Хора на културата са тези, които формират културата. От тях религията е изключвала артистите- Молиер е пограбан като неблагочестив извън гробищните стени. Изключвани са поетите- Платон смята, че в идеалната държава те не бива да бъдат допускани. А нацистът, като чуел култура се хващал за кобура. Певиците, наричани певачки, също не са носители на културата, особено в Евровизия. Леле- леле. Да добавим и широко ползваните от тях наркотици, дори до смърт и ще ги злепоставим съвсем. Художниците и те не са най- добрите образци, не само от това, че моделките им не са недостъпни, но и се смята, че трябва да са бохеми, мъчещи се в среда от еснафи. Творците на високата мода привърженици на множеството полове, самите са с множество ексцентричности. 

Цялата тъпота, е, че у нас културата са свързва само с изкуството, което споменахме е доста фриволно и ексцентрично.

Учените по принцип са изключени- те правят наука, познание, често са неразбирани и предпочитат самота и размишления. Шекспир казва за героя си "На Просперо му стига, да властвува над свойта библиотека".

Кои са тогава хората на културата?

Към по- безспорните са издателите, които предлагат висококултурни издания- книги, музика, филми. Тяхното поведение по правило е по- малко ексцентрично и не са постоянно във фокуса на медиите. Обаче винаги културата се е определяла от властващите.

Някога, образци на културата са били аристократите. Те са подкрепяли (уж, а и не всички) сътворяването на вечни културни ценности. После третото съсловие- буржоазията дълго още изпитва уважение към тях, но се води от свой интерес, който е свързан с масовостта. Масово производство, масови явления, масови революции, масово образование, масова култура.

Масовата култура налага образци, които често нямат нищо общо с поведението на носителят им. Всичко е пари, казва певецът- наркоман и пее против наркотиците. Всичко е пари, казва артистът и посещава събития с кауза и играе в роли, които нямат нищо общо с възгледите му. Защо го правите, бе хора? "- За пари, голтако".

И така, връщам се на темата. В наше време на специализация, има едни, които определят културните модели, други които ги генерират, още по- други, които ги представят и едни там, които ги попиват. В тази верига от дейности, не можем да се ориентираме кой- какъв е и забравили, че културата се определя от властта, се доверяваме, въпреки целия фалш, на платените труженици, които ни представят масова култура във филми, книги, драми, песни, дрехи, поведение. Всичко. И за политици ги приемаме, и за знаещи, и за можещи.  

Маргариди- за домашно.

Както стана дума, властта определя каква да е културата. Основно чрез взисквания и поръчки, но и с възнаграждения. Ето и тези, които НС е харесало. Едни са популярни, за други може да се почуди човек, трети са непознати за публиката.

I. Отпуска държавни парични награди за особени заслуги към българската държава и нацията:

1. Пожизнено за особени заслуги към българската държава и нацията в размер на 500 лв. месечно на:

1. Стефка Иванова Берова

2. Йордан Светославов Марчинков

3. Богдана Иванова Карадочева

4. Николай Георгиев Балинов

5. Величко Маринов Маринов

6. Светломир Димитров Цоцорков

7. Стефан Михайлов Димитров

8. Мустафа Арифоф Чаушев

9. Петко Георгиев Петков

10. Васил Михайлов Найденов

11. Маргарита Николова Хранова

12. Христо Димитров Кидиков

13. Панайот Димитров Панайотов

14. Росица Пенева Ганева

15. Светослав Аргиров Аргиров

16. Благовест Аргиров Аргиров

17. Кирил Иванов Икономов

18. Мая Василева Нешкова

19. Благой Ранков Войов

20. Рашко Лефтеров Рашков

21. Томчо Иванов Икономов

22. Камелия Кирилова Тодорова

23. Георги Стефанов Христов

24. Нели Маркова Рангелова

25. Кристина Димитрова Димитрова

26. Петя Костадинова Буюклиева

27. Маргарита Димитрова Горанова

28. Красимир Николов Гюлмезов

29. Виолета Сергиева Гюлмезова

30. Ева Кирилова Найденова

31. Петър Асенов Цанков

32. Кирил Кирилов Маричков

33. Владимир Тотев Тотев

34. Георги Михайлов Марков

35. Йордан Петков Караджов

36. Румен Спасов Душилов

37. Христо Василев Ламбрев

38. Владимир Тодоров Захариев

39. Евгений Христов Симеонов

40. Пейо Тодоров Пеев

41. Асен Константинов Драгнев

42. Митко Генчев Щерев

43. Живко Иванов Топалов

44. Цветан Благоев Банов

45. Илия Ангелов Маринков

46. Георги Станчев Георгиев

47. Константин Емилов Атанасов

48. Емил Драгомиров Герасимов

49. Станислав Йорданов Сланев

50. Веселин Маринов Тодоров

51. Ненчо Владимиров Маноилов

52. Румен Петров Лозанов

53. Йордан Борисов Стаменков

54. Огнян Стоянов Цолов

55. Здравко Цоков Желязков

56. Екатерина Асенова Михайлова

57. Силвия Демирова Кацарова

58. Милчо Тодоров Кацаров

59. Людмил Стоянов Христов

60. Валери Георгиев Градинарски

61. Стефан Марков Първанов

62. Александър Анатолиев Александров

63. Александър Недялков Димитров

64. Венета Рангелова Рангелова

65. Румяна Иванова Маутнер

66. Здравко Петров Радоев

67. Антон Николов Бубев

68. Илия Иванов Караянев

69. Александър Александров Кипров

70. Емилия Атанасова Маркова

71. Емил Димитров Коларов

72. Васил Георгиев Стоев

73. Развигор Петров Попов

74. Мими Иванова Рибинска

75. Генчо Димитров Въртовски

76. Иван Александров Пендачански

77. Боян Балев Балев

78. Тодор Петров Върбанов

79. Петко Стамов Мюфтиев

80. Петър Борисов Василев

81. Гинка Недкова Иванова

82. Николай Томов Атанасов

83. Ани Христофорова Върбанова

84. Снежана Петкова Петкова

85. Румен Бориславов Бояджиев

86. Константин Стефанов Цеков

87. Иван Боянов Лечев

88. Мария Василева Атанасова

89. Димитър Стефанов Христов

90. Георги Георгиев Кокаланов

91. Борис Михайлов Чакъров

92. Милко Василев Андреев

93. Васил Петров Василев

94. Росен Насков Иванов

95. Марийка Николаева Иванова

96. Орлин Методиев Лалов

97. Тенко Славов Лошев

98. Димитър Георгиев Ковачев

99. Максим Веселинов Горанов

100. Жорж Георгиев Димитров

101. Васил Лазаров Димитров

102. Евгени Конкордов Платов

103. Росица Кирилова Начева

104. Богдан Томов Кръстев

105. Александрина Данаилова Митрева

106. Мая Йорданова Илиева

107. Валентин Димитров Ракитски

108. Владимир Юриев Божинов

109. Петър Веселинов Драмов

110. Димитър Милчев Величков

2. Пожизнено за особени заслуги към българската държава и нацията в размер на 350 лв. месечно на:

1. Никола Борисов Динев

2. Марин Стоянов Цветков

3. Красимир Стефанов Янакиев

4. Румен Атанасов Илиев

5. Иван Христов Бояджиев

6. Емил Асенов Гоголов

7. Николай Димитров Пенков

8. Петко Красимиров Ников

9. Ангел Георгиев Попов

10. Ивайло Георгиев Манолов

11. Петромир Вълов Иванов

12. Валери Христов Веселинов

13. Иван Василев Братоев

14. Георги Тодоров Пеев

15. Толя Георгиев Никифоров

16. Борислав Христов Борисов

17. Александър Георгиев Коев

18. Иван Стефанов Тенев

19. Кирил Николов Бойчев

20. Дариана Богомилова Генова

21. Александър Димитров Петров

22. Константин Димитров Петров

23. Иван Николов Михайлов

24. Георги Димитров Начев

25. Апостол Христов Киров,

за изключителните им постижения и за цялостния им принос в областта на културата.

II. Възлага изпълнението на решението на министъра на културата.

-------------------------

Решението е прието от 49-ото Народно събрание на 1 март 2024 г. и е подпечатано с официалния печат на Народното събрание.

Ciela Law

Привърженик на идеята, че културата се взисква от интересите на властта, към същия двигател привързвам и морала. Кратичка уговорка правя, че формата на властта може да е еднолична, на група или на голямо множество, организирано и наименовано или не, но стига да може да бъде наложена, това е именно власт.
На ум ми е и няма да го оставя за друг път, че когато са поръчвали на Микеланжело някаква творба, градските власти може да са били някой херцог или дожите на републиката, но те са имали изискванията към това, за което плащат. Те са изисквали да го поправя и съобразява с техните възгледи и интереси. Това се отнася не само до художниците, но и до съдиите, правниците и посредниците с божеството, духовници или светски лица.  

В потвърждение, че културата се налага с власт е стремежът на немците от късното средновековие да окултуряват източните славяни. Хубава статия от Уики.де тук. Не че не са окултурявали и в ранното средновековие славяните, примерно когато са изгонили св. св. Кирил и Методи от Моравия, но теорията за културтрегерството, забулваща инвазията е възникнала по- късно. Била е популярна в съчетание с Дранг нах Остен. Интересно е, че освен на немски, статия за "Културтрегер" има само на украински, като е насочена срещу Сталинската и последващата културна политика на СССР. Доколкото немската статия е по- обширна, ще я пусна в машинен превод.

Цитат

 

Теорията за културния носител се отнася до определен възглед за германско-славянските отношения, особено в периода на експанзията на страната през Средновековието в Germania Slavica, включително произтичащите от това последици. Тази теория се основава на статичното разминаване в развитието в цивилизационно отношение между старите германски селища и сравнително изостаналите славянски страни и оценява „източногерманската колонизация “ като действителен крайъгълен камък на държавното и историческо определящо формиране на Източна Централна Европа. [1]

Тази теория, повлияна от национализма, беше особено силно представена в контекста на „ Ostforschung “, особено в периода между 1850 и 1950 г. Тя често се появяваше във връзка с „ протогерманската теория “ и на нея беше даден особен акцент по време на нацистката ера от биологично-расистката перспектива на националсоциализма . След 1945 г. тя служи, по-специално, за онези, които са били разселени от домовете си в източните германски територии, като морална претенция за връщането на източните територии на германския райх . От началото на 90-те години на миналия век тя е ясно опровергана и преодоляна в научна теория .

Противоположност на теорията за носителите на културата е крилатата фраза „ Deutscher Drang nach Osten “, с която германските новодошли в средновековна Germania Slavica не се характеризират като носители на култура , а като агресори.

Теорията за носител на култура е обект на изследване на историческите стереотипи . Независимо от края на едностранчивите национални „източни изследвания“, стереотипът за „полската икономика“ и „поляците“ продължава да съществува и днес. Статията следователно документира подробно германските гледни точки за германско-славянските отношения по отношение на културното оценяване или пренебрежение, които досега бяха третирани твърде накратко в статиите Антиславянство , историография за обединението и външната политика на Полша . За промяна на гледната точка вижте напр. Б. Историческа картина на създаването на марката Бранденбург .

Произход

Историческият фон на възникването на теорията за носителите на културата е борбата за притежание на области, които са принадлежали на полската държава след Пястите (966 г.) (независимо от факта, че тронът е бил временно зает от владетели от Анжу , Литва и Саксония ). Трите полски разделяния в края на 18 век елиминират Полша като независима нация . Периодът от третото, окончателно разделяне на Полша през 1795 г. до основаването на Втората полска република през 1918 г. се определя от борбата на поляците за възстановяване на националната им независимост. С теорията за културния носител пруско-германската страна оправдава запазването на собствеността върху териториите, придобити чрез полските разделяния.

Докато Полша все още беше доминирана от либералите през 17-ти и началото на 18-ти век поради своята религиозна толерантност , своята републиканска свобода и поради своята мисия да защитава Европа от османско-мюсюлманското нашествие, което беше толкова успешно демонстрирано от Ян Собиески пред Виена през 1683 Въпреки че се празнува от мислещите хора в Германия, тази положителна оценка се променя в течение на 18 век. Кървавият съд в Трън през 1728 г. е първият повод да се обвини полското католическо духовенство в ограниченост, фанатизъм и нетолерантност.

Потисничеството на фермерите от полското благородство накарало Йохан Георг Форстер , например , да изпита дълбоко отвращение към тази „смесица от сарматска, почти новозеландска грубост и френска суперделикатност “ . Стереотипът за „полската икономика“, станал известен от Форстър около 1790 г., се отнася преди всичко до политическите обстоятелства на потисничеството на фермерите от безотговорното благородство и едва на второ място до изостаналостта в провинцията, причинена от това потисничество: „най-големият, най- неизлечимата вреда“ на полската нация се крие „в нейната отвратителна държавна конституция“ : благородната република ( Rzeczpospolita ) с ключовите думи „неуправляемост“, „ анархия “ и „ полски райхстаг “. Това преувеличение на Форстър като нетърпелив млад революционер беше ясно поставено в перспектива през 1793 г. чрез подкрепата му за полските революционери: „Всичко там зрее за революция“ ; Следователно увреждането не е „нелечимо“ . [2]

Това, което беше важно и решаващо, беше, че тази критика на „полската икономика“ в упадъка на полската благородническа република (втората половина на 18 век) беше пренесена в напълно различни условия на Средновековието от немските историци на Просвещението . В същото време тези историци също критикуват колонизационните дейности на Тевтонския орден , които се сравняват със завладяването на Южна Америка от испанците. През 1795 г. Шльозер осъжда „крещящите несправедливости“ на германците, които са дошли „като колонисти в вендските земи, в Прусия , Курландия , Ливония и т.н.“ , но от друга страна той възхвалява културната мисия на германците Ханза лига .

След 1831 г. националният конфликт в пруската част на Полша (както преди това в руската част) бавно, но стабилно нараства , а в постоянно ескалиращия конфликт има взаимно стереотипизиране, което засяга както образите на другите , така и представата за себе си , които От германска страна това доведе до неограничено оценяване на дейностите на Тевтонския орден в Източна Прусия. Това от своя страна доведе до приравняването на Средновековието и ранното ново време : типична характеристика на националните стереотипи, които приемат непроменливи характеристики и следователно представляват неисторическа перспектива.

Пруско-германската политика спрямо Полша се характеризира с амбивалентно отношение на превъзходство и страх от „неблагодарните“ поляци. Проблемите и споровете, формирани от съвременната политика, се транспонират в миналото, като в същото време миналото, времето на средновековното източно заселване, се идеологизира. „Източната колонизация“ в крайна сметка се разглежда като (обратно) продължение на миграцията на народите : след като вътрешните условия на новите германски империи се консолидират, „германската колонизация се изтласка обратно на изток в областите, които междувременно са били наводнени от славяните . Но тук , в същото време, носител на по-благородна култура, която вече беше постигната, германството беше възстановено там . за всякакви исторически значими промени в „германството“.

Германските перспективи за славяните през вековете 

През Средновековието

„Теорията на културния носител“, която съществува в немската историография и журналистика от средата на 19-ти век, се основава на перспективи, които са съществували от Средновековието, но които първоначално са били амбивалентни (и, както винаги, базирани на взаимност ). Едностранчивите национални стереотипи започват да се втвърдяват едва около 1830 г., явление, което е забележимо в цяла Централна Европа. [4]

Първото доказуемо историческо споменаване на полски владетел, Мешко I , основателят на полската държава, съдържащо се в саксонски източник ( Хроника на Видукинд от Корвей ), го споменава като „приятел на императора“ ( на латински amicus imperatoris ) Ото III. „Актът на Гнесен“ през 1000 г. е най-грандиозният момент от ранното германско-полско сътрудничество .

Тиетмар от Мерзебург (975-1018), Адам от Бремен (вероятно преди 1050-1081/1085) и Хелмолд фон Бозау (около 1120-след 1177) всички единодушно описват славяните като варвари и езичници , които са жестоки, диви, неверни, коварен и да бъде (религиозно) закоравял. За Хелмолд жестокостта на славяните е вродена за тях, национална характеристика: „Slavorum genti crudelitas ingenita“ (Helmold I, 52). От друга страна, Хелмолд също гледа на датчаните като на жестоки, диви и идолопоклонници. Но и тримата хронисти отбелязват също, че е имало причина за това от германска страна: поради упоритостта и алчността на саксонските принцове. И дори отбелязаха положителни неща. Адам възхвалява напр. Б. град Джумне (вероятно Волин):

„Зад Лютизен , който също се нарича Вилцен, се стига до Одер , най-водната река в славянската страна. Там, където се влива в морето на Скития [което означава Балтийско море ] при устието му , много известният град Юмне предлага много посещавано място за срещи на варвари и гърци [вероятно означава православни християни от Русия ] в широк район [ ...] Това наистина е най-големият от всички градове в Европа; Там живеят славяни с други племена, гърци и варвари. Чужденците от Саксония също получиха същото право на заселване, дори ако не им беше позволено да изповядват публично своето християнство по време на престоя си. Защото всеки все още е уловен в езически фалшиви вярвания; Освен това обаче едва ли ще намерите по-почтен и дружелюбен народ като бит и гостоприемство. Градът е пълен със стоки от всички народи на севера, нищо желателно или рядко не липсва.

Що се отнася до „начина на живот и гостоприемството“, дори Хелмолд признава „много естествени предимства“ (multis naturalibus bonis), поне сред Пручи и Рани, „сред тях гостоприемство, грижа и милост.“ [5] И той не го прави възхвалява заселването от саксонците, но също така знае за славянския княз Прибислав , че той „построил замъците Мекленбург , Илов и Рощок и населил техните области със славянски жители“, биографът на Ото фон Бамберг (около 1060–1139 г. ) . ), докладва за своите културни преживявания в Щетин :

Мечката Албрехт като предполагаем носител на култура: Хората от Щетин вече са били християнизирани от 1128 г.

„В град Щетин имаше четири зали за събрания. Един от тях, който беше най-забележителният, беше чудесно украсен и изкусно построен, имаше скулптури отвътре и отвън , които стърчаха от стените, снимки на хора, птици и животни, толкова реалистично изобразени в позата им, че се смяташе, че дишат и животът трябваше да продължи и, което трябва да се каже, че е много рядко, цветовете на външните картини не можеха да се изпарят или да бъдат измити от сняг или дъжд, така беше устроено изкуството на художниците.

Притокът на немски заселници, рицари и духовници през 13 век проблематизира връзката между полското общество и германците за първи път. През 14 век има открит конфликт с тевтонските рицари , особено след покоряването на Померания . Независимо от това, от 15-ти до 18-ти век, западната граница на Полша остава „най-тихата граница“ в тогавашна Европа.

В ранния модерен период 

През 1519 г. хамбургският учен Алберт Кранц в своето „Описание на вендската история“ разглежда „вендския квартал“ на Ханзата като славна основа на вендите , която той погрешно приписва на вандалите , т.е. източногерманско племе. Във „В. Глава” той смята тези за свои предци:

„След като саксонците поставиха тези вендски земи под свой контрол и в най-голямо робство, това име е толкова презрително, че когато се ядосат, един от крепостните селяни и те винаги трябва да лежат под краката им, в противен случай да се скарат на умен човек. Но ако се стараем да пазим историята и делата на нашите предци прави, ще ни смятат не за порок, а за чест, че сме родени от такива хора.

Кранц многократно се позовава на най-известните хронисти Адам, Тиетмар, Хелмолд и Саксон Граматик , като набляга по-специално на похвалните неща, напр. Б. великолепието на Винета, описано от Адам . Той също така споменава езичеството на славяните, но без обичайното отвращение на средновековните хронисти, тъй като за Кранц вендите, като оригинален германски народ, са също толкова езичници. За него вендите не се различават от датчаните в борбата им срещу империята.

Последната безусловно положителна оценка на поляците е свързана с релефа на Виена от 1683 г. на Ян Собиески . След това негативните изображения на Полша ( „цивилизационно изостанала“ ) преобладават през 18 век: те могат да бъдат намерени предимно в репортажи за пътувания; Между другото, по-често на френски и италиански, отколкото на немски, подобно на обичайните негативни стереотипи, напр. Б. между Англия и Франция или Франция и Германия.

През 1669 г., по повод полските кралски избори, изключително уважаваният ерудит Лайбниц не се свени да използва псевдоним, за да очерни полския кандидат с неговите добре известни предразсъдъци в произведение, поръчано от немски конкурент.

През 18 век 

В амбивалентността, съществуваща до 1848 г., стереотипите „свободолюбиви и фанатични“ се използват както положително, така и отрицателно. Същата характеристика на националното желание за свобода понякога е насочена срещу руснаците (в този случай е „свободолюбиво“), понякога срещу прусаците (в който случай се смята за „фанатично“). Положителният стереотип за „благородната (свободолюбива) полякиня” съответства на стереотипа за „красивата (с лепнали очи) полякиня”.

Делото на Йохан Готфрид Хердер (1744–1803) е представително свидетелство за някогашните тесни връзки между немската и славянската култура . Съчиненията на Хердер допринасят значително за възникването на национално чувство сред славянските народи, което се основава на езика и културата. Те събуждат интерес сред славянските интелектуалци към собствените им народни традиции и към изследването на родния им език, тъй като според Хердер „у всеки един от тях са се формирали съзнанието на един народ и неговият характер.” Преди всичко чрез славянската глава в неговата основна част труд “Идеи за философия на историята на човечеството”, Хердер става сътворец на самочувствието и чувството за сплотеност сред славяните. Хердер вижда всеки народ като образувание, създадено от Бога, което трябва да изпълнява незаменима функция според плана на сътворението. В същото време той смята народите за живи огледала, които отразяват цялото човечество според различен „ъгъл на пречупване“. Във вече споменатата глава за славяните Хердер пише:

„Те бяха милосърдни, гостоприемни до екстравагантност, любители на селската свобода, но покорни и послушни, врагове на грабежа и грабежа. Нищо от това не им помогна срещу потисничеството; да, допринесе за същото. Тъй като те никога не са претендирали за върховенството на света, не са имали войнолюбиви, наследствени принцове сред тях и са предпочитали да бъдат подложени на данъци, ако само могат да обитават земята си в мир, няколко нации, но най-вече тези от германското племе , се присъединиха един към друг, съгрешиха тежко срещу тях. Още при Карл Велики имаше войни на потисничество, които очевидно бяха причинени от търговски предимства, въпреки че те използваха християнската религия като претекст. (…) Това, което бяха започнали франките, саксите го изпълниха; В цели провинции славяните са изтребени или превърнати в крепостни селяни, а земите им са разпределени между епископи и благородници. (...) Славянският народ е нещастен, че положението му сред народите на земята ги е доближило толкова много до германците от една страна, а от друга е оставило тила им изложен на всички атаки на източните татари , от които, дори монголите , те страдаха много, много толерирани. Междувременно колелото на променящото се време се върти неумолимо; и тъй като тези нации до голяма степен населяват най-красивия регион на Европа, когато той е бил напълно култивиран и търговията е била отворена от него, няма друг начин да мислим, освен че в Европа законодателството и политиката все повече заместват военния дух и... .. трябва и ще насърчава тихото общуване между народите: така и вие, някога трудолюбиви и щастливи народи, които са потънали толкова дълбоко, най-накрая ще бъдете насърчени от дългия си летаргичен сън, освободени от вашите робски вериги , вашите красиви региони от Адриатическо море до Карпатите , от Дон до Мулда ( Вълтава ) като собственост и можете да празнувате вашите стари празници на тиха индустрия и търговия на тях!“

Идеите на Хердер намират изключителен отзвук в по-дълбоките слоеве на съзнанието на представителите на славянската интелигенция, особено в периода на "националното пробуждане", "възраждането" на средноевропейските народи през първата половина на 19 век.

В годината, в която е публикувано произведението на Хердер, което все още се радва на голяма репутация в Полша днес, аристократичната република, която се е свила поради първите две полски раздели, приема конституцията от 3 май 1791 г. , която се счита за най-модерната конституция в Европа след Френската революция от 1789 г.

През 19 век 

Още в „История на пруските държави“ от Йохан Фридрих Райтемайер, публикувана между 1801 и 1805 г. , средновековното източно селище, чрез което „недоставената част от германската нация“ , „излишното население“ е отведено на изток, е свързани с „колонизацията и имиграцията на европейци в Северна Америка“ . Съпротивата на „вендите“ беше „насилствено сломена, като цели села трябваше да бъдат прогонени “, но в тези „германизирани“ области „културата и удобствата на лукса “ също дойдоха с немския меч и немския език. Пруската държава само продължи тази политика, която беше характеризирана като „революция от най-благотворителен вид“ . Това се отнася за „трансформацията на вендите от германската нация, унищожаването на тяхната религия и техните азиатски обичаи чрез християнството, култивирането на германците в дивата природа там и прогреса на културата в тези страни“.

След прекъсването на Наполеоновото херцогство Варшава (1807–1815), Прусия си връща териториите, които е придобила чрез трите полски разделяния. Пруският крал Фридрих Вилхелм III. формулиран в речта си на 19 май 1815 г.: „Вие също имате отечество [...] Ще бъдете включени в моята монархия, без да ви бъде позволено да отричате националността си [...] Вашата религия трябва да се поддържа [...] , вашият език трябва да се използва заедно с немския във всички публични преговори са необходими.“

Хуманистичният дух говори в думите на пруския министър на културата фон Алтенщайн , който обосновава своя езиков декрет от 1823 г.: „Дори ако някой искаше да се счита за желателно постепенното ограничаване на употребата на полския език и по този начин денационализацията на хората, всяко пряко биха направили стъпка към очевидното унищожаване на техния език, вместо да го доближат до целта, само се отдалечават от нея. Религията и езикът са най-висшите активи на нацията, в които се основава целият й свят от идеи и концепции. Власт, която признава, уважава и цени това, със сигурност ще спечели сърцата на поданиците си, но власт, която показва безразличие или дори позволява атаки срещу себе си, озлобява или унижава нацията и създава нелоялни или лоши поданици.

Чрез Ноемврийското въстание от 1831 г. Полша се опитва да си върне националната независимост за окупираните от Русия области. Това създаде ентусиазъм за Полша в либерално настроените кръгове в Прусия, Саксония и Бавария , който продължи там дори след като въстанието беше потушено от руснаците и марша на свободолюбивите поляци през Германия в изгнание, предимно във Франция, и доведе до създаването на полски асоциации и полски песни .

Тази политическа позиция, продължила от 1830 г. до лятото на 1848 г., накара част от пруското общество да се застъпи за премахване на разделянето на Полша и създаването на полска национална държава . Противоположната дискусия беше предизвикана от провинция Позен , която беше паднала на Прусия през 1815 г. като Велико херцогство Позен . Там са живели около 60% поляци ( католици ), 34% германци (предимно протестанти ) и 6% евреи , повечето от които са живели в града. Регионално германците имаха относително мнозинство в четирите западни области на Позен и в четирите северни на административната област Бромберг . Централните области и тези по източната граница, от друга страна, имаха малко германци, населявани в тях. Икономически германците, които доминираха в неселскостопанските професии, като цяло бяха по-добре от поляците. Почти нямаше лишени от собственост германски фермери; Полското ноемврийско въстание от 1830 г. срещу Русия не засяга Познан. Независимо от това, като член на „ Свещения съюз “, Прусия преследва антиполска политика на потисничество по инициатива на своите съюзници през периода на Реставрацията .

Той е модериран от Фридрих Вилхелм IV (от 1840 г.). Прусия предотвратява въстанието, планирано за 1846 г., като извършва арести и налага обсадно положение . Недоволството на поляците се задълбочи с осъждането на бунтовниците, цензурата и затварянето на клубове и казина . През март 1848 г. германските и полските революционери все още смятат, че реализацията на германската национална държава е съвместима със създаването на полска национална държава. В Берлин полският революционер Лудвиг Мерославски развя черно-червеното и златно знаме и извика: „Не вие, благороден немски народе, изковахте окови за моето нещастно отечество; вашите князе го направиха; С разделянето на Полша те си навлякоха вечен срам.”

Предпарламентът и националното събрание във Франкфурт се ангажираха с двете цели , създаването на германска и полска национална държава. По искане на Густав Струве от Манхайм , предпарламентът във Франкфурт решава почти единодушно на 31 март 1848 г., „че е свещен дълг на германския народ да възстанови Полша, като обяви разделянето на Полша за очевидна несправедливост. " Формулата на компромиса на полските патриоти като ангажимент за формирането на независимо Велико херцогство "под обикновената защита на Прусия " .

Но още през април 1848 г. става ясно, че обещаното национално преустройство е ограничено до „полската“ част от провинцията, която впоследствие е многократно намалявана като е изтласквана все по-на изток, докато накрая само за няколко области На поляците е обещана автономия в района на Гнезно . Полският дебат в Германското национално събрание от 24 до 27 юли 1848 г. показа, че само малцинство, което включваше левичари като Арнолд РугеиРоберт Блум Великополското въстание беше потушено с военни сили през април и май 1848 г.

Депутатът Вилхелм Джордан каза в Народното събрание: „Да искаме да възстановим Полша просто защото падането ѝ ни изпълва с справедлива тъга е това, което наричам глупава сантименталност. Нашето право не е нищо друго освен правото на по-силния, правото на завладяване.“ Тогава мнозинството от Националното събрание гласува за включването на Познан (с изключение на малката област в района на Гнезно, предназначена за полска автономия ) и целта на „Полският ентусиазъм“ изчезна.

Дискусиите от 1848 г. отбелязват раждането на теорията за културния носител, представена от почти всички немски историци ( Ватенбах , Ранке , Сибел , Трейчке , Дройзен ) и журналисти ( Густав Фрайтаг , Феликс Дан ) от 19 век, включително Маркс и Енгелс ; последният беше говорил за „мръсотията и непохватността на еврейско-германската раса в Позен“ .

През 1871 г., когато е основана Германската империя , полските части от населението определено са включени в пруско-германската имперска асоциация. Преди националният конфликт да ескалира, предишната амбивалентност се стеснява до преобладаващо негативен комплекс от идеи: засилване на германизацията , промяна на стереотипа на „полската икономика“ от политическия хаос на аристократичната република ( вето , корупция ) до общо състояние на културата че се подценява.

Фонтане пише през 1873 г. в третия том на своите изключително популярни „Разходки през марката Бранденбург“ : „Често е повдиган въпросът дали вендите наистина са били на много по-ниско ниво от напредващите германци и този въпрос не винаги е такъв. свързано с конкретен отговор „Да“. Много е вероятно превъзходството на германците, което в крайна сметка трябва да се признае, да е по-малко, отколкото често се твърди от германска страна." В същия контекст Фонтане също пише: "През 1180 г. първите монаси се появяват в март... Там, където некултурата беше у дома, носителите на културата имаха своето най-естествено поле. “

През 20 век 

Ханс Делбрюк и Макс Вебер бяха също толкова амбивалентни, колкото Фонтане . В допълнение към теорията за носител на културата, от 1871 г. нататък, изграждането на протонационални връзки и проектирането на националните проблеми на 19-ти и 20-ти век върху имението-феодалния свят на Средновековието и ранния модерен период става характерно за „източни изследвания“, които продължават да се развиват независимо до 1945 г.: Реформацията е представена като проява на германската идентичност , подчертаната класова система в Германската империя като знак за културното и политическо превъзходство на германците над другите народи. Известен представител през 1920-те и 1930-те години е водещият държавен историк на Бранденбург Вили Хопе .

След 1945 г. формирането на блокове в Студената война доведе до различни гледни точки между Федерална република Германия ( Асоциации на експулсирани : Несправедливост) и ГДР ( Източен блок : Международно разбирателство ). Германският образ на Полша отразява текущото състояние на германо-полските отношения и е функционално зависим от отношенията с Русия. Въпреки заслугите на „Солидарност“, класическият стереотип за „полската икономика“ остава непроменен, но се изразява с различна интензивност.

Последици от теорията за културния носител 

Към края на 19-ти век „теорията за носител на културата“, която се развива все повече от 1800 г. нататък, най-накрая разглежда Източното заселване като „историческа мисия на германския народ“ , т.е. мисия, която историята винаги е давала на германския народ за разпространение на цивилизацията в Източна Централна Европа . Около 1900 г. лидерите на Пангерманската асоциация се застъпват за насилствената германизация на полското малцинство в източните германски територии. Дори Макс Вебер прави предложението през 1894 г. да се защити „ германството на Изток“ срещу „славянския потоп“ чрез „систематично колонизиране на немски фермери върху подходяща почва“ .

Етноцентричният подход на теорията за носителите на култура първоначално не е националистически, в никакъв случай не расистки и първоначално е дискриминационен спрямо другите народи , живеещи в Източна Централна Европа, но със сигурност не е враждебен, но се оказва опасен.

Загубата на германски територии на изток след Първата световна война , възстановяването на полската национална държава и Октомврийската революция в Русия, на фона на панславизма и мерките за насилствена германизация в Полша, предизвикаха страх от неуспех да расте: „опасността от изток „славянски потоп“ от „азиатски орди“.от Теорията за културния носител оправдава германските претенции за възстановяване на изгубените източни територии ( Йоханес Халер ). Расистката нацистка идеология популяризира стереотипа за културно далеч по-низшите „славянски подчовеци “ , които трябваше да бъдат изкоренени чрез националсоциалистически мерки за унищожаване в Генералното правителство и чрез кампанията за изтребление в Русия, за да се създаде „пространство на Изток“ за тези които са се идентифицирали още от Средновековието, са доказали, че са носители на по-висша култура (NS вариант на социалния дарвинизъм , важен представител: Хайнц Затчек ). „ Врагът на Райха “ сега се превърна в „расов враг“.

За Волфганг Виперман , на когото по същество се основава горната илюстрация, линиите на приемственост също са „контраст с ясно разпознаваеми прекъсвания в непрекъснатостта“ . Нито биологично-расистката перспектива, нито източният империализъм отвъд границите на Германската империя през 1871 г. са част от теорията за културния носител, появила се в средата на 19 век.

Вграден в европейския колониализъм и неговата „цивилизаторска мисия“

Теорията за носител на култура принадлежи към спектъра на евроцентристката идея за превъзходството на европейската цивилизация. Според Юрген Остерхамел съзнанието за превъзходството на собствената цивилизация и култура в сравнение с други общества е известно от хиляди години, [7] но това убеждение се установява по европоцентричен начин през 19 век и никога не е било толкова силно, колкото идея. Първоначално той доведе до „авторитарна цивилизационна държава“ в Наполеонова Франция в Западна Европа и беше излъчен оттам. [8] В Англия мъже като Чарлз Грант, 1-ви барон Гленелг и Джереми Бентам донесоха своето политическо разбиране в Британската източноиндийска компания . В Америка Манифестът на съдбата имаше същия идеологически ефект. [9] Тази идея се разпространи и в Аржентина и намери в Доминго Фаустино Сармиенто през 1845 г. с книгата си Варварство и цивилизация защитник на мотивираната от Европа „цивилизация“ на неговата страна срещу местното варварство. [10]

Нова европейска перспектива 

Ерлен фундаментално отхвърля теорията за културния носител и призовава за културно-морфологичен възглед, който се основава на резултатите от изследванията от последните десетилетия и показва, че „Източното заселване е част от процес на интензификация, разпространяващ се от центъра на Запада към периферията“. Източната колонизация се разглежда като „неразделна част от средновековното освобождение на селяните в Европа “ .

Пространствени термини като „ Източна Европа “ и „ Ориент “ са конструкции на западноевропейското Просвещение, което вижда своята мисия в разпространението на „западната цивилизация“ в Далечния изток. След това Западна Европа се появява като актьор, Изтокът като реципиент . Тази теория за носител на култура е запазена в „общата история“ и до днес. Потенциалът на „ Източноевропейска история “, от друга страна, се крие в показването на лайтмотивите за „транснационална история“ като социален, религиозен и етнически плурализъм и, като резултат, интегративната функция на източноевропейското пространство за културни взаимовръзки между Европа и нейната околна среда.

 

 

Някой ще каже, че култура се налага чрез мисионерство. Имам сериозни подозрения, че не е така. Мисионерите също трябва да ядат, а когато се намират в среда с друга култура, която искат да променят, ще бъдат посрещани враждебно, т.е. зад тях трябва да стои организация, която да преразпределя някои доходи и за тях. Общо взето, мисионерите при индианците не биха постигнали нищо без аркебузите на културтрегерите на испанския и португалския крал. За английския крал не говорим, там е имало повече огнена вода и кръв. Християнството, прочее, щеше да си остане една идея, ако не беше наложена от Константин. Да, има период на осмисляне, философстване, работа с хора, но едва когато се заеме властта, нещата се осъществяват трайно. По въпроса с културата на дисидентите, те могат да бъдат вградени или прогонени от същата власт. Бориловия синодик разказва за осъждането на едни носители на нова култура. У нас, в съвремието не зная да имаше дисиденти, но ето, има нова култура. Как стана? Ами смени се властта. Така че не културата управлява света, а властта, мили ми приятели.

От тука- културата се определя от властта, а властта може да взисква, наказва и поощрява. Но това беше казано.  

И какво се получи?- като познаваме хората на културата, познаваме хората на властта.  Защото властта просто няма да търпи хора, които са против нея. Народният поет Иван Вазов е имал поетични заслуги и преди, обаче преследван, му се е наложило да бяга в Пловдив и Одеса, където пише "Под игото". Като вземем предвид пък стиховете му по време на войните, властта вече го харесва. Юбилеи, чествания, Народен поет.

Връщам се на списъка с културни дейци с "особени заслуги към българската държава и нацията". Взимам името Иван Братоев, заради сходството с имената на волейболистите. В Уикипедия го няма. Намирам архитект, инженер, свещеник, литературен критик и рокаджия. Презимето не съвпада или го няма за уточнения. Кой си ти, Иван Василев Братоев, с "особения принос"?

Ами певците, които си изкараха най- плодовития период от живота по чужди страни, забавлявайки чужди хора и формиращи тяхната култура?- Търновската царица Камелия и братята Аргирови? Отидоха да печелят, върнаха се изгладнели като мишката от баснята, дето за да се измъкне от килера трябва да отслабне толкова, колкото хилава е влязла. Всъщност България им дава пенсии защото са участвали в други култури. (ей, да не би пък властта,  определяща кой какъв е в културата да не е в Министерството на културата?  )