Ги Корно срещу Мартин Селигман

Повод за тези размишления ми даде глава от "Най доброто в нас" на Корно, наименувана "Оттегляне на проекциите" и цитата "винаги другите са лъжци, лицемери, крадци, мързеливци, манипулатори и пр." Авторът ни насочва да открием, че у нас е "сянката" на тези недостатъци, която пренасяме върху другите. Когато вече не проектираме върху другите собствените си недостатъци, израстваме.

У Селигман, "Как да бъдем оптимисти", глава "Кой не се предава" четем "Някои хора, онези, които лесно се предават, обикновено казват "Причината е в самия мен и това вечно ще продължава и определя всичко, което върша". Други, онези които се съпротивляват и не отстъпват пред нещастията, заявяват:"Несполуките са просто плод на обстоятелствата, във всеки случай бързо ще ги преодолея"

Забелязал съм, колко по- ведро живеят ученици, които смятат даскалиците за виновни за слабите оценки, в сравнение с тези, които винят себе си и смятат, че ако учат до побъркване, ще успеят да надскочат много добрите си оценки. 

Признавам, че Селигман не казва изрично, че сред обстоятелствата са и съществуването и участието на хора, на които приписваме споменатите от Корно качества, но терминът е достатъчно просторен за да ги вмести. 

Така и противоречието: Дали е по- добре за човек да се противопоставя, бори и унищожава у себе си външно обвинителната нагласа за проблемите си или да приеме, че това са реалностите и те следва да бъдат преодоляни по пътя към успеха?

-----------------------------------------------

Дали е аргумент, че тезата на Корно е слаба, следният текст от финала на книгата му?

"Не съм кой знае колко напреднал по пътя на депрограмирането. Единствената ми заслуга е, че най- после съм го разпознал и съм тръгнал по него- поне така се надявам" с други думи, не съм постигнал нещо съществено, научих пътя, но не зная дали вървя по него. Не е много за водач, но изглежда е достатъчно за сляп водач.