Прави впечатление, че че записвачите на народни умотворения не съхраняват неприлични фолклорни материали. Този пуризъм е някаква свенливост у новата българска интелигенция, но също и отношение към вулгарното като към низко и съответно незаслужаващо да бъде съхранено. Същевременно грубият, уличен говор остана у новобогаташите ни. Примерно Б. Борисов, Хр. Стоичков. При това той е белег за мъжкарско поведение и изразяване.

Дали уличният говор е извор за високия език. Дали е език на една ниска група (кокни) или на простонародната мъдрост? Дали заслужава да бъде отбелязван и съхранен? Не се съмнявам, че единици са хората, които не знаят съдържанието на неприлични думи от улицата. Защо те биват заменени с метафори или евфемизми? Може би е естествен свян, но защо се проявява, след като всички знаят тези думи? Може би е утаяване, заглъхване на един език, полезен до време като бебешкия. Никой не говори с бебешки на възрастни, но ако иска да бъде мил, използва го с малките.

Като езикова характеристика в художествени произведения, нецензурните изрази (сетих се за Вазов и гърмът на черешовото топче, като че излязъл от нецензурния проход на Боримечката... а защо ли съм го запомнил не по- зле от неговото "Мамка му стара"?) ще ги има и употребата им е богатство. Обаче в социална среда с умение за по- точно изразяване, с по- богати терминологични познания, разлятата, синкретична метафоричност на уличния говор е неуместна. В комичните художествени произведения вулгарното си има място още от античността. Когато Рачков изтърси някоя просоттия, залата избухва в смях. Така е било и ще бъде.

Чак да носи богатство- не. Езикът на улицата обаче добавя комуникативни възможности и възможност за забавление. Чрез ползването му може да се постигне сближаване с носителите му. Могат да се съхранят непреводими попадения на народното творчество. Непреводими поради римни или съзвучни езикови изразни средства. Забавлението чрез ползване или противопоставяне на уличен говор е весело- вж. комедиите на Шекспир, макар там да има присмех към простотията. 

В идеите на просветителството е, носителите на език на улицата да бъдат просвещавани за да се издигнат (условно). Когато няма ресурс или интерес от просветителство, езикът на улицата остава маргинален и носителите му не биват приемани, не стават свои в среди с по- усъвършенстван говор.

Връщането към престорен, недостоверен архаичен език в някои съвременни романи като Възвишение и Чамкория на Милен Русков не се обогатяват от това- първото е, че липсват носители на говора, какъвто е в романите и второто, че този говор няма споменатите изрази, които да са забележителни и запомнящи се именно чрез него. Романният език води до затруднения при четенето, което макар да дава възможност за по- внимателно вглеждане за откриване на смисъла, уморява, а и не се намира кой- знае какъв пласт от смисъл, който да бъде открит. Аналогично и в още по- значителна степен в поезията.

Езикът на Данте, на Петко Славейков е бил простонароден, но е казвал нещо важно, предавал е смисъл или развлечение на получателите и заради това се е наложил. Уличният език по принцип не предава нещо с дълбок смисъл, поради това, а и докато не се намери творец, който да предава с него ценности, той остава незначителна и пустинна територия на общодостъпния език.

Познавенето на уличния език само по себе си е нещо в повече, т.е. някакво добавяне. Обаче става богатство само ако е използвано в съответната среда, на място. Да говориш сред евреи на иврит е богатство, а сред българи е бедност. Буквално, защото никой няма да те разбере и алъш- веришът няма да стане. Да имаш златни монети е богатство, но само когато ги използваш смислено. От криминалните филми знаем, че да имаш диаманти не е богатство, трябва и да ги пласираш на някого, който разбира от диаманти

Така че към познанието на езика на улицата трябва да върви и познанието кога и как да го използваш. В това се състои превръщането му в богатство.