Парадоксът на метафората

Може би доц. Пенка Христова отдавна е изяснила проблема, но за мен в книжния хаос е по- лесно да осмисля сам, отколкото да търся отговора от нея и от написаното от нея.

Парадоксът на метафората (СПОРЕД МЕН) се състои в това, че едновременно прави нещата да изглеждат ясни, както и това, че замъглява истината. Да обясним метафората чрез метафората за мост. През него може да се стигне от непознатото, неистинското до истината, но може и да се стигне от истината до неистината. 

Пример за първият преход е обяснението чрез метафората "поток" на електрическия ток. Използвайки я можем да си изясним свойства като съпротивление, ток, напрежение, кондензатор. 

Пример за втория преход е метафората "звездите са очи". Този преход изобщо не води към истината, но води в поезията или по- скоро въображението и там можем да построим множество образи как звездите плачат, мигат, бдят, кокорят се, спят и пр., което изобщо не ни доближава до звездите, а е каталог за човешките очи.

Парадоксът на метафората е и в нейното използване като подобие. Това означава някакво сходство на неидентични неща. Неща, които имат някои общи характеристики. Примерно две геометрични фигури са подобни, защото са двуизмерни. В друг план триъгълникът не е подобен на петоъгълника, но пък е подобен на фигура с три страни. В трети план два триъгълника са подобни ако имат еднакви ъгли. Явно, че изборът на характеристиките и контекста на обсъждане определят дали метафората изяснява или замъглява. (Думите Изяснява и Замъглява са метафори отнасящи се до метеорологични явления, които да ни доближат до истината). Явно, ако сравняваме четвъртитата нива на Пешо с триъгълната на Гошо, не можем да ги наречем подобни, освен ако не изберем контекст или  характеристика, които да ги правят такива, примерно плодородие или близост до вода.

Метафората- отлика между поезията и науката

При този друг поглед, използването на метафори принадлежи на поезията и въображението. Науката използва еднозначни термини. Зваздите могат да са очи само в поезията. В науката те имат дълга и конкретно определяща ги дефиниция.

Преди науката да се оформи, тя използва подобието с нещо познато, използва метафори. Това още не е наука, но не е и поезия. Не зная съчинения на алхимиците, но да речем метафората „гарванова глава“ (caput corvi):Алхимиците я използват за да опишат етап от трансформацията на материята, свързан с разлагането и чернотата (нигредо). Чрез метафори превръщенията на веществата биха станали цели поеми. 

Метафората за съжаление, не само изяснява и замъглява, но и опитва да обясни несъществуващи неща. Не само метафорите за божества, но и обяснения на каквото и да е, ,иначе възможно, но несъществуващо. Да, възможно е да има гигантска риба в езерото Лох Нес, възможно е тя да плува така и така, да изглежда така, да се крие еди къде си, но не е истина. С подобие се обясняват и свойства на етера, без да се доказва съществуването му. Точно обратно- ако има тези и тези свойства, значи съществува. Толкова е абсурдно! Ако възприемаме вида, миризмата и звука на котка, значи съществува котка. Нищо подобно. Възприемаме изображение, миризма, звук. Нужно е още доста за да се убедим, че ИМА котка, че действителния източник е котката, а не друго.

Метафората, подобието са двулики. Светлина и сянка. Използването й е красив риск, защото подвежда и може би мостът, който виждаме пред себе си е мираж, Фата Моргана. Парадоксалното е в непрестанното и използване и отричане. Одобряване като основа за хипотези и критикуване като ненаучен метод.