицата в най-големия студ или в най-голямата жега..въобще попринцип.Ама то за какво говорим,щом няма достатъчно домове дори за сирачета...

Мислите ли, че бедните по улиата трябва да живеят до някой кош за боклук или не!

Според теб какво значи да си беден?

Повечето така наречени "бедни" сами са си избрали тази съдба и им е добре.Другите са алкохолици непоправими,трети - продали са си всичко каквото имат,но не полагат никакво усилие да променят социалното си положение.

И защо аз да му помагам ,като го виждам,че той няма никакъв стимул за промяна?!?!?!?

Има толкова програми за временна заетост на безработните,но не ходят да се запишат.По улиците ги гледам едни и същи и лято ,и зима.

Даже някои лятото ходят по морето да "просят" после се връщат......ето на,вижте ме колко съм беден.

И на такъв човек аз трябва да му помагам - няма да стане!

Редактирано 2 септември 200620 г. от [BG]Scarface (преглед на промените)

Ама те имат повечето домове в провинцията ама са дошли тука.По селата е пълмо с пустеещи къщи някои от които се продават от общините за стотинки.Някои хора с починали родители на село са склонни да подарят дом срещу подръжката му,със земята нещата стоят по същия начин.Замислете се колко изкарва от кашони един клошар при цена на кило хартия от 20 стотинки.

...

Познавах такъв още когато бях в пансиона. Брадясал, дрипав и отчаян. Слаб като надеждата и самотен като утехата. Идваше точно в седем, заставаше до каменната колона на голямата външна врата, разкопчан, с мръсен шал, навит дебело около врата. Очите му сълзяха - може би от годините, може би от вятъра, може би по настояване на душата, незнам. Стоеше дълго така, с две торби, преметнати през рамо, стиснал с ръце мазното кепе пред гърдите си. Покорен, далечен и с вкус на горчилка. Чакаше смирено, докато не слезе господин директорът и каже: "Влезте, барон Лану, влезте. Децата днес пак са изхвърлили много хартия." Директорът ни лъжеше, че барон Лану събира стара хартия, може би не подозираше истината, може би, но не вярвам. Веднъж няколко момчета отидохме при него и му казахме, че Лану е бедняк, че Лану всъщност събира огризки хляб и помията от нашата храна. "Нима?" - изненада се господин директорът. "Да, затова искаме да се храни с нас. Остава много храна, а той е беден, много беден" - казахме ние. "Млъкнете! - изкрещя директорът. - Никога не казвайте, че барон Лану е беден! Не сте виждали нищо, запомнете. Не сте го виждали да събира храна, разбрахте ли? Човек не трябва да вижда чуждото унижение."

Той идваше всяка сутрин, заставаше до каменната колона и чакаше да слезе господин директорът. Чакаше, стиснал с две ръце мазното кепе пред гърдите си. И всяка сутрин господин директорът го поздравяваше с лек поклон и казваше с усмивка: "Влезте, барон Лану, влезте. Децата днес пак са изхвърлили много хартия." Едва тогава Лану прекрачваше каменния праг и тръгваше неуверено по двора, направо към контейнерите със смет. Слаб като надеждата и самотен като утехата. Никога не чух гласа му и не научих нищо за него.

Една сутрин не дойде. Една сутрин барон Лану не беше до каменната колона на входната врата. Господин директорът слезе, беше гологлав и по риза, а валеше студен ноемврийски дъжд. Дълго стоя така - гологлав и по риза, ледените струи биеха крехкото му тяло, тръгваха от лицето и се спускаха надолу на тежки бавни вълни; прехапал показалеца на дясната си ръка и вдигнал Бог знае защо глава нагоре, господин директорът чакаше барон Лану. И валеше като при потоп, и дъждът гръмолеше по водосточните тръби, и водата изхвърляше купчини жълто-кафяви листа, и вятърът бесуваше между дърветата, затова водните струи падаха под наклон и затова лицата на всички бяха мокри.

...

- Влезте, барон Лану, влезте - рече той. - Децата днес пак са изхвърлили много хартия.

И тогава се видях отстрани - с продрано сако, панталон с кръпки, с навит дебело около врата мръсен шал. Слаб като надеждата и самотен като утехата. Брадясал и отчаян, до голямата каменна колона, с мазно кепе в джоба, а отгоре вали, дъждът гръмоли по водосточните тръби и всички деца са се струпали по прозорците и са някак сияйни.

- Вчера не дойдохте, барон Лану - продължи господин директорът, - и си помислихме какво ли не... Децата бяха много тъжни. Те са свикнали с вас.

...

- Виждате ли, ученици - викна директорът към децата, - барон Лану пак дойде. И утре ще дойде, и вдругиден, успокойте се...

И ми се искаше да му кажа, че барон Лану винаги ще идва, дори когато потекат реки от благоденствия и световните трапези са пълни с лакомства - и тогава ще идва, защото барон Лану идва не заради къшея. Просто има такива хора , душите им са като бездни и в тях живеят непознати и страшни нам неща - като например отчаянието, като например горчивината. Такива хора не са бедни, не. Те просто са скочили от влака на собствения си живот, сега обикалят по голото поле наоколо, но не искат да отидат никъде, защото никъде не може да се отиде с тези страшни неща - отчаянието и горчивината.

Из "Смърт в раковината" (Роман)

Автор - Агоп Мелконян

В навeчерието на 11 август по Би Ти Ви бе излъчена анкета. Репортерите задаваха въпрос какво е станало на тази дата на живеещите на едноименната столична улица. Някои плахо предположи, че това е денят, в който "Ал Каeда" удари небостъргачите в Манхатън. Повечето от запитаните обаче свиваха рамене. Единствен верен отговор даде стар клошар, ровещ се по кофите. Несретник, който дори няма дом. Не само на улица "11 август", а въобще. Само той знаеше, че на този ден през 1877 г. българските опълченци отблъскват таборите на Сюлейман паша при Шипка. И така превръщат поредната руско-турска война в освободителна за България. Два пъти тъжно и жалко. Един път, че явно образовани хора са принудени да се ровят из кофите за боклук. Втори път, че тези, за които образованието и информацията не са лукс, са безразлични към тях....

standartnews.com

Мисля, че всеки от нас може след 10, 20 или 30 години да се озове на мястото на този клошар.

Много си прав sprite!

никой незнае какво ще му се случи и след време дали няма всичко да му е обърато-за добро или за лошо.И аз си мисля че не са там тези хора по собствено желание и е много тъжно че изобщо ги има.

Доколкото знам клошари (или бездомни хора, които живеят на улицата) има в почти всички по-големи световни градове. За някои от тях това наистина е въпрос на избор - може би им дава някакво чувство на свобода - не знам. Виждала съм снимки на клошари от Париж - хората изглеждат чисти и спретнати (доколкото е възможно, но са много далеч от нашите клошари), имат нещо като общности, получават храна и дрехи на определени периоди - не знам точно дали от общината и как става , но водят живот много близък до "нормалния" - с тази разлика, че техен дом е улицата.

При нас в България обаче ми се струва , че нещата са доста по-различни - тук клошарите са крайно бедните хора, който не могат да си осигурят дори елементарно човешко съществуване - хляб и покрив над главата. Някои от тези хора са дори с психически или тежки физически заболявания - недопустимо е държавата да не полага грижи за такива хора и да ги оставя на прозивола на съдбата. И на мен най-ми е жал за възрастните хора, за които явно няма кои да се погрижи и които са останали без дом - не знам дали е възможно да се създадат някакви приюти за бездомни хора и дали вече няма такива - но определено мисля, че има нужда от такива.

Редактирано 22 септември 200619 г. от shanna (преглед на промените)

И аз така знам, че голяма част от клошарите сами са си избрали този начин на живот. Не искат да имат задължения към дом, към държавата и към каквото и да било друго. От една страна за тях е добре, понеже всеки ги гледа със съжаление и не им е толкова трудно да си набавят елементарни битови нужди, като храна например. Все ще се намери, кой да има даде някоя стотинка.

Но лошото е, когато вече не е въпрос на избор и живота те е превърнал в клошар.

Мисля, че тези които искат помощ, рано или късно я получават.

Когато дойдоха големите студове и всеки се оплакваше, че трудно се отоплява, няма пари, в дома му е 18 градуса и т.н, помня как една репортерка зададе въпрос на един клошар. Той се усмихна и каза, че винаги се оправя. Не се оплака. Изглеждаше спокоен.

Абе, колкото по-малко имаш толкова по-малко ти трябва.

И аз нещо се отплеснах....

Едвам мъкнех колета,спирах стотици пъти може би.

Когато ме застигна клошар.

Оборудван с количка,каквато аз нямах - за да си пренеса колета тежък.

-Лека полека ще си го занесеш - ми каза той.

И продължи по баира,натоварен с ценностите си.

Но след малко се спря,обърна се към мен и попита:

-За къде си ?

-Ей там отсреща е блока ми - отговорих.

-Качвай го,аз завивам обаче след малко.

И така качих кашона на количката.

Хванахме я и заедно по баира започнахме да я дърпаме.

А той ми вика:

- Недей,да не ти се смеят.

- Не ме е срам,ще дърпам с теб.

Той не знаеше,че бих изминала още много път,теглейки неговата количка.

Бих изминала много път,за да намеря отново Човек.

Като него.

Благодарих му и той продължи-след завоя-да събира ценности.

А аз бях намерила вече една.

От толкова време най-после Човек.