Проблемът за абсолютното и относителното стои пред човеците много преди Айнщайн. Примерно Милон от Кротон е бил прочут атлет, шест пъти победител на антични Олимпиади. Шест пъти, а?! Той несъмнено е бил бърз и силен. Ама колко да е бил бърз и силен, щом накрая са го победили или не се е явил, защото вече не е така бърз и силен. Значи бързината и силата не са у него абсолютни, а са относителни съобразно възрастта или съперниците. 

Всяка съставляваща едно събитие дава отражение за относителността на събитието. Кой го прави, какво прави, кога, как,  с кое и пр. 

Простото изреждане е един от начните да се изясни относителността- разказваме всички познати случки с това събитие. Когато историята или експериментите не са натрупали достатъчно случаи, този метод бива, но в един момент тези случки искат обобщение. Тогава се налагат някакви дефиниционни области- примерно при атлетите се слагат категории, при наказанията за превишена скорост граници, различни в града, пътя, магистралата. Така разбираш, че "прекалено бързо" не е 42, 43, 44 и т.н. изредени километри в час, а ограниченията според еди-какви си обстоятелства.

В изкуството, където нещата се описват, няма още такива дефиниционни области и се фантазират или описват случаите- различни герои в различни обстоятелства, с разлчни действия, над различни обекти и т.н., което го прави безкрайно обемно и с безброй възможности, но общо взето отегчително като безброй вариации или като когато ти омръзва да гледаш ТV криминалета, защото започваш да се отегчаваш- уж различно, а все едно и също.

За коректността на термина "относително".

Във физиката, Теорията на относителността разглежда особеностите на физичните закони и конкретно скоростта на светлината относно различни отправни системи. 

В смисъла, който влагам, философстването в общия смисъл на "относително" е към това, че събитията не се оценяват абсолютно, а се отнасят към конкретни системи. (Напр. няма абсолютна бързина, а бързина по отношение атлет, състезание, място и пр. Нали не вярвата, че споменатият атлет Милон е бил бърз и при тъкането?  )Получава се, че това е доста различно от "Теорията на относителността" в която физическите закони са еднакви във всички инерциални системи. При обществата социалните взаимоотношения са различни за всяка система. "Позволеното, достъпното за Юпитер не е позволено за вола- Quod licet Iovi, non licet bovi ".

Доколкото физическата теория набляга на "инерциални", а това е частен случай, то интересно е дали в нашия свят има системи, в които социалните закони са едни и същи, т.е. дали са подобни на инерциалните? Примерно царската власт, дали е еднаква в древен Китай, при маите, във Великобритания и при цар Соломон? Ако е еднаква, то следва, че социалните закони в някакъв случай са инвериантни, обаче подобно твърдение ми е доста трудно доказуемо.

Лесен казус за относителност

Ако студентката А е в интимни отношения с преподавателя Б, дали тя ще получи по- висока оценка ако  я изпитва Б или преподавателят В?

Излишно, но все пак...

Абсолютните твърдения са тези, които са всеобщи, безотносителни към среда и особености. "Всяко А е Б"= "Всички хора са смъртни".

Частните твърдения, разглеждани в Аристотелевите силогизми не са абсолютни твърдения. Примерно "Някои А са Б" като част от по- голямо множество се отнася до нещо, което е разделително условие, т.е. "Някои А по отношение признака х са Б" Прим. "Някои хора, по отношение народност, са българи".

 

Фрагмент 101 у Стендал Избрани творби, С., НК, 1983 т. 3, с. 414, цитат от Ги Алар дьо Воарон

Цитат

 

Спор между чистосърдечен човек и човек от Академията.

"В този спор с академика, академикът все се изплъзваше, залавяйки се за незначителни дати и тям подобни маловажни грешки, но винаги оспорваше или се правеше, че не разбира следствията, произтичащи от фактите и назоваването на нещата с истинските им имена; например, че Нерон бил жесток император или че Чарлс ІІ е клетвопрестъпник. Впрочем доказват ли се такива неща и ако се търсят доказателства, не се ли слага край на спора и губи нишката?"

 

Ясно е, че дьо Воарон е привърженик на абсолютните твърдения "Нерон бил жесток император или че Чарлс ІІ е клетвопрестъпник", който смята за изплъзване от този абсолют търсенето на подробности. Той недоумява защо са необходими доказателства за очевидни неща.

Абсолютните твърдения в значителна степен облекчават яснотата на отношението. Това е форма на абстрахиране, при която от всички периоди и страни на една личност се изчегъртват незначителните и остава само една. В същата насока действа и митологзирането, при което една страна се засилва и митологичният герой олицетворява само едно качество.

Споменах по- горе, че добрите художествени произведения разглеждат относителността на личността като факт, а още по- добрите отчитат и причина за това. Още античните елини не постулират единствено "силният Херакъл", но го поставят и с вретено до чекръка. 

Стендал не дава оценки на написаното от дьо Воарон, то е само фрагмент, който му е направил впечатление. За един психолог на характерите като него, смятам, че дава пример за контрастно черно- бяло мислене. 

Абсолютните изказвания са необходими на науката и живота. Ако смяташ, че "Всички англичани са горделиви", вероятността да се отнесеш правилно с англичанин е над 50%. 

Относителните изказвания също се превръщат в абсолютни благодарение на статистиката, когато са съобразени с това, в какво отношение са. Примерно, ако статистически е доказано, че по отношение на жените си повечето англичани са хладни, то най- добре е да смятаме, че всички англичани са такива. Това опростява мисленето и отношенията, а и отговаря на Теорията на вероятностите. 

Просто абстрахирането при определянето на едно абсолютно твърдение е като да ползваме 1+1=2, пренебрегвайки, че взетите предвид ябълки са различни в много неща.

 

Балзак в търсенето на абсолюта.

Романът на Балзак "Търсене на абсолютното" е както търсене на онзи първичен елемент на сътворението, някакъв философски камък, чрез който може да се сътвори дори диамант, но също и пътят на този, който му се посвещава, занулявайки имот и живот в търсенето на абсолюта. 

Подразбира се, че "абсолютът" е отправната точка на света, божествената частица, началото на всички начала, трансцендентното откровение, свръхценната книга на Вавилонската библиотека (Борхес), оновата на познанието, което прави човек всезнаещ. Това обаче е непостижимо и безкрайният труд само ни приближава, клоним, но никога не достигаме абсолюта... освен ако прекрачим границата, бариерата в края на живота. Съществен за романа е и сюжетът на упадък на семейното благополучие. Прав ли е търсачът на абсолютното да отрече относителното в живота- семейното щастие, осигуреност? 

В същият смисъл е и терминът "Абсолютна температура"- една недостижима нулева температура или достигане от физически тела на скоростта на светлината във вакуум. 

Така "абсолютното" се дефинира като някаква недостижима нулева стойност, чрез която можем да сравняваме нещата, било то температура, маса, но също така добро, красиво. (Внимание! Твърде животозастрашаващо е да се отдаде човек на търсене на "Абсолютната нула" на доброто и красивото.  )

Да отскочим към Айнщайн

Все пак модната идея за относителността идва от негова теория. Основното е, че това е една физическа теория, обясняваща привличането и обединяваща времето и пространството. Доста отдалечено, нали!

Основополагащият принцип е, че законите на физиката действат еднакво, независимо от отправната система. Примерно скоростта на светлината не може да е по- голяма от "с", т.е.простичко- ако превозно средство се движи със скорост "с" и прати светлинен лъч със скорост "с" напред, лъчът няма да се движи за външния наблюдател със скорост с+с=2с, а все с максималната "с". 

Относителното у Анщайн е това, което се отнася за всички системи, но скоростта на светлината във вакуум е приета за съвсем абсолютна и безкрайна- (при сумиране на безкрайност + безкрайност се получава пак безкрайност, нито повече, нито по- малко). В същия смисъл, ако някой извърши постъпка, която смята за достойна, а наблюдателят отвън също я сметне за достойна, това не е ли една абсолютно достойна постъпка?

Дори другото би било относителност- Ако някой, примерно футболист, извърши една постъпка, която смята за достойна, но съдиите я смятат за недостойна, то това е относителност- зависи от отправната система- дали е на футболиста или на съдията. По- скоро от моите разсъждения отколкото от връзка с Айнщайн- Абсолютно е това, което е едно и също, независимо от отправната система. Относително е това, което зависи, отнася се до конкретна/конкретни отправни системи, но не и до всички. Така скоростта на светлината във вакуум е абсолютна, вярата в божества е абсолютна. Вярата, че Исус е син божи е относителна- християните вярват в нея, на будистите им е все едно.

С Айнщайн се разминаваме по вложеното съдържание в термина  "относително". Кое е истина? А отделните ни "истини" нещо абсолютно ли са или нещо относително, щом са различни в двете системи?

 

 

И така, Айнщайн разказва, че в движещ се влак, един святка с фенерче напред, назад, нагоре. Той изследва някакво движение на светлината. Друг, наблюдател от гарата вижда това святкане, но дава съвсем друго обяснение за движението. Т.е. нещата са относителни и зависят от отправната система. За едно и също събитие един вижда едно, друг- друго.

В реалните описания на живота е също така- едно и също събитие бива описано от различни лица- различно.

Лесно му е било на Омир. Тогава е съществувала една истина и певецът е разказвал нея. Тя е очстена от времето и одобрена от божеството, т.е. от тези на власт- никой певец няма да си позволи да пее нещо, което владетелят не одобрява. Немислимо е да се изпее песен за богатото съществуване на Троя и завистливите ахейци, които измислили повод за някаква си Елена, за да го ограбят.

Обаче с усложняването на живота и въвеждането на идеята за "гледна точка" обяснението става по- сложно. Примерно Габриел Г. Маркес в "Хроника на една предизвестена смърт" разказва история, която е и юридически казус. Мъж с висок произход си търси честно (девствено) момиче. Харесва едно (Анхела), което майка й съпровожда навсякъде. Правят пищна сватба, но се оказва, че момичето не е честно. Той го връща при родителите, където след побой то казва, че е имало интимен контакт с млад и желан съгражданин (Сантяго). Братята на момичето го убиват. Съгражданите не се противопоставят, вероятно заради правото на озлочестените на мъст, не предупреждават жертвата, който може да е оклеветен от нечестната.

Как решава Маркес въпроса за относителност на видяното (истината)? Както и юристите- с обясненията на различни свидетели. Това, за съжаление не ни доближава много, но поне има няколко гледни точки, сред които можем да търсим свое обяснение. За илюстрация на това, че мнението ми е също относително, биха ви послужили описанията, преразказите на повестта в уикипедия и др. Ще видите колко много се различават повторните описания едно от друго, на нещо написано черно на бяло, е, променено от преводачите според тяхната гледна точка, а какво би било ако става дума за еднократно отминало събитие? 

Малко отклонение. Едновременността на събитията, също разглеждана от Айнщайн в Теорията е решавана от Омир, пък и от разказвачите, чрез използването на думи като "същевременно", "а в това време", "в туй време", "докато единият ..., другият ..." и т.н. Относителността на гледните точки в съвременните романи се решава по сходен начин. "А пък ...разказва, че", "... бил видял", "когато видял ..., помислил си, че става...", "друг бил видял", "пък друг чул от очевидец" и т.н.

С горното искам да кажа, че проблемът с относителността на истината, заради различна гледна точка в съвремието е проблем и за юристи, и за автори на художествени произведения, и за всички, които се занимават със социални и психични явления. Решаването е на части, парциално, според проблема, наличната теория, според лицето, което търси истината.

... а "Хроника на една предизвестана смърт" си заслужава да се прочете, за да си състави читателят сам своето относително мнение за написаното черно на бяло.  

„Нека не ви е чудно, ако този, когото вчера сте видели еди колко си смел, утре ще го видите също толкова страхлив; или гневът, или нуждата, или компанията, или виното, или звукът на тръбата са скрили сърцето му в стомаха; това не са чувства, възникнали чрез размишление, това са чувства, породени от обстоятелствата; нищо чудно в това, ако един и същ човек го видим съвсем друг при други, противоположни обстоятелства. “

„Всички заложени у мене противоположности се проявяват по някакъв начин редувайки се. Срамежлив, нагъл, целомъдрен, разпуснат, бъбрив, мълчалив, трудолюбив, изнежен, изобретателен, затъпял, тъжен, добродушен, лъжец, искрен, учен, невежа, щедър, скъперник, разточителен – всякакъв се виждам според това, как гледам на себе си. Всеки, който внимателно се изучава, ще открие дори в съжденията си тази неустойчивост и противоречие. Аз не мога да кажа за себе си, че притежавам нещо цялостно, просто и устойчиво, в което да няма това смесване и объркване на противоположности" Монтен. Опити. т.2 За непостоянството на нашите постъпки.

Монтен изразява нещо, присъщо на всеки. Да бъдем различни в различни моменти и обстоятелства. Как да решим това несъответствие, как да кажем за някого каквото и да е постоянно определение?

У Монтен видяхме, че става дума за един каталог, изреждане, което е първа стъпка- една номинална подредба на собствените качества.

Следващо решение на човешката непостоянна личност дава Пенчо Славейков в антологията-мистификация "На острова на блажените". Там той е в различни свои проявления, различни личности. Няма да ги изреждам, защото не целя описание на поета, а на метода му да представи и подреди противоречивите свои прояви. При него те са вече консолидирани около едно ядро, което що- годе прилича на цялостен характер. Фингар е обществен деец, оратор и публицист, редактор , който се осмелява да говори каквото мисли и чувствува и то както го мисли и чувствува. Вихор е "безпокоен скитник" и т.н. при останалите ипостаси на поета. Наистина, това е отново каталог на една променлива душа, но не по качества а по цялостни конструкти, някакви моментно проявили се личности.

Тук вметвам и един метод в съвременната психотерапия, при който се казва "Една част от мен е съгласна, но друга се противопоставя". Звучи малко шизофренно, не го харесвам и по- разбираемо ми звучи "Имам съображения, които подкрепят това, което казвате, но също и такива, които са против". И това е по- истинно, защото винаги има борба на мотиви и съждения, когато се отнася за който и да е проблем. Така правя преход от опитите за описване на цялостна личност към онези прояви, в които човек в своето актуално състояние взаимодейства с някаква конкретна ситуация. Накратко, в някакъв отрязък от време променящият се човек взаимодейства с променяща се ситуация. 

Това е откъсване от Сократовата идея, че който е побеждава в състезанията за бързина притежава качеството да е бърз. Налага се да приемем описание на ситуацията и взаимоотношението с нея на този бързак. Бързоногите зайци често губят от бързолетящите соколи.

Друг пример Ахил е бързоног, но по отношение ахейците, обкръжили Троя. Малко пресилено, но можем да кажем, че е бърз по отношение на елините. Паралелно, Юсеин Болт е бърз по отношение състезателите в дисциплини до 200 м. бягане. Не знаем как е в маратона. Обаче не можем да сравним тези двама "най- бързи". Все пак Ахил обикаля градските стени на Троя, които не са 200 м., при това пред него е Хектор, който не смалява дистанцията. Тези изключителни бързаци могат да бъдат съизмерени само ако са в една и съща ситуация, при това само като допускаме, че са в една и съща кондиция.

Съвременният метод за сравнение е на върховите постижения, независимо от това, дали съперниците са в едно и същао състезание. Смята се, че състезателната ситуация е калибрирана, а постиженията са обективно отразени. Така може да се каже, че състезателите имат някаква подредба, ранжиране по бързина. Въпреки това, рекордите на 60 м., 200 м. и 400 м. принадлежат на различни спринтьори. Кой да каже, че един от тях е най- бързият. Абсолютния бързак?

С предходния коментар изразявам мнението си, че възможността за съотнасяне на нещата е свързана с достигане на някакво равнище на познание за тях. При първоначалното познание е било съществено постижение наименоване на явлението и даване на негови определения, характеристики. Примерно "Характери" на Теофраст. Достатъчно е да знаем кое в света е това "Заплес", Черногледство". Всеки, който притежава някакви от характеристиките може да бъде наречен така. С натрупване на знания, тези характеристики се обвързват с някакви степени, могат да бъдат ранжирани. Примерно чрез анкета, тест, на притежаваните множество характеристики. (тези, които са отговорили с да на въпроси 1,2,3,4,5,6 са ... а тези, които са отговорили с да само на два въпроса са ...) Тук все още сме на територията на изработване на скала за съизмерване на някакво качество.

Отделно такава скала следва да има и за ситуацията. Пак първоначално само с наименованията на обстоятелствата (номинативна), а с натрупване на знания и с рангова. Така можем да кажем, че лицето с ранг на страха 4 се е уплашил в ситуация с ранг на страшност 8. Разбира се, че примерът е измислен.

При такива знания, ще можем да определим, че Монтен, когато е в състояние с ранг 8 и среда с ранг 4 е безсстрашен, а когато е в състояние 4 и среда 8 е страхлив... или поне реагира със страх.

Терминът за относително има нюанси в значението и това ме обърква.

Пре-великият Лайбниц разглежда следния казус- за един човек на 20 казваме, че е млад, а на 7, че е малък. За кон на 20 казваме, че е стар, както и за куче на 7. В това той вижда относителност. То си е и така, обикновено казваме, 7 годишни "по отношение на кучетата" е старост. В този смисъл Лайбниц противопоставя относителното на абсолютното, което е 7 обиколки на земята около слънцето и го поставя в "отношение"  към продължителността на живота на кучето. Представено математически, ако животът на кучето е максимум 10 г., на конят 25, а на човек 75 г., то "относителността" 7/10, 7/25 и 7/75 е очевидна.

Относителност се ползва като термин и когато става дума за промените, които правят нещата да не са постоянни, да не са абсолютни. Ползва се и думата Условни, вместо Относителни, в см., че трябва да се вземат предвид някакви условия. Примерно ако двама гледат означена на пътната настилка цифрата 9 или 6, то зависи от условието, от коя страна на цифрата е наблюдателят. Този наблюдател е неизбежен и в теорията на относителността, където е много важно на кой от два движещи се един спрямо друг обекта е. Примерно в купето на влак на гара, където единият влак потегля неусетно. Този наблюдател успешно може да замени подлогът в прочутата сентенция на Протагор и да се получи "Наблюдателят е мярка за всички неща, за нещата, които съществуват, че съществуват и за нещата, които не съществуват, че не съществуват."

Тука вече съм спънат. И ако за проедоляване на неяснотите 6 или 9 се ползва долна черта за означаване, а в спор за това дали слънцето или земята са централни тела, има инструменти и физически доказателства, то оценките за красиво и справедливост остават спорни- зависят от наблюдателят. Добре, той е важният. Обаче в числител или знаменател на отношението е? От математическа гл.т. (пак поставяме гледна точка и наблюдател. Не напразно.) това не е все едно. Отношението на човекът към кучето не е като отношението на кучето към човека. х/у не е у/х. Да речем нас ни интересува отношението на Наблюдателя към Картината. Значи Н/К. Обаче нека друг да формализира наблюдателя и картината, така че да стане ясно, като годините от живота на кучето.

Проблемът с наблюдателя в квантовата механка ми се вижда малко нагласен, за да придава особено положение на квантовомеханиците. Идеята за това, че телата се придвижват едно спрямо друго е решаван още в Галилеево време успешно. Измислени са трансформации за обяснение на скоростта и векторите на движение за този, който наблюдава от една относително неподвижна точка и тоз, който наблдава от подвижна. Мореплавателите са се научили с технически средства или с познаваен на звездите да определят кога се движат и кога не. Изобщо, не е проблем да се избере някаква точка, която е относително и по- трайно неподвижна и чрез нея да се определя движението, а не според наблюдатели. Не е толкова лошо да накараме наблюдателите да гледат в една посока, вместо един на друг в очите. Примерно към Орион.

Има и други съждения у многоуважаемия Лайбниц, да речем аз съм си изгубил паметта. Нямам онова постоянство и свързаност със себе си. Тогава мои близки ще ми помогнат, като ми разкажат, припомнят какъв съм бил. Съответно с уговорките за достоверност на свидетелите. Наблюдателите стават безценни. Макар, че ако са шегобийци, като в Декамероновия разказ за хелиотропа, могат да ме преметнат както злощастния Каландрино ТУК. Мисълта ми отскочи и към Ектор Мало- "Без дом", където детето- наследник бива отглеждано при скитници- крадци, при странстващ музикант, за да се изличи миналото му, защото съвсем различно е, по Отношение на доходи и осъзнати имуществени и родови права в какво семейство си. То и в Оливър Туист.

Връщам се към светлината като за последно. Проблемът с относителността в квантовата механика е, че вестителят за движения на частица със скоростта на светлината се движи със скоростта на светлната. При това преместванията на обекта са значително по- малки, отколкото са тези до наблюдателя. А това ни лишава от експерименталните потвърждения къде е обектът и ни връща към изчисления и умозрителни построения. Кратичко: не можем да разберем къде е една частица движеща се с максималната скорост на минимално разстояние и с минимална енергия, защото сигналът за нейното място се движи със същата скорост на многократно по- голямо разстояние, а ако е излъчен или отразен от нея ще промени състоянието й. Сериозен проблем, наистина, обаче не е до относителността. Друга загадка от същата теория се отнася за едно фенерче, което излъчва напряко на посоката на движение. Сега, аз си нямам на идея дали предмети от нашия свят могат да се движат със скоростта на светлината. Зная за частици, но цели тела предполагам да се превърнат на сноп от частици, а и с фенерчето да стане така. Не мога да си представя и далеч по- прост пример- от струята от градинския ми маркуч накаква пръскалка да пръска напряко. Допускам, че потокът от водни капки ще я вкара в "правия път". Стига.

Изобщо, движението и промяната много объркват философското обяснение. Започва да се търси нещо неподвижно и непроменливо, което да определя движението и промените, но то в крайна сметка се оказва също подвижно и променливо. Практиката намира начини за да реши, доколкото е възможно или нужно проблемите. Философите казват, че за време на живота си, нито една клетка от човека не е останала същата. Променили са се негови структурни и функционални идентичности, а накрая и съвсем е забравил за миналото и себе си. Сиреч нито тялото, нито душата и паметта могат да потвърдят, че това е същият човек. Криминалистиката обаче казва- папиларните отпечатъци ще ни покажат дали е същият. Друг пример: Основаната преди 60 г. фирма е променила име, собственик, структура, персонал, местонахождение, всичко. Данъчните обаче казват "Същата е". Плаща данъци под същия номер или "Различна е", защото законът позволява- собственикът е същия, всичко е същото, обаче първата е фалирана за да се скрие от кредитори. Ако са нужни и свидетелски показания, правосъдието го е измислило.

Общо взето, промените, движението изискват някакъв стожер, относително непроменлив и неподвижен белег, по Отношение на който да се определя това същото движение или промяна. Някакъв еталон, като парижките за мерните единици. Да може да се каже "По отношение на метъра, той е 1.95, по отношение килограма- 95". Практиката си решава проблемите без да философства.

В добавка, промените и движението налагат не един, а множество стожери, отправни точки и еталони, с които да се съотнасяме. Много методи и средства за сравняване, идентификация и доказване. Защото философстването е нещо безобидно, но когато става дума за ориентацията в морето на кораб със стока, за идентичност на владелец на богатство, за идентифициране жертва, нещата са сериозни, не като да философстваш.

Ами тия отношения? Една измислена шеговита гатанка.

Вуте има двама сина и две снахи. На едната е свекър, на другата девер. Защо различно? 

Тези отношения са от семейната система и отразяват семейни връзки. Не е като годините на старостта при различни животни. По отношение, ама не математическо, а на свързаност Вуте има снаха- съпругата на единия му син. Съвсем друга е връзката му с жената на брат му, на тази снаха, несъмено е девер.

И за други връзки се използва думата отношение.По отношение на вяра е православен, по отношение пОла си е мъж, по отношение семейно положение- женен, по отношение бащинство- баща, по отношение братство- брат, по отношение съседство- съсед на Станоя и Благоя, по отношение етнос- българин.

Стожерът, възможностите, абсолютът за тези отношения се открива в някакъв списък с възможни връзки или сравнения, на който елементът от системата отговаря. 

Заради това, много не ми подхожда да наричам това Отношение, то е по- скоро сравнение с елементи от някаква подсистема. Сравняваме нашият тъмен балкански субект с подмножеството "Свекъри" и откриваме, че той е такъв. Какво ти отношение? Принадлежност.

Така един Писаро принадлежи на подмножеството импресионисти, част от множеството живописци, а друг Писаро принадлежи на подмножеството конквистадори, част от множеството испанци.

Друго объркващо съдържание на думата Отношение е това, означаващо Контакт. Вуте е в тесни отношения с Пена и враждебни отношения с мъжО й. А с Митра, дето носи вОда (Митре, ле на Елица и Стунджи) нема никакви отношения. Ама иска.

Преди се ползваше и думата "сношават се", вместо "свързани са", "имат отношения", "контактуват". Примерно "Двете стаи се сношаваха посредством коридор". Още по- впечатляващо е "След възбуждане на съдопроизводството страните се сношават посредством съда". Ясно какво имат предвид да се свърши след възбуждане на това... на  съдопоризводството. Страните да осъществяват контакти помежду си само чрез посредничеството на съда.

Всъщност в повечето случаи "отношението" се отнася до принадлежност към някаква група, т.е. до сравнение или не толкова до отношението в математически смисъл А/В, а до А-В, а при промяна в процес или пък при различия до dA-A.

Очевидно е, че А/В се отнася до еднородни предмети. Дори и малкит деца знаят, че "ако имаш 4 ябълки и ги разделиш на двама е по 2 ябълки", но ако са "две ябълки посях и две череши", трябва да ги обединиш в множество плодове и тогава да ги разделиш на каквито подмножества искаш. Не това търсим в dA/A.

Дълбоките ми уважения, г-н Лайбниц!
"Когато умът сравнява едно нещо с друго нещо, ние имаме отношение" Лайбниц, Нови опити върху човешкия разум, гл.ХХV, §1.
Признавам правотата Ви! Ето, когато става дума за измерване, питаме "Колко пъти се нанася Петър на метър" или "На колко метра можем да разделим Петра?" и отговаряме 1.80 м.

А пък като сравним Новото ауди (измислен пример) с по- стария модел, изтъкваме разлики. Доколкото, умножението е форма на събиране и 5А=а+а+а+а+а, нека го превърнем в таблица с качества: новото ауди е бързо+ широко+ комфортно+ неикономично+щадящо природата, а старото е бързо+ широко+ комфортно+ икономично+ замърсяващо. Разликата е видиме
Съжалявам, че проявявам езикова дребнавост дали е отношение или разлика, но това е защото ни мъчеха в училище да ги различаваме, а не съотнасяме. Пък може даскалицата ни да е била дребнава.

Да видим отношението следствие- причина. Тук също сте прав, защото сравняваме въпросното нещо с класа "причина" или класа "следствие". Работи! Сравняваме с групата "Причинители на раждания" бай Пешо и ако не се различава, той принадлежи на групата, отнася се към нея.

Дори самоидентичността се изяснява. Сравняваме Петърчо с дядо Петър и се чудим дали е същият. Обаче като имаме идеята за ония клонящи към 0 dХ, приемаме идентичността. Защото ежесекундната промяна на Петърчо ни води към това как е станал юноша, изучил, възмъжал, оженил се, работил, взел пенсия, остарял и станал дядо. Да, различават се, но в процеса и за време клонящо към 0, промените клонят към 0.

Да, г-н Лайбниц, ако нещо греша, то е по моя вина, не съм Ви разбрал правилно... а за бога, там си имам паралелни виждания, то е друга работа.

на 1.06.2023 г. в 2:05, Търсещ истини написа:

Абсолютно е това, което е едно и също, независимо от отправната система. Относително е това, което зависи, отнася се до конкретна/конкретни отправни системи, но не и до всички. Така скоростта на светлината във вакуум е абсолютна, вярата в божества е абсолютна. Вярата, че Исус е син божи е относителна- християните вярват в нея, на будистите им е все едно.

С Айнщайн се разминаваме по вложеното съдържание в термина  "относително". Кое е истина? А отделните ни "истини" нещо абсолютно ли са или нещо относително, щом са различни в двете системи?

От времето на платноходните кораби е откритието, че  няма  начин да се установи дали корабът се движи равномерно праволинейно или е в покой, чрез физически методи в каюта, от която не се виждат и евентуално следят външни отправни точки, било то звезди, бряг, дъно, вода. От там е дошло, че физическите закони са еднакви за всички инерциални отправни системи. Това е означавало, че са абсолютни. Сега се смята за доказано, че при ускорително движение физическите закони се изменят, а покоят и равномерното движение са само частни случаи, което ги прави съотнасящи се към движението.

От друга страна, нашето разбиране, опряло се на нашето познание за физиката и света е постъпателно, постепенно.

С абсолютна сигурност учените от времето на Аристотел и Птолемей са смятали, че слънцето се върти около земята и тежките неща падат по- бързо заради тежестта си. После физиката ги отрекла. Обаче науката запазила опростяващата бинарност: истина- лъжа, като не допуска нещо помежду им. Аз лично не мога да си го представя, освен като някакво съгласие, конвенция. Ако на една линия до нулевата точка отдясно е истина, а отляво лъжа, при това без резки за размерност, то онези клонящи към 0 точки отляво и отдясно твърде много се сближават. Дали имат своя граница преди да стигнат нулата? Пространствената представа, че в нищото има една планета Истина, която през вакуума е отдалечена от единствената друга планета в космоса Лъжа ми е много абсурдна. Другата представа, че има едно огромно кълбо- Истина, а всичко което го обгражда е неиситна също не ми помага. Все пак и те имат граница.

Като приемаме, че Аристотел и Птолемей са говорели истина в епоха Т, а Галилей и Коперник в епоха Т1, въвеждаме относителност към времето, а по- точно към натрупаните знания и инструменти. Жалко, законите на физиката са абсолютни, но нашето знание за истината по тях е относително. (ама това е в реда на нещата. Човек на възраст Т4 знае едно, на възраст Т11 друго, а  на Т 40 съвсем друго по отношение истината за  правенето на деца)