Романът "Жерминал" не е забавление, а дълбоко преживяване. Накратко, моето виждане, моят преразказ на съдържанието е следният: 
Идеалистът Етиен призовава за бунт и стачка в миньорски град. Стачката води до мизерия и бива прекратена при условията на собствениците. Следва авария в мината, при която той бива изолиран при срутване с любимата Катрин, която загива, обаче той оцелява. Изпитва вина за всичко това. Дали не беше по- добре да е никой, отколкото да води, да бъде харесван и следван?

Дори християните, които смятат, че бог подкрепя делата им, не винаги могат да се решат да водят другите в живота. Апостолите- водители са Петър и Павел, другите не са поели отговорността или пък деянията им не са достатъчно значими за популярност. Бягството в уединени места и манастири е значително по- разпространено. Стотици хиляди са.

Разбираемо е. Представям си да проповядваш отказ от имущество сред изобилстващата от блага Римска империя. По- добре да се усамотиш и да не носиш отговорност с воденето на други по своя път. Твоят път може да е добър за тебе, но за тях? А може да не е добър и за теб, защо тогава да го предлагаш на други? Като разсъждавам от гледна точка на Ренесанса, определено отшелниците са прави- след блясъка на античната култура папите въвличат западните християни в Мрачното средновековие. По- добре да бяха гладували сами сред пущинаците, отколкото да водят другите към нищета.

Погледнато от друг ъгъл, мъжът е длъжен да бъде, да осъществи мъжа в себе си. Да бъде очароващ водач, за да бъде харесан от жена, с която да продължи рода. У Етиен и това не се получава, но той е бил длъжен. Само митичните Адам и Ева могат да пребивават в рай, в който да не поемат отговорност, защото всичко им е на готово, споконо живеят изолирано и не водят никого, защото такива няма. Обаче в момента в който мъжът се усети мъж, а жената- жена, тогава трябвада се поеме отговорност, да се рискува, да се напусне сигурността на покрива и се тръгне под небе, което може да ни залее с катранен или златен дъжд.

Днес чух следния афоризъм "И в Евангелието, и в Корана пише, че трябва да обичаме ближния, но само в Кама сутра ги има конкрентите начини". 

Е, ако апостолите на християнството са говорели за това, да бъде обичан ближния, като са подкрепяли проповедите си с няколко притчи, а християните, живеещи в пъстър свят срещат много повече предизвикателства, неописани в тези няколко притчи, то как да им помогнеш? Какво да посъветваш, защото книгите мълчат по неговия случай? Не е ли по- добре да избягаш от отговорност, вместо да дадеш погрешен съвет? 

Познат твърдеше, че винаги трябва да се направи нещо. Ако е погрешно, ще научиш, кое е погрешно и с какво. Обаче да дадеш съвет без да знаеш дали това е правилно или погрешно е доста неправилно, (да речем). Остави, че ще ти падне авторитета, но и на този, който те е послушал, може да се случат лоши последствия, за които е отговорен съветващият. Доста самоуверен трябва да си за да раздаваш съвети, които не знаеш къде водят. Някакъв Лойола, някакъв Макиавели или Борджиа. Ами, щом не си такъв, скрий се от отговорност,  стани отшелник.

В японската традиция императорът е бил божество. Непогрешим и недостъпен по принцип. Колко лесен начин да го отърват от скрупули при взимане на решения! Императорът е ограден от велможи, вършещи всичко. В неговата божествена същност е да поема отговорността за тях и да я "заземява", обезврежда чрез авторитета на божеството. Той спокойно може да бъде един отшелник с императорска корона, който избягва всяка дейност, която може да има риск, та да не да почувства отговорност и вина за провала. Виновни са шогуните, царедворците, тези които правят нещата.

Деловите хора обаче не могат да бъдат отшелници. В тяхната същност е активността, а значи и заемането на позиция. Един анекдот, разказан оп проф. Михаил Неделчев се отнася до прабаба, активен участник в подготовката на Априлското въстание, задържана в турския конак и съдена. За да контролира къде ходи слугинята, вързала  й връвчица на крака, другият край на която бил при нея. Като я упрекнали, че е "проклета" да я мъчи така, тя помислила и казала "Не съм проклета, ами съм чорбаджийка". За да обясни действията си, отговорността за тях, тя изтъкнала друг морал, в който тези действия са оправдани. Отнасям се с разбиране и не приемам идеалистично възмущение от рода на "Ами нали е била за свободата, защо е подтискала така". Ами Априлското въстание е буржоазна революция за национално освобождение. Нови сили искат да са на власт и толкова. Тя командва и според новия си морал има това право! Който е бил началник, знае, че се взимат и отстояват решения без сигурен изход, че се налага воля и подчинените винаги смятат шефовете за задници. Но няма начин. Етиката насърчава в някакви граници да се престъпват хуманните изисквания, просто защото позицията е такава. Този, който взима рискови решения, трябва да има пълномощия за по- широка властова свобода. После чак се разбира за добро или за зло.

Както и да е, историята се прави от деятелните, от тези, които правят нещата, а не от отшелниците. Активните носят зло или добро, но имената им остават. Не е откритие, казаното в древността на един мълчаливец, присъстващ на пир на философстващи. "Ако си умен и мълчиш, значи не си толкова умен. Ако си глупав и мълчиш, значи не си толкова глупав". Така е и с деятелните и отшелниците- ако са умни и бездейни, не са много умни, но ако са глупави и не правят нищо, не са чак пък толкова глупави.

Труден, дори нерешим, остава въпроса кого да наречем умен и кого глупав.